Автор: Данаил Найденов

Разказаната от Мама Нинджа история за преживяването на нейна приятелка и детето ѝ в детски кът ме накара да стисна чашата си с вода толкова силно, че успях да я счупя и за щастие не отнесох нито един шев. Мислех, че това се случва само по филмите. Уви, не е така. Случва се и в реалността. Ето я и въпросната случка, споделена от Цвети Цекова.

Значи, днес в един детски кът, забелязвам как едно момченце налага с все сила Тони по главата с тенис топка. Та, навлизам вътре като хаваец в иглу, за да видя какъв е проблемът на хлапето с моето хлапе. И виждам нещо неочаквано:
Един татко лежи в басейна с топките и се хили, а отсреща друг снима с телефона сценката с издевателството над Антоновата главица.
Питам най-учтиво:
"Извинете, мили ми анаболни господа, с нотки на псевдо хипстъри, защо вашето дете се държи като Чък Норис на първолаците, а вие сте крайно задоволени от това, като примати пред бананова сергия?"
Отговорът:
"Добре, де. Няма да го бие повече, аре..."

В реалността се случват и множество други събития с необратими последствия, които обаче не се дължат само на случайността. Дължат се на възпитанието и по-скоро на погрешното такова, особено ако съдим по случката на въпросната дама. Разбира се, тъпомерът вече има нова скала за измерване и в неговия пик стои бащата с реакцията си, която, ако беше малко по-умна, щеше да е най-малкото малоумна. Без да генерализирам и да изпадам в абсолютизъм, то най-вероятно същите малоумни бащи са изхвърлили от себе си онези момчета и момичета, които убиват котки и кучета за удоволствие, ритат просяци, чупят прозорците на тролеи и се имат за точно толкова недосегаеми, за какъвто се имаше Антонио Монтана под въздействието на кокаин в блестящия „Белязаният“ на Брайън Де Палма. Бързам и да се презастраховам, защото не съм наследник на Нострадамус и не знам какво пале ще излезе от моето собствено дете, което така умело съм облякъл в безгрешие като всеки един друг родител, но все пак има граници – онзи абсолютен интерстелар, отвъд който стоят осемдесетте процента. Сещате се.
Процентите най-вероятно са повече и това се обяснява с общата ни народопсихология, в която е напълно нормално жената да стои пред печката и да върти манджи, докато мъжът коли прасе, маже бузите на децата с кръв, а дни след това не изтрезнява по потник и слипове пред новинарските емисии, гордо отпиващ „от чичовата домашнярка“. В същата тази народопсихология е релевантно да се измерва мъжеството с насилие и то не само над подопечните вкъщи, но и в кръчмата, а оттам проекцията директно попада и върху училището, където се събират сборището от нереализирани бащини мечти, ескалирайки по линолеума на безрасъдството.
Да адмирираш детето си, което удря с топка друго дете и едновременно с това да го снимаш с телефон, радвайки му се, е нищо повече от дебилизъм в крайна форма. Абсолютен нонсенс, който не би се поддал на лечение поради закърнелия мозък на оператора и възпитателя. И не, не са виновни детските филмчета като „Уили Койота и Бързоходеца“, „Костенурките нинджа“, „Самурай Джак“ или „Наруто“ за това, че децата ви първо ритат, а после питат. Не са виновни и учителите в детските градини и училищата, че не успяват да озаптят малките ви хулиганчета с неонацистки възгледи. Виновни сте вие, малоумници! Виновни сте, че не сте успели да се откъснете от средата, която ви е превърнала в класически ретроградни балканджии, така умело гордеещи се с трите морета и прикриващи разбитите си мечти с маската на алкохолизма и битовото насилие.
Парадоксалното в случая е, че нито една от възможните ответни реакции не е релевантна и възпитателна в случая. Поставяйки се в конкретната ситуация, то първичното в мен би опитало да вземе превес и да ме накара да разбия самодоволната мутра на бащата-идиот (да ме извиняват лекуващите се от идиотизъм). Пагубното в случая е, че това ще има катастрофални възпитателни последици. От другата страна изпъква примирението, в което също не желая да възпитавам детето си – библейският принцип за обръщането на другата буза доказано не работи, което от своя страна води до нуждата от мигновеното взимане на балансиращо решение. Какво е решението обаче и зависи ли то от пола на пострадалата страна на родителя? Хамлет би се молил езикът на черепа да може все още да пее (превод: Валери Петров), за да му даде правилния съвет и да го посъветва как, по дяволите, да постъпи. Аз пък се моля да заживеем в свят, в който рационализмът да бъде не екзотично звучаща думичка, а наложен принцип.

Данаил вече ни е гостувал с историята си Татко е машина, но го познавате най-вече от страхотните му ревюта в popcornmoviesbg.com.

Историята на Цвети ни изпълни с възмущение, не защото едно дете е ударило друго с топка, това може да се случи на всеки. А защото това става с одобрението на бащата. Ето така се посяват семенцата, от които израстват нашите цветя на злото. Препоръчвам ви да прочетете и То е напаст, която убива. Защото всичко започва от пясъчника.