Дъщеря ми мисли, че е вече голяма, аз - че още не е.

Автор: Анатолий Кочанов

Аз, все още достатъчно млад, открих, че имам вече достатъчно пораснала дъщеря. И изведнъж се оказах в ситуацията на много мои приятели и познати, при които това щастие настъпи също толкова неочаквано. Ето какво установих с кръв, пот и сълзи на очи.

1. Баналната фраза: „Аз на твоята възраст…“ ме кара да изтръпвам, да притихна, с ужас да преработя целия поток от спомени и да се опитам да ги пресея за по-нататъшно ползване в разговора си с детето. Дъщеря ми мисли, че е вече голяма, аз – че още не е. И двамата се заблуждаваме.

2. Интернетът, който по мое време още не съществуваше, внася някои корекции в общуването ни: аз, естествено, влизам в мрежата по работа. Тя, естествено, от безделие.

3. У дома работи нощна стража. При команда "Излез на светло", ние се изумяваме един от друг, а дъщеря ни - от нас.

4. Всички млади мъже изведнъж започнаха да ме дразнят само с факта, че съществуват.

5. Връзката, която ме свързва с дъщеря ми, се удължи: тя се съветва с майка си, майка й - с мен. А аз, когато изляза от забвение, се съветвам с дъщеря си.

6. Сутрин се чувствам като лъв и глава на прайда: слушам как край „водопада“ се коментират дрехи и вещи, към които нямам никакво отношение.
 
7. Забелязвам, че ученето ту минава на втори план и придобива огромно значение, ту излиза на преден и губи смисъл.

8. Отговорът на въпроса: „Каква искаш да станеш?“ до такава степен ми напомня коментарите в „Какво? Къде? Кога?“, че понякога ми се иска да кажа: „А сега, ето го и верния отговор…“ Но изведнъж разбирам, че аз също не го знам.

9. Все по-често мислено говоря с родителите си: „Защо не ми казахте?“ А опитите да кажа нещо на дъщеря си са безсмислени – тя вече всичко знае.

10. Прави ми впечатление, че всички подрастващи са приблизително на една възраст – тийнейджъри. А по-рано можех да определя възрастта им с прецизност до една година. За сметка на това все по-точно отгатвам кой е минал 50-те.

11. Количеството нови музиканти, чиито имена не знам, и старите, които вече не помня, почти се е изравнило.

12. Установих, че дълго мога да говоря с дъщеря си, без тя да ми отговаря, точно като в първите две години след раждането й.

13. Дъщеря ми все по-често напряга слух да ме чуе. Вероятно имам проблеми с дикцията. 

14. Като гледам как пораства, започвам да откривам грешките, които аз съм правил на нейната възраст.

15. Опитвам се да я съветвам – някои съвети са глупави, някои - мъдри. Глупавите предизвикват усмивката й, разликата между едните и другите засега й убягва.

16. Дъщеря ми е поразително разумна за възрастта си, но разбира се, не може да се сравнява с мен на нейните години.

17. Мисълта, че пълнолетието настъпва на 18 години, изведнъж започна да предизвиква недоумение в мен.

18. Приятелите ми имат внуци. Радвам се за тях. Тревожа се за себе си.

19. Гледам на дъщеря си все със същите очи. Тя гледа на мен и на света с други. Забелязвам, че все по-често се интересувам какво вижда, когато ме погледне.

Още по темата бащи и деца: 

Децата мълчат - значи ядат тебешир 
Най-добрият татко на света 
Бащи и синове 
Лека нощ, татковци!

Автор: Ина Зарева

Ана никога не е била много слаба. Била е съвсем нормално момиче, обаче винаги се е мислела за огромна, защото ханшът и прасците й са по-големи от тези на приятелката й в училище. Приятелката е много ниска, много кльощава и ръбеста. Ана харесва стърчащите й кокали и отчаяно се опитва да заприлича на нея, редувайки всички възможни диети на света. Тя пораства и най-накрая осъзнава, че всяко тяло е различно и единственото, което ѝ остава, е да направи най-доброто за своето собствено. Поуспокоява диетите и започва да спортува. Тялото ѝ става все по-стегнато, стройно и хармонично. До първото дете. Тежка бременност, 40 кг отгоре. Ана изпада в дълбока депресия, ужасните спомени от детството се завръщат, чувства се напълно безпомощна. Няколко месеца след раждането, започва ожесточена борба с килограмите. Диети, спорт, лекарства, глад. Успява да свали дори повече от качените. Да ги задържи обаче, се оказва най-тежката борба. Брои всяка хапка, изразходва всяко прегрешение с неистово кардио, мрази се, когато изяде парче шоколад, отново сравнява обиколките си с тези на останалите жени в обкръжението ѝ. Колкото повече отслабва, толкова по-тъжна и депресирана се чувства.

Заради една лятна почивка Ана решава да изкара седмица само на ябълки, защото е изключително наложително да свали едни много важни 3 килограма. Комбинацията от диета, стрес в работата и непосилна жега, я докарват до припадък, а през следващия месец тя рязко качва цели 10 кг. Прегледите и изследванията доказват инсулинова резистентност. Предписват някакви лекарства и отсичат, че трябва да ги пие до живот. Ана обаче открива, че очаква второто си дете. Отлага назначената терапия, а бременността е още по-тежка от първата. Теглото ѝ буквално се удвоява. Ана е ужасена, но донякъде се успокоява с опита, който има, и решава, че е нужно единствено търпение. След раждането, кърми бебето си и терапията отново бива отложена. Килограмите се увеличават главоломно. Година по-късно, след познатия репертоар за спешна помощ, Ана осъзнава, че не успява да свали дори килограм на месец. Уморява се бързо, депресията се завръща с нови, още по-мощни сили, прилошава ѝ често, а тялото ѝ тежи толкова много, че трябва да полага непосилни усилия за елементарни действия.

Отново прегледи и изследвания. Когато чува, че има автоимунно заболяване, което се отключило през бременността, Ана плаче от щастие и облекчение – значи то е виновно, а не тя! Значи само ще си пие лекарствата и всичко ще е наред. Всичко, но не съвсем. Ана се бори със страничните действия на заболяването, на лекарствата за него и, разбира се, на още по-изразилата се инсулинова резистентност. Чувства се толкова зле, че не може да изведе сама децата си навън. Диетите и спортът, които опитва да започне, само влошават ситуацията.

Ана започва да чете денонощно за състоянието си, за правилните храни, движение, начин на живот. Решена е да се справи, този път не от суета, а от неистово желание за нормален начин на живот. Маниакално стриктна и дисциплинирана е във всичко, въпреки това установява, че ако преди години с подобен режим би свалила 5 килограма за даден период, сега те са едва 2. Не се дава задълго на отчаянието си и продължава да се бори още по-ожесточено. Лекарствата все повече повишават дозите си, а показателите са все още далече извън нормите. Оказва се, че драстичните диети, спортът и стресът влошават заболяването и възпрепятстват оптимизирането на хормоните и показателите.

Ана трябва да се откаже от „нейния” си начин и да възприеме този на болестта. Нещата започват да се случват още по-бавно. Тя разбира, че този път няма да стане отвън-навътре, а точно обратното. Започва с бавни стъпки да се опитва да се приеме. За обичане и дума не може да става, но трябва някак да се научи да живее със себе си. Необходима ѝ е седмица, за да успее да задържи поглед в огледалото. От него я гледа съвършено непозната жена. Най-големите ѝ страхове, ужас и отвращение са се настанили там и плачат заедно с нея.

Следва ново изпитание - излизането навън. Кошмарът „какво да облека“ този път е съвършено реален и неподправен. Повтаря си на всяка крачка, че това е само период и той ще отмине, както и всичко преди това. Най-важното е, че децата й са здрави, че всички вкъщи я обичат и подкрепят. Само че точно заради това тя страда още повече за това, виждайки в какво се е превърнала. С колкото повече обич и нежност я обгръщат вкъщи, толкова по-често й се струва, че семейството й е красив шедьовър, а тя е срамното петно върху му.

Ана за първи път не може да контролира живота си. Този път паниката я завладява по-буквално от всякога. Поредната диагноза е паническо разстройство. Всяко пригладняване отключва пристъп, всяко задъхване от упражненията, отключва пристъп, всяко различно нещо от ежедневието й отключва пристъп.

Вече не е борба за килограми и за тяло. Вече е борба за това да не стресира децата си, да може да издържи едно цяло кино с тях, да се качи в кола, да отидат в ресторант, да диша, да живее, да функционира, да мисли и да чувства нормално.

Ана предлага на съпруга си да се разделят, за да не си съсипва той най-хубавите години от живота си покрай развалините, останали от нея. Мъжът я притиска силно и ѝ казва, че е най-хубавата жена на света. Ана ридае цяла нощ и прави планове за самоубийство.

На сутринта детето ѝ я буди с музика и пита: „Мамо, нали като оздравееш, пак ще танцуваме?“

Ана не става от леглото цял ден. Сълзите подгизват възглавницата, яростта къса чаршафите, отчаянието замъглява въздуха.

След това настъпва истинската промяна. Ана започва да излиза всеки ден навън, изпълнена с решимост за действие и живеене. Осъзнава, че хората, които среща по пътя си я гледат така, сякаш тя никога не е имала любима песен, не е сплитала стих, не е чела книга. Сякаш никога не е била разум и душевност. Сякаш никога не е обичала и не е била обичана. Сякаш се е родила такава – една дебела лелка без вътрешност.

Случайните засичания със стари познати я заливат с нови вълни от лицемерно съчувствие: „Какво се е случило с теб?!“, „Каква беше, а сега...“, „Ето затова не искам да имам деца“, са само малка част от репертоара.

Три години по-късно Ана е свалила 30 килограма от себе си. Завършила е още една магистратура, сменила е изцяло работата и обкръжението си. Все още е една пищна жена, която ще пие лекарства до края на живота си, ще избягва куп храни, ще се бори с всеки оставащ килограм много по-дълго и трудно от преди. Но Ана вече е жена, която приема себе си, обича се и знае, че борбата не бива да е срещу теб, а за теб.

Всяко лято вижда в мрежата папарашки снимки на дебели хора по плажа, придружени с ироничните коментари на слаби щастливци.

Всеки ден в работата ѝ подробно се обсъждат онези кошмарни три килограма, които мъчат колежките ѝ или как в никакъв случай не трябва да оставят децата си да опитат шоколад, за да не стане най-лошото – да бъдат дебели.

Ана вече не плаче, когато види и чуе такива неща. Само се моли онези три килограма, да не доведат никого до трите години от живота ѝ, прекарани в ада. Моли се и да бъдем малко по-внимателни със снимките, обсъжданията, иронията, нахъсването за нови диети и гладувания. Да не дамгосваме и да не раздаваме присъди. Да не градим целия си свят единствено върху малката черна рокля в гардероба си.

Защото животът тежи много повече от онези три килограма.

А понякога те могат и да те убият. Макар и само за три години.

Прочетете още:

Преяждането е болест
Анорексия и булимия – модерните болести
Диетата на Ваня Червенкова – вредна ли е за здравето?

или забравеното изкуство на разговора с деца

Петя Кокудева е автор на книги за деца и пътешественик. Тя е един от лекторите на предстоящата Конференция на Институт Монтесори в България. Темата й „Пандата е черно-бяла, защото играе шах или забравеното изкуство на разговора с деца“ веднага отключи желанието ни да й зададем няколко „уточняващи“ въпроса.

Защо се включихте в конференцията на Институт Монтесори?

По мой си начин съм пристрастена към откривателството. Понякога се потискам, ако в деня си не съумея да науча нещо, което да ми разбуни главата и да ме накара после дълго да мисля за него. Затова приех поканата - струва ми се, че конференцията ще бъде просветляваща за мен.

Вашата тема е изкуството да се говори с децата. Какви разговори ви бяха интересни като дете?

Беше ми важно да разбера защо хората се карат. Нормално ли е приятелите да те изоставят. Грозна ли съм, щом нося очила. Означава ли провалът, че генерално нямам талант в нещо. Мога ли да споря с някого, без да се караме и да е неприятно. Как така хората говорят едни неща, а действията им издават други... Имах един приятел, с когото стояхме по 4-5 часа на входната врата вкъщи, за да си говорим. С една съученичка пък, като се разделяхме след училище, се оказваше, че сме прекарали по един, по два часа в разговори на изпроводяк. Изобщо, винаги съм се свързвала с хората през разговори. Ако не можем да разговаряме дълго и да е вълнуващо, трудно ми е да съм приятел с някого.

Кой беше любимият ви събеседник и защо?

Майка ми. Защото е като бамбуковите дървета - когато ги брулят бури и се удрят едно о друго, те всъщност пеят - издават много красив звук. Храня огромно възхищение към хората, които могат да минават през трудностите, пеейки.

Как трябва да започне един разговор с дете, за да продължи?

Обикновено си говорим по теми, които мен самата силно ме вълнуват: пътешествия, животни, изобретения, интересни идеи, които съм открила напоследък… Когато децата усетят, че се вълнуваш истински от нещо, то им става интересно - дори по принцип да не им е. Ако им говориш по някаква тема просто защото „е важна” или е модерно да се говори за нея, но ти самият нямаш истински ентусиазъм, не съм сигурна, че ще се получи хубав разговор.
Освен това често признавам неща, които не умея, не знам или са ми трудни. Поставям се в позицията на човек, който има нужда от децата, без да им го казва директно. Те, без изключение, се втурват да ми окажат помощ - съветват ме, дават идеи и по този начин хем се чувстват значими, хем аз разбирам неща за тях и те за мен.

Вие сте наблюдателен и сладкодумен пътешественик, за кое от посетените места бихте разказали на едно дете?

Неотдавна имах среща с второкласници, в която тъкмо това беше темата - как живеят децата по света. Разказвахме си за чудатите игри на инуитите; за камилските библиотеки в Монголия, където децата са бедни и нямат свои книги; за битките с хвърчила в Япония; за криминалните истории, разказани върху опаковки от прясно мляко в Норвегия; за състезанията по хвърляне на гумен ботуш и бране на боровинки във Финландия… Куп истински истории, които за нас звучат като небивалици, но в някои части от света са съвсем обичайни.

Думите имат ли ваканция и как се става пътешественик?

Думите крият коварна опасност. Когато човек е изкушен да се задълбочава и да пише, може лесно да изпадне в позицията на „разбирач на теория”, да се почувства доволно сведущ. Струва ми се опасно за самата мен да се чувствам умна и знаеща. Това ме дърпа назад, защото е някакво лукаво охолство. Имам жизнена нужда от челен сблъсък с непознати теми, хора и ситуации, които да ме оборват, да ми показват, че може и другояче, да рушат започналите да се втвърдяват представи. Затова пътувам - това е моят опит да се предпазя от самодоволно разпищолване в чувството, че нещата са ми ясни.

Кой чете стихотворенията ви за възрастни повече - децата или възрастните?

Това е любопитен въпрос, ще ми се да имах отговор. Както казваше един рисуван герой: “Тази Коледа ще подарявам прегръдка, защото тя няма размер и ще стане на всеки.” И аз така.

Ваканционните книжки са великолепна идея. С какво според вас, освен с добре разказани истории, трябва да е пълно детското лято?

С преживелици! Ободряващо е, когато в този взрян в телефона си свят, се случва нещо дейно и реално: разговор, случка, среща, ожулване в копривата...

Случвало ли ви се е да не намерите отговор на детски въпрос?

(Питанка е доста любознателно момче, чиито въпроси могат да изпотят и най-опитния възрастен.)

Най-редовно. Питали са ме: кога ще свърши светът; каква е микровселената на нещата; женят ли се мравките... Нямам ли отговор, импровизирам през смях - да се посмеете заедно рядко е разочароващо.

Кой е най-интересният разговор, който сте имала с дете?

Не мога да откроя един. Пък и те са интересни по различен начин. Наскоро един първолак обясни, че чашата била чирак на чайника. Никога не се бях замисляла за това! А напоследък 3-годишният племенник на приятеля ми ме нарича чичо Петя. Обажда се по телефона и вика: „Чичко-о-о Петя!“
Ужасно ми харесва как децата с един замах ме запращат в епицентъра на абсурда и изненадата.

Интервюто взе Янка Петкова
Фотограф: Евгений Милов, снимка Петя

Повече за конференцията можете да прочетете тук.



Препоръчваме ви още:

Как да съхраним спомените от детството 

По Монтесори у дома

Умните деца

През 2013 година Уницеф обяви холандските деца за най-щастливи в света. В тази класация Великобритания е на 16-то място, а САЩ на 26-то. Нивото на щастие е оценено по пет показателя: благоденствие, здраве и безопасност, образование, поведение и риск, дом и околна среда. Решаващо за първото място на холандските деца се оказва желанието им да ходят на училище. Daily Telegraph нарича холандската образователна система „училище без стрес“. Основен аргумент на критиците й обаче е, че възпитава „средняци“. Какви са нейните особености?

1. В Холандия всички училища са публични и се финансират от държавата. Частни училища на практика няма. Малкото, които все пак съществуват, са основно религиозни. Но дори в тях, детето има право на избор. Може да учи в еврейско училище и да си остане католик. Холандия е страна на свободата. Когато детето навърши три години, родителите му подават молба за записване в училище. Оптималният избор е пет училища в района по местоживеене. Шансовете да попаднеш в учебно заведение, което не е в твоя район са минимални.

2. Децата тръгват на училище на 4 години. Никой не чака началото на учебната година. Ако детето навърши четири на 25-и март, на 26-и вече го очакват в училище. Децата между 4-6 години се обучават в общи паралелки. Основна задача в този период е да се научат малчуганите да взаимодействат помежду си, да се споразумяват, да развиват моториката си, да се подготвят за четене и писане. Всичко е под формата на игра. Ако детето има желание да изучава по-задълбочено някакъв предмет, му предоставят възможност за индивидуална подготовка. Ако не ти се отдава да пишеш, никой не те кара насила. Смята се, че към 7-та година нивото на децата се изравнява.

3. До навършването на 10 години на децата не се дава домашна работа. За холандците е важно те да имат време за игра, затова до 12-годишна възраст няма и изпити и тестове. Децата не се страхуват от слабите оценки и от училището. Такъв подход изключва състезателния елемент между тях. Основна цел на холандската образователна система е да се даде възможност на детето да получи удоволствие от учебния процес и да разкрие възможностите си. Родителите не търсят услугите на частни учители, ако наследникът изостава по даден предмет. Те смятат, че постиженията невинаги са показател за щастие, но пък щастливият човек е способен да постигне повече. Затова не оказват натиск върху детето си и не пренебрегват правото му на избор.

4. „Зрялата“ възраст в Холандия настъпва на 12 години. В края този образователен период, децата полагат изпит, който предопределя бъдещото им развитие. По време на изпита се следи как детето смята, как разбира текстовете, колко бързо и гладко може да чете и знае ли правописа. Към тези показатели се прибавя и мнението на учителите, затова оценката в някаква степен е субективна. Учителят, познавайки възможностите на детето, може да преразгледа резултатите му от теста с аргумент, че то е било притеснено или че има особености на характера, които не му позволяват да се представи максимално добре на подобен изпит. Обикновено родителите се доверяват на тази преценка и се вслушват в съветите на педагогическите специалисти. Така училището определя как ще изглежда учебният план на всяко дете през следващите години, изхождайки от неговия потенциал за професията му в бъдеще.

5. Има избор от различни системи на обучение в училище - VMBO, HAVO или VWO.
Тези абревиатури определят обема и сложността на учебния план. При желание от страна на семейството и възможност на детето, нивото може да се преразгледа и да се премине към по-високо, но училището си запазва правото, при незадоволителни резултати, да върне детето в по-ниско. Ако трябва максимално да се опрости тази система ще изглежда така: VMBO е най-елементарният учебен план – завършвате училище на 19 години и работите в сферата на производството, търговията или услугите. С HAVO завършвате на 21 години и можете да работите като педагог например, а план VWO (който приключва към 22-та година) дава възможност за академично развитие.  

6. 60% от холандчетата попадат в VMBO и учат до 16-годишна възраст. Това означава, че детето е получило средна оценка на знанията и възможностите си и семейството не очаква особени постижения от него. Това е основният аргумент на противниците на тази образователна система, които смятат че е система за „средняци“.

7. Обучението е задължително до 16-годишна възраст, по-нататък може да се посещават определени уроци само два пъти седмично. На 17 години можеш да се запишеш в гимназия, ако целта ти е след това да постъпиш в университет. А ако ти е омръзнало да изучаваш философия, биология, икономика можеш да вземеш „беруп“ – тоест да усвоиш професия. Ако искаш да работиш в козметичната индустрия например – записваш съответния колеж и получаваш исканата специалност. Както показва практиката, децата, които вземат беруп, по-бързо организират живота си. А тези, които продължават образованието си в университет и учат 4-5-6 езика, много често се сблъскват с липсата на позиции по специалността им, защото в Холандия има дефицит на работници и занаятчии. Тези групи винаги имат достатъчно работа. Много често и заплатата им е по-висока от тази на учителите например.

Дори да приемем версията за „страната на средняците“ средното ниво на знания на холандските ученици е по-високо от средното в други страни. В рейтинга на 200-те най-добри университета в света, по брой учебни заведения, Холандия е на трето място след Великобритания и САЩ.

Целта на холандската образователна система е да обучи хора със средно образование и професия, а по-амбициозните деца да имат широк избор от университети. Холандците признават очевидното – страната се крепи на хората, които работят в приложния сектор. Науката е за тясна прослойка. Всъщност, ако се замислим е точно така – всеки клас има 5-6 отличника, трима-четирима слаби ученици, а общата маса са децата със средни възможности. Това доказва далновидността на холандската система на образование. Децата със по-ограничени възможности например изобщо не изучават предмети като химия и биология, но другите, които са с изявени интереси, може да имат и три пъти седмично часове по тези предмети. И всичко това се преценява още на 12-годишна възраст – има ли смисъл да се очаква от детето пробив в медицината или не например.

Някои твърдят, че тази система не стимулира, защото задава изначално ниско ниво на очакванията. Според други, тя дава на детето разбиране за това какви са шансовете му и върху какво има смисъл да работи в училище. А това възпитава отговорност към собственото ти бъдеще. Друг е въпросът, доколко в тази възраст си в състояние да направиш информиран избор.

Ако темата ви интересува прочетете още:

Образованието в САЩ 
Особености на руското образование 
Защо тройкаджиите успяват

 
Източник: mel.fm

Автор: Милена Макавеева, логопед

Всички имаме безброй теории за възпитанието... преди то да стане наша отговорност. Дразним се, когато сме свидетели на тръшкане на нечие дете в магазина. Обръщаме се, когато чуем някое хлапе да мрънка настойчиво, защото иска освен сок и шоколадово яйце, играчката с фенерче от онези, най-примамливите до касата и още нещо, което е видяло от рекламите. Чудим се как родителите не успяват да овладеят наследниците си бързо и ефективно. Честно казано, като терапевт, който работи с деца с проблеми в развитието, и аз съм смятала въвеждането на правила и прехвърлянето им в различни ситуации за нещо сравнително леко и просто. Е, дойде Видовден и за мен, преди около десет години, когато се роди дъщеря ми. Оттогава често попадам в ситуации, в които си напомням, че не бива да съдя, тъй като никой не знае какво стои зад поредното напрегнато дете и тъмните кръгове под очите на майка му. Разбрах, че когато умората и безсънието натежат, границите се размиват, а също и че когато има публика, протестите са по-шумни и колоритни. Все пак продължавам да бъда привърженик на установяването на правила в общуването, играта и поведението на детето. В следващите редове ще посоча аргументи в защита на това, а също и някои от стъпките, които са ми помогнали и предлагам, когато бъда помолена.

Защо са важни правилата за децата?
Знанието за това докъде е позволено от мама и тате изгражда рамката на ежедневието на малките. Правилата се поставят от родителите и хората от най-близкото обкръжение. Добре е те да бъдат съгласувани между всички участващи в отглеждането на детето, унифицирани и отстоявани еднотипно. Те очертават границите на сигурността. Всяко дете изпитва тези граници ежедневно и това е нормално. Наша отговорност е да актуализираме рамката – спокойно и уверено, независимо от това колко изобретателно е детето в реакциите си. Първостепенни и неотменни, разбира се, са правилата, касаещи безопасността на малките – като например за докосване на работещ котлон или ютия, надвесване над/през перилата на балкона и др. За тях не бива да има компромис, временна отмяна или преговори, защото това би объркало малчуганите. Избягвайте формулировки от типа: „Искаш ли да не играеш до ютията?“, защото това предполага коментар по темата. Бъдете кратки, ясни и категорични и детето бързо ще се научи да откроява опасните места и действия, които да избягва.

Когато става въпрос за правила, касаещи ежедневието и обкръжението е добре да предоставим някакво поле за изява на детето, което е безопасно и същевременно интересно за него. Ако то е на фаза ровене по шкафовете в стаята и изваждане на всички внимателно изгладени и сгънати вътре дрехи, бихме могли да пренаредим нещата си така, че да оставим едно чекмедже, в което да сложим някои играчки, с които то играе по-рядко, книжка и цветни кърпи за сгъване. Така хаотичната дейност по отварянето и изхвърлянето на съдържимото от чекмеджетата ще се превърне в по-конструктивна и целева игра. Детето ще се чувства зачетено, защото има свое пространство сред вещите на големите. Би било още по-интересно за мъничето, ако подменяте съдържанието на „неговото“ чекмедже и така всеки ден, когато отива да отваря и изважда, ще намира неща, които ги е нямало предишния и може да преоткрие в играта.

Когато не позволяваме нещо, е добре да дадем алтернатива с такова, което е аналогично на желаното. Ако детето иска да играе с новия тефлонов тиган и да си готви събраните вчера камъни, може да му дадем някоя стара тенджера, която да си е негова за моментите, в които иска да имитира нашата дейност в кухнята. Нека тя да стои при другите, така че винаги, когато му се прииска да „готви“, да я намира при домакинските съдове. Важно е, когато отказваме, да обясним защо не може, а не просто да пренасочваме вниманието му към други обекти. Може да кажем/ „Тиганът трябва на мама, за да приготви вечеря в него, но ти можеш да ни направиш супа в тази специална тенджера и да зарадваме татко.“

За досадните неща, които изискваме от детето и сме решили, че са важни за дома. За да го приучим да си прибира играчките например е нужна повече манипулация от наша страна. В началото е добре да помогнем, за да покажем, че ние също спазваме правила, не само ги създаваме. Много добър подход е: „Аз не зная къде стои това....“, т.е., изиграваме безпомощност и се оставаме в ръцете на малчугана, който в този момент хем се чувства развеселен, хем по-добре ориентираният в стаята. Така прибирането на играчки става съвместна дейност, при която (постепенно във времето) ние се изтегляме като участие, а детето го приема като нормална част след играта. Разбира се, вербалните похвали са неизменна част от поощряването на изпълнение на подобни задължения.

В случаите, в които малките трябва да чакат и да проявят търпение е добре да имаме две основни неща. Едното, разбира се, е подходяща за мястото игра, за да бъде по-забавно и приятно и за двете страни. Другото е свързано с онагледяване на времето, което трябва да мине – може да използваме пясъчен часовник или да покажем с какво разположение на стрелките трябва да бъде часовникът, за да кажем „край“. Това дава на детето обозрими граници на „след малко“ и то има чувството, че също участва в процеса.

Местата, които са много атрактивни за детето, са може би най-трудни за родителите, защото го превъзбуждат. Малкото непрекъснато иска нещо, склонно е да мрънка и настоява на своето. Усещайки притеснението на възрастните, става все по-шумно и изобретателно в поведението си – плаче, тръшка се, ляга на земята с мятане и т.н. все неща, които знае, че правят впечатление. Когато детето е малко, препоръчвам такива места да се избягват – големи търговски центрове с много магазини и атракции, които привличат например. Когато все пак ни се наложи да сме там (канени сме на рожден ден или пазаруваме заедно) е добре да подготвим предварително малчугана за това къде ще ходим, как се държим всички, когато сме там.
Изготвянето на списък спестява време и лутане, а в него можем да включим и едно нещо за детето, което предварително сме уточнили, че може да бъде взето. Ако мъничето често изпада в кризи, не е добре да задоволяваме всяко негово искане, само и само да спре, защото ще свърже двете неща като причина и следствие и ще използва това нежелано поведение и следващия път. Докато е в това състояние, е добре да не използваме дълги фрази и обяснения, да сме кратки, категорични и спокойни, да изведем бързо детето от мястото. Разбира се, ясно показваме, че не одобряваме това поведение. Доброто и нежеланото държане може да демонстрираме в съвместна игра с кукли и играчки. Целта е детето да види и усети последиците от едното и другото в защитена ситуация, да бъдат обсъдени и обобщени начините, по които се държим, когато то е спокойно и кооперативно.

Въвеждането на игри с правила и редуване е нещо, което много помага през различните възрасти. На пазара вече има голямо разнообразие, въпреки че все още първата асоциация на хората, когато го спомена е „Не се сърди, човече“. Те развиват комуникативните умения, стимулират търсенето на решения, предоставят на детето възможност да бъде в различни роли - на печеливш и губещ.

Реално още преди навършването на първата година, детето разбира значението на думата „не“ и преустановява дейността си, когато я чуе. То ще я среща все по-често след прохождането си, когато постепенно открива и изследва средата на възрастните. В наши ръце е да предоставим безопасно и интересно за развитието на детето пространство. Създаването на правилата показва добрите ни намерения, отстояването им е трудната, но значима част, която ни прави възрастни и отговорни. Актуализирането им от малките напомня ежедневно „докъде могат да стигнат“ и ако тази рамка, независимо от обстоятелствата и хората около тях, не се променя, те ще са спокойни. Обратното, ако поставените граници варират и са променливи – децата няма да знаят какво да очакват и ще сбъдват често нашите опасения с нежелано поведение. Не бива да забравяме, че детето има право на избор, но правилата определяме ние, а с такива се съобразяваме ежедневно, където и да сме: в детската градина, в училище, в университета, на работа, на различни обществени места. Децата, които растат в семейство с ясно изградени правила, са по-адаптивни и успешни в постоянно предизвикващата ги среда. От логопедична гледна точка е важно едно дете да има поведенческа рамка, тъй като това се отразява и на комуникативните и езикови умения. Да не забравяме, че по своята същност, езикът е система от правила.

Успех!

Повече за Милена

Завършила е бакалавърската си степен в СУ „Св. Климент Охридски“, а магистърската – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“, на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част от уникалния екип на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“ за 5 години. След това стартира частната си практика, която понастоящем се провежда в Логопедичен кабинет „Светулките“ .

Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция, аутистичен спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Още от същия автор:

Игри с бебето през първата година 
Късно проговаряне 
Малки полиглоти

Автор: Мария Пеева

Леголенд Гюнцбург е само на 120 км от Мюнхен. Пътят ни отново минава през тъмнозелен пейзаж с гористи хълмове и накацали сред тях живописни селца, в полите на баварските Алпи. Къщичките са на два-три етажа, със заострени покриви, бели фасади, дървени в горната част, или укрепени с дървени греди в интересни геометрични форми, с тъмни капаци на прозорците и навсякъде украсени със сандъчета с цветя. Улиците са чисти, прави, равни, над всяко селце се извисява църква. Тук-там извън селищата виждаме и насаждения – най-вече зеле и царевица, строени в перфектни редици, никъде няма нищо разхвърляно, мръсно, излишно. По пасищата забелязваме големи стада крави – едри, охранени, светлокафяви на бели петна, като нарисувани. Изобщо баварската провинция не е просто красива, тя е приказка, само че не от страшните приказки на братя Грим. Когато стигаме Лауинген на Дунава, имам чувството, че съм се върнала назад във времето.

Електроцентралата, която Алекс нарече "фабриката за облаци".

Хотелчето ни е къща на два века, преустроена в типична баварска страноприемница с разкошна сенчеста biergarten. Алекс веднага се залепя за колекцията от влакчета, подредени във витрини във фоайето. Стените са украсени със снимки, на които виждаме, че високият усмихнат старец, който ни посрещна на рецепция, е музикант, обиколил света на младини. По-късно откриваме, че е и превъзходен готвач, нищо че е малко разсеян и няколко пъти ни пита дали сме американци. Хотелчето е пълно с гости, в пивницата в прекрасната сенчеста градина няма една празна маса, сервитьори тичат напред-назад с пълни халби, храната – менюто е само един лист с домашно приготвени гозби – е невероятно вкусна. А самото градче, в което излизаме за разходка и кафе… Е, няма такова спокойствие. За миг имам усещането, че животът тук е спрял. Всъщност той си върви, но темпото е съвсем различно. Ако ние в София живеем в техно ритъм (някои в чалга), тук хората си карат на класика. И никак не им е зле. Сядаме в кафене с дървен покрив до кметството. Пред нас е паметникът на родения тук Алберт Велики – най-известният средновековен немски философ и богослов, учител на Тома Аквински. Обяснявам на момчетата, че той е въвел ученията на Аристотел в християнската теология, което очевидно не предизвиква никакъв интерес у тях, още са малки за такава информация и бързо ги изгубвам. Знам с какво ще привлека вниманието им веднага. В близкия Гюнцбург е роден Менгеле, кошмарният доктор, експериментирал с хора в Аушвиц. Мога да им разкажа за него, ама нещо не ми се връзва тази информация с посещението на Леголенд и решавам да оставя настрана Втората световна война и концлагерите, поне на този етап. Но не пренебрегваме историята съвсем, защото момчетата се впечатляват от високата наблюдателна кула с изображения на важни събития от историята на градчето, от която има изглед към Дунав и целия град. Не само те са изумени. И аз имам чувството, че съм влязла в картина на някой стар баварски художник, съвсем леко осъвременена. Няма навалица от туристи като в Мюнхен, макар че тук-там засичаме по някоя малка групичка като нашата – най-вече семейства, а много често и велосипедисти. За тях има алеи и извън града – успоредно на пътя, но предвидливо следващи сенките на дърветата. Пред кметството има паркинг с автомат, в който пускаш монети за престой над 30 минути. Седяхме в кафето около час, паркираха две коли, хората си взеха билетчета и тръгнаха нанякъде. Така и не успяхме да разберем как се контролира паркинга, защото няма бариера. Накрая стигнахме до извода, че се контролира от съвестта на гражданите. На съседната маса две възрастни германки, докарани почти като близначки в светли панталони и блузки на миниатюрни цветенца, пият кафе с бита сметана и се закачат със собственика, който им е набор. Друга възрастна жена с лек тремор като от паркинсон работи в бензиностанцията. Дали и това градче не е останало само със старци като толкова много малки български селища? Убеждавам се, че не е така, когато по улицата минава цяла група от детска градинка, очевидно изведени на разходка. Дечицата са много малки и за да не се изморят, учителките са ги натоварили в специални колички. Позволявам си да ги снимам, защото личицата им не се виждат. По-късно проверявам в интернет – населението на градчето е малко над 10 000 души. За две разходки го обиколихме, като пресякохме и моста над река Дунав, която е далеч по-тясна и бавна тук. В това малко градче открихме аптеки, офис на Червения кръст, психиатрична клиника, оптика, тенис-кортове, детски градини, фитнеси, всякакви магазини, солариум, италианско кафене, гръцки ресторант, още няколко пивници, дюнерджийница и дори тайландски ресторант, а освен това фризьорски салони, салони за маникюр, бензиностанция и цели 9 хотела. Всичко това се помещава в стари, реставрирани сгради, поддържани в идеално състояние. Въобще всичко наоколо изглежда като пейзаж от исторически филм, само където хората не са облечени в тиролски носии, а и декорите винаги изглеждат някак по-съвършени, по-симетрични и… по-скучни от реалността. Дали градчето е толкова живо заради близостта на Леголенд, или просто баварската провинция изглежда така, не мога да кажа. Но ако някога имате път насам, не се ограничавайте само с Леголенд. Отделете си малко време да се насладите на спокойствието и красотата на Лауинген. Обещавам ви, че няма  да съжалявате.

Кметството

Типична баварска къща с дървени греди по фасадата

Детската градинка тръгва на разходка

Картата на градчето пред кметството, на която някой е залепил снимка на изгубеното си кученце Сами. Хората тук изглеждат толкова единна общност, че няма да се учудя, ако цялото градче е организирало хайка за Сами.

Така или иначе нашата основна цел е Леголенд и момчетата вече нямат търпение, затова оставяме багажа и хукваме натам. За Леголенд сме отделили два дни, но на първия стигаме до парка чак в 16 часа, а атракционите приключват в 19. По тази причина младежите са ужасно припрени, зарязват ни още на входа и хукват да разглеждат. Ние оставаме с Алекс, който изпада в шок още на първото влакче, където отказват да го качат и ни награждава с рев, вой и скърцане на зъби. Никога няма да забравя сцената, в която вървя след него, а той тича напред, реве и ме ругае „Лоша мама! Гадна мама!“, все едно аз съм виновна, че не са го пуснали да се вози. В същото време забелязвам една мама германка в подобна сцена с хлапенцето си, двете си разменяме съпричастен поглед и малко си отдъхвам. Наоколо са все мами и татковци, няма кой да ме укори. За щастие откриваме частта с по-детските въртележки, а там Иван застъпва и с Алекс се возят на няколко съоръжения, които са на „собствен ход“. Накрая Иван остава без дъх, но Алекс е доволен.

Алекс реве, защото е малък за страшното влакче

Това съоръжение е на „собствен ход", тоест таткото тегли едно въже, докато се изкачат догоре и после се пускат. Алекс поиска да се возят пет пъти. Забележете физиономията на Иван.

Момчетата се появяват отнякъде и успяват да ме качат на едно бързо влакче, което най-вероятно е съвсем бебешко, щом пускат и Алекс. Никак не съм фен на страшните влакчета и стомахът ми се обръща от тях, затова се надявам с това да приключа с атракционите. На следващия ден обаче Косьо и Коко ме водят на нещо, което си превеждам като Огнен Дракон в Нинджаго частта – казват ми, че това е влакче, което само обикаля из замъка. Да бе! Малките проклетници са ме излъгали. Огненият дракон ме подмята нагоре-надолу, затварям очи и изведнъж и страх, и всичко ми минава, и ми става едно такова весело и щуро. Оттам нататък нито Летящото Нинджаго, нито Проектът Х ме плашат, с момчетата обикаляме всички атракции, пищя, размахвам ръце и се забавлявам толкова много, че на следващия ден, представете си, съм с мускулна треска и без глас. Излиза, че и мамите обичат страшните влакчета.

Няколко практически съвети за Леголенд. Има пакети с билети за входа и настаняване в хотел, които излизат доста изгодно. Можете да си резервирате и паркинг и също да го платите предварително. Ако забравите да си разпечатате билетите за входа и за паркинга (като нас), на място ще го направят, много са услужливи. Експрес пасът ще ви спести голямо висене. Скъпо е, но си струва. Има три варианта, като при най-скъпия направо влизаш в избрания атракцион, а при най-евтиния си резервираш час и междувременно можеш да отидеш на друга атракция или просто да се разхождаш и да разглеждаш. Имайте предвид, че експрес пасът не важи за най-детските влакчета и въртележки, там всеки си чака реда. Карти на Леголенд има на влизане, вляво от входа, там където се взима и експрес пас. За водните атракции си купете дъждобрани, продават се в магазините. Някои хора си носеха бански. За багажа - навсякъде има място, където да си оставите чантата или раницата, защото на повечето атракциони не можете да се качите с тях. Храна и напитки има на много места из парка и опашките не са големи, но може да си носите и отвън. Тоалетните са чисти, безплатни, огромни и има и детски мивки, на което Алекс много се зарадва. Има страхотна площадка за катерене и пързаляне вдясно от Летящото нинджаго. Става за всяка възраст и за нея не се чака. Когато решите да си починете, просто заведете там детето и го пуснете да се наиграе, докато вие си отдъхнете. Има сцена за разни събития, а около нея шезлонги за почивка, на които можете дори да си подремнете, ако се изморите. Програмата за събитията можете да видите на сайта или в самия парк. Не пропускайте Лего Фабриката – там децата ще видят как се прави Лего на филмче и на живо. Много е интересно. На изхода й има магазин, от който може да си купите абсолютно всякакви части на килограм. Паркингът след 7 часа вечерта е кошмарен, стават адски задръствания на излизане. Изнесете се малко по-рано, за да ги избегнете. В магазините след 7 часа също настава голяма лудница. Ако ви се налага да излизате извън Леголенд, дори да е само до колата на паркинга, нека да ви ударят един печат, иначе няма да ви пуснат да влезете отново, нищо че си пазите билета.


Ето я площадката, която спасяваше положението всеки път, когато на Алекс му откажат достъп до някое влакче.

Ще приключа с най-милата ни случка от Леголенд. Момчетата получиха по един конструктор по техен избор, единственото условие беше да не надвишава сумата, която сме им определили. Алекс беше толкова изморен, че заспа в колата и неговият конструктор остана за сглобяване допълнително. Но Косьо и Коко подхванаха техните веднага. След вечеря ние излязохме да се поразходим из града. Прибрахме се и легнахме всички да спим. По някое време се събуждам от шумолене в стаята на момчетата. Познайте какво заварих. Двамата батковци, които иначе са в постоянна война, навели главици един до друг, шушнат си нещо и сглобяват роботи – в два през нощта. Толкова мила картинка бяха, че не успях дори да им се скарам. 

Приключихме с Леголенд – щастливи и пренаситени от емоции. Следва красивият Загреб, а после София. Доста се поуморихме от път и емоции, а и ни домъчня за Теди и Яна, и разбира се, за животинките.

Изобщо семейното ни пътуване беше голяма лудница и веселба. Забавлявахме се, карахме се, плакахме и се изморявахме. Видяхме интересни места, срещнахме интересни хора. Но за мен най-интересното от всичко беше как децата ми отварят широко очи, уши, умове и сърца, и поглъщат целия този нов, непознат и толкова различен свят, който един ден ще бъде техен.

Или може би трябва да кажа – който вече е техен.

Пътешествието ни можете да проследите тук:

Мюнхен - правете фалафел, а не война
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Виенски истории 
Пееви ще покоряват Европата

Общо 148 деца, 245 родители и 56 специалисти получиха подкрепата на мултидисциплинарния мобилен екип от специалисти - психолог, специалист „Ранна детска интервенция“, специалист „Ранно детско развитие“ и рехабилитатор. През последните шест месеца те работиха с деца, семейства и специалисти от УМБАЛ Пловдив, 1 МБАЛ София и СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“ София, като част от партньорството със здравните заведения. Екипът подкрепя приемните деца и семейства от Център по приемна грижа и бебетата от детската къща на фондация „За Нашите Деца“.

В болничната среда, мобилният екип продължава да подпомага здравните специалисти, чрез дейности по развитие на здравно-социален модел на грижа за детето и семейството. Само за последните шест месеца, специалистите по проекта работиха с 113 лица от УМБАЛ Пловдив, 73 лица от 1 МБАЛ София и с 210 лица от СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“, като извършиха специализирани консултации, обучения и дискусионни формати, насочени към здравни специалисти и към родители. Мобилният екип работи с настанените в болниците деца за намаляване на вредата от дългия болничен престой, превенция на уврежданията, социализация чрез различни образователни и развиващи уменията дейности. Обученията и дискусионните групи за родители и здравни специалисти обхванаха теми като „Недоносени деца“, „Здравословна диета и режим на хранене при деца до 7-годишна възраст“, „Комуникация на работното място – специалисти и родители“ и др.

Достъпът до всички услуги по проекта е напълно безплатен. Специалистите работят на място, в секторите, в които здравните специалисти оказват медицинска грижа за бебетата и децата.

До месец юни в УМБАЛ – Пловдив са подкрепени 15 недоносени деца, които преминават през услуга за късно проследяване - от тяхното изписване до 3-годишна възраст. С всяко от тях, по индивидуална програма, работи дългосрочно кинезитерапевт. Подкрепени са и 93 родители и 5 здравни специалисти с консултации за физическото и психично здраве на децата. Фондация „За Нашите Деца“ ще подпомогне и ремонта и оборудването на рехабилитационен кабинет към Отделението по неонатология с цел да се създаде максимален комфорт на децата, ползващи услуги по рехабилитация.

За първите 6 месеца от годината в 1 МБАЛ – София мобилният екип по проекта работи с 26 бебета, настанени в отделението за недоносени деца, консултира 36 родители и подкрепи 11 здравни специалиста на място, в отделението. Деца в стабилизирано здравословно състояние бяха настанени в специално ремонтираната от фондацията, с подкрепата на дарители, детска стая, която създава уют и комфорт за бебетата – условия, по-близки до домашната среда.

В детската педиатрия в София, СБАЛДБ „проф. д-р Иван Митев“, е оказана помощ на 74 деца, 108 родители и 28 здравни специалисти. Настанените деца в ранна възраст (0-7 г.) в болницата имат достъп до социализиращи дейности като арт ателиета, моделиране и образователни игри. Специалистите на мобилния екип на фондацията продължават да подкрепят чрез специализирани консултации родителите на настанените деца и здравните специалисти от детските отделения.

Изпълняваният от фондацията проект „Грижа в ранната възраст“, финансиран от фондация ОУК, има за основна цел е да подобри развитието и благосъстоянието на децата в ранна детска възраст (0-7 г.) като въведе интегриран здравно-социален и семейно-ориентиран подход към грижата. Чрез изследователски и застъпнически дейности, както и чрез пилотиране на социално-здравни услуги за директна работа с деца и семейства, проектът ще подпомогне подобряването на политиката и практиката по отношение на ранното детско развитие в здравната, социалната и образователната системи у нас.

Още за дейността на фондация „За Нашите деца“:

109 деца спасени от изоставяне 

Курс за кандидат-осиновители

Фондация „За Нашите Деца“ откри нова комбинирана площадка

Всяка майка, която се интересува от здравословно хранене, несъмнено се е сблъсквала поне веднъж с роднини, които разпалено искат да я убедят, че няма нищо лошо в сладкишите на килограм; че децата не може да се ограничават постоянно; че едно време сме яли всичко и ни няма нищо и безброй подобни доводи, от които й се изправя косата. Като една от тези майки, реших да споделя моя опит в такива ситуации.
 

Бабите и дядовците играят важна роля в израстването на детето и тази статия няма за цел да ги демонизира. Ходенето при баба и дядо често е свързано с похапване на неща, които вкъщи са забранени и това не е нещо ново. Всички ние винаги сме свързвали посещенията при тях с вкусна храна, за чиято полезност изобщо не сме се замисляли. Да… но времената се менят и за съжаление, храната не е това, което беше… Все повече научни проучвания по темата за детското затлъстяване доказват колко зле се отразява това изпълнено с добри намерения черпене на внуците с вкусни, но вредни глезотийки.

Едно такова изследване на London University College, водено от професор Катрин Лоу, проведено с над 12 хиляди деца на възраст между 9 месеца и 3 години сочи, че децата, чиито баба и дядо се грижат за тях целодневно, са много по-склонни към затлъстяване от тези, които посещават детска градина или чиито родители се грижат за тях. Изводът от това изследване не е да изключим родителите си от грижата за децата, а да бъдем по-настоятелни и да информираме поколенията преди нас за опасностите за детското здраве, които крие прекомерната консумация на заобикалящите ни отвсякъде вредни храни.

Нека пак кажа, че това поведение на нашите родители или родителите на нашите партньори няма за цел да разболее ничие дете, то винаги е продиктувано от желание да задоволим детските „нужди“. Бабите и дядовците искат да са любимци на своите внуци, а какъв по-лесен начин от това да позволяват всичко, без ограничения. Да! Но на каква цена?!         

Ние сме отговорни за здравето на децата си и е наше право да имаме изисквания, с които околните да се съобразяват. И все пак не е нужно да караме близките си да се чувстват лоши хора, само защото имат различни хранителни навици от нас. За да живеем в разбирателство и мир, но и да опазим здравето на децата си, е нужно да споделим със заобикалящия ни кръг от хора всичко, което ни тревожи и да помолим за малко повече внимание върху балансирания начин на живот.

Така както съобщаваме за хранителните алергии, можем да обясним, че детето ни е чувствително към някои храни и съставки. Ако забелязвате, че става хиперактивно след консумация на сладки храни, съдържащи оцветители, просто го кажете. Или ако ви се оплаче от болки в стомаха, след прекомерна консумация на газирани напитки, чипс или фаст фууд - споменете го. Изразете свободно и спокойно притесненията и предпочитанията си към хранителните навици на детето, особено когато бабите и дядовците се грижат ежедневно за него. 

Нека кажем няколко думи за смекчаване на ситуацията: важно е да бъдете възможно най-спокойни и ясни в думите си. Не е нужно майка ви или свекърва ви да се чувстват най-лошите баби или да се обвиняват, че не се грижат добре за вашето дете, само защото са позволили нещо, което вие не бихте. Можете да кажете, че при последния преглед при зъболекар, дъщеря ви има нов кариес и е добре да се ограничава приемът на сладки храни и напитки или че синът ви има стомашни неразположения, когато яде много сухи храни и затова наблягате на плодовете и зеленчуците. Може да обмислите предварително приготвяне на храна за престоя или опаковане на обяд за детето под претекст, че сте искали да им спестите време за по-забавни и приятни занимания. И най-важното - винаги уверявайте баба колко много цените времето прекарано с децата и любовта, която им показва.

Все пак бъдете склонни на компромис! Ако извеждането на сладкарница (веднъж месечно) е важно за вашите родители, позволявайте им да се наслаждават на тези мигове. Един екстра десерт няма да навреди трайно на никого, когато това не е ежедневие. Фактът, че детето ви хапва нещо не толкова полезно (от време на време), не означава, че ще го иска и вкъщи. Децата се учат преди всичко от нашия пример. Ако не ядете нездравословна храна, когато сте навън и не го правите у дома, детето ще знае, че това не е нещо, което се консумира често. Ако ежедневно всички вкъщи се хранят здравословно и балансирано, то ще следва същия пример.

Автор: Ива Калиновa, създател на сайта biobebe.bg.

Ще ви е полезно да прочете 20 съвета по здравословно хранене от японските майки.
Какви са вредите от преяждането в тийнейджърска възраст вижте в Ядат, не си играят. 
За проблемите в общуването с по-възрастното поколение прочетете в Защото баба така каза, а тук можете да видите 26 неща, които свекървата мисли, но не казва.