Автор: Мая Цанева

Преди няколко дни баща ми и синът ми ходили до Руската църква в София. Той не пише добре сам и помолил дядо му да напише желанието му. А то било: „Да бъда добър“. Дано с това споделяне не разваля добрата промисъл, но тази случка ме разтърси. 

Зарадвах се, че хлапето ми не иска мобилен телефон,тротинетка или маратонки, а нещо лично, от сърце. Смутих се, защото се запитах дали в старанието си да го направим добър човек, не го лишаваме от правото сам да намери своя начин да бъде такъв, какъвто иска да бъде: добър. 

Ние не сме добри родители. От една страна, и тримата – аз, баща му, а и той, сме хора с мнение, на което държим и отстояваме всеки по неговия си начин. Освен това от малък му говорим като на възрастен, но в същото време по-скоро го поставяме в ситуации с готови решения, отколкото да му оставяме да направи избор. Всъщност кой не крещи по детето си: „Внимавай с нея/него!“ и не го лишава от свободна воля с: „Дай играчката на сестра си веднага, за да не плаче!“. От загриженост или защото е по-лесно, ние го учим да е добър, така както разбираме това ние.

Преди няколко месеца имахме неприятен инцидент тип „играчка-плачка“ с друго дете. Хлапето получи леко нараняване, а ние изпаднахме в шок от твърдение, че момчето ни е агресивно. В крайна сметка се оказа, че децата не са преценили силите си, не е имало злонамереност, и са готови отново да играят заедно. След случката той беше разстроен, не само защото чувстваше вина, заради причинената болка на приятелчето му, а и защото ни беше разочаровал. В онзи момент – във водовъртежа между нашата и неговата вина, и усилието да достигнем до истината по най-подходящия за децата начин, осъзнахме, че не можем да го контролираме напълно, камо ли обстоятелствата извън нашия обсег.

Постъпихме като стандартни родители – с множество предупреждения да стои далече от другото момче, да внимава с всички около себе си, и вероятно засилихме усещането му колко е лош. Оставихме го без право на избор в много ситуации, в които можеше сам да реши какво е добро и какво лошо. Отне ни време да му дадем свободата отново се почувства уверен да прави сам избора да е добър. И тогава дядо му ми разказа това. И аз се почувствах зле.

Не искам детето ми да се чувства длъжно да е добро заради нас. Искам да го усеща като собствен избор. Разговорите с нас, книгите, животът ни ли стоят зад решението му наскоро да напусне препирня за нещо си, с обяснението, че умният човек е по-силен от този с пръчката? Отвътре ли му идва да пуска монета на всеки уличен музикант на пътя ни и на просяк наоколо? Защо всеки ден ми подарява любимия ми сладолед от пясък?

Неговите малки жестове към нас и към приятелите му в неочаквани моменти са това, което ме кара да смятам, че не взима решения по команда, а възоснова на собственото му мнение. Това е и най-логичното обяснение защо всеки път, щом излизаме на разходка, ми се налага да го разубеждавам да не носим и споделяме всички мечове и пушки с приятелите му. Или защо храним колония от калинки в буркан на терасата. 

Тези дни гледахме „Добри поличби“ по Тери Пратчет и Нийл Геймън. Гледахме го тримата. Шестгодишното ми хлапе, разбира се, хареса приключението, но ни зададе и няколко важни въпроса: Защо ангелът и дяволът са приятели? Кога хората разбират, че са добри?

Отговорихме му, че никой не се ражда добър, а се учи, докато прави избори. И дяволът, и ангелът ни помагат да пораснем добри, ако искаме – дават ни цял свят да открием какви искаме да бъдем. „А ти си добър, защото знаеш, че винаги имаш избор да бъдеш добър“, завърших аз. Или както пише в книгата: „И тъкмо си помислиш, че са толкова зли, че и Адът не може им излезе насреща, изведнъж вземат да проявяват такова милосърдие, дето Раят не го е и сънувал. Често — от страна на една и съща личност. Разбира се, всичко е заради онова там — свободната воля.“

Прочетете още:

Ти можеш

Моят разказ за доброто