Този разказ е на 12-годишната Деница Петрова от Карнобат и е един от победителите в конкурса на "Разкажи ми приказка". Още прекрасни разкази на нашите деца може да прочетете в сайта им.

Чувах големите капки дъжд, които се блъскаха в прозореца на стаята ми, сякаш се състезаваха помежду си. Опитвах се да заспя доста време, но така и не успявах. Не преставах да мисля за това, което бях видяла. Всъщност, когато наистина пробвах да забравя определено нещо, то просто се връщаше в мислите ми без да ме пита и нахлуваше в главата ми като куршум и колкото и да се опитвах да забравя, толкова повече този куршум ме прострелваше. Не ми даваше мира и се чувствах толкова виновна. Завих се с мекото си одеяло и си спомнях за всички бездомни. Всички тези, които може би в момента са се сгушили до някоя пейка или дърво. Сещах се и за тях, за тези хора, които в този момент са застанали до църквата и си мислят само и единствено за това, с какво ще се завият може би да не премръзнат и с какво ще се прехранят на следващия ден. Изцапаните дрехи, които вече бяха толкова кални от обувките на тези, които  ги ритаха, след като бедните ги помолят за стотинките, с които се опитват да си купят хляб.

Сещам се за тази чашка, в която има събрани няколко жълти стотинки. Не ми дава мира това, че в този момент не само аз не мога да заспя. Има хиляди хора, които са будни, защото не са яли нищо и си лягат гладни. Родителите им не са успели да изкарат пари и да сложат нещо на масата у дома, на тази маса, на която някои имат храна в изобилие и понякога хвърлят.

В този момент от очите ми се спусна една гореща сълза. Тя беше някак различна. Беше вълшебна. Тогава аз заспах, но не къде да е, а в света на магията. Всичко беше различно. Живеех в един кръг. Там, където направиш ли добро, ти се връща, а направиш ли зло ти се връща двойно. Всички бяха облечени в розово, един от цветовете на приятелството-най-силната магия, която е способна да победи всичко. Хората бяха равни. Обичаха и бяха обичани. От дърветата всеки си късаше по едно листче щастие всеки ден, та то беше достатъчно да има мир между всички. След това, човекът се променяше и ставаше добър и помагаше на всеки в нужда. Беше пълно с радост навсякъде. Нямаше такива, които да се подиграват на някого за нещо. Не съществуваше нито една пролята сълза от тъга. Всички плачеха от радост. Децата не спираха да си играят заедно, а родителите им работeха и имаха толкова средства, че да не са никога гладни. Никъде по улиците не се срещаха бедни и болни хора, защото всички си помагаха и дори някой да остане без пари, останалите показваха, че са хора и ако някой имаше нужда от помощ, я получаваше. 

Всичко беше, или поне изглеждаше толкова реално, докато едно детенце дойде при мен и ме попита дали сега съм щастлива, като виждам всички непрекъснато усмихнати. Дали се радвам на тази фалшива усмивка. Тo ми показа, че тези хора, които имат добро сърце и умеят да обичат, дори и да не са в този ,,щастлив“ свят, те умеят да показват добротата си. Дори и без листче радост, могат да предизвикат истинска усмивка. Детето пророни една сълза и аз се събудих. След един сън се промених. Всеки един от нас може да го направи. Този сън ми показа, че щом доброто съществува в нас самите, не ни е нужно нищо, за да го подаряваме на околните. Ако наистина имате обич в сърцето си, хубавите емоции и чувства сами идват при вас, дори без да ги искате. И не забравяйте, че когато не можете да заспите, просто е достатъчно да събудите доброто в себе си и то ще ви покаже този сън, с който можете да отворите много врати.

Име на автора: Деница Красимирова Петрова, възраст 12 години

ОУ „Христо Смирненски“, град Карнобат, обл. Бургас