Ninja Editor
Откъс от Гръцки народни приказки *Златни детски книги*, Мирослава Скарлату, ИК Труд
Живели някога двама братя. Единият бил умен, а другият глупав. Те имали една нива. Веднъж умният предложил на глупавия да си разделят нивата и глупавият се съгласил. Отишъл умният брат на нивата, заградил по-хубавата част от нея, а после се прибрал и казал на брат си коя част е негова. Като не можел да направи нищо, горкият глупав брат решил да отиде и да се оплаче на царя. Царят го изслушал и заповядал двамата братя да се явят в двореца.
Когато братята отишли при царя, той ги посъветвал да разделят нивата така, че и за двамата да има и от по-добрата, и от по-лошата част. Но всеки от братята искал само по-хубавата част. Тогава царят им казал, че ще им зададе няколко въпроса и който отговори правилно, ще вземе по-хубавата част на нивата. Братята се съгласили и царят ги попитал:
– Искам да ми кажете кое е най-бързото нещо на света. Помислете добре и елате след осем дни да ми отговорите.
Отишли си братята. Умният брат бил сигурен, че все ще измисли нещо. Глупавият брат знаел, че нищо няма да може да измисли и се отчаял. За щастие той имал дъщеря, която била много хубава и много умна. Тя видяла, че баща є е угрижен и умислен, и го попитала какво му е. Разказал й той за делбата с чичо й. Казал є какъв бил съветът на царя и какъв въпрос им е задал. Дъщеря му го прегърнала и го успокоила, че знае отговора. В деня, в който баща є трябвало да отиде в двореца, дъщеря му го извикала и му казала:
– Тате, ще кажеш на царя, че най-бързото нещо на света е умът.
Когато двамата братя отишли при царя, умният брат казал, че най-бързото нещо на света е птицата. Но царят казал, че това не е правилният отговор. А умният брат продължил:
– Тогава е конят.
Царят отвърнал, че не е конят, кимнал към другия брат и му заповядал той да отговори.
– Ваше Величество, най-бързото нещо на света е умът, защото ние може да сме тук, а умът ни да е в Америка – казал той.
– Браво! – похвалил го царят. – Правилно отговори. Сега обаче ще ви попитам друго. Искам да ми кажете кое е най-тежкото нещо на света.
По-умният брат си помислил: “Този път ще намеря верния отговор”. Прибрал се вкъщи и почнал да мисли. Глупавият брат пак не могъл нищо да измисли и когато се прибрал вкъщи, попитал дъщеря си. А тя му отвърнала, че когато дойде време пак да отиде в двореца, ще му каже отговора. Момичето се страхувало да не би случайно баща й да се похвали някъде, а чичо й да чуе отговора и да спечели. И така, когато станало време да отиде в двореца, му казала:
– Тате, кажи на царя, че най-тежкото нещо на света е огънят и ако те попита защо, да му кажеш, че никой не може да носи много от него.
Когато се изправили пред царя, пръв взел думата по-умният брат и казал:
– Царю, най-тежкото нещо на света е желязото.
Царят отвърнал, че не е желязото, кимнал към другия брат и му заповядал той да отговори.
– Царю, най-тежкото нещо на света е огънят.
И когато царят го попитал защо, той отвърнал, че никой не може да носи по-много от него.
– Правилно – казал царят. – Сега ще ви попитам още нещо и вашето изпитание ще свърши след осем дни, когато дойдете да ми отговорите. Искам да ми кажете кое е най-необходимото нещо на света.
Тръгнали си братята. Умният брат мислил, мислил и решил, че това са парите. Глупавият брат попитал дъщеря си и тя пак му казала:
– Не се притеснявай, тате, ще ти кажа, когато стане време да отидеш в двореца.
След осем дни тя го повикала и му казала:
– На царя, тате, ще кажеш, че най-необходимото нещо на света е земята. Ако те попита защо, кажи му, че ако я няма земята, нас също няма да ни има.
Когато отишли в двореца, пръв отговорил пак умният брат:
– Най-необходимото нещо на този свят, царю наш, са парите.
Царят казал, че не са парите.
– Значи е хлябът – продължил умният брат.
Царят отвърнал, че и хлябът не е, кимнал към другия брат и му заповядал да отговори. Тогава глупавият брат казал:
– Царю честити, най-необходимото нещо на този свят е земята, защото, ако я няма нея, и нас няма да ни има.
– Правилно – казал царят. – Отсега нататък по-хубавата част на нивата ще бъде твоя.
Преди да си тръгнат, царят повикал глупавия брат и го попитал кой му е казал отговорите. Човекът му признал, че има дъщеря, която му е помогнала. Щом чул това, царят поискал още на другия ден да я доведе в двореца, за да я види.
На сутринта, когато бащата и дъщерята пристигнали, царят се възхитил от хубостта на девойката и й казал:
– Искам да станеш моя жена. Едно нещо само ще те помоля – никога да не се бъркаш в моите дела. Ако го направиш, ще си избереш каквото искаш от двореца и ще си отидеш.
Съгласила се девойката и се оженили. Живеели добре и царят бил доволен, че жена му не се бърка в царските работи. Така минали няколко години.
Един ден царицата седяла на прозореца на двореца и видяла, че по пътя върви търговец с магаре. То било много натоварено и както си вървяло, паднало и умряло. Човекът се затичал към двореца да търси помощ. В това време по пътя се задал още един търговец с магаре. Той видял умрялото животно и неговия нов хубав самар. Свалил стария самар от своето магаре и взел новия от умрялото. През това време стопанинът на умрялото магаре се върнал и като видял разменените самари, много се ядосал. Двамата започнали да се карат и всеки твърдял, че новият самар е негов. Царицата се провикнала, че новият самар е на човека, чието магаре умряло и той трябва да си го вземе. Така и направили.
Царят разбрал, че царицата се е намесила в кавгата. Отишъл при нея и сърдито й казал да се маха от палата, защото е нарушила брачния им договор. Царицата, която била много умна, казала, че има едно последно желание и то е да вечерят заедно. Царят се съгласил.
Вечерта царицата сипала вино в две чаши и в чашата на царя сложила приспивателно. Щом го изпил, царят веднага заспал дълбоко. Тогава царицата заповядала на слугите да приготвят карета. Пренесли в нея заспалия цар и потеглили за бащината є къща.
На сутринта, когато царят се събудил и плеснал с ръце, пред учудения му поглед се появила царицата. Той смаяно я попитал къде се намира и тя му отвърнала, че са в бащиния й дом, а после добавила:
– Царю, аз се намесих в твоите царски дела и трябваше да напусна палата, но можех да взема каквото пожелая от него. Аз не искам нито богатства, нито пари, само теб искам и само теб взех.
Тогава царят се засмял и казал:
– Браво! Ти си по-умна от мен. Отсега нататък имаш право да участваш в царските дела. Царят и царицата се върнали в двореца и от този ден нататък царицата му помагала в царските дела.
Мирослава Скарлату живее в Солун, Гърция, от дълги години. Пише за деца и възрастни. Това е първата й преведена на български книга. "Гръцките приказки са много интересни, забавни, магични, мъдри, приключенски, тъжни, но и смешни. Чрез тях българските малки читатели ще могат да се запознаят по много забавен начин с бита и живота на гърците. Приказките са много увлекателни и аз самата не бих могла да определя коя ми е пюбима. Всяка от тях има свой чар и звучене, за това с голямо удоволствие направих и рисунките към всяка от тях. При подбора на приказките съм се допитвала до моя най-малък син, който беше главният им критик, така че се надявам да се харесат много и на българските малки читатели и на техните родители."
Препоръчваме ви още:
В града Зелен Листец Буково Дръвце растеше висок бук.
На бука между клоните и между листата висеше часовник – дървен часовник, като къща за птици.
Веднъж, кой знае откъде, в часовника попадна яйце.
Когато времето стана топло, яйцето се излюпи и оттам излезе един щъркел с червени крака и червен клюн.
Ех, че се зарадваха всички в град Зелен Листец Буково Дръвце. Зарадваха се, запляскаха с ръце и решиха от сега нататък щъркелът да стои в часовника и когато стане точен час, да удря с клюна толкова пъти, колкото показва голямата бърза стрелка и още толкова пъти, колкото показва малката бавна стрелка. Така всички щяха да знаят колко е часът, без да поглеждат стрелките.
А под високия бук живееше едно бяло дребно слонче.
Слончето обичаше да си подремва юнашки. Часовникът тракаше и тиктакаше в зелените листа, а то се изтягаше отдолу и докато заспи, броеше всички тиктакания и всички трактакания. И ако някой път щъркът сбъркваше в броенето (а той сбъркваше често, защото беше мъничък щърк), слончето излизаше от сянката, повдигаше хобот и му се скарваше.
И понеже щъркът много често бъркаше часовете с минутите, веднъж слончето реши да стане щъркел и да го замести. А това значеше да се покачи с червени крака на часовника и съвсем точно да отброява с червен клюн тиктаканията и трактаканията…
Спрели лъвове на моста
/откъс от книгата „Лети, лети… слон“/
Живееше на един мост лъскав лъв с тежка бронзова грива. И с бронзова дълга опашка и силни бронзови лапи.
Лъвът не потрепваше с ноздри, не мигаше с клепки, не въртеше глава. Даже не помръдваше, когато вали дъжд, когато пече слънце. Стоеше си там, и гледаше внимателно пред себе си.
-- Право пред себе си е гарата - казваше си тихичко лъвът, - а гарата е светът. Светът е мигащият светофар и червената шапка на началника на гарата.
А само на десет крачки зад гърба му, стъпил здраво върху бронзови лапи, стоеше друг лъскав лъв. И гледаше с бронзовите си очи, без да мигне, сините хълмове на Витоша. И си мислеха, че са един-единствен лъв, който вижда гарата. Изобщо си мислеха, че изобщо са само Един-Единствен лъв, и им беше много добре.
Веднъж през лятото заваля дъжд. Топъл и едър.
***
Откъсът е от книгата „Лети, лети… слон“ на Севдалин Генов и Кръстю Пастухов, изд. Жанет 45
На 21-и април, в рамките на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи, Севдалин Генов ще се срещне със своите читатели. Мястото е Младежки театър "Николай Бинев", Камерна сцена. Началото на събитието е от 17,30 ч.
Севдалин Генов е роден през април 1943 г. в родното село на баща му – писателят Паун Хр. Генов - Средногорово, Казанлъшко. Завършва славянска филология в СУ „Кл. Охридски” със специализация в Ягелонския университет в Краков (Полша) и втора специалност философия. Много години е редактор в Детска редакция и в Телевизионен театър на Българска национална телевизия. Има реализирани десетки сценарии за телевизионни, документални, игрални, анимационни филми. Публикувал е изследвания, свързани с теория на литературата, изобразителните изкуства и медиазнанието. Преподавал в Нов български университет.
Има издадени три книги с оригинални авторски приказки (в съавторство с Кръстю Пастухов) - „Рачето, сънят и раковината”, „Шапка на луната” и „Лети, лети… слон“ 2018 г., изд. „Жанет 45“. Също така има публикувани книги с поезия: „Райски ябълки край Варвара”(1989), „И два едрозърнести нара”(1995), „Смокинята узрява нощем” (2001), „Венециании” (2005 ), „Пожелания”(2008), „Жаждата на сетивата” (2014) .Публикувал е стихове във вестници, списания и сборници .
Получава редица награди, сред които:
- Награда на Министерството на културата и Министерството на просветата за най-добри телевизионни сериали за деца – за „Магазинчето на приказките”- 1972 г. и за „Спилитим и Рашо” - 1981 г.
- Специална награда „При Данюб”, Братислава, (Словакия) за пълнометражен филмов мюзикъл „Зелена слънчева пътека” - 1973 г.
- „Сребърен лъв”, Венеция за анимационния филм „Песен от глухарчета” 1972 г.
- Яворова награда за поезия, Поморие, 1991 г.
- Специална награда „Слънцето на Ерос” за най-добра еротична поезия, 2001 г.
- ІІ награда на Европейска академия за поезия, Лече, Италия 2004 г.
От 1995 г. е художествен експерт в Галерия за изящни изкуства „Натали” в София.
Препоръчваме ви още:
Програма на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи
Мая Дългъчева: "Приказката е "моята стая""
Четенето от раждането е най-добрата инвестиция
Автор: Ина Маринова
Всъщност не разбирам защо се вторачихме в надписа като надпис, но значението му някак увисна във въздуха. Затова…
Системата в България - ражда се дете с проблем, лекарите спасяват живота му - то диша! Заяква в дишането, храненето, отваря се вратата на отделението, подават ми вързопчето в ръцете, затварят вратата и... толкоз. Не зная накъде да тръгна, не зная какво да правя. Единственото, което зная е, че тя ще е дете с увреждане. Психологическото ми състояние на майка никой не го вълнува, аз съм онази, която наричат просто “майче”. Това нарицателно не го чувствам мило обаче, напротив, сякаш подигравателно звучи, принизява ме до степен - нисша форма на иначе великата дума МАЙКА. Къде сбърках, моя ли е вината, как да продължа?
Времето минава, чета, питам други майки къде, какво, как да лекувам, как да храня, как да помогна на детето си? Обаждам се, на който чуя, лекар, рехабилитатор, логопед. Сама търся, пробвам, ако пък не се окаже точният, продължавам търсенето - САМА!
Минава още време и ако децата тръгват на детска градина и мама може да продължи живота си на работещ човек, на човек, който следва професионалните си стремежи, на мен вече ми ясно, че аз оставам у дома - ЗАВИНАГИ!
Чувам за ТЕЛК. Къде ли? В парка! Една от майките се оказва социален работник в майчинство. Пита ме – „Добре де, никой ли не ти е казал, че можеш да взимаш помощ?“ Казвам – „Не, никой, никога не се е интересувал от мен, от детето, от нас!“
Отново чета, този път с какво ми помага социалната система. Тръгвам, отново сама, минавам ТЕЛК, те пък искат нови изследвания, щото детето станало почти на 4 и ... стари били. Отново болници, прегледи, изследвания. Идва датата, отиваме на ТЕЛК, попоглеждат отгоре-отгоре листовете, детето е просто фон и казват – „Елате след 2 дни.“ Отивам отново, взимам заветния документ, нося за заверка, а там – „Аааа, рано е, елате след месец!“ Чакам месец, отново отивам, трескат ми печата. Готово!
Отивам в социалната служба, казвам защо съм там. С досада, сърдита служителка ми подава бланките, които да попълня. Не разбирам защо винаги намират защо да ме скастрят за нещо, но подминавам, свикнах вече да ме хокат, че нещо не зная. Майката в парка, онази в майчинството, тя спря да идва, тръгна на работа. Случайният ми източник на информация продължи по пътя си.
И всичко се повтаря през 3 години, и през 3 години, и през 3 години.
Писмо до майката на Раличка и доцент Петкова
Междувременно обикновената бебешка количка вече не става, трябва специализирана. Отново тръгвам по канцеларии, попълвам бланки, няколко броя. Чакам разглеждане, обаждат ми се да отида да си взема заповедта, взимам я, нося я в магазина, избирам количката, тя се оказва 2000 лв., а са ми дали 486 лв., доплащам си 1500 (направо не помня откъде съм ги изпросила), тръгвам си, нося в социалните... ония листове дето ми дадоха в магазина, отчитам се. Каквото и да ми потрябва от позволените обаче неща, процедурата е същата. Бланките пък - за детски, интеграционни… и нам кви други, ги подавах на всеки 3 години, с новия ТЕЛК, разбира се.
Лечение на детето… Ма Боже… Оправяй се. Имаше един доктор, няма да го забравя никога – „Майче, дай ся 20 лв., че кой знае, може да “МУ”(онова човекоподобното... нещо) спре сърцето на масата.“
Смазана съм до безобразие. Обиколките по канцеларии си продължават за всякакви неща, абсолютно всякакви. Идва момент, пак някъде из парка разбирам, че имало програми за личен асистент, малко били парите, ама поне е нещо. Покрай терапиите, които ми трябват всеки ден, но държавата е казала, че може и по на рядко, аз си плащам като поп навсякъде. Просията се е превърнала в спорт за мен, щото лечение, рехабилитация, логопеди, доплащане на уреди, то пък пустото дете расте и умаляват, кво ли да се храним, обличаме... тоци, води… живота бил имал един куп разходи, ама кой го интересува. Оправям се някак де, даже открих интернет, купих си един стар, раздрънкан компютър и рекох да се превърна в майката от парка, поне да върна жеста ѝ, аз да дам липсващата информация на друга, тръгваща по пътя ми.
С асистентството нещата се същите, като вечното ми висене в социалните. Пак си вися в някоя канцелария, пиша едни безкрайни листове, проучват мен, детето, кво може, кво не може. Самостоятелно хранене било, че може да гълта, ама нищо че тя вече е на 16 г. и нито вижда, нито ходи, нито дори седи самостоятелно, какво ли да държи лъжица, за приготвяне на храна и да си вземе нещо от хладилника... абсурд, да, ама щом гълта - самостоятелно е. Е, поне съм вътре. Сключвам сама със себе си договор, щото аз съм и изпълнител и поръчител, щото пък съм настойник на детето, нали малолетно все още. И така, всеки БОЖИ месец аз се отчитам, ходя, давам си отчета, подписвам се 60 пъти, тръгвам си.
Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!
И така безкрайно ходене, писане, попълване на бланки, подаване, чакане… на моменти се чудя кога ям и кога спя, ама няма значение, свиква се. Детето, естествено, е нон стоп с мен, ние сме като сиамски близнаци и няма как иначе, нали съм асистент, нищо че скоро ми изтича “мандата” и пак ще попълвам бланки, пак ще ме оценяват, пак ще оценяват и кво може детето и кво не може. Пък тя вече е на 16 и каквото може сега, това ще си остане завинаги. Е, поне доживях ТЕЛК да ми дадат пожизнен срок.
От две години Бойко даде 930 лв., пак е със срока на ТЕЛК, ама поне не търкаш пода на социалните всяка година, а през три примерно. Е, врътката за помощни средства, обувки и т. н. си е същата. Има разни фондове, на които може да им се примолиш за вертикализатор примерно, но там пък даже ме викаха да им опиша какво значи това. Мисля си – „Добре де, моля се за нещо на хора, които не знаят какво е това, ама иначе те трябва да ми направят социален доклад, че да вземат решение дали да ми одобрят средства за това, дето не го знаят кво е.“ В крайна сметка винаги дават половината. Пак си доплащам някакви хилядарки, отде съм ги намерила… няма проблем, вече имам вертикализатор.
Та за 930 лв.: Само децата с над 90% ТЕЛК ги взимат. Да де, ама само около 3000 деца в БГ са с тази сума и ако сте ме прочели, вече сте разбрали, че тези пари са похарчени и не са стигнали. Всъщност родител като мен КРЕЩИ – „Дайте ми количката, бе хора, дайте ми вертикализатора, дайте ми рехабилитацията, дайте ми център, за да РАБОТЯЯЯЯЯ. Аз сама искам да си изкарам 930 лв., не ги искам даром, но искам СИСТЕМАТА ДА МИ ПОМОГНЕ!“
И така - всички други 26 000 деца с увреждания, само че с процент увреждане под 90% , които са маса деца, включително децата с Даун, те НЕ ВЗИМАТ 930!!!, а 350 лв. месечна помощ, пък нищо че майките им се скапват от плащане, тичане по логопеди, психолози, терапии, че някак да дадат добър старт на детето, докато е време. Порасне ли, това е, дотук.
Честно казано, убива ме само докато се сещам за подробностите и описвам живота си. Много се надявам да ме прочетат много хора, защото за мен е истински важно, онези които казват – „Е, тия пак ли протестират бе, нали им дадоха 930 ?“, да разберат. Хора, не искам пари, искам да изляза от затвора, в който живея 16 години. Искам детето ми да живее достойно. Искам инструментите, които компенсират нейните дефицити. Искам ЛИЧНА ПОМОЩ гарантирана със закон, а не да се моля пак и пак и пак… до безкрай.
Искам да съм МАЙКА, не майче !!!
Системата, която НЕ УБИВА се намира малко по на запад от България, хората отдавна са открили топлата вода и социалната система работи ЗА хората, не ХОРАТА за социалната система, както е тук. Ако моето дете се беше родило там, няколко часа след раждането ми, до мен щеше да има психолог, да ми помогне да съхраня себе си, по-късно социален работник, който да ми помогне да получа нужното за детето ми, по-късно всичко, което ми трябва, системата го знае и ми го дава ,без да ѝ се моля, защото пък първите продължават да ни наблюдават и без да ме питат ,знаят...
Благодаря ви, че изчетохте този безкраен текст, но с по-малко думи е просто невъзможно. А аз продължавам да умирам всеки ден по малко, бавно, но сигурно… защото пък след 2 години ТЯ става на 18 и Системата ще УБИЕ и нея, всъщност тогава я закопава тотално. И аз, и тя оставаме на нейната пенсия - ОБЩО 235 лв. с чуждата помощ. Е, те са си нейни, тая колосална сума, а аз, майка ѝ, мен ме няма никъде, системата ВЕЧЕ МЕ Е УБИЛА!
Препоръчваме ви още:
Моля те, Боже... или нещо друго...
Автор: Нина Василева
Човек и добре да живее, тръгва на йога. Много е готино. Два пъти ходих, чудесно беше. Ако се чудите как изглеждах отстрани - ами драгалевският Мистър Бийн на йога. Е така.
Първия път отидох леко притеснена, щото на йогата можело да се... пръцне, така да се каже. И цялото ми същество беше подчинено на самоконтрол!
"Отпуснете се", казва мастърката. Викам си, почна се с провокациите, аз хубаво ше се отпусна, ама ако се отпусна, ще взема да пръдна. Никакво отпускане!
После вика: "Спрете вътрешните разговори!"
Невъзможно! Просто искам да видя некой, който може да ми спре външните, та какво остава за вътрешните!
Разговори, диалози и борба със самата себе си.
Едното ми Аз вика - "Отпусни се, бе, нема да пръднеш, па и да го направиш, ни ше си първата, ни последната."
Другото ми Аз, просто и то като фасул и крещи - "Никакво отпускане!"
И така мина първата тренировка, на финала ме болеше главата от концентрация да не би да се изпусна.
Отивам на втората тренировка и си викам, е сега вече ше се отпусна и ше прекратя всички вътрешни разговорииииии. Даже и да пръцна, вече ги чувствам хората като семейство, а там си е нормално.
Добре, ама стигнахме дотам, дето Прамаяната ни е бременна с ОМммммммм и вдишваме през едната ноздра и издишваме през другатааааа.
Аз не знам, и не съм взела предварително осторожни мерки по тотално прочистване, и един сопол ми заседнал в едната ноздра. И като вдишвам и издишвам през нея свири-и-и-и-и. И айде наново вътрешните диалози. Първо си викам, сега ще изсвиря всички ноти от музикалната стълбица, а като загрея, може да изкарам и „Танц със саби” на Хачатурян. Другото ми Аз по това време се опитва да налее малко акъл и го чувам да казва - "Не можеш ли поне веднъж да се съсредоточиш и да престанеш с простотията?".Леко се засрамвам и спирам да слушам сопола.
Изобщо, аз съм кошмарна.
Други проблеми, които възникнаха, бяха от вече механичен характер, като например проблем с ляво и дясно и съответно коя ръка е лява, коя дясна и респективно крак. И през цялото време, вместо да съм със затворени очи, аз бех с едно отворено, друго затворено, за да гледам хората кой крак и ръка вдигат, но вместо да ги редувам очите, аз стисках затворено само едното и на финала бях с лицево схващане и временна слепота на едното око, не знам лявото или дясното.
Иначе ми харесва и няма да се откажа, докато не се усъвършенствам.
Вечерта баба вика: "Така се съпех и паднах у коридоро, че се уплаших да не съм си спукала черепо, ама не, само имам цицина. Обаче хернията ми се прибра откак паднах, и почнах да чувам по-добре! Освен, вика, да се утепам пак, ега сичко ми се оправи."
Викам си, глей жената как радикално се оправя, а аз - на йога. Дали да не взема и аз да се утепам и да ми мине сичко, а и другите да не страдат покрай мен!
Или пък да взема баба на йога?
Препоръчваме ви още:
Клинт Грийгън е баща на четирима сина. В своя блог reservoirdad, с чувство за хумор и голяма доза самоирония, той описва ежедневието си на баща в майчинство.
„Решението да остана вкъщи, за да гледам децата, взехме лесно, когато трябваше да планираме живота си след раждането на втория ни син Луис. Нашата майка обича да работи и умее да печели добри пари. Тате изобщо не обича да работи, а и изкарва значително по-малко. Освен това и двамата бяхме на мнение, че децата ще се чувстват много по-добре вкъщи, отколкото в детската градина.“
Клинт описва откровено начина на живот на семейството си и опровергава наложените в обществото ни стереотипи за бащите. Ето и неговите изводи на мъж, който е прекарал част от живота си в отпуск по майчинство.
1. Различията между мъжете и жените са преувеличени
Все още битуват стереотипите, че жените са пазителки на семейното огнище, а мъжете са ловците, които осигуряват прехраната. Като домашен татко вече пет години, аз отдавна разбрах, че това са митове, които подкрепят традиционното мислене. И мъжете, и жените могат еднакво добре да се справят и в двете роли, наложени от стереотипите. Да смяташ, че родителят, който остава вкъщи, за да се грижи за децата, няма никакъв принос към семейството е толкова тъпо, колкото и да вярваш, че другият, който е по цял ден на работа, няма отношение към децата си.
2. Родителите, които остават вкъщи, за да се грижат за децата си, са недооценени
Ако оставим настрана мисълта за това, че носим отговорност за малкия живот и неговото развитие, то ежедневно, едновременно с възпитанието на детето, трябва да се свърши работа, която рядко се оценява. И когато родителят, който е поел тази тежест, започне да споделя какво е свършил, го възприемат като мрънкало, което се оплаква, а не като човек, който просто иска малко внимание и похвала. Повечето работещи хора знаят, че разговорите и споделянето са необходими за поддържане на мотивацията и деловата етика, но по незнайно каква причина за „домашните“ майки и бащи това правило не важи.
Следродилната депресия при бащите
3. Бащите в майчинство са подкрепяни повече от майките, които са оставили работата си, за да се грижат за децата
Стигнах до този извод, след като се срещах с други родители, които са останали вкъщи, за да отглеждат децата си. Разбира се, времената се менят, но много бащи и досега не усещат върху себе си сериозното натоварване, изолиране, неодобрението на обществото и самокритичността и чувството за вина, с които е свързана ролята на домашния родител. След като цял ден съм тичал по децата, готвил и чистил, жена ми не смята, че когато се прибере, работният й ден свършва. Никога не пита: „Какво прави цял ден?“ Веднага се потапя в живота на децата, в домашните ангажименти и според мен прекрасно разбира, че аз също не съм лежал на дивана досега. На жените съчувствието им е вродено.
4. По повод 2-ра и 3-а точка
Ако аз бях домакиня през 50-те години, също щях да вземам антидепресанти.
5. Мърморенето не е запазена марка на жените
По традиция жената е пазителката на семейното огнище и възпитателка на децата. Тя става по 10 пъти на нощ, след като цял ден е била на крак, за да ги успокоява след кошмар или да се грижи за тях, ако боледуват. Занимава се е с едно и също, ден след ден, седмица след седмица. И вижда бъдещето в една и съща перспектива (на впрегатен кон), ако никой не я подкрепя. Естествено е в такава ситуация да потърсиш помощ. Да търсиш, докато действително не ти помогнат. Ако постоянно те игнорират, тонът на молбите се променя. И така се формира модел на поведение и за двамата родители. Но това не е проблем на половете, а на недооценяването на семейните роли. Ако оставиш мъжа вкъщи, да се грижи за децата и домакинството, мърморкото ще стане той.
6. Мъжете са не по-малко емоционални
Вероятно съществуват един-два хормона, които определят малкото различия в поведението на мъжете и жените, но коренът на проблема е в това, че мъжете не са толкова добри в изразяването на емоциите. За това говори и Стив Бидълф в много от книгите си. Обществото е вменило на мъжете страх от изразяване на истинските емоции. За разлика от жените, те не са привлечени от опознаването на собствената си душевност, но животът в майчинство все повече разкрива емоционалността им. И колкото по-често се случва това с мъжете, толкова повече свикват с него (виж т. 1).
7. Понякога е полезно да намалиш темпото
Опитайте да съпоставите глобалните световни проблеми със семейните и ще почувствате невероятно облекчение. Вие се занимавате с обичайните неща, но леко и плавно. Семейството определя мястото ви в живота, а пораженията, натискът и лицемерието на околните нямат място в него. Вие черпите сили от семейството си, споделяте възходите и паденията си със своя партньор, връщате се в реалността и към себе си.
8. Бащинството ви помага да сте по-адаптивни
Заедно с появата на децата се появява и голямата отговорност. На пръв поглед е лесно е веднага да поемеш този товар. От милионите източници, към теб потичат реки от информация и съвети. Ти смяташ, че детето е едва ли не длъжно да спи непробудно цяла нощ, ако е навършило три месеца; да прави салто на двегодишна възраст или да пее песента за буквите на 3. Усещаш, че трябва да създадеш някакъв ред или да се откажеш от него, а може би и да следваш някакъв специален учебник за отглеждане на децата. Дали съветите ще сработят точно за твоето дете, зависи само от него. И това всъщност е важното. Опитай модел, който има шанс да сработи в твоето семейство, но не се обвинявай, ако това не се случи. Отдъхни и пробвай нещо друго. Това успях да разбера след много коментари и обсъждания в социалните мрежи. Много родители ми писаха например, че когато първото им дете започнело да плаче, второто ставало нервно, затова съвместният сън ги правел по-спокойни и щастливи.
9. Активните социални контакти са много важни
Това може да се стори сложно на мъжете, защото така са възпитани. Поемането на ролята на баща в майчинство наистина те изолира в известна степен, усещаш недостига на време, което можеш да прекараш с приятели, което означава, че шансът да споделиш мисли, страхове и притеснения са много по-малки. Личното време е необходимо, за да не полудееш. Когато взехме решение да остана вкъщи, аз влязох в групата на Бащите от Севера. Това се оказа безценен опит през следващите пет години. В интернет има много подобни сайтове, групи и форуми за родители. Решението да се присъединиш към някоя група по крикет, футбол, хандбал, ти помага да останеш в хармония със себе си и околните.
10. Сред мъжете също има отлични бащи
Най-често за бащите се говори като за основен източник на доходи в семейството. Медиите пишат за бащи-алкохолици, престъпници, бащи, които упражняват насилие върху децата си. Стереотипите напълно са ни завладели – бащите не вършат нищо вкъщи, не могат да сменят един памперс, каквото и да се случи все търсят помощта на жена си.
Аз се запознах с прекрасни бащи – отлични стопани на дома си, корави мъже и достойни личности. В медиите обаче за тях не се споменава нищо. А това са примери, които са нужни за момчетата – да знаят какви прекрасни бащи има и да се стремят след години да бъдат същите.
Препоръчваме ви още:
Децата мълчат - значи ядат тебешир
Автор: Яна Пеева
Борис след 5 дни става на 3 месеца и се замислям за някои неща. Замислям се колко много неща съм си казвала, че няма да правя, когато се роди. Спомням си паническия ужас, който изпитах, когато видях бледата втора чертичка. Помня, че Теди още тогава беше на седмото небе, а аз не успях да го стигна до края на бременността.
Спомням си, че не исках да съм бременна. Борис не беше плануван, но никога не е имало и за секунда съмнение дали ще го задържим. В онази топла майска вечер, когато разбрахме за него и започнахме да се чудим какво ще правим, имаше много неща, в които не сме били сигурни, но това, че него ще го има беше напълно сигурно. Помня, че не исках да казвам на никого, защото не се радвах. Помня колко ме беше срам, че не се радвам. Стояла съм с часове в спалнята, докато Теди е на работа, сгушена в кучетата и съм се чудила какво ще правя. Какво мога да му дам аз, смотлата, още незавършила университет, без работа, на това дете? Бях сигурна, че никой няма да се зарадва. Че ще ни питат как ще го гледаме, как ще го храним, как може да сме толкова безотговорни. Не че някой от семейството ни въобще би си и помислил тези неща, но аз си ги мислех. Мислех си, че приятелите ни ще ни обяснят, че сме луди. Като цяло, за първи път в живота ми, се притеснявах от мнението на другите хора.
Спомням си, че много ме беше страх. Страх ме беше, че няма да го обичам. Това същество, което сякаш всички останали вече обичаха. Изпитвах ужас от това, че аз, която го носи и отглежда, докато още е миниатюрно ембрионче, докато се превръща в човек, не го обичам. Нищичко не изпитвах. Слагах ръка на корема си, усещах как рита, беше ми странно, любопитно, но не изпитвах никаква привързаност. Сигурно съм питала Теди над двеста пъти дали ще го обичам. Изпитвах панически ужас, че ще се роди, ще ми го дадат и аз все така няма да го обичам. Какво щях да правя тогава? Теди ме поглеждаше и всеки път ми казваше едно и също нещо: “Ще го обичаш. А ако не го, ще се научиш.”
Спомням си, че както се шегувах, че страдам от предродилна депресия, в един момент осъзнах, че наистина е така. Знаех, че трябва да отида на психолог. Теди знаеше, че трябва да отида на психолог. Майка ми няколко пъти го спомена. Брат ми периодично ми се обаждаше, за да ме провери как съм и да ми напомни да се грижа за себе си и да отида да поговоря с някого. Но не го направих. Не знам дали защото страшно ме беше срам, или защото не ми се занимаваше и ми беше по-лесно да се тровя сама. Знам, че депресията не е шега работа, знам, че трябва да се контролира, знам ги всичките тези неща. Но ми беше абсолютно все едно.
Не си спомням обаче кога се промени всичко, не помня точния момент. Не помня кога спрях да се чудя дали ще го обичам. В един момент толкова ми омръзна да съм бременна, че нямах търпение да се появи. Дали за да се запозная с него или за да спре да ми тежи и да ми подскача върху пикочния мехур, не знам. Януари го помня с многото изядена торта, многото време прекарано с Теди и ужасното нетърпение, което изпитвах. И после всичко се промени.
Онези първи две седмици вкъщи, докато Теди беше в отпуска и бяхме петимата - аз, той, Борис, Клара и Алекса постоянно заедно, непрекъснато обяснявах колко съм щастлива. И колко много го обичам. Нещо от сорта:
- Слънце?
- Да?
- Ужасно щастлива съм.
- Радвам се.
- И много го обичам.
- Радвам се.
- Много ми е хубаво.
Това се повтаряше денонощно и всекидневно. Накрая се превърна в:
- Слънце?
- Ужасно щастлива си, много го обичаш и ти е много хубаво?
- Да.
Сглобявахме етажерки, лежахме на дивана и от време на време се споглеждахме, все още ненапълно осъзнали, че сме създали отделен човек, който диша, мърда и плаче. Готвехме, танцувахме и се радвахме на малкото същество, което познаваше единствено нас в света. Ако трябва да кажа какво е пълно щастие - това е. Никога в живота си не съм била толкова безумно постоянно щастлива, колкото в онези две седмици.
Ако можех, бих се върнала назад във времето до бременната в седмия месец Яна и бих й казала, докато лежи на спалнята и се самосъжалява, че след 6 месеца ще осъзнае, че най-голямото й постижение в живота досега е, че е научила друго човешко същество да се усмихва, а Теди го е научил да се плези. Останалото, както се казва, е плевел и плява…
Препоръчваме ви още:
От 20 април 2018 г. Нацоналният музей „Земята и хората“ открива постерна изложба, посветена на Деня на Земята – 22 април! Изложбата е експонирана в зала „Гигантски кристали“ и може да бъде видяна от 10:00 до 18:00 часа.
Денят на Земята – 22 април е международен ден за опазване на планетата. Основател на честването на Деня на Земята в САЩ и Канада е американският сенатор Гейлърд Нелсън през 1962 г. През 1990 г. Международен инициативен комитет с участие и на България, започва активна работа за прерастване честването на този ден в световна инициатива за защита на природата. Взето е решение 22 април да се отбелязва ежегодно. Денят на Земята 1990 г. дава огромен тласък на усилията на целия свят в защита на природата и проправя път за срещата на високо равнище на ООН в Рио де Жанейро през 1992 г.
Днес над един милиард души в 192 страни участват в разнообразни инициативи за Деня на Земята, което прави този ден изключително значим и с най-широка гражданска подкрепа в целия свят.
Тема на Денят на Земята, 2018 г. е: „Край на замърсяването с пластмаси на планетата“. Този проблем има опустошително въздействие върху планетата – простира се от увреждане на морския живот до разрушаването на човешките гени. Денят на Земята, 2018 е фокусна точка на кампания в световен мащаб за образование и активни действия сред обществото, правителствата и бизнеса за установяване на ангажименти и изграждане на глобална рамка за намаляване, управление и предотвратяване на замърсяването с пластмаси.
Това са ценни стъпки, които можем да предприемем, за да защитим нашата планета. Денят на Земята е денят, в който трябва да започнем!
Препоръчваме ви още:
Децата на планината и "Златната българска младеж"
Днешните деца - какво ги чака утре
Някои наричат тази история виц, а други - притча. Авторът не ни е известен, за съжаление.
Две бебета си говорят в корема на бременна жена.
Невярващото бебе:
- Вярваш ли в живота след раждането?
Вярващото бебе:
- Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота.
Невярващото бебе:
- Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това?
Вярващото бебе:
- Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и да ядем с устата си...
Невярващото бебе:
- Глупости! Невъзможно е да ходим със собствените си крака и да ядем със собствените си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот - пъпната връв - и без друго е твърде къса...
Вярващото бебе:
- Въпреки това не се съмнявам, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само...
Невярващото бебе:
- Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи - животът не е нищо друго, освен страдание в мрака...
Вярващото бебе:
- О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и тя ще се грижи за нас!
Невярващото бебе:
- Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш, че е тя?
Вярващото бебе:
- Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на нея, без нея не можем да съществуваме.
Невярващото бебе:
- Дрън-дрън! Никога не съм виждал никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че тя не съществува.
Вярващото бебе:
- Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Вярвам, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
