Автор: Ина Зарева

Дъщеря ѝ е изнасилена и убита, а месеци по-късно все още няма виновни и наказани. В отчаянието си, майката поставя три билборда, чрез които да изрази гнева си, защото „понякога гневът е единственият начин да накараме хората да слушат и да се променят“ – казва авторът на „Три билборда извън града“. Това е сценарий на филм, но едни други билбордове преди време написаха сценарий за живеене. С реакциите, атаките, защитите и коментарите към тях.

Изводът?

Изводът е, че у нас никой никого не обича.

Това е, можете да не четете повече.

Ако все още сте тук – съжалявам! Явно и вие се чувствате необичани. Необичани, защото не се вписвате. Защото дразните. Защото не искате да влезете в калъпа. А тук калъпи има всякакви. Дори когато кажеш – аз съм различен, ще ти сложат калъп за различност. Ти пак си бъди различен, но ние ще ти кажем точно колко и докъде може да стига тая различност.

Разбирам как се чувствате. Защото и аз се чувствам така, нищо че не съм точно като вас. И знаете ли – всеки отделен човек в тая държава се чувства като вас. И точно затова той реагира така срещу смелостта ви. Защото на него тя не му достига. Затова разберете и вие.

Отделният човек тук никога не е бил обичан. Личността никога не е била важна и ценена.

Ако тук личностите бяха важни, нямаше хора на изкуството да стават чистачи, учителките да стават болногледачи, а доценти да карат таксита, за да оцеляват.

Ако тук  човекът беше дори малко важен, нямаше да завършва живота си в мизерия, студ и да умира сам вкъщи. Нямаше да бъде унижаван, защото е нисък, висок, дебел, слаб или има недъг. Нямаше да пречи на никого заради начина, по който се облича, по който обича, по който живее.

Ако тук личността струваше нещо, нямаше хората с онкологични заболявания да са туморите на тая система, защото си искат лекарствата; нямаше да вкарват деца в затворите, защото са откраднали хляб; нямаше да има толкова унижени жени, които не се побират в представите за красиво и нямаше да има толкова много жертви на домашно насилие.

Не ги мразя, НО...

В България всички живеят под гилотината „какво ще кажат хората“,  докато цивилизованите общества живеят под свободата: „хората сме ние, нищо няма да кажем“.

Тази необич толкова силно ни погълна и увреди, че ние спряхме да  обичаме и себе си, и децата си. Иначе нямаше да им причиняваме това, което им причиняваме в опитите си да ги предпазим, да ги  направим повече от останалите, повече от нас, повече от тях самите. Повече какво? Нещастни? Уплашени? Необичани?

Защо?

Защото са различни. Защото не се вписват в мечтите на мама, в целите на татко и в снимките с родата.

Защото: какво ще кажат хората!

Искам да има по три билборда на всеки човек. Един, на който да пише той самият, втори – на който да пишат децата му и трети – за това „какво ще кажат хората“.

И тогава ще видим колко еднакви сме всички. Колко много ни е страх и затова обвиняваме; от колко много обич се нуждаем и затова мразим; колко ни плаши различното, затова го забраняваме; колко се възхищаваме на смелите, затова ги прокуждаме; колко много ни боли, затова нараняваме; колко много сме изгубени, затова заблуждаваме; колко много искаме да сме живи, затова убиваме.

 „Понякога гневът е единственият начин да накараме хората да слушат и да се променят“.

Другият начин е обичта.

Изберете си.

Препоръчваме ви още:

Не го искаме!

Ако ние спрем, светът спира

Имаш ли нужда от помощ?