Автор: Юлита Гърбева

„O, скоро имате рожден ден! Е, ама той не се празнува..“ Възкликва чиновничката в банката и съчувствено ми се усмихва. Аз й връщам усмивката - тя е малко над двайсетте, замислям се – колко бързи мигвания ми трябваха от 20 до 40… Само няколко. Времето наистина лети, колкото и клиширано да е това. 40 са новите 20 – продължава леко сконфузено момичето. Усмихвам й се, пожелавам "Хубав ден" и си мисля – не не искам 2 по 20, ново 20 или 40, искам си моето, такова каквото беше, такова, каквото ме направи.

На двадесет бях предимно влюбена – в момчето до мен, в мечтите и ученето. Там, в онова бурно и цветно десетилетие се научих да бъда любима, съпруга и майка. Бях и си останах непоправима романтичка. За първи път градихме дом в малкия ни апартамент под наем, който боядисахме десетина пъти, докато покрием гадните тапети. Аз закачих картини и подредих вази с цветя. Пиехме кафе от малката кафеварка и бяхме щастливи.

Точно по средата на декадата станахме родители. И днес си мисля, че по-успешният, трезвият, разумният и спокойният родител е Той. Учихме се и се радвахме, и плакахме, и се смяхме с нашето чаровно, синеоко-пъстрооко момче така, както може да го прави човек само първия път. Безкрайните часове разходки и трепетите от новите неща, които се случваха с това малко вързопче, което днес ми казва – О, мамо – с гърлен глас на тийнейджър и нахлузва маратонките на баща си. През тези десет намерих и съхраних едни от най-ценните си приятелства, други оставих да си тръгнат, защото такъв е животът – шарен, на срещи и раздели.

В началото на трийсетте разбрах какво е да си абсолютно щастлив. Точно три дни преди 30 дадох живот на нашето малко момиче, нашата малка вселена, пълна с мъдрост и обич. И влязох в едно още по-шарено, по-щастливо /ако това изобщо е възможно/, по-влюбено и успешно десетилетие. Научих много за себе си и за околните, създадох прекрасни приятелства и познанства, събрах опит и самочувствие да го споделям, раздавах това, което мога най-добре – обич и всеотдайност. Мечтаех и сбъдвам мечтите си. Гоних светулки, посрещах изгреви и чаках залези, ходех боса по тревата и тичах под дъжда, пиех вино и се смеех, пишех стихове и научих двете си деца да виждат малките радости, да ценят малките неща и да помагат, дори и с малко. Танцувах, танцувам и пак ще танцувам най-прекрасното хоро – това на живота.

За болките и сълзите, за предателствата - отказвам да си спомням. Твърде кратки са мигванията. Ще пазя само опита, въпреки да знам, че понякога дори и него не слушам, а само сърцето си. Там, близо до сърцето, в раковината на душата ми само тихичката болка от загубите на скъпи хора се чува, когато ми е тъжно, за да ми напомни, че ще ги срещна отново някой ден, а дотогава трябва да бъда себе си.

В края на тази декада си казвам, че най-хубавото и шарено предстои, чакат ме промени и, вярвам, са за добро. Чакат ме още изгреви и залези, малки делнични вълшебства и щипка магия, за да е интересно.

Още от Юлита:

Нощницата на мама

Солени целувки и пясък в косите 

Коледно чудо 

Ухае на детство