Автор: Яна Пеева

Вчера в групата се заформи една дискусия, няма да я нарека спор, защото като цяло беше доста премерена и мирна, която се повтаря на всеки няколко месеца. Дискусия, която всеки път ме оставя разтреперана, нерядко разревана, а от скоро молеща Теодор да си съберем багажа възможно най-скоро и да се махнем от тук. Една дама пусна снимка на билборд, на който е изобразена хомосексуална двойка, двама прегърнати мъже, залят с боя. Не са голи, не правят секс, няма садомазо елементи, не се целуват, дори не им се виждат лицата - двама мъже, които са се прегърнали, защото се обичат. Биха могли да бъдат всеки двама мъже. Няма страшно, това е просто любов, казва постерът. Страшно явно обаче има, защото в рамките на минути се започна споделяне на мнения, че “това” не трябва да се натрапва, не трябва да се показва, не трябва да се вижда. “Нямам нищо против, но...”, “Не ги мразя, но...”, “Познавам един, но...”, “Не бих ги била, но...”. Все така, както обикновено, с редовното допълнение “аз не съм хомофоб, но...”.

Докато ние си водихме разговора, споделяхме и разсъждавахме, други хора, много по-крайни от тези в групата, са се взели в ръце и са нарязали билборда, а след това са го и свалили. Билборд, хора, на който двама мъже се прегръщат! Имам топка на гърлото, която седи и не помръдва. И буца в стомаха. И страх. Аз съм страшно емоционален човек и в такива ситуации не мога да бъда градивна. Нерядко са ме обвинявали, че не съм обективна, защото го приемам лично. Че се паля прекалено много и не мога “да вляза в обувките” на другата страна. Спрях и да опитвам. Бавно изчистих живота си от всички хора, които използват гей като мръсна дума. От всички хора, които без да се замислят пожелават на гейовете да умрат. От всички хора, които смятат, че да харесваш същия пол е извращение, грешка, нещо гнусно. И честно, срам ме е от това. Срам ме е, че потръпвам, затварям очи и се опитвам да избягам от реалността, докато в същото време изпитвам панически ужас всеки път, когато брат ми се прибере в България. Срам ме е, че не знам какво да му кажа и че не знам как да реагирам, когато ми разкаже как го е страх да се прибира с такси нощем и вместо това ходи пеш. Срам ме е, че не винаги имам сили и желание да променя света, още повече, че нямам идея как да го направя.

Никой не обича гейовете

Нямам сили да споря с вас. Нямам сили да ви показвам омразата в думите ви, нито тежестта на онова вечно присъстващо “НО”, зад което криете хомофобията си. Имам сили обаче да ви помоля следващия път, когато кажете на някого “кура ми да ви убие, изроди” или “смърт за вас помиари долни, аз натрапвам ли ви моята сексуалност”, да си представите, че го казвате на детето си. Или на най-добрия си приятел. Или на брат си. Или на дъщеря си. Представете си как излизат тези думи от устата ви и влизат в сърцето на някой, когото обичате. Представете си как казвате на най-добрата си приятелка, че нямате нищо против това, че харесва жени, но ако може да не ви го натрапва. Да не я виждате с гаджето й, да не се държат за ръце пред вас, да не се целуват. Никога. Представете си, че някой изисква това от вас. Да не показвате близост с любимия си човек. Да не слагате глава на рамото му, докато стоите на пейка в парка. Да не се хвърляте на врата му, когато слезете от автобуса и го видите на спирката. Да не го целунете, когато ви вземе от летището и след като сте били разделени. Представете си как дъщерите ви слушат нещата, които говорите години наред, порастват и осъзнават, че за жалост не ги кефи Иван, а Мария от съседния клас. Представете си омразата, която започват да изпитат към себе си, страха да не се издадат, погнусата към собствената си същност. Представете си, че за това сте виновни вие.

Бавно спирам да вярвам в това, че хората могат да се променят. Идва ми да крещя, да се тръшкам на земята, да рева. Идва ми да си тръгна. Ясно осъзнавам, че не искам детето ми да расте тук, не искам това да е неговото нормално. Изпитвам ужас, че в един момент ще излезе от балончето, в което сме го отгледали, и ще осъзнае, че около него цари само омраза, дискриминация и гняс. Че някой ден някой ще реши да му обясни, че вуйчо му е изрод, който няма право да съществува. Че заслужава да умре. Че това да е щастлив и обичан няма да е негово право.

Няма страшно, хора, това е просто любов. А любовта е най-хубавото нещо на света. Дори чуждата.

Тук можете да намерите информацията и подкрепата, от които имате нужда: 

Single Step

Фондация GLAS

ЛГБТИ проектът

Прочетете още:

Третият пол в Канада

Любов по време на Холера