Автор: Богомил Димитров

Бях малък, четири-пет годишен. Бърборех непрекъснато. Сигурно съм надувал главите на възрастните. Като се върнеха от работа, татко и мама бяха засипвани с разказите ми за деня и с всякакви въпроси. Бързаха да ми отговорят колко са уморени. Да съм излезел да си поиграя навън.

В нашата къща имаше три стаи, всяка с по едно семейство. В средната бяха баба и дядо. Най-често бях там, те ме понасяха по-дълго. По-големият ми брат бе мълчаливец с големи сини очи. Четеше от малък и бе много умен. Чудех му се като толкова чете, защо говори рядко. Язък му за четенето.

Една вечер дядо ми нещо не бе добре. Баба се тюхкаше около него, а аз се стараех да им е по-весело. По едно време дядо се изправи от леглото си. Извика ме да седна до него и каза:

- Слушай ме сега: Така, както си тръгнал, много скоро, думите ще ти се свършат. Всеки човек може да изговори една дума само строго определен брой пъти в живота си. Помисли добре!

Тази вечер заспах много трудно. Дядо сигурно бе прав! Брат ми хъркаше до мен безхаберно. Имаше основание, не си бе изтъркал думите. Беше ме яд на него, че не ме бе предупредил. На мама и татко–също. Добре, че милият дядо ми каза. Обещах си да компенсирам волнодумието си дотук.

Денят, в който пораснах

Дворът ни „оглуша“. На всяка игра само кимах и жестикулирах. Отказвах да говоря на когото и да е. Дядо се оправи от болестта. Баба започна все по-често да ме глези с разни вкусни неща–само за мен, тревожеше се защо така мълча. Седях с часове до батко, карах го да ми чете наглас. Започвах да по-мъдрявам. Мъдрите хора говорят малко, повече слушат – така бе казал една вечер вуйчо ми. Мама и татко свикнаха, когато ми казват „Лека нощ“, само да кимам. Татко приемаше това за нормално, но мама–не. Слагаше ми термометър и не разбираше защо нямам температура. Караше ме да го стискам още.

Мъчно ми бе за мен. Представях си как скоро – ща не ща, ще съм напълно ням. Другите ще си говорят свободно. А аз ще трябва да пестя думи. За някои може би имах повече запас. Чудех се кои са те. Не смеех да пробвам – резето можеше да щракне.

Един ден батко ми прочете в една книжка, че Човек живее до 100 години. Костенурката – до 300. Разтревожих се. Нов проблем. Когато той умре, кой ще ми чете?  Вечер заспиваше преди мен. Не го бе еня, че ще умре цели три години по-рано. Представих си се след смъртта му. В двора ни ще е останал само по-малкият ми братовчед – Мони. Преди навършването на 100-та ми годишнина ще ми дойде на гости. Колко ли ще му мъчно за мен! Ревнах наглас. Мама дотича до леглото ни. Накара ме да си призная веднага какво има. Казах й за свършека на думите ми. И че страдам за батко, който ще умре три години преди мен. Тя се разсмя. Сега трябвало веднага да заспя. Помислих си: "Щом тя се разсмя, значи не е чак толкова страшно!"

Спрях да рева и заспах с чувството, че големите все ще измислят нещо и за мен до утре. Рано сутринта мама и татко отидоха на работа. Дядо ме извика. Обясни ми, че се е пошегувал за свършека на думите ми. Той бе едър мъж, с големи мустаци. Обичах го и вярвах на всяка негова дума.

- Хайде сега, Милен, кажи онова стихотворение, ама само почакай да викна баба ти. 

Казах им го. Бях щастлив. Камък бе паднал от душата ми. Желанието ми да говоря набъбваше в мен. След около час те може би съжаляваха. Дворът придоби нормалния си фон. Братовчедите ми се зарадваха. Бях си възвърнал статута на душата на компанията. Компенсирах всичко недоизказано. Най-зле го прие татко.

Една вечер той ме извика и каза: 

- Седни и само слушай! Утре с майка ти ще имаме важни гости. Другарят Иванов, той е мой началник, главен счетоводител и другарката Иванова. От теб искам само да се държиш прилично и езикът ти да е зад зъбите, ясно ли е?

Зададох въпрос – как се държи езика зад зъбите – така ли?

Той ме шляпна и каза:

- Утре да не казваш на гостите нищо друго, освен: „Добър вечер”, „Казвам се Милен”, „ Лека нощ” – иначе ще те нашляпам така, че да ме помниш за цял живот! Няма да ме излагаш пред началника и другарката му!

Имах въпроси – какво е главен счетоводител и какво – началник. А те с децата си ли ще дойдат, за да си поиграем с тях и др. Но си затраях.

На следващата вечер, родителите ми се върнаха по-рано. Майка ми нареждаше вкусни неща по масата и ни казваше да не ги пипаме. Преоблече ни, среса ни, зализа ни. Всичко в нас блестеше от чистота. Татко отиде да купи ракия и когато се върна, само ме погледна строго и ми припомни:

- А ти внимавай в картинката! И езика - зад зъбите!

Превозните средства от моето детство

Точно в седем вечерта пристигнаха другарят Иванов и другарката Иванова. Този Иванов, според мен, би трябвало да е по-висок, по-широкоплещест и с по-яки мускули. Знаех, че и татко е счетоводител. А този – защо, като бе по-нисък, беше Главен счетоводител? А и след като мама изглеждаше като Катерина Валенте от нашумялия филм, а Иванова – като плъшок, с какво право онзи бе Главен? Освен това нямаха деца. Ако татко не ме сплашил така, сигурно щях да обявя веднага кой е Главен счетоводител и коя е Главната Жена тук.    

Големите започнаха с нещо като разговори – „Откъде купихте тази покривка - много е приемлива!”; „Днес времето цял ден се мръщи”; „Вие сложихте ли си зелето?” ; „Да Ви сипа ли още ракийка, другарю Иванов?“ 

Нищо смешно или поне малко интересно. Глупости на търкалета. 

Иванов най-после отвори главната си уста и каза на мама:

- Ама туршията Ви е много хубава! Как я правите?

Беше я правила баба, но татко направо се изцепи:

- Тя, моята другарка, е цар на туршиите, нали, Виолета? 

Това си бе опашата лъжа, но мама я подкрепи. Не посмях да извикам баба, за да даде на хората рецептата.

От опит знаех, че след няколко ракии, големите ще се отпуснат и ще стане по-интересно, но не би. 

Много мразех разговорът да не върви. А и след малко щяха да започнат да ядат. Тогава приказките ще станат още по-скучни: 

- Подайте ми сол, дъра-бъра – има ли черен пипер – а червен – може ли филийка  – разбира се и т.н.

Ужас! Някой трябваше да даде правилна насока на разговора, дотук не бе на ниво. Считах, че хората се отпускат само след някоя смешка, а там знаех, че бе „моят ресор“. Представях си как на другия ден, татко и Иванов се смеят в службата и си спомнят какви хубави смешки съм разказал и колко весело са си прекарали вечерта. Останалите им колеги ще им завиждат. Но нещата на масата определено не вървяха. Ако продължаваха така зорлем да си хортуват, какво ще излезе – че в нашата къща е скучно?

Беше време да взема нещата в свои ръце. Изкашлях се и изрекох бързо:

- А пък татко, сутринта, докато палеше печката, както се беше навел пред нея и се чу едно силно: Пръ-ъ-ъ-ццц! 

Очаквах бурен смях до сълзи.

Не знам защо настъпи тишина. Всички зачоплиха в чиниите си. Добавих нещо важно, което бях пропуснал, дано най-сетне се разсмеят: 

- Чак му се изду пижамата отзад! 

Дадох тон за смях. 

- Деца– какво да ги правиш!–каза Иванова. Иванов ме гледаше с интерес. 

Но никой не се смееше. 

Татко бе изчервен. Чудех му се, след като намекнах толкова ясно, че и в пръцкането бе по-силен от Иванов, защо не ме погледна поне малко благодарно. Мама гледаше в чинията си, сякаш я вижда за пръв път. Батко ме сръга. 

Според мен, смешката си я биваше. Но най-ме беше яд на батко.

Още от Богомил: Жена в колата

Рекорден брой издателства и книгоразпространители участват на „Алея на книгата“ - София

Официално откриване:

септември, вторник, от 17:00 ч.,

Литературен кът, пешеходната зона на бул. „Витоша“

до паметника на Алеко Константинов

Седмото издание на най-голямото пътуващо изложение в страната „Алея на книгата“ пристига в София и започва на 10-ти септември (вторник), като официален старт ще бъде даден в Литературния кът на събитието (до паметника на Алеко Константинов) с участието наДжаз формация „София“. Книжното изложение на открито вече успешно премина през градовете Пловдив и Варна и е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г. В столицата белите шатри традиционно ще очакват читателите и приятелите на книгите в пешеходната част на булевард „Витоша“, от пресечката с бул. „Патриарх Евтимий“ до ул. „Узунджовска“. Алеята ще продължи до неделя, 15-ти септември, с работно време всеки ден от 10:00 до 20:00 ч.

Тази година изложението е с рекореден брой изложители - над 70 от водещите български издателства и книгоразпространителище представят новите си заглавия в общо 23 шатри. Както всяка година, Литературният кът на Алеята ще бъде сцена на богата културна програма, включваща премиери на книги, срещи с автори, издатели и преводачи, игри и работилници за деца. Достъпът до програмат е свободен.

• Къде?
• Пешеходната зона на бул. „Витоша" (между бул. „Патриарх Евтимий“ и ул. „Узунджовска“)
• Кога?
• От 10-ти до 15-ти септември, 10:00 - 20:00 ч.

Участници в Алея на книгата - София:

Артлайн Студиос, ICU, Агата-А, Алтера, АМГ, Асеневци, Атеа, Бард, Букборд, Букохолик, Бяло Братство, Вакон, Гринуич , Дамян Яков, Дъбови листа, Еднорог, Емас, Ера, Ергон, Еуниката, Жанет 45, Жануа 98, Жар - Жанет Аргирова, Захарий Стоянов, Ибис, Ина, Инле, Кибеа, Клевър Бук, Клет-Анубис-Булвест 2000, Коала Прес, Колибри, Кръгозор, Лабиринт, Лексикон, Летера, Лира Принт, Локус / Интенс, Милениум, Мусагена, Пан, Парадокс, Пергамент Прес, Персей / Изида, Плеяда, Посоки, Потайниче, Прес, Про Бук, Прозорец, Просвета, Рибка, Рива, Сиби, Сиела, Слънце, Списание 8, ТАТ Криейтив, Тип-топ прес, Труд, Унискорп, Фама, Фокс бук кафе, Фондация „Калпатару“, Фют, Хартиен свят, Хелиопол, Хермес.

Заповядайте на вълнуваща разходка сред хиляди книги! Очакваме Ви!

Следете събитието във Facebook. 

Прочетохте ли нашите Есенни книжни препоръки - 2018?

Автор: Юлита Гърбева

„O, скоро имате рожден ден! Е, ама той не се празнува..“ Възкликва чиновничката в банката и съчувствено ми се усмихва. Аз й връщам усмивката - тя е малко над двайсетте, замислям се – колко бързи мигвания ми трябваха от 20 до 40… Само няколко. Времето наистина лети, колкото и клиширано да е това. 40 са новите 20 – продължава леко сконфузено момичето. Усмихвам й се, пожелавам "Хубав ден" и си мисля – не не искам 2 по 20, ново 20 или 40, искам си моето, такова каквото беше, такова, каквото ме направи.

На двадесет бях предимно влюбена – в момчето до мен, в мечтите и ученето. Там, в онова бурно и цветно десетилетие се научих да бъда любима, съпруга и майка. Бях и си останах непоправима романтичка. За първи път градихме дом в малкия ни апартамент под наем, който боядисахме десетина пъти, докато покрием гадните тапети. Аз закачих картини и подредих вази с цветя. Пиехме кафе от малката кафеварка и бяхме щастливи.

Точно по средата на декадата станахме родители. И днес си мисля, че по-успешният, трезвият, разумният и спокойният родител е Той. Учихме се и се радвахме, и плакахме, и се смяхме с нашето чаровно, синеоко-пъстрооко момче така, както може да го прави човек само първия път. Безкрайните часове разходки и трепетите от новите неща, които се случваха с това малко вързопче, което днес ми казва – О, мамо – с гърлен глас на тийнейджър и нахлузва маратонките на баща си. През тези десет намерих и съхраних едни от най-ценните си приятелства, други оставих да си тръгнат, защото такъв е животът – шарен, на срещи и раздели.

В началото на трийсетте разбрах какво е да си абсолютно щастлив. Точно три дни преди 30 дадох живот на нашето малко момиче, нашата малка вселена, пълна с мъдрост и обич. И влязох в едно още по-шарено, по-щастливо /ако това изобщо е възможно/, по-влюбено и успешно десетилетие. Научих много за себе си и за околните, създадох прекрасни приятелства и познанства, събрах опит и самочувствие да го споделям, раздавах това, което мога най-добре – обич и всеотдайност. Мечтаех и сбъдвам мечтите си. Гоних светулки, посрещах изгреви и чаках залези, ходех боса по тревата и тичах под дъжда, пиех вино и се смеех, пишех стихове и научих двете си деца да виждат малките радости, да ценят малките неща и да помагат, дори и с малко. Танцувах, танцувам и пак ще танцувам най-прекрасното хоро – това на живота.

За болките и сълзите, за предателствата - отказвам да си спомням. Твърде кратки са мигванията. Ще пазя само опита, въпреки да знам, че понякога дори и него не слушам, а само сърцето си. Там, близо до сърцето, в раковината на душата ми само тихичката болка от загубите на скъпи хора се чува, когато ми е тъжно, за да ми напомни, че ще ги срещна отново някой ден, а дотогава трябва да бъда себе си.

В края на тази декада си казвам, че най-хубавото и шарено предстои, чакат ме промени и, вярвам, са за добро. Чакат ме още изгреви и залези, малки делнични вълшебства и щипка магия, за да е интересно.

Още от Юлита:

Нощницата на мама

Солени целувки и пясък в косите 

Коледно чудо 

Ухае на детство

Този разказ е на 12-годишната Деница Петрова от Карнобат и е един от победителите в конкурса на "Разкажи ми приказка". Още прекрасни разкази на нашите деца може да прочетете в сайта им.

Чувах големите капки дъжд, които се блъскаха в прозореца на стаята ми, сякаш се състезаваха помежду си. Опитвах се да заспя доста време, но така и не успявах. Не преставах да мисля за това, което бях видяла. Всъщност, когато наистина пробвах да забравя определено нещо, то просто се връщаше в мислите ми без да ме пита и нахлуваше в главата ми като куршум и колкото и да се опитвах да забравя, толкова повече този куршум ме прострелваше. Не ми даваше мира и се чувствах толкова виновна. Завих се с мекото си одеяло и си спомнях за всички бездомни. Всички тези, които може би в момента са се сгушили до някоя пейка или дърво. Сещах се и за тях, за тези хора, които в този момент са застанали до църквата и си мислят само и единствено за това, с какво ще се завият може би да не премръзнат и с какво ще се прехранят на следващия ден. Изцапаните дрехи, които вече бяха толкова кални от обувките на тези, които  ги ритаха, след като бедните ги помолят за стотинките, с които се опитват да си купят хляб.

Сещам се за тази чашка, в която има събрани няколко жълти стотинки. Не ми дава мира това, че в този момент не само аз не мога да заспя. Има хиляди хора, които са будни, защото не са яли нищо и си лягат гладни. Родителите им не са успели да изкарат пари и да сложат нещо на масата у дома, на тази маса, на която някои имат храна в изобилие и понякога хвърлят.

В този момент от очите ми се спусна една гореща сълза. Тя беше някак различна. Беше вълшебна. Тогава аз заспах, но не къде да е, а в света на магията. Всичко беше различно. Живеех в един кръг. Там, където направиш ли добро, ти се връща, а направиш ли зло ти се връща двойно. Всички бяха облечени в розово, един от цветовете на приятелството-най-силната магия, която е способна да победи всичко. Хората бяха равни. Обичаха и бяха обичани. От дърветата всеки си късаше по едно листче щастие всеки ден, та то беше достатъчно да има мир между всички. След това, човекът се променяше и ставаше добър и помагаше на всеки в нужда. Беше пълно с радост навсякъде. Нямаше такива, които да се подиграват на някого за нещо. Не съществуваше нито една пролята сълза от тъга. Всички плачеха от радост. Децата не спираха да си играят заедно, а родителите им работeха и имаха толкова средства, че да не са никога гладни. Никъде по улиците не се срещаха бедни и болни хора, защото всички си помагаха и дори някой да остане без пари, останалите показваха, че са хора и ако някой имаше нужда от помощ, я получаваше. 

Всичко беше, или поне изглеждаше толкова реално, докато едно детенце дойде при мен и ме попита дали сега съм щастлива, като виждам всички непрекъснато усмихнати. Дали се радвам на тази фалшива усмивка. Тo ми показа, че тези хора, които имат добро сърце и умеят да обичат, дори и да не са в този ,,щастлив“ свят, те умеят да показват добротата си. Дори и без листче радост, могат да предизвикат истинска усмивка. Детето пророни една сълза и аз се събудих. След един сън се промених. Всеки един от нас може да го направи. Този сън ми показа, че щом доброто съществува в нас самите, не ни е нужно нищо, за да го подаряваме на околните. Ако наистина имате обич в сърцето си, хубавите емоции и чувства сами идват при вас, дори без да ги искате. И не забравяйте, че когато не можете да заспите, просто е достатъчно да събудите доброто в себе си и то ще ви покаже този сън, с който можете да отворите много врати.

Име на автора: Деница Красимирова Петрова, възраст 12 години

ОУ „Христо Смирненски“, град Карнобат, обл. Бургас

Автор: Мария Пеева

През годините семейството ми се е сдобивало с много нови членове, от всякакъв вид. През 5-10 години се сдобиваме с бебета, от време на време с кучета, даже и с котарак. Преди седмица в живота ни се случи невероятно събитие. Сдобихме се с едно митично създание, което децата не бяха срещали на живо до този момент. 

С чичо.

Митичният чичо Митко.

Чичо Митко е братът на съпруга ми, който преди трийсетина години замина за Канада и оттогава си е идвал веднъж до България преди петнайсет години. Срещахме се веднъж-дваж, когато беше на екскурзия в Европа и разбира се, поддържаме интернет връзка, но на живо децата не го бяха виждали. Какъв огромен пропуск от наша страна. И от негова.

За Митака мога да разказвам с часове. Без преувеличение той е най-авантюристичният тип, когото познавам. Не просто защото е обиколил целия свят и е пребродил джунгли и нечувани острови, а и защото взима решения, които за обикновения средностатистически почтен гражданин биха изглеждали пълно безумие. Но по някакъв странен начин при него работят. Преди няколко години заряза доходната си професия в Канада, продаде си къщата, изтегли пенсионните фондове и застраховките и си купи ферма за авокадо в Доминикана. Авокадо. В Доминикана. Човек, който през живота си дори кактус не е гледал. И противно на всички очаквания фермата взе, че заработи добре и сега Димитър, или Дон Дими както го наричат работниците му, живее като доволен пенсионер, само където прилича на 30-годишен разбойник. На какво приличат работниците му няма да ви разказвам, но като ни прати първата снимка от фермата, застанал ухилен до уши пред една банда тъмнокожи, раздърпани, брадати образи със смръщени вежди и грабнали кой лопата, кой мачете, попитах Иван:

- Мило, сигурен ли си, че тези хора няма да отвлекат брат ти за откуп?

- Ооооо… - отсече Иван. - Ти просто не го познаваш. По-скоро той би ги отвлякъл, ако му прецакат авокадото. Мъжете от семейство Пееви от нищо не се плашат.

Това последното го знам от личен опит, затова спрях да се тревожа за Митето.

В началото на лятото самият Дон Дими се обади.

- Брат ми - казал на Иван. - Аз съм щастлив човек. Но има нещо, което ми липсва. 

- Какво бе, брат ми? - попитал моят човек. - Казвай да помагаме.

- Ти ми липсваш. - казал му Митака. - И тъй като сто пъти ви каня и вие не идвате, май ще се наложи аз да дойда. Защото тази година навършвам 50 години и като погледна назад, осъзнавам, че съм пропуснал 30 години от живота ти. А ти, така да се каже, си ми най-близкият човек на тоя свят. И знаеш ли какво още осъзнавам? Че изобщо не те познавам.

- Хайде пък ти сега. Как така не ме познаваш? Та ние се чуваме най-малкото на всеки мач на Ливърпул. 

- Чуваме се, ама не се виждаме. Затова август месец пристигам на гости. И като казвам на гости, нямам предвид за седмица-две. Ще дойда, брат ми, и поне два месеца ще съм до теб неотлъчно. И не смей да ми противоречиш. Все пак аз съм по-големият брат, нали така?

Малко като заплаха звучи, нали? Но как да откажеш на човек, който без усилие опитомява дори доминиканските главорези?

- Идвай, брат ми. - му рече Иван. "Ми каса су каса", нали така казвате по вашия край?

Митака се засмя и след няколко месеца пристигна. С куп подаръци за децата, но тъй като не им знае размерите, накупил дрешки от всички номера, та сега си имаме шарени тениски и шорти във всички последователни размери от 6ХЛ надолу. За всеки случай.

За да придобиете представа колко не познава децата, ще ви разкажа случката от първата вечер. Водим ние Митака от летището, а вкъщи децата ги няма, играят навън, чичото е малко разочарован. По едно време се появява Алекс и едно негово приятелче, което е чернокожо. 

- Е, почнаха да пристигат - извини се Иван. - Не им се сърди, чакат те с нетърпение, ама нали е лято, обикалят навън до късно.

- Леле, колко са пораснали.  Здравейте, момчета, аз съм чичо Митко. - представи се Митака и ме погледна малко особено, но посегна да ги прегръща.

- Алекс е нашият. - поясни Иван.

- А, добре. Защото малко се зачудих, но смея ли да питам.

Ей за такъв човек говорим. И чернокожо детенце да бяхме измътили, нямаше да каже копче. Щом е от нашите, значи е и негов.

Алекс и Иван слагат татуировка на Митака

Алекс го гледа изпод вежди точно един час, той си е такъв, малко недоверчив. След като осъзна, че Митко е готов на всякакви игри и щуротии, го припозна и сега е залепен за него от сутрин до вечер.

А Коко Митето го спечели с палачинките. Ей, какви палачинки прави този човек, пръстите да си оближеш. Пет пари не дава, че се опитвам да пазя диета… 

Но най-забавно ми е да гледам отстрани как братята се опознават. И също така да откривам колко много си приличат, макар и разделени, макар и на пръв поглед коренно различни.

Например подреждането. Моят Иван е същински Монк - не може да подмине разместен стол без да го върне на мястото му. А ако някоя картина виси накриво на стената, насън ще скочи да я оправи. Димитър е същият - още на първата вечер го гледам, върти се на стола, неспокоен нещо. По едно време стана и премести плейстейшъна с два сантиметра вляво. 

- Не ти ли се струва, че беше малко несиметрично? Извинявай, ама не мога да го понеса. Баланса ми нарушава.

И сега си имам двама Монка у дома, питайте ме какво ми е. Но иначе е весело. Особено като заиграят на нещо. Все едно гледам малки момченца. Ядосват се, надцакват се, майтапят се.

- Кажи на мъжа си да пусне днес лотария. - ми вика Митака, след като Иван го би четири пъти на табла. - Страшен късмет извади.

- Утешавай се ти, че е късмет. - смее се Иван. 

А аз си мисля, че и двамата са късметлии. Макар и на другия край на света да живее брат ти, хубаво е, че го има. И моите синове са късметлии. Не знам кой къде ще го отвее вятърът някой ден и колко често ще се виждат, но винаги ще се имат един друг, да се бият на табла, да се надпреварват, да се майтапят с майка си и да се преоткриват.

Завиждам им малко. Но повече им се радвам. И много ги обичам, всичките мъже от семейство Пееви.

Днес, докато си пиехме мохитото на плажа, Митака каза:

- Ако стане по-хубаво от това, вече ще е незаконно.

А на мен и така ми е достатъчно хубаво. Толкова хубаво, че се замислям дали да не ни отвее и нас доминиканският вятър и да се пенсионираме всички заедно във фермата за авокадо.

Това авокадо мотика иска, не е ли така?

А за Митака ще ви разказвам още, защото това дотук е нищо. Този човек заслужава роман!

Автор: Надя Колева

Помните ли малкия Ники от Бургас?

Миналата година се включихме в национална кампания за събиране на 120 000 долара за операцията за поставяне на фиксатор в по-късото с цели 4.5см краче на Ники, в болницата на д-р Пейли в Калифорния, Щатите - сума на пръв поглед невъзможна.

Хиляди подкрепиха Ники и само няколко месеца след операцията, резултатът е налице – Ники се радва на 2 напълно еднакви крачета! Това, което българските специалисти бяха определили като невъзможно, стана факт буквално само за няколко месеца!

Днес Ники е едно усмихнато дете, което щастливо и уверено стъпва на своите две напълно еднакви крачета! Всички вие, които подкрепихте Ники, заслужавате неговата усмивка!!

Обръщаме се отново към вас, мили хора, защото след успешната операция и последвала рехабилитация, пред Ники има ново предизвикателство – в началото на следващата година предстои нова операция от екипа на д-р Пейли, този път – за премахване на фиксатора. Сумата, която семейството на Ники трябва да събере е малко над 20 700 долара, като половината от тях те трябва да внесат като депозит до края на Декември, 2019 г.

Вярваме и се надяваме, че ще подкрепим Ники още един път, защото той е живото доказателство за това, че обединени можем много, наистина много! Заедно успяхме да постигнем нещо, което лекарите в България определяха като „невъзможно“! Всички вие, хилядите хора с големи сърца, които подкрепихте Ники, доказахте, че всъщност невъзможни неща няма! Особено когато се касае за нашите деца!

Шанс за малкия Никола - продължение!

Можете да подкрепите Ники по следните начини:

Чрез кампанията https://bg.helpkarma.com/campaign/shans-za-nikola-103

Като се включите в благотворителния базар във фейсбук: https://www.facebook.com/groups/199076480918983/

Чрез дарение на дарителска сметка:

IBAN: BG92UNCR70001523296890

BIC: UNCRBGSF

Титуляр на сметката: НИКОЛА ПЕТКОВ ДИМОВ

PayPal: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Автор: Бени Хюбнер

Големи планове правихме бебето да дойде в момент, когато сме си стъпили на краката. Изчаквахме, мислихме и родих баш в центъра на кризата, на прага на празните магазини, пред облещените стелажи за хляб и кисело мляко и накрая на опашката за нищо. Някои помнят последвалата зима като Виденовата, аз я помня като най-щастливото време от живота ми.

Вечер слагахме диването да спи, аз вадех една потрошена машина и шиех някакви парцалки за бебето от парцалки. Мъжът ми сядаше срещу мен и си говорехме. Преди това бяхме вечеряли обилно шницели от витабел. (бел.ред. - за тези, които не знаят - витабел е евтин соев заместител на месото). Това беше периодът, в който, освен, че си въобразих, че съм нещо средно между Донна Карън и Долче и Габана за бебета, се научих да подквасвам кисело мляко и да правя пюрета. Значи - направо професионалист бях. Мъжът ми носеше провизии от някакви мили баби - аз разпределях, варях, пасирах, слагах по бурканчета, от остатъка - крем супа за нас. Дребното ядеше като змей, всичко ядеше, а ние, като истински перфектни родители по време на криза, й бутахме в устата какво ли не - от кюфте до лимон. И си умирахме от забавление. Имаше си столче до нас на масата, оставяхме я да се маже на воля, правеше се на тотална маймуна - то зелеви салати, то кремове... Пазят се документирани снимкови доказателства, съвестно разпечатани на хартия.

Ползвах и многократни пелени. Изпедепцах се да изпразвам употребените памперси, да ги изпирам и на мястото на пълнежа, намушвах пелена. От днешна гледна точка бях някъде между Монтесори и био-майка-екстремистка. Но пък четях Спок. Ама с едното четене си останах.

Сега се опитвам да си спомня какво исках да кажа и защо пиша това всичкото, което не е нито забавно, нито пък представлява някакъв героично полезен опит. И се сетих - та тези мизерни времена бяха изключително щастливи. Без пари и без скандали, дори докато го пиша ми звучи като изведено от някакъв утопичен трактат. Но е факт - всяка стотинка беше преброена, макар че на следващия ден вече обезценена.

На практика все си нямахме, но нито веднъж сметките не са ни причинили семеен разрив.

Дори и секс правехме редовно, защото бебокът предимно се хилеше и спеше. Години по-късно, когато и портмонетата и хладилникът бяха позакръглени, си говоря с милото, разказвам му за някакви обувки, които не съм си купила, защото, видиш ли, скъпи били, пък аз мисля за благото на семейството. Обаче тия обувки не ми излизат от главата. Обувки... нали... не пържоли или пакет памперси. Обувки. Мрънкам аз и очаквам съчувствие. И същият този човек, който ми е ял витабелените шницели и ме е гледал на всяко щастливо събитие с една и съща любима рокля с малко петно, маскирано като цвете посредством бод зад игла, не пророни сълза на съпричастност, не преклони глава, затрогнат от моята спестовност, а ми каза с лека индиферентност:

Ако ти самата не поставиш себе си на първо място в даден момент, как очакваш аз да те убедя, че трябва да го направиш? Купи си обувките, щом толкова ги харесваш, или не ги купувай, ако не считаш, че ти трябват. Но, по дяволите, не си създавай драми там, където ги няма.

Е... не помня дали купих обувките, но помня какво ми каза. Никога вече не го питам дали мога или трябва да си купя нещо. Има неща много по-големи от материалните средства и когато парите станат мъчителен проблем в едно семейство, то значи нещо друго не е наред...

Споделям тази история от майчинската ни група с вас по една-единствена причина. Без значение с какви средства разполагате у дома, ако скандалите за пари са постоянни, ако единият наднича непрестанно в портфейла на другия и му смята разходите, то помислете добре дали проблемът не е някъде по-дълбоко. И ако има обич между вас, изяснете къде е, за да си запазите семейството.

Още по темата: Защо у дома никога не се караме за пари?

Една история от нашия семеен живот: Жега

Автор: Христина Цонева

Какво е необходимо:

-1бр. бебе от 4 до 9 месеца

-1бр. майка

-2 пълни шепи любов

-щипка инат

-чаена лъжичка самочувствие, че си не по-лош от "Ганчев"

-35 песни, които да не повториш, докато бебето мрънка

-стъклени пюрени бурканчета (от старите)

-капачки, които да стават за бурканчетата

-евентуално 1 бр прабаба за 15 минути и 1бр кака поне за час

-и сливи (за 10 бурканчета 3 кг добре узрели)

Начин на приготвяне:

Бебето е будно от 6.00.

Пиеш на крак кафе с 1 цигара на прибежки (по желание)

Не миеш очи, миеш бебешко дупе.

Храниш.

Слагаш сливите в съд и заливаш с топла вода (не с водата на бебето).

Тичаш да видиш бебето.

Връщаш се в кухнята.

Взимаш още един съд, нож и плик за костилки и люспи.

Всичко това бързо отнасяш в стаята на бебето.

Пееш...

Слагаш го в бънджито.

Белиш.

Пееш...

Белиш.

Пееш и така цял час и половина.

Бебето е гладно.

Храниш.

Приспиваш.

Натам е лесно. Междувременно са наминали прабаба и кака.

Слагаш сливите с малко вода да се варят.

Пееш...

Пасираш.

Пееш...

Бебето е гладно и наакано.

Наливаш в бурканчета и кипваш за 25 минути.

Лесно е!

Опитайте...

Успех!

PS. Важно е да не объркате легените и водите!

Вижте тук любимите детски песни и стихчета. А тук може да прочетете рецепта за кекс или защо фейсбук е толкова забавен.