Автор: Ина Зарева

Така казваха родителите. Не го искаме този! Махнете го от класа, за да не махнем ние децата си! Той няма място в нашето училище! В нашия клас! Никъде няма място за него!

Такива лозунги се развяваха. Категорични, режещи, скалпиращи разума направо. Трупаха се един върху друг. Закани, епитети, присъди.

Майката слушаше и се свиваше като пеперуда в обратната си трансформация – отсякоха ѝ крилата, стъпкаха ги, напъхаха я обратно в пашкула, заедно с нейния нежелан син – да си стоят в утробата и двамата и да не се раждат повече.

Не го искаме!

Защото покрай него виждаме собствената си родителска немощ, виждаме колко крехко сме възпитали децата си, виждаме задушаващите си страхове, че няма да се справим, че ще изпуснем децата си при най-малкото сътресение, че ще се провалим с гръм и трясък. Това всъщност искаха да кажат родителите, но вместо него трупаха лозунгите си и смазваха пашкула с майката и детето под себе си.

Родителите отидоха при непогрешимите си рожби и ги заплашиха с неисканото дете – колко лошо е то, колко е опасно, да не го доближават, да не говорят с него, да не го дразнят, защото много страшно може да стане.

Децата усетиха властта си и сладостта от нея им се услаждаше все повече. За първи път нито родителите, нито учителите не казваха на тях, че са лоши. За първи път имаше нещо по-лошо от тях. Нещо опасно и нажежено. И те го включваха, изключваха, отдръпваха се и после пак започваха, както при игра с котлон. И то прегаряше, хвърляше ток и искри, някои деца се опарваха, а родителите им се връщаха в училище с по-големи лозунги.

Виждате ли, още по-лошо става. Не може да опазим децата си. Не го искаме! Не го искаме! Не го искаме!

Майката ходеше върху тези думи, като да са от нагорещен катран. Залепваше в него, губеше обувките си, изгаряше краката си, вкаменяваше стъпките си. Всичко наоколо бе залято с черната смес. Нямаше камъче, тревичка, дърво – нищо нямаше. Само врял катран, който се стичаше от мозъка в сърцето ѝ и превръщаше тялото ѝ в черна грапавина.

Не го искаме!

Детето се опитваше. Наистина се опитваше. Но майка му плачеше все повече и повече, колкото и то да се стараеше. "Те са виновни"- мислеше си детето. "Те разплакват мама." И на другия ден искрите бяха още по-големи, а опарените деца още повече.

Пратете го в затвора! Направо го убийте! Не го искаме! Не го искаме! Не го искаме!

Крещяха родителите над казана с катран.

После грабнаха пашкула с майката и детето и го удавиха във врялата смес. Изляха казана на пътя и загледаха как черната топка се търкаля по нанадолнището и подскача върху острите камъни.

Въздъхнаха родителите. Плюха облекчено. Затвориха вратите. Прегърнаха децата си и се върнаха по къщите си.

После заспаха непробудно, изтощени под родителската си мощ.

Децата изчакаха домовете им да утихнат. Седнаха в креватчетата си, покриха с лепкав катран възглавниците си и започнаха да го нагорещяват с мислите си.

Не ги искаме.

Не ги искаме.

Не ги искаме.

Препоръчваме ви още:

Не всичко е черно и загубено

Дървото е гнило от корена

Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова