Автор: Мария Пеева

В началото тази история ме изпълни с гняв, после с тъга заради някои безумно неадекватни реакции, но вече не изпитвам такива чувства. Изпитвам само дълбоко вътрешно убеждение, че е необходима коренна промяна не само в училище, но и в нагласите на обществото като цяло. Не са един и два случаите, в които насилие, измами и грозни постъпки се прикриват, защото училището е елитно, защото участва в кампании против насилието, защото учители и директори са наградени или пък участват в някакви проекти. Оставам с горчивото впечатление, че няма истински стремеж да се решават проблемите. Всичко се прави само привидно, проформа, бутафорно. Семинари и конференции развиват трескава дейност против насилието, докато в същото време психолозите на училищата нямат представа какво се случва, защото класните не смеят да се оплачат и да потърсят помощ, за да не ги скастрят и накажат. Директори прикриват факти и омаловажават скандални нарушения, за да спасят репутацията на училището. Един тънък нюанс убягва на всички участници в тази бутафорна игра. Че проблемът с насилието не е привиден, а съвсем реален. Затова и привидните решения не работят. Крайно недостатъчно е просто да се ходи по семинари и да се вдига шум около него "принципно" или "защото това се случва в някои училища, но не и в нашето". Време е да запретнем ръкави и да си разчистим собствената кочинка, а не да слушаме лекции за генералната свинщина. И да, някои директори го правят, някои учители го правят, някои психолози го правят и им се получава. Значи може. 

Нека е ясно за всички, че няма никакво значение дали сред първокласниците в 17-о училище е имало палави деца или деца с агресивно поведение, или този бил невъзпитан, пък онзи вдигал шум. Проблемът е съвсем друг. Проблемът е в това, че не решаваме казусите, когато възникнат, а ги замитаме под килима. Че когато в класа е имало конфликт, той не се е решил адекватно и навреме, че никой не е реагирал, че психоложката дори не е осведомена за него. Че децата не се учат на уважение и съчувствие едно към друго, че не се стимулира доброто в тях по всякакви начини - с игри, взаимна помощ, общи каузи. Че се назначават некомпетентни преподаватели и грешките им се прикриват. Прикриването не решава конфликтите, само ги задълбочава. И ако сега ответната реакция на училището е да нападнат децата и родителите им и да всеят раздор сред тях, това само ще допълни финалните щрихи на грозната действителност, която трябва да променим. Заради себе си, заради децата си и заради учителите, които искат или не, са пионки в бутафорната игра на образование.

Както ви обещах, публикувам пълната информация, която Цветко Цанковски предостави за случая с първокласниците от 17-о училище. 

За случая има входирана жалба до директора на 17 СУ;
копия от нея и сигнали са входирани в Регионалното управление на образованието, ДАЗД, АСП-Закрила на детето и др.

ИНЦИДЕНТЪТ:

Автор: Мария Пеева

Коледа наближава и ще ме връхлети като лавина, нищо че още се разсейвам с украсата и отлагам пазаруването на подаръци. Няма измъкване от Коледа, питайте Джон Гришам, ако не ми вярвате. Нали неговият г-н Кранк се опита една година да отложи Коледата, да пропусне целия комерс и лудницата, и да избяга с жена си на круиз. И не само всички приятели и съседи го намразиха, ами за капак и дъщеря му реши да се прибере, и трябваше спешно да спасява положението. Та от самия Джон Гришам знам, че бягане от Коледа няма, затова смирено навеждам глава и правя каквото трябва, така че всички да са доволни.

Добре де, няма да се правя на интересна. Истината е, че всъщност обичам Коледата. Ако трябва да напиша личната ми класация на празниците, май Коледа държи първенството. На Коледа се оженихме с моя Иван, на Коледа се събира цялото семейство, дори и тези, които са хванали пътя по света. На Коледа правя прословутата баклава (и вече много внимавам никой да не стъпи в нея). И подаръците, да не забравяме подаръците. Радостта да избираш, щастието да подаряваш и разбира се, удоволствието да получаваш. Подаръците са важна част от Коледа и всички го знаем, колкото и да се тръшкаме, че много е комерсиализиран празникът. Междувременно момчетата си шушукат нещо и пишат едни фермани до Дядо Коледа. На големите им е ясно, че не Дядо Коледа носи подаръците, ама какво пък, защо да не напишат писмото - хем да има черно на бяло какво са си пожелали, за да не стане някоя беля. Примерно - ти си пожелаеш кученце, пък дядо Коледа вземе, че ти донесе братче. Стават и такива грешки, поне в нашето семейство са се случвали. Та затова момчетата старателно и прилежно всяка година си пишат писмата до Дядо Коледа, а баща им въздиша. Ами… нали го знаете този виц?

Защо Коледа е като всеки друг работен ден в офиса? Защото ти вършиш цялата работа, а дебелият с костюма обира лаврите. Баш така си е, питайте татковците, ако не ми вярвате. И мамите, и бабите, и дядовците.

В тази връзка, реших и аз да седна веднъж да напиша едно писмо до дядо Коледа, за да се знае и моите желания какви са, пък ако вземе и да ги изпълни, още по-добре. Обаче това писмо няма да е “казвам ти, Дядо Коледа, а ти се сещай, Ванка”. Това ще е истинско писмо с нещата, които бих си пожелала, ако действително Дядо Коледа носеше подаръците.

Какво искам най-много? Ами, искам да сме здрави, то е ясно. Но здравето го дава един друг образ от оня свят, незримия, дето само вярваме и се надяваме, че съществува. Затова здравето няма да го пишем в писмото до Дядо Коледа, ами ще го оставим на по-висшата инстанция. Йерархията не бива да се нарушава все пак.

Да видим сега по-простичките неща, материалните, както се казва. Нова къща определено не искам. 13 пъти сме се местили, та знам какво чудо е. Изобщо не ми е притрябвало да си го причинявам. Виж едно ремонтче може да спретнем на старата, че кучетата доста я опоскаха и препикаха. Въпросът е дали ремонтът няма да ги вдъхнови за нови подвизи. Абе, я по-добре да не пиша за къщи и ремонти в писмото до Дядо Коледа, че ще взема беля да си отворя.

Кола искам ли? Тази моята ми е много вярна дружка вече десет години, тъкмо съм й свикнала и на номерата, и на габаритите. Че в началото ми идваше големичка и като я паркирах, все преподреждах съседите. Обаче пък толкова ми е удобна - като напазарувам за цялата фамилия, всичко се побира в багажника, че и място за бебешка количка остава. Пък януари нали пак ще има бебе в семейството, та големият багажник ще е от полза. Отпада и колата. Ще я мислим по-натам.

Някое бижу по-така? Не, благодаря. Моите момчета ми подаряват всяка година на рождения ден, та няма нужда и дядо Коледа да ми носи. Веднъж много ме трогнаха, бяха се комбинирали и четиримата, и ми купили колие с лилав камък, голяма красота. То пък взе, че изчезна някъде, а ние помислихме, че кучетата са го изяли. Но се намери на друго място, не толкова миризливо, та още си го нося.

Дрехи, обувки, чанти? Е, парцалки и аксесоари не искам от Дядо Коледа. Като му гледам стила и вкуса, ако опра дотам дядо Коледа да ми избира дрехите и обувките, лоша работа. А и вече си имам червено палто, само където не е от Дядо Коледа, а от мола.

Книги? Книги ми подаряват приятелите. А обичам и сама да си ги избирам. Друго си е да отидеш в книжарницата и да заровиш нос между страниците, да вдъхнеш това ухание на прясно отпечатана хартия… Освен това Ванката взе да ми се кара вече, че прекалено много чета. “Меро”, вика ми, “нали го знаеш оня виц? Чукча вече не читател. Чукча - писател”. Не, и книгите отпадат.

Е, хубава работа, какво стана сега? Дядо ти Коледа накрая ще се обиди. Май пак ще трябва да се върна на нематериалните подаръци. Сещам се за един, който за разлика от здравето, е съвсем в неговата компетенция. Да, измислих какво ще напиша в моето съвсем кратко писъмце.

Мили Дядо Коледа,

Знам, че хората като мен, които доста са поживели и не малко им е минало през главата, отдавна вече не вярват, че те има. Аз обаче съм в друг филм. Абсолютно съм сигурна, че съществуваш и ще ти кажа защо. Защото толкова много сладки хлапета по целия свят вярват в теб. Хич да не съществуваш, само фактът, че толкова народ ти е повярвал и те чака с нетърпение всяка Коледа, ще те направи истински. Освен това си голям симпатяга и правиш света малко по-приятно място за живеене, затова не знам кому е притрябвало да те опровергава. Не и на мен. Предпочитам да вярвам, че си съвсем, съвсем реален, също както и много други прекрасни неща, които не можем да видим с очи и да докоснем с ръка, но това не ги прави несъществуващи. Като любовта например, или краят на вселената, или Господ, или милостта, или надеждата, или ангелите, или късметът.

И тъй като в нашето детство не беше модерно да ти пишем писма, това май е първото ми писъмце за теб. Дълго обмислях какво да си пожелая. Исках да е нещо, което наистина ми е на сърце и в същото време няма да те затрудни прекомерно. Знам, че ти е натоварено по това време на годината.

Е, измислих го. Знам какво искам и на всичкото отгоре ти е съвсем по силите. Даже може да се каже, че това е нещото, което правиш най-добре. Това ти е занаятът, един вид. Искам да ни донесеш радост, смях и настроение. Много, много веселба на цялото ми семейство. Искам всички да се съберем, до един, от най-големия до най-малкия, и да забравим, че сме уморени, че времето за сън все не стига, че родителите ни са болни, че имаме дребни и големи грижи, че понякога се дъним в училище, че Боби от градинката има по-голям камион, че Крис от шести клас ни обижда, че Хелена май си има друго гадже, че може да се наложи да отложим сесията, че конкуренцията ни играе мръсно, че сметките не винаги излизат, че имаме тайни тревоги, смътни угризения, болни бъбреци, несбъднати мечти, объркани планове, бримка на любимия чорапогащник и спотаени обиди. Искам очите на децата да греят, искам тяхното щастие да се отразява в нас и да се връща обратно, и отново, и отново, като в един от онези извънземни ускорители на частици, да нараства все повече и повече, и да ни зареди за много време занапред, ама така хубаво да ни бустне, че да стигне чак до следващата Коледа. Искам да се съберем всичките, роднини и приятели, малки и големи, млади и стари, и да си припомняме старите и новите ни смешни истории, да си говорим глупости, да пием вино, да се закачаме, сръчкваме и смеем на глас, може би да изгледаме някой любим коледен филм, после да излезем да си кажем наздраве със съседите, и изобщо да си изкараме една наистина весела и безгрижна Коледа. Всички заедно, с радост и смях, в очакване на малкото ни януарско човече. Защото това май е най-важното на празника, а и не само - да сме заедно, да се обичаме, да ни е пълна душата. Ако може и кучетата да не бягат като миналата година, ще съм ти особено благодарна.

Разбра ли, дядо Коледа? Искам хо-хо-хо. Само гледай да е в промишлени количества, че и ние не сме малко народ. И ти заповядай. Ще те почерпя баница и вино, ако не държиш чак толкова на млякото и бисквитките. То и мляко и бисквитки винаги се намират у дома, така че няма да се разкараш нахалост.

Това искам за тази Коледа. Досега си ми го носил и без да те моля специално, гледай да не се изложиш и тази година.

Твоя Мария.

***************

Автор: Мария Пеева

Неотдавна ви писах за два бебешки ритуала, които не са много разпространени в България. Е, вече изпробвахме единия - направихме бебешко парти на Яна. Беше страхотно преживяване и с най-голямо удоволствие ще ви разкажа за него.

Яна очаква бебенцето през януари и ако трябва да му правим погача с много гости, вероятно няма да е толкова добра идея през февруари, когато обикновено е грипен сезон. Освен това, съгласете се, че за една съвсем млада майка е доста трудоемко и изморително да прави партита с непредвидимия бебешки режим, коликите, безсънието и всичко, което предстои. След вчерашното събитие определено съм голям фен на бебешките партита. Погача пак ще се прави за здраве и благословение, то е ясно, но вече може да е в съвсем тесен семеен кръг. А така всичките й приятелки и роднини имаха възможността да я поздравят за предстоящото събитие и да го отпразнуват с нея.

Другата хубава страна на бебешкото парти е, че всичко организирахме ние, а на бъдещата майка й остана само да се радва. Това е голямо облекчение. Яна вече има хубаво голямо коремче и се изморява лесно, така че изобщо не я ангажирахме с подготовката - това е вторият голям плюс на бебешките партита. Разпределихме се така - Петя, майката на Яна, отговаряше за солените почерпки, аз - за сладките, а Мими и Милена, две приятелки на Яна, организираха забавленията.

За украсата се погрижи Ани, приятелка на Петя, която познава Яна от дете. Изобщо всички бяхме разпределени. Тъй като се оказа, че ще сме около трийсет жени, решихме да не го правим вкъщи, а в заведението на приятели.

Направих поканите от шаблон в интернет. Много от гостите се обаждаха да питат за подаръците предварително, така че би било добра идея да се направи списък, за следващите бебета ще знаем. :) Интересно е, че нито гостите, нито ние, организаторите, някога сме ходили на бебешко парти и общо-взето изобщо не знаехме какво да очакваме и как ще премине, но се получи много добре.

Естествено, първо дамите се събраха, подариха подаръците на Яна и й пожелаха кой каквото си беше наумил. После, докато се черпихме и си бъбрихме, всички написахме пожелание, стихче, рисунка на бебето в една книжка, което момичетата бяха подготвили, а на едно бодинце нарисувахме картинки и подписи с текстилни флумастери. Яна си ги прибра и някой ден очакваме да снима бебенцето с бодито, а когато започне да разглежда картинки, ще му покаже какво сме му писали и рисували в книжката. Това са хубави и мили спомени, а ние всички се почувствахме малко като феи-орисници :)

После дойде време за игрите, които бяха много забавни. В едната Мими и Милена раздадоха на всички гости синьо и розово знаменце, синьото за Теди, розовото за Яна. А после Мими прочете спомени от детството им, които предварително бяхме написали, а гостите трябваше да познаваме кой на кого е и да вдигаме съответното знаменце.

Беше много забавно, защото се оказа, че и двамата са правили някои неща по един и същи начин и в някои спомени ги припознахме и двамата. Например и двамата се оказа, че са чели книги до късно под одеялото, и двамата са обичали Хари Потър и са мразили чушки. Имаше и такива, в които всички гости бяха убедени, че споменът е на единия, а се оказа, че е на другия. Например всички мислеха, че Яна се е страхувала от бездомни кучета и се изненадаха, че е Теди. Всички мислеха, че Теди е получил влакче за Коледа, но е успял да се добере до него чак на Великден, а се оказа, че е Яна. Идеята с детските спомени беше много добра.

Във втората игра всички получихме листче, в което попълвахме думички - прилагателни, съществителни, емоции, според изискването. Ето списъка с думички, които попълвахме.

Прилагателно [женски род] _______________
Съществително [емоция] _______________
Съществително [емоция] _______________
Характеристика [човек] _______________
Характеристика [човек] _______________
Прилагателно [мъжки род] _______________
Прилагателно [мъжки род] _______________
Цвят [мъжки род] _______________
Цвят [множествено число] _______________
Име _______________
Храна _______________
Име на песен/група/жанр музика _______________
Глагол [множествено число] _______________
Прилагателно [множествено число] _______________

А после Мими ги допълни в следния текст:

Появата на бебе в живота на едно семейство е…….. промяна. Тя носи със себе си както…….., така и………
Най-важните характеристики, които трябва да притежава една жена, за да бъде добра майка са……… и …………… Бащата пък от своя страна трябва да бъде………. и …………..
Представям си новия член на семейството със……. коса и ……. очи. Мисля, че ще се казва……. Най-много ще обича да похапва…….. Яна често ще му пее…… Най-голямото предизвикателство за младите родители ще е да го……
Но най-важното е, че със сигурност ще бъде безумно…..

Получиха се ей такива шедьоври и всички много се смяхме:

Появата на бебе в живота на едно семейство е ВЪЛШЕБНА промяна. Тя носи със себе си както ЩАСТИЕ, така и ИЗНЕНАДА.
Най-важните характеристики, които трябва да притежава една жена, за да бъде добра майка са да е КРАСИВА и ОБАЯТЕЛНА. Бащата пък от своя страна трябва да бъде ВЕСЕЛ и ВЕТРОВИТ.
Представям си новия член на семейството със СИНЯ коса и ЗЕЛЕНИ очи. Мисля, че ще се казва КУБРАТ. Най-много ще обича да похапва АСПЕРЖИ. Яна често ще му пее АЗИС. Най-голямото предизвикателство за младите родители ще е да му ПЕЯТ.
Но най-важното е, че със сигурност ще бъде безумно ЩУРАВ.

Друга игра, която много ми хареса, беше да се разделим на два отбора и по един човек от отбор да тегли думичка, която да опише пред отбора си с жестове или рисунка, а те да я познават. Бяха подбрали все думички, свързани с бебето, зачеването и раждането. Да ви кажа, лесно е да опишеш “колики”, но “плацента” малко ни затрудни. А моята приятелка Ива избра много точен начин да опише “оплождане”. Посочи Теди, после Яна, и накрая коремчето й. Пак голям смях. Ани, която иначе е много фина и изискана дама, пък трябваше да опише повръщането. Ами, добре се справи :))))

Пропуснах да кажа, че макар по принцип на такива партита да се канят само жени, имахме и двама мъже - бъдещия татко дойде по изрична молба на Яна, а аз доведох и Алекс, който реши, че не може да пропусне купона, щом ще има торта. За щастие, успяхме да го убедим да не отваря подаръците на бебето. Според мен, на такива купони е хубаво да се водят деца, те много се радват, а и така, със шеги и закачки, разбират някои важни неща за естествения ред на живота. Като например, че бебето е най-прекрасното нещо, което може да се случи на едно семейство и, да, променя коренно живота му, но всички толкова много го обичат и му се радват, че прегръщат тази промяна с цялото си сърце.

Накрая дойде и време за тортата, разбира се.

По принцип тогава се отварят и подаръците, но вече беше станало доста късно и някои гости искаха да се прибират, затова Яна реши да си ги отваря вкъщи. Пратила ми е снимка и благодари на всички от сърце за милия жест.

И аз ви благодаря за вниманието. Надявам се да сме полезни и на майките, бабите и приятелките, които някой ден решат да направят бебешко парти.

************

Прочетете още: 

Как да се подготвим за раждане

Въпросите, които всяка бъдеща майка си задава

Помощ! Детето не спи!

Кръщенето - договор с Господ

Автор: Мария Пеева

Тя е майка и аз съм майка. Пием кафе и си говорим за децата. Устните й се усмихват, очите - не. Иска ми се да протегна ръка и да хвана нейната. Знам всичко, сестро. И аз имам своите моменти.

Тя е майка и е уморена. Уморена е от безсънието, от разходките или липсата им, от режима или от невъзможността да го наложи, от безкрайната и сякаш безполезна домакинска работа, от упреците и вината, от сбъднати и несбъднати мечти, от детето, от баща му, от бабите, от съветите и от себе си. Уморена е не само физически, макар че и това не е малко. Уморена е и да мисли, да планира сложни графици, да предугажда все още неизмислени желания, да предотвратява неслучили се бедствия, да взима трудни решения, да прави избори и да носи отговорността за тях. Умората е най-добрата приятелка на всяка майка. Когато трайно се настани в костите ти, когато усещаш, че вече наистина нямаш сили, най-после се спираш и правиш нещо за себе си. Не бива да се плашим от умората, трябва да й благодарим. Умората е онова малко гласче, което ни напомня: “Спри се, момиче, и ти си човек. Изпий чаша кафе или вино, изяж един шоколад, излез с приятелки, почети книжка, наспи се.” Умората е спасение.

Тя е майка и се тревожи. “Защо детето боледува, защо плаче, щастливо ли е, добра майка ли съм, защо са му предписали антибиотик, защо не са, защо не иска да яде, защо яде толкова много, защо още не е проходило, защо тича толкова бързо, защо не проговаря, защо не млъква, защо не слуша вкъщи, защо се оставя да го командват навън, щастливо ли е, добра майка ли съм, защо не иска да излиза да си играе, а седи на компютъра, защо вече иска да излиза само, защо няма приятел, защо има приятел, къде ходят, какво правят и какво не правят, кога ще се ожени, защо не се жени, защо се жени, щастливо ли е, добра майка ли съм… дали то ще е добър родител.” Винаги има за какво да се тревожим. Тревогата е верният спътник на всяка майка. Можеш да избягаш от всичко, дори от бащата на детето си, но не и от тревогата, която те прегръща в мига, в който разбираш, че си майка. Сигурно някой ден, когато си отидем, последната ни мисъл ще бъде: “Сега дали ще плаче много? Боже, дано само не се поболее… Дали бях добра майка?”

Тя е майка и е щастлива. Понякога се усмихва съвсем несъзнателно, понякога се смее с глас, а друг път дори плаче от щастие. Щастието е навсякъде около нея - в малкото топло телце, отпуснато в ръцете й, в доволното личице на спящото ангелче, нахранено и чисто, в онова невероятно ухание на бебе, което се усеща най-силно, ако допреш устни на едно точно определено местенце на тила, в меките къдрички, в ръчичката, плътно обгърната от нейната, докато две крачета правят първи стъпки, в топлите длани, които обгръщат лицето й с “колко си хубава, мамо”, в екстаза от първия сняг, който прави червени пухкавите бузки, в първото градинско тържество, в първия учебен ден, в последния учебен ден, в абитуриентския бал, в първата шестица, в радостта от коледния си подарък, в изумлението, когато го заведе за първи път на море, в онова несравнимо усещане на осъщественост, когато ти каже, че днес е бил най-щастливият му ден, в облекчението, когато се прибере, минута преди да позвъниш на полицията. Щастието е, че го има. То е щастието.

Тя седи срещу мен, пие кафе и очите й ме питат. Понякога уморите и тревогите ни карат да забравим щастието. Всичко знам, сестро. И аз имам своите моменти.

Отговори не мога да й дам, защото тя ги знае по-добре от мен. Но мога да й дам моите въпроси.

Обичам ли го достатъчно?
- Повече от това може ли?

Дали ще е щастливо?
- Нима някога си искала да не е?

Дали съм му добра майка?
- Мислиш ли, че би те сменило за друга?

Има ли смисъл цялата тази лудница, която наричаме живот?
- Нали си майка?

************

Прочетохте ли 

Имаш ли време за себе си?

Автор: Ася Тодорова

Свекървище... Неслучайно са нарекли тъй хората свекървите. Сигурно идва от чудовище. Не всички са такива, ама останаха и от тези, дето с глас реват, че чедото им, видиш ли, една вчерашна пикла го е взела и край, направо го е уморила.

Аз съм от тях – от лошите снахи. Дъщеря няма да й стана, ама и хубава 30 години не станах. На децата и мъжа ми да съм хубава, пък друг, че не ме харесвал, си е негова работа. Дето вика мъжът ми, добре, че не живее с нас майка, че на първия месец да сме се развели. Всяка свекърва се хили на снаха си, докато й мълчи, а като разбере, че момичето има собствено мнение – край! Спира да съществува и почват обидите. Каква ли не съм наричана, къде пред мене, къде зад мене, добре, че мъжът ми не хваща вяра, че досега да ме е изгонил. Знае си той стоката, чак срам го хваща, ама какво да прави, майка му е, да не е я избирал. Аз го карам да й се обади, че да я чуе, ама той не ще. Ако се сети веднъж в месеца, добре ще е. Не съм научена аз така. С моята майка по три пъти на ден се чуваме. Сега с тия безкрайни минути цели часове си говорим. Чуди се той и мае какво толкова си говорим. Ами кой какво сготвил, как са децата, вали ли, гърми ли, на работа как е. Все има какво.

Само едно лошо ме научи майка ми – да мълча на свекърва и да трая заради хатъра на мъжа си. Мълчах, мълчах, пък не утраях. Лоша дума не съм й казала, прсто спрях да й говоря, само служебно. Знам, че това не е вариант, ама съм спокойна. Видя я на Коледа и после цяла година мирна ми е главата. Не стига обиди и крясъци, основно по телефона, ами като се напие от 11 сутринта, почва цялата ми рода да подрежда до девето коляно. Децата, като се върнеха от село и видеха, че почва сериалът в пет часа и викаха „Давай да слагаме ракията!“ Ами ние да я сложим, ама нито аз, нито баща им пие. Сега вече и те не искат да ходят, че не им се слуша майка им какъв боклук била. И тъй да е, кой търпи майка му да обиждат. Аз съм си приказлива, ама и майка ми, и баба ми ме учиха все да мисля, преди да кажа нещо. Голяма приказка имаше баба ми и вие я запомнете: „Баба, той – езикят кокаль няма, направен е да се върти. Ама затуй са му турени зъбите отпред, да го спират!“.

Сестра има свекърва ми. Голяма обич, голяма работа, ама и двете се скараха. Едната пред мене едно, другата друго, че ха клюки, че ха интриги, сами се оплетоха и не се чуват и виждат. Само мога да ги съжалявам. Навремето се ядосвах, сега не си го слагам. Аз рева и се пукам, тя се напие и забрави. Млада съм била, глупава съм била. Купих й карта за почивка и я изпратих. Почистих цялата къща, измих и изпрах – светна! Изненада ще й правя. Цял живот патка ще си остана. Измънка едно мерси и сетне цяло село разбрало, че аман от мене, 100 кубика вода съм изхабила. Повече не съм й чистила, чиния не съм посмяла да измия.
30 години гледам свекърва й. Правилно чухте. На свекърва ми свекърва й! Децата ми детска стая нямат, ама стогодишна баба имат. Дума не ми е казала, нищо не е поискала, само един хляб да й купя. На черното бяло не мога да кажа. И аз свекърва ще ставам и отсега съм казала на мъжа ми, ако види или чуе на снаха лошо да кажа, езикът ми да отреже. „Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя“. Ще оглушавам и ще онемявам, само децата да са щастливи!

Прочетете още: 

Каква баба ще излезе от теб?

26 неща, които свекървата мисли, но не казва

Не винете мама

Нейно Величество Майка му

Страховете са етап от живота на детето. В тях няма нищо патологично, ако не са натрапчиви и не пречат на порастването. В повечето случаи дори не е необходима професионална помощ. Но е полезно да знаем в каква възраст кои страхове се появяват и как детето може да ги преодолее.

Какво причинява детските страхове

Най-популярната причина за детските страхове е богатата фантазия на малчуганите. Точно затова най-често страховете се появяват между 4 и 6 години, когато развитието на въображението и емоциите рязко се ускоряват. В някои случаи обаче, и ние, родителите, допринасяме несъзнателно за детските страхове, затова е важно да знаем какво да избягваме, за да не ги провокираме у децата си.

Излишната тревожност на родителите

Възрастните също имат страхове и понякога ги предават на детето. Понякога хлапетата привикват с повишената тревожност на родителите си и я възприемат само като фон. Но по-често се случва иначе – тревожните родители отглеждат тревожни деца.

Хиперопеката

Желанието детето да бъде предпазено от всичко му пречи да се развива, води до поява на тревожност и страх. Особено уязвими са децата, които са единствени в семейството.

Сплашването

Чували сте подобни фрази непрекъснато: „Ако не слушаш, ще те дам на… “ Най-странното е, че после такива родители недоумяват откъде се появяват кошмарите на детето.

Семейната среда

Децата, които растат в обстановка на конфликти между родителите, които са лишени от възможността да общуват с тях, защото са непрекъснато на работа, имат повече страхове, защото им липсва увереност.

Травмиращи ситуации

Уплаха на детето може да стане причина за появата на страх. Дори лаят на малко кученце може да предизвика страх от животните за години наред.

Прочетете още: 

Три фрази, които не работят

Какви са страховете според възрастта

До 1 година

През първите 6 месеца бебетата спокойно могат да бъдат оставяни с бащите, бабите, детегледачките. Но след 7-ия месец детето вече изявява предпочитание към майка си и става тревожно, ако тя не е до него. Най-неблагоприятен за отделяне на майката от детето е периодът между 7-ия и 18-ия месец. Затова, ако се налага връщане на работа, е добре да се изчака навършването на тази възраст. В 8-ия месец се появява отчетлив страх от чужди хора. Това е нормално за възрастта и е добре да внимавате да не провокирате излишно чувствителното дете, което не е свикнало с нови хора.

От 1 до 3 години

Възрастта на еманципирането. Детето осъзнава своята „отделност“ от майката и започва да я отстоява. Ако в този период му бъде предоставена относителна свобода и възможност за избор, нивото на тревожност няма да се покачи и ще има много по-малко поводи за поява на страх.Според проведени изследвания, основните страхове в тази възраст са свързани с неочаквани звуци, с лекари или инжекция, със самота. Заради кошмари е възможно да се появи страхът от заспиване. Ако семейната среда е благоприятна и на детето се отделя достатъчно внимание и се предоставя самостоятелност, тези страхове не са силно изразени и бързо преминават от само себе си.

Прочетохте ли Залепен за теб?

От 4 до 6 години

В този период се появяват основните детски страхове – страхът да останеш сам, страхът от тъмното, от затворени пространства. Тъмното тревожи със своята неизвестност, затова децата често искат в стаята им да свети лампа или вратата да не се затваря. В този период много полезни са контактите с връстници. Дете, което има възможност да играе с други деца, по-рядко изпитва различни страхове.

От 6 до 8 години

На преден план излиза страхът от смъртта и други подобни: страхът да се изгубиш, да бъдеш изяден от мечка или вълк и друг страховит персонаж, страхът да се заразиш и разболееш, страхът от височините. Може да има нощни кошмари, свързани със собствената смърт или със смъртта на родителите. Не се препоръчва в този период децата да бъдат оставяни сами, не са препоръчителни и операции или болезнени процедури (освен ако не са наложителни).

От 9 до 12 години

Детето се страхува, че няма да оправдае очакванията на родителите и учителите си, характерна е повишената тревожност. Все още силен е страхът от загуба на родителите. За да се снижи нивото на тревожност е добре да се избягва сравнението между децата, да няма завишени изисквания, да се поощрява самостоятелността.

В тийнейджърска възраст

Особено силен е страхът да не ти се присмеят. Като правило фобиите предшестват някакъв момент на неуспех, а страхът, че може да се повтори, прави преживяванията болезнени. Тревожност и неудовлетвореност може да предизвика и недоволството от външния вид, от отношението на връстниците. Най-често на подобни страхове са подложени деца, чиито родители са твърде взискателни, не прощават и най-малките грешки.

Препоръчваме ви и

"Странен" или "уникален"?

Игрите като средство за справяне със страховете

1. Криеница

Най-популярният и прост начин за избавяне от страха от тъмното, от самотата и затворените пространства. За да е по-ефективна играта, добре да се провежда на тъмно. Мама може да се скрие с детето под одеялото, за да не може таткото да ги намери. Първоначално се оставя малка пролука светлина, след като детето привикне може да се играе при пълна тъмнина. Играта на криеница може да бъде изиграна и с играчките, които родителят крие на различни тъмни местенца вкъщи, а детето ги открива.

2. Тунел

Наредете няколко стола в редичка и ги покрийте с одеяло. Така, в колона, след вас децата ще минат през тунела без страх. Играта е подходяща при страх от затворени пространства.

3. Коридор

Играта помага да се преодолее страхът от животни и внезапно нападение. Децата и възрастните образуват своеобразен коридор, който наподобява седящи на стража кучета. Детето трябва бързо да премине през него, за да не бъде „ухапано“.

4. Ролеви игри (те са много подходящи, ако детето се бои от някакво животно, приказен или филмов герой, лекар и др).

При страх от животно или големи насекоми

Ефективен е методът на постепенно привикване. Може да се започне с картинки на обекта, който плаши детето. Когато картинката вече не е толкова плашеща, може да бъде разказана приказва за това животно. Следващият етап е мека играчка – кученце, ако детето има страх от кучета. Последен етап е запознаването на детето с обекта на неговия страх – малко кученце например. Важно е да не се бърза: ако играта предизвиква негативни емоции у детето трябва да бъде спряна.

Страхът от лекаря

Началото може да бъде поставено с четене на книжка, в която се разказва за лекари от рода на „Доктор Ох Боли“. Следва играта, при която възрастният е пациент, а детето – лекар. После ролите се сменят. Преди посещение при педиатъра, особено ако предстои ваксина, не е препоръчително да бъде лъгано детето, че няма да го боли. По-добре е честно да бъде обяснена процедурата, отколкото да бъде създаден страх, който може да го преследва с години.

Страхът от заспиване (при кошмари)

За преодоляване на този страх трябва да се ограничи гледането на телевизия, да се подбират внимателно книжките за четене, за да не се провокира болезненият спомен за кошмара. Добър ефект има, ако детето нарисува това, което го е изплашило в съня му и, а след това листът с изображението бъде накъсан, изгорен или изхвърлен в канала.

Страхът от чудовища, привидения и други подобни

Може да опитате да сприятелите детето с източника на страха му. Разиграйте малък скеч с този герой. В друг случай можете да използвате „вълшебен спрей“ срещу чудовища ( флакон от почистваща течност пълен с вода). Можете да упражните и някои „страшни“ звуци, с които да бъдат плашени чудовищата.

Препоръчваме ви още: 

Стихчета и песнички за най-малките

Съветите са от книгата "100 съвета от д-р Татко или как да отгледаме щастливо дете“ на световно известния психолог Алексей Кузнецов.

Много интересен казус ни поставя Деница Димитрова. Накрая ще напиша какво мисля аз, а много ми се иска да чуя и вашето мнение.

Синът ни е 7 клас. Не е пръв любител на уроците, писането на домашни за него е еквивалент на средновековно мъчение, в ходенето на училище няма никакъв смисъл. Това за мой ужас сбъдва най-големите ми кошмари- с майка учителка, и ние двамата с баща му, които сме нормално начетени хора, тази негова органична непоносимост към училището е колкото неразбираема, толкова и изнервяща. Ние сме от онова другото поколение - тези, които са имали нормално детство, ходели сме на училище с любов, за нас то е било място за веселби и срещи с приятелчета, безопасна среда. По ред причини, които няма да изброявам тук, че ще стана многословна, за него училището е мъчилище. При все това е безкрайно умен, безкрайно любопитен, контактен, дружелюбен и наивен. Няма агресия в него, въпреки, че тренира боен спорт. Баща му го възпитава в мъжки ценности - да защитава, да предпазва, да отваря врати, да носи чанти… наред с други ценности, разбира се.

Та вчера цял следобяд напомнях да се напише домашното по математика. Чухме се поне 5 пъти, всеки път ми се обещава, че то е за 5 минути работа. Прибрах се от работа, пак подсещам, стана време отиде на тренировка (от 19.30-21ч), върна се - пак подсетих. Тук вече ми се каза откровено..“Спокойно бе, мамо, ще препиша от някой в междучасието, всички така правят“. Буквално исках да му откъсна главата.

Ясно е, че преминава през фаза и гледа да мине метър за всичко. Нещо, ако не е „забавно“, автоматично е „тъпо“. Концентрацията му трае 0,001 милисекунда, а настроенията му са от едната крайност в другата. Обаче този начин на мислене, „споко, ще препиша, всички така правят“ е морално неправилен. Винаги вътрешно съм се борила с дилемата дали хората са изконно добри и постепенно стават лоши, или се раждат лоши, и са лоши по същност, а да си добър човек е въпрос на осъзнати решения и начин на мислене. Иска ми се така да го възпитам, че вътрешно да няма съмнения в правилния избор. Да има голям морален стълб в съзнанието си, да знае, че когато има възложена задача да я подхваща и да я приключва. Да не гледа да мине метър, да не гледа да се измъкне от задължението, да има тази вътрешна етика, която имат хората с дисциплина, с устрем и целенасоченост. Все още дълбаем тезата за постояннството и как то дава резултати. Напоследък взе да вижда резултатите, защото взе да печели медали и стигна до извода, че с труд и усилия има видими резултати. Но тези простите задачи, да си сгъна дрехата вместо да я метна на стола, защото никой не гледа, или да си напиша домашното без да ме подсещат, тези неща искам да се дамгосат в съзнанието му, защото ги прави за себе си.

В другият край на ринга обаче е другото ми аз. Като истински представител на зодията си мога успешно да споря и за двата отбора. Аз съм от тези дисциплинираните хора. Събувам си обувките и ги слагам успоредни, за да са подредени; ставам посред нощите защото знам, че не са си измили чиниите след тренировка и вечеря, а аз не мога да заспя с мръсни съдове в мивката. Сгъвам тениски, с особено старание ги обръщам налице, с ясното съзнание, че след няколко часа ще са в коша за пране. И други такива неща. Имам малки отклонения (по собствени наблюдения) в посока компулсивно разстройство, но нищо драстично. И знам каква мъка е да се живее с мисълта, че има нещо за свършване, нямала съм времето да го направя и отвътре ми тежи, не се чувстям достатъчно пълноценно, не съм доволна от себе си. И не искам да възпитам нервозен човек, който да е роб на собствената си психика, по този начин. Като се замислиш реално, в действителност, това, че е преписал домашно, изобщо не е болка за умиране на фона на цялото натоварване в училище. Това, че е видял, че го правят, решил е да пробва, минал е номерът, и може и пак да го направи, е старо колкото света. Много е в тон с гореописаната човешка природа, гледа да е лесно...

Аз като родител трябва да съм способна да отсея къде да му отпускам юздите и къде принципно да съм твърда и безкомпромисна. Чудя се дали си струва да го правя на въпрос.

По въпроса за домашните и подготовката на уроците сме коментирали и друг път. Моето лично мнение е, че понякога е добре децата да получат лоша оценка или забележка. Те трябва да знаят, че всичко, което правят, и хубавото, и лошото, има някакви последици. Това първо ги учи на отговорност, второ им дава усещане за контрол над собствения им живот, което всъщност е много по-възпитателно и мотивиращо от това, че ще получат някоя шестица или похвала от учителя, без да са го заслужили.

Преписването е широкоразпространена практика още от нашите ученически години и изобщо не се учудвам, че всички го правят и днес. Въпреки това си мисля, че е крайно нередно и си струва да положим усилия да убедим децата в това. Моите момчета също споделят такива истории и ето какво им казвам аз. Да препишеш от някого решава временно проблема ти с домашното, но не ти дава знанията, за да си направиш домашното сам следващия път. И ти ставаш зависим от някой ученик и винаги трябва да разчиташ на него. Лошото е, че в един момент вече не можеш да наваксаш пропуснатите знания и да настигнеш останалите, и си обречен винаги да преписваш и винаги да си зависим. Това харесва ли ти? На мен ми се струва унизително. А пък когато ти дадеш на някого да препише от теб, може би изглежда, че му правиш добро, но всъщност ти не му “спасяваш кожата”, а го насърчаваш да търси лекия начин и да се прави на “тарикат”, което един ден задължително ще му изиграе лоша услуга. По принцип, ако имате доверие на учителя и ако той е добър педагог, може да му се каже, че има такава практика, за да обясни на децата защо това е нередно и защо за него е важно не да му представят формално написано домашно, а наистина да затвърдят знанията си. Може дори да им каже, че домашните не са задължителни, а само ще им носят бонус оценки, например. По-добре да нямат домашни, отколкото да са преписани, поне според мен.

В същото време и аз като Деница осъзнавам, че голяма част от всички тези купища домашни и уроци са напълно ненужни и не дават на детето кой знае какво. По-важното обаче е, че не ми харесва то да расте с мисълта, че е нормално да бягаш от задълженията си и да намираш лесни решения. Още един фал на системата е, че прави възможно и дори поощрява от малки децата да постъпват по този начин - да преписват, да изпълняват формално задачите си, без реално да получават никакви знания или умения, да хитруват и да се измъкват.
Защото на практика това се получава.
Очакваме и вашите мнения и коментари.