Автор: Снежана Апостолова

Искате ли да ви разкажа за нашия коледен подарък? След като Х години бяхме неуморен донор на Хиполенд, Джъмбо и Комсед, стигайки до положение, в което вече не е останал неподарен подарък от преждеспоменатите магазини, ми хрумна „гениалната“ идея дядо Коледа да донесе билет за самолет на сина ми, който ще стане на 7 години през януари и досега не се е возил на самолет. На всичкото отгоре привлякох за идеята и една моя приятелка – тя реши да се включи с нейните 2 деца на 5 и 8 години, момче и момиче - да пътуваме заедно за един ден до София със самолет. Речено-сторено.

План: на 28-ми декември с вечерния полет Варна-София отиваме, спим при приятели, на другия ден: Зоологическа градина плюс музей по избор и вечерта обратно.

Така, дотук добре. Дойде заветният 28-ми декември. От 06,45 сутринта започваме да броим часовете до тръгването. Колко пъти беше зададен въпросът: „Кога тръгваме“ спрях да броя на 999-тия въпрос. В 19 ч. най-сетне потегляме от вкъщи. Абе това дете, въздух не си ли поема между въпросите: Кога ще пристигнем, какъв цвят е самолетът, защо тате няма да идва, какво ще ми купиш от София, това ли е летището, какво ще ми купиш от София, защо не отговаряш, какво ще ми купиш, къде е бате, (големият ми син предвидливо не поиска да дойде), къде са Ния и Филип (това са приятелите, с които пътуваме), какво ще ми купиш от София... Тук вече бях готова да се връщам, но нейсе...

Качваме се на самолета, потегля. Едното дете крещи: „Помощ, ще скачаме ли с парашут?“, другото: „Урааа, излетяхме!“ Пътниците мълчат. Капитанът обявава: „ Зона на турбуленция, моля, сложете коланите“. Самолетът се разтриса, аз пребледнявам. Детето крещи отново: “Урааа, обичам въздушни дупки!“ Пътниците мълчат. Другото дете се провиква „ Аварийно кацанееее!“ Ужас, пътниците започват да се оглеждат, аз се правя, че ме няма. Решавам да питам стюардесата може ли да заведа моя син да зърне пилотската кабина. Мечтае да стане пилот, обяснявам. Тя супер любезно се съгласява. Отиваме.
Първото, което пилотът пита е: “Какъв искаш да станеш, моето момче?“ Моят се изцепва: „Миньор!“.

Най-сетне в 22.20 ч. кацаме. Братовчедът ни чака, ние отиваме в тях, приятелката ми заминава да спи при техните близки. В колата детето заспива, но продължава да мърмори насън: “Кога ще отидем в зоолигическата, какво ще ми купиш от София“. Пристигаме. Прегръдки, целувки, моят се активира, беснее още 2 часа. Най-сетне в 01,30 заспива. Аз се въртя цяла нощ, не мога да спя на чуждо място.

В 8 ч. ставаме, чуваме се с приятелката ми и се уговаряме да се срещнем в 10.30 пред Зоологическата, че да изпреварим тълпата и да има места да паркираме. В 10.29 сме на мястото, пукната кола няма. Идват и те. Влизаме – единствени посетители сме. Явор пак започва - какво ще ми купиш за подарък? Какво ще ми купиш? Добре, че в това време носорогът започна да пишка, та се разсея от внушителната гледка. Започва голямото плюскане, уж не бяха гладни децата, сега се започва от входа: Гладни сме. Добре, че си ги знаем и сме готови с баници, солети, мандарини, вода, сок и други. Раниците започват да олекват. Стигаме до мечката – замерят я с парчета от портокал под предлог, че й дават да яде. Ужас, добре, че няма други хора. Работници, които правят някаква декоративна оградка ни гледат странно. Няма как да се направим, че тези деца не са наши. Приятелката ми вика, ако не престанете, ще ви пуснем при тигъра. Единият работник мърмори: “Какво ви е направило животното?“ Колко вярно...

След час и половина най-сетне сме на изхода и решаваме да хапнем някъде. Стигаме до пицария в центъра. Всички са много гладни, поръчваме. След като пристига храната, установяваме, че сме поръчали за два дни напред... Междувременно децата бягат из пицарията, в тоалетната влизат поне по два пъти, уж да си мият ръцете. Не искам да знам какво правят там. Сервитьорката идва с някакви моливи в опит да ги укроти. Всички искат едновременно кафявото. Сбиват се, сервитьорката съжалява, но е късно. Дават ни останалата храна в кутии и ни изпращат по живо по здраво. Подозирам, че бяха готови и да не платим, само и само да се изнесем...

Отиваме в природо-научния музей. Минаваме всички етажи за отрицателно време. Мисля, че касиерката не успя да преброи парите за билетите, когато вече хуните ни трополяха надолу. Май отгоре чух ръкопляскане и откъслечни викове “Ура”, от сътрудниците по етажите, които ликуваха, че нищо не успяхме да счупим. Излизаме, аз и Дени сме капнали, а нейната приятелка ни кани да отидем у тях до полета. Живее наблизо, в пряка на Витошка. Колебаем се, но сме толкова уморени, че не чуваме вътрешните ни гласове, които ни предупреждават с тези три деца да не атакуваме хорските къщи.

Пристигаме. Домакинята любезно прави пуканки на децата и ги инсталира в другата стая да гледат филм. Ние сме се проснали на дивана и дишаме тежко след преяждането в пицария и трамбоването нагоре-надолу. Изведнъж се чува адски писък, подскачаме като ужилени – единият от нашите се почуствал заплашен и оскубал момиченцето на домакините. Домакинята се връща с шепа руси косми в ръка… майко мила!!! След малко всичко утихва, децата са разделени в две стаи, тишина, ние пием кафе. Уви, за кратко, след малко се чува трополене, нашите трима и техните двама нахлуват в хола, всяко с по един Нърф в ръка. Започва канско крещене, гоненица и обстрел. Боже, кога ще стане 19 часа да тръгваме? Домакинята е супер готина, не ни изгони, мъжът й също! След нас ще намират още три дни пуканки из цялата къща. Най-вероятно също така ще се нуждаят от основно подреждане и освежителен ремонт.

Стигаме до летището. Минаваме проверка, забравила съм да извадя шишето с вода от чантата. Служителката безцеремонно изсипва съдържанието й в панера. Моят се обажда: “Мамо, нали работиш на летището, защо те проверяват?“ Умирам от срам отново… Служителката ме гледа криво. Как да е, прибирам „сергията“. Отиваме на гейта. Естествено, пак решават, че са гладни, изяждат последните запаси. Крещят, че искат вода, няма откъде да купим. Останалите 119 пътници ни гледат със съжаление. След малко започва гоненица, слава богу има много хора, правим се, че децата не са с нас. Оставаме последни, качваме се на автобуса към самолета. Намираме местата си. Децата се скарват кой с кого да седи. Всички пътници около нас ни съжаляват. Излитаме, сега вече и аз искам да викам : “Ура! Прибираме се!” След малко идва стюардесата и ни предлага вино. Еха, как позна!

Кацаме. Иска ми се да целувам земята, но се качвам на автобуса чинно.
Татковците ни посрещат и питат невинно: „Хубаво ли си изкарахте?“

****************

Прочетохте ли и тези истории? 

Ало? Обажда се Дядо Коледа

Нашата луда българска Коледа

Специалните бонбони

Специален подарък