През 2013 година Уницеф обяви холандските деца за най-щастливи в света. В тази класация Великобритания е на 16-то място, а САЩ на 26-то. Нивото на щастие е оценено по пет показателя: благоденствие, здраве и безопасност, образование, поведение и риск, дом и околна среда. Решаващо за първото място на холандските деца се оказва желанието им да ходят на училище. Daily Telegraph нарича холандската образователна система „училище без стрес“. Основен аргумент на критиците й обаче е, че възпитава „средняци“. Какви са нейните особености?

1. В Холандия всички училища са публични и се финансират от държавата. Частни училища на практика няма. Малкото, които все пак съществуват, са основно религиозни. Но дори в тях, детето има право на избор. Може да учи в еврейско училище и да си остане католик. Холандия е страна на свободата. Когато детето навърши три години, родителите му подават молба за записване в училище. Оптималният избор е пет училища в района по местоживеене. Шансовете да попаднеш в учебно заведение, което не е в твоя район са минимални.

2. Децата тръгват на училище на 4 години. Никой не чака началото на учебната година. Ако детето навърши четири на 25-и март, на 26-и вече го очакват в училище. Децата между 4-6 години се обучават в общи паралелки. Основна задача в този период е да се научат малчуганите да взаимодействат помежду си, да се споразумяват, да развиват моториката си, да се подготвят за четене и писане. Всичко е под формата на игра. Ако детето има желание да изучава по-задълбочено някакъв предмет, му предоставят възможност за индивидуална подготовка. Ако не ти се отдава да пишеш, никой не те кара насила. Смята се, че към 7-та година нивото на децата се изравнява.

3. До навършването на 10 години на децата не се дава домашна работа. За холандците е важно те да имат време за игра, затова до 12-годишна възраст няма и изпити и тестове. Децата не се страхуват от слабите оценки и от училището. Такъв подход изключва състезателния елемент между тях. Основна цел на холандската образователна система е да се даде възможност на детето да получи удоволствие от учебния процес и да разкрие възможностите си. Родителите не търсят услугите на частни учители, ако наследникът изостава по даден предмет. Те смятат, че постиженията невинаги са показател за щастие, но пък щастливият човек е способен да постигне повече. Затова не оказват натиск върху детето си и не пренебрегват правото му на избор.

4. „Зрялата“ възраст в Холандия настъпва на 12 години. В края този образователен период, децата полагат изпит, който предопределя бъдещото им развитие. По време на изпита се следи как детето смята, как разбира текстовете, колко бързо и гладко може да чете и знае ли правописа. Към тези показатели се прибавя и мнението на учителите, затова оценката в някаква степен е субективна. Учителят, познавайки възможностите на детето, може да преразгледа резултатите му от теста с аргумент, че то е било притеснено или че има особености на характера, които не му позволяват да се представи максимално добре на подобен изпит. Обикновено родителите се доверяват на тази преценка и се вслушват в съветите на педагогическите специалисти. Така училището определя как ще изглежда учебният план на всяко дете през следващите години, изхождайки от неговия потенциал за професията му в бъдеще.

5. Има избор от различни системи на обучение в училище - VMBO, HAVO или VWO.
Тези абревиатури определят обема и сложността на учебния план. При желание от страна на семейството и възможност на детето, нивото може да се преразгледа и да се премине към по-високо, но училището си запазва правото, при незадоволителни резултати, да върне детето в по-ниско. Ако трябва максимално да се опрости тази система ще изглежда така: VMBO е най-елементарният учебен план – завършвате училище на 19 години и работите в сферата на производството, търговията или услугите. С HAVO завършвате на 21 години и можете да работите като педагог например, а план VWO (който приключва към 22-та година) дава възможност за академично развитие.  

6. 60% от холандчетата попадат в VMBO и учат до 16-годишна възраст. Това означава, че детето е получило средна оценка на знанията и възможностите си и семейството не очаква особени постижения от него. Това е основният аргумент на противниците на тази образователна система, които смятат че е система за „средняци“.

7. Обучението е задължително до 16-годишна възраст, по-нататък може да се посещават определени уроци само два пъти седмично. На 17 години можеш да се запишеш в гимназия, ако целта ти е след това да постъпиш в университет. А ако ти е омръзнало да изучаваш философия, биология, икономика можеш да вземеш „беруп“ – тоест да усвоиш професия. Ако искаш да работиш в козметичната индустрия например – записваш съответния колеж и получаваш исканата специалност. Както показва практиката, децата, които вземат беруп, по-бързо организират живота си. А тези, които продължават образованието си в университет и учат 4-5-6 езика, много често се сблъскват с липсата на позиции по специалността им, защото в Холандия има дефицит на работници и занаятчии. Тези групи винаги имат достатъчно работа. Много често и заплатата им е по-висока от тази на учителите например.

Дори да приемем версията за „страната на средняците“ средното ниво на знания на холандските ученици е по-високо от средното в други страни. В рейтинга на 200-те най-добри университета в света, по брой учебни заведения, Холандия е на трето място след Великобритания и САЩ.

Целта на холандската образователна система е да обучи хора със средно образование и професия, а по-амбициозните деца да имат широк избор от университети. Холандците признават очевидното – страната се крепи на хората, които работят в приложния сектор. Науката е за тясна прослойка. Всъщност, ако се замислим е точно така – всеки клас има 5-6 отличника, трима-четирима слаби ученици, а общата маса са децата със средни възможности. Това доказва далновидността на холандската система на образование. Децата със по-ограничени възможности например изобщо не изучават предмети като химия и биология, но другите, които са с изявени интереси, може да имат и три пъти седмично часове по тези предмети. И всичко това се преценява още на 12-годишна възраст – има ли смисъл да се очаква от детето пробив в медицината или не например.

Някои твърдят, че тази система не стимулира, защото задава изначално ниско ниво на очакванията. Според други, тя дава на детето разбиране за това какви са шансовете му и върху какво има смисъл да работи в училище. А това възпитава отговорност към собственото ти бъдеще. Друг е въпросът, доколко в тази възраст си в състояние да направиш информиран избор.

Ако темата ви интересува прочетете още:

Образованието в САЩ 
Особености на руското образование 
Защо тройкаджиите успяват

 
Източник: mel.fm

Автор: Милена Макавеева, логопед

Всички имаме безброй теории за възпитанието... преди то да стане наша отговорност. Дразним се, когато сме свидетели на тръшкане на нечие дете в магазина. Обръщаме се, когато чуем някое хлапе да мрънка настойчиво, защото иска освен сок и шоколадово яйце, играчката с фенерче от онези, най-примамливите до касата и още нещо, което е видяло от рекламите. Чудим се как родителите не успяват да овладеят наследниците си бързо и ефективно. Честно казано, като терапевт, който работи с деца с проблеми в развитието, и аз съм смятала въвеждането на правила и прехвърлянето им в различни ситуации за нещо сравнително леко и просто. Е, дойде Видовден и за мен, преди около десет години, когато се роди дъщеря ми. Оттогава често попадам в ситуации, в които си напомням, че не бива да съдя, тъй като никой не знае какво стои зад поредното напрегнато дете и тъмните кръгове под очите на майка му. Разбрах, че когато умората и безсънието натежат, границите се размиват, а също и че когато има публика, протестите са по-шумни и колоритни. Все пак продължавам да бъда привърженик на установяването на правила в общуването, играта и поведението на детето. В следващите редове ще посоча аргументи в защита на това, а също и някои от стъпките, които са ми помогнали и предлагам, когато бъда помолена.

Защо са важни правилата за децата?
Знанието за това докъде е позволено от мама и тате изгражда рамката на ежедневието на малките. Правилата се поставят от родителите и хората от най-близкото обкръжение. Добре е те да бъдат съгласувани между всички участващи в отглеждането на детето, унифицирани и отстоявани еднотипно. Те очертават границите на сигурността. Всяко дете изпитва тези граници ежедневно и това е нормално. Наша отговорност е да актуализираме рамката – спокойно и уверено, независимо от това колко изобретателно е детето в реакциите си. Първостепенни и неотменни, разбира се, са правилата, касаещи безопасността на малките – като например за докосване на работещ котлон или ютия, надвесване над/през перилата на балкона и др. За тях не бива да има компромис, временна отмяна или преговори, защото това би объркало малчуганите. Избягвайте формулировки от типа: „Искаш ли да не играеш до ютията?“, защото това предполага коментар по темата. Бъдете кратки, ясни и категорични и детето бързо ще се научи да откроява опасните места и действия, които да избягва.

Когато става въпрос за правила, касаещи ежедневието и обкръжението е добре да предоставим някакво поле за изява на детето, което е безопасно и същевременно интересно за него. Ако то е на фаза ровене по шкафовете в стаята и изваждане на всички внимателно изгладени и сгънати вътре дрехи, бихме могли да пренаредим нещата си така, че да оставим едно чекмедже, в което да сложим някои играчки, с които то играе по-рядко, книжка и цветни кърпи за сгъване. Така хаотичната дейност по отварянето и изхвърлянето на съдържимото от чекмеджетата ще се превърне в по-конструктивна и целева игра. Детето ще се чувства зачетено, защото има свое пространство сред вещите на големите. Би било още по-интересно за мъничето, ако подменяте съдържанието на „неговото“ чекмедже и така всеки ден, когато отива да отваря и изважда, ще намира неща, които ги е нямало предишния и може да преоткрие в играта.

Когато не позволяваме нещо, е добре да дадем алтернатива с такова, което е аналогично на желаното. Ако детето иска да играе с новия тефлонов тиган и да си готви събраните вчера камъни, може да му дадем някоя стара тенджера, която да си е негова за моментите, в които иска да имитира нашата дейност в кухнята. Нека тя да стои при другите, така че винаги, когато му се прииска да „готви“, да я намира при домакинските съдове. Важно е, когато отказваме, да обясним защо не може, а не просто да пренасочваме вниманието му към други обекти. Може да кажем/ „Тиганът трябва на мама, за да приготви вечеря в него, но ти можеш да ни направиш супа в тази специална тенджера и да зарадваме татко.“

За досадните неща, които изискваме от детето и сме решили, че са важни за дома. За да го приучим да си прибира играчките например е нужна повече манипулация от наша страна. В началото е добре да помогнем, за да покажем, че ние също спазваме правила, не само ги създаваме. Много добър подход е: „Аз не зная къде стои това....“, т.е., изиграваме безпомощност и се оставаме в ръцете на малчугана, който в този момент хем се чувства развеселен, хем по-добре ориентираният в стаята. Така прибирането на играчки става съвместна дейност, при която (постепенно във времето) ние се изтегляме като участие, а детето го приема като нормална част след играта. Разбира се, вербалните похвали са неизменна част от поощряването на изпълнение на подобни задължения.

В случаите, в които малките трябва да чакат и да проявят търпение е добре да имаме две основни неща. Едното, разбира се, е подходяща за мястото игра, за да бъде по-забавно и приятно и за двете страни. Другото е свързано с онагледяване на времето, което трябва да мине – може да използваме пясъчен часовник или да покажем с какво разположение на стрелките трябва да бъде часовникът, за да кажем „край“. Това дава на детето обозрими граници на „след малко“ и то има чувството, че също участва в процеса.

Местата, които са много атрактивни за детето, са може би най-трудни за родителите, защото го превъзбуждат. Малкото непрекъснато иска нещо, склонно е да мрънка и настоява на своето. Усещайки притеснението на възрастните, става все по-шумно и изобретателно в поведението си – плаче, тръшка се, ляга на земята с мятане и т.н. все неща, които знае, че правят впечатление. Когато детето е малко, препоръчвам такива места да се избягват – големи търговски центрове с много магазини и атракции, които привличат например. Когато все пак ни се наложи да сме там (канени сме на рожден ден или пазаруваме заедно) е добре да подготвим предварително малчугана за това къде ще ходим, как се държим всички, когато сме там.
Изготвянето на списък спестява време и лутане, а в него можем да включим и едно нещо за детето, което предварително сме уточнили, че може да бъде взето. Ако мъничето често изпада в кризи, не е добре да задоволяваме всяко негово искане, само и само да спре, защото ще свърже двете неща като причина и следствие и ще използва това нежелано поведение и следващия път. Докато е в това състояние, е добре да не използваме дълги фрази и обяснения, да сме кратки, категорични и спокойни, да изведем бързо детето от мястото. Разбира се, ясно показваме, че не одобряваме това поведение. Доброто и нежеланото държане може да демонстрираме в съвместна игра с кукли и играчки. Целта е детето да види и усети последиците от едното и другото в защитена ситуация, да бъдат обсъдени и обобщени начините, по които се държим, когато то е спокойно и кооперативно.

Въвеждането на игри с правила и редуване е нещо, което много помага през различните възрасти. На пазара вече има голямо разнообразие, въпреки че все още първата асоциация на хората, когато го спомена е „Не се сърди, човече“. Те развиват комуникативните умения, стимулират търсенето на решения, предоставят на детето възможност да бъде в различни роли - на печеливш и губещ.

Реално още преди навършването на първата година, детето разбира значението на думата „не“ и преустановява дейността си, когато я чуе. То ще я среща все по-често след прохождането си, когато постепенно открива и изследва средата на възрастните. В наши ръце е да предоставим безопасно и интересно за развитието на детето пространство. Създаването на правилата показва добрите ни намерения, отстояването им е трудната, но значима част, която ни прави възрастни и отговорни. Актуализирането им от малките напомня ежедневно „докъде могат да стигнат“ и ако тази рамка, независимо от обстоятелствата и хората около тях, не се променя, те ще са спокойни. Обратното, ако поставените граници варират и са променливи – децата няма да знаят какво да очакват и ще сбъдват често нашите опасения с нежелано поведение. Не бива да забравяме, че детето има право на избор, но правилата определяме ние, а с такива се съобразяваме ежедневно, където и да сме: в детската градина, в училище, в университета, на работа, на различни обществени места. Децата, които растат в семейство с ясно изградени правила, са по-адаптивни и успешни в постоянно предизвикващата ги среда. От логопедична гледна точка е важно едно дете да има поведенческа рамка, тъй като това се отразява и на комуникативните и езикови умения. Да не забравяме, че по своята същност, езикът е система от правила.

Успех!

Повече за Милена

Завършила е бакалавърската си степен в СУ „Св. Климент Охридски“, а магистърската – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“, на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част от уникалния екип на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“ за 5 години. След това стартира частната си практика, която понастоящем се провежда в Логопедичен кабинет „Светулките“ .

Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция, аутистичен спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Още от същия автор:

Игри с бебето през първата година 
Късно проговаряне 
Малки полиглоти

Автор: Мария Пеева

Леголенд Гюнцбург е само на 120 км от Мюнхен. Пътят ни отново минава през тъмнозелен пейзаж с гористи хълмове и накацали сред тях живописни селца, в полите на баварските Алпи. Къщичките са на два-три етажа, със заострени покриви, бели фасади, дървени в горната част, или укрепени с дървени греди в интересни геометрични форми, с тъмни капаци на прозорците и навсякъде украсени със сандъчета с цветя. Улиците са чисти, прави, равни, над всяко селце се извисява църква. Тук-там извън селищата виждаме и насаждения – най-вече зеле и царевица, строени в перфектни редици, никъде няма нищо разхвърляно, мръсно, излишно. По пасищата забелязваме големи стада крави – едри, охранени, светлокафяви на бели петна, като нарисувани. Изобщо баварската провинция не е просто красива, тя е приказка, само че не от страшните приказки на братя Грим. Когато стигаме Лауинген на Дунава, имам чувството, че съм се върнала назад във времето.

Електроцентралата, която Алекс нарече "фабриката за облаци".

Хотелчето ни е къща на два века, преустроена в типична баварска страноприемница с разкошна сенчеста biergarten. Алекс веднага се залепя за колекцията от влакчета, подредени във витрини във фоайето. Стените са украсени със снимки, на които виждаме, че високият усмихнат старец, който ни посрещна на рецепция, е музикант, обиколил света на младини. По-късно откриваме, че е и превъзходен готвач, нищо че е малко разсеян и няколко пъти ни пита дали сме американци. Хотелчето е пълно с гости, в пивницата в прекрасната сенчеста градина няма една празна маса, сервитьори тичат напред-назад с пълни халби, храната – менюто е само един лист с домашно приготвени гозби – е невероятно вкусна. А самото градче, в което излизаме за разходка и кафе… Е, няма такова спокойствие. За миг имам усещането, че животът тук е спрял. Всъщност той си върви, но темпото е съвсем различно. Ако ние в София живеем в техно ритъм (някои в чалга), тук хората си карат на класика. И никак не им е зле. Сядаме в кафене с дървен покрив до кметството. Пред нас е паметникът на родения тук Алберт Велики – най-известният средновековен немски философ и богослов, учител на Тома Аквински. Обяснявам на момчетата, че той е въвел ученията на Аристотел в християнската теология, което очевидно не предизвиква никакъв интерес у тях, още са малки за такава информация и бързо ги изгубвам. Знам с какво ще привлека вниманието им веднага. В близкия Гюнцбург е роден Менгеле, кошмарният доктор, експериментирал с хора в Аушвиц. Мога да им разкажа за него, ама нещо не ми се връзва тази информация с посещението на Леголенд и решавам да оставя настрана Втората световна война и концлагерите, поне на този етап. Но не пренебрегваме историята съвсем, защото момчетата се впечатляват от високата наблюдателна кула с изображения на важни събития от историята на градчето, от която има изглед към Дунав и целия град. Не само те са изумени. И аз имам чувството, че съм влязла в картина на някой стар баварски художник, съвсем леко осъвременена. Няма навалица от туристи като в Мюнхен, макар че тук-там засичаме по някоя малка групичка като нашата – най-вече семейства, а много често и велосипедисти. За тях има алеи и извън града – успоредно на пътя, но предвидливо следващи сенките на дърветата. Пред кметството има паркинг с автомат, в който пускаш монети за престой над 30 минути. Седяхме в кафето около час, паркираха две коли, хората си взеха билетчета и тръгнаха нанякъде. Така и не успяхме да разберем как се контролира паркинга, защото няма бариера. Накрая стигнахме до извода, че се контролира от съвестта на гражданите. На съседната маса две възрастни германки, докарани почти като близначки в светли панталони и блузки на миниатюрни цветенца, пият кафе с бита сметана и се закачат със собственика, който им е набор. Друга възрастна жена с лек тремор като от паркинсон работи в бензиностанцията. Дали и това градче не е останало само със старци като толкова много малки български селища? Убеждавам се, че не е така, когато по улицата минава цяла група от детска градинка, очевидно изведени на разходка. Дечицата са много малки и за да не се изморят, учителките са ги натоварили в специални колички. Позволявам си да ги снимам, защото личицата им не се виждат. По-късно проверявам в интернет – населението на градчето е малко над 10 000 души. За две разходки го обиколихме, като пресякохме и моста над река Дунав, която е далеч по-тясна и бавна тук. В това малко градче открихме аптеки, офис на Червения кръст, психиатрична клиника, оптика, тенис-кортове, детски градини, фитнеси, всякакви магазини, солариум, италианско кафене, гръцки ресторант, още няколко пивници, дюнерджийница и дори тайландски ресторант, а освен това фризьорски салони, салони за маникюр, бензиностанция и цели 9 хотела. Всичко това се помещава в стари, реставрирани сгради, поддържани в идеално състояние. Въобще всичко наоколо изглежда като пейзаж от исторически филм, само където хората не са облечени в тиролски носии, а и декорите винаги изглеждат някак по-съвършени, по-симетрични и… по-скучни от реалността. Дали градчето е толкова живо заради близостта на Леголенд, или просто баварската провинция изглежда така, не мога да кажа. Но ако някога имате път насам, не се ограничавайте само с Леголенд. Отделете си малко време да се насладите на спокойствието и красотата на Лауинген. Обещавам ви, че няма  да съжалявате.

Кметството

Типична баварска къща с дървени греди по фасадата

Детската градинка тръгва на разходка

Картата на градчето пред кметството, на която някой е залепил снимка на изгубеното си кученце Сами. Хората тук изглеждат толкова единна общност, че няма да се учудя, ако цялото градче е организирало хайка за Сами.

Така или иначе нашата основна цел е Леголенд и момчетата вече нямат търпение, затова оставяме багажа и хукваме натам. За Леголенд сме отделили два дни, но на първия стигаме до парка чак в 16 часа, а атракционите приключват в 19. По тази причина младежите са ужасно припрени, зарязват ни още на входа и хукват да разглеждат. Ние оставаме с Алекс, който изпада в шок още на първото влакче, където отказват да го качат и ни награждава с рев, вой и скърцане на зъби. Никога няма да забравя сцената, в която вървя след него, а той тича напред, реве и ме ругае „Лоша мама! Гадна мама!“, все едно аз съм виновна, че не са го пуснали да се вози. В същото време забелязвам една мама германка в подобна сцена с хлапенцето си, двете си разменяме съпричастен поглед и малко си отдъхвам. Наоколо са все мами и татковци, няма кой да ме укори. За щастие откриваме частта с по-детските въртележки, а там Иван застъпва и с Алекс се возят на няколко съоръжения, които са на „собствен ход“. Накрая Иван остава без дъх, но Алекс е доволен.

Алекс реве, защото е малък за страшното влакче

Това съоръжение е на „собствен ход", тоест таткото тегли едно въже, докато се изкачат догоре и после се пускат. Алекс поиска да се возят пет пъти. Забележете физиономията на Иван.

Момчетата се появяват отнякъде и успяват да ме качат на едно бързо влакче, което най-вероятно е съвсем бебешко, щом пускат и Алекс. Никак не съм фен на страшните влакчета и стомахът ми се обръща от тях, затова се надявам с това да приключа с атракционите. На следващия ден обаче Косьо и Коко ме водят на нещо, което си превеждам като Огнен Дракон в Нинджаго частта – казват ми, че това е влакче, което само обикаля из замъка. Да бе! Малките проклетници са ме излъгали. Огненият дракон ме подмята нагоре-надолу, затварям очи и изведнъж и страх, и всичко ми минава, и ми става едно такова весело и щуро. Оттам нататък нито Летящото Нинджаго, нито Проектът Х ме плашат, с момчетата обикаляме всички атракции, пищя, размахвам ръце и се забавлявам толкова много, че на следващия ден, представете си, съм с мускулна треска и без глас. Излиза, че и мамите обичат страшните влакчета.

Няколко практически съвети за Леголенд. Има пакети с билети за входа и настаняване в хотел, които излизат доста изгодно. Можете да си резервирате и паркинг и също да го платите предварително. Ако забравите да си разпечатате билетите за входа и за паркинга (като нас), на място ще го направят, много са услужливи. Експрес пасът ще ви спести голямо висене. Скъпо е, но си струва. Има три варианта, като при най-скъпия направо влизаш в избрания атракцион, а при най-евтиния си резервираш час и междувременно можеш да отидеш на друга атракция или просто да се разхождаш и да разглеждаш. Имайте предвид, че експрес пасът не важи за най-детските влакчета и въртележки, там всеки си чака реда. Карти на Леголенд има на влизане, вляво от входа, там където се взима и експрес пас. За водните атракции си купете дъждобрани, продават се в магазините. Някои хора си носеха бански. За багажа - навсякъде има място, където да си оставите чантата или раницата, защото на повечето атракциони не можете да се качите с тях. Храна и напитки има на много места из парка и опашките не са големи, но може да си носите и отвън. Тоалетните са чисти, безплатни, огромни и има и детски мивки, на което Алекс много се зарадва. Има страхотна площадка за катерене и пързаляне вдясно от Летящото нинджаго. Става за всяка възраст и за нея не се чака. Когато решите да си починете, просто заведете там детето и го пуснете да се наиграе, докато вие си отдъхнете. Има сцена за разни събития, а около нея шезлонги за почивка, на които можете дори да си подремнете, ако се изморите. Програмата за събитията можете да видите на сайта или в самия парк. Не пропускайте Лего Фабриката – там децата ще видят как се прави Лего на филмче и на живо. Много е интересно. На изхода й има магазин, от който може да си купите абсолютно всякакви части на килограм. Паркингът след 7 часа вечерта е кошмарен, стават адски задръствания на излизане. Изнесете се малко по-рано, за да ги избегнете. В магазините след 7 часа също настава голяма лудница. Ако ви се налага да излизате извън Леголенд, дори да е само до колата на паркинга, нека да ви ударят един печат, иначе няма да ви пуснат да влезете отново, нищо че си пазите билета.


Ето я площадката, която спасяваше положението всеки път, когато на Алекс му откажат достъп до някое влакче.

Ще приключа с най-милата ни случка от Леголенд. Момчетата получиха по един конструктор по техен избор, единственото условие беше да не надвишава сумата, която сме им определили. Алекс беше толкова изморен, че заспа в колата и неговият конструктор остана за сглобяване допълнително. Но Косьо и Коко подхванаха техните веднага. След вечеря ние излязохме да се поразходим из града. Прибрахме се и легнахме всички да спим. По някое време се събуждам от шумолене в стаята на момчетата. Познайте какво заварих. Двамата батковци, които иначе са в постоянна война, навели главици един до друг, шушнат си нещо и сглобяват роботи – в два през нощта. Толкова мила картинка бяха, че не успях дори да им се скарам. 

Приключихме с Леголенд – щастливи и пренаситени от емоции. Следва красивият Загреб, а после София. Доста се поуморихме от път и емоции, а и ни домъчня за Теди и Яна, и разбира се, за животинките.

Изобщо семейното ни пътуване беше голяма лудница и веселба. Забавлявахме се, карахме се, плакахме и се изморявахме. Видяхме интересни места, срещнахме интересни хора. Но за мен най-интересното от всичко беше как децата ми отварят широко очи, уши, умове и сърца, и поглъщат целия този нов, непознат и толкова различен свят, който един ден ще бъде техен.

Или може би трябва да кажа – който вече е техен.

Пътешествието ни можете да проследите тук:

Мюнхен - правете фалафел, а не война
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Виенски истории 
Пееви ще покоряват Европата

Общо 148 деца, 245 родители и 56 специалисти получиха подкрепата на мултидисциплинарния мобилен екип от специалисти - психолог, специалист „Ранна детска интервенция“, специалист „Ранно детско развитие“ и рехабилитатор. През последните шест месеца те работиха с деца, семейства и специалисти от УМБАЛ Пловдив, 1 МБАЛ София и СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“ София, като част от партньорството със здравните заведения. Екипът подкрепя приемните деца и семейства от Център по приемна грижа и бебетата от детската къща на фондация „За Нашите Деца“.

В болничната среда, мобилният екип продължава да подпомага здравните специалисти, чрез дейности по развитие на здравно-социален модел на грижа за детето и семейството. Само за последните шест месеца, специалистите по проекта работиха с 113 лица от УМБАЛ Пловдив, 73 лица от 1 МБАЛ София и с 210 лица от СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“, като извършиха специализирани консултации, обучения и дискусионни формати, насочени към здравни специалисти и към родители. Мобилният екип работи с настанените в болниците деца за намаляване на вредата от дългия болничен престой, превенция на уврежданията, социализация чрез различни образователни и развиващи уменията дейности. Обученията и дискусионните групи за родители и здравни специалисти обхванаха теми като „Недоносени деца“, „Здравословна диета и режим на хранене при деца до 7-годишна възраст“, „Комуникация на работното място – специалисти и родители“ и др.

Достъпът до всички услуги по проекта е напълно безплатен. Специалистите работят на място, в секторите, в които здравните специалисти оказват медицинска грижа за бебетата и децата.

До месец юни в УМБАЛ – Пловдив са подкрепени 15 недоносени деца, които преминават през услуга за късно проследяване - от тяхното изписване до 3-годишна възраст. С всяко от тях, по индивидуална програма, работи дългосрочно кинезитерапевт. Подкрепени са и 93 родители и 5 здравни специалисти с консултации за физическото и психично здраве на децата. Фондация „За Нашите Деца“ ще подпомогне и ремонта и оборудването на рехабилитационен кабинет към Отделението по неонатология с цел да се създаде максимален комфорт на децата, ползващи услуги по рехабилитация.

За първите 6 месеца от годината в 1 МБАЛ – София мобилният екип по проекта работи с 26 бебета, настанени в отделението за недоносени деца, консултира 36 родители и подкрепи 11 здравни специалиста на място, в отделението. Деца в стабилизирано здравословно състояние бяха настанени в специално ремонтираната от фондацията, с подкрепата на дарители, детска стая, която създава уют и комфорт за бебетата – условия, по-близки до домашната среда.

В детската педиатрия в София, СБАЛДБ „проф. д-р Иван Митев“, е оказана помощ на 74 деца, 108 родители и 28 здравни специалисти. Настанените деца в ранна възраст (0-7 г.) в болницата имат достъп до социализиращи дейности като арт ателиета, моделиране и образователни игри. Специалистите на мобилния екип на фондацията продължават да подкрепят чрез специализирани консултации родителите на настанените деца и здравните специалисти от детските отделения.

Изпълняваният от фондацията проект „Грижа в ранната възраст“, финансиран от фондация ОУК, има за основна цел е да подобри развитието и благосъстоянието на децата в ранна детска възраст (0-7 г.) като въведе интегриран здравно-социален и семейно-ориентиран подход към грижата. Чрез изследователски и застъпнически дейности, както и чрез пилотиране на социално-здравни услуги за директна работа с деца и семейства, проектът ще подпомогне подобряването на политиката и практиката по отношение на ранното детско развитие в здравната, социалната и образователната системи у нас.

Още за дейността на фондация „За Нашите деца“:

109 деца спасени от изоставяне 

Курс за кандидат-осиновители

Фондация „За Нашите Деца“ откри нова комбинирана площадка

Всяка майка, която се интересува от здравословно хранене, несъмнено се е сблъсквала поне веднъж с роднини, които разпалено искат да я убедят, че няма нищо лошо в сладкишите на килограм; че децата не може да се ограничават постоянно; че едно време сме яли всичко и ни няма нищо и безброй подобни доводи, от които й се изправя косата. Като една от тези майки, реших да споделя моя опит в такива ситуации.
 

Бабите и дядовците играят важна роля в израстването на детето и тази статия няма за цел да ги демонизира. Ходенето при баба и дядо често е свързано с похапване на неща, които вкъщи са забранени и това не е нещо ново. Всички ние винаги сме свързвали посещенията при тях с вкусна храна, за чиято полезност изобщо не сме се замисляли. Да… но времената се менят и за съжаление, храната не е това, което беше… Все повече научни проучвания по темата за детското затлъстяване доказват колко зле се отразява това изпълнено с добри намерения черпене на внуците с вкусни, но вредни глезотийки.

Едно такова изследване на London University College, водено от професор Катрин Лоу, проведено с над 12 хиляди деца на възраст между 9 месеца и 3 години сочи, че децата, чиито баба и дядо се грижат за тях целодневно, са много по-склонни към затлъстяване от тези, които посещават детска градина или чиито родители се грижат за тях. Изводът от това изследване не е да изключим родителите си от грижата за децата, а да бъдем по-настоятелни и да информираме поколенията преди нас за опасностите за детското здраве, които крие прекомерната консумация на заобикалящите ни отвсякъде вредни храни.

Нека пак кажа, че това поведение на нашите родители или родителите на нашите партньори няма за цел да разболее ничие дете, то винаги е продиктувано от желание да задоволим детските „нужди“. Бабите и дядовците искат да са любимци на своите внуци, а какъв по-лесен начин от това да позволяват всичко, без ограничения. Да! Но на каква цена?!         

Ние сме отговорни за здравето на децата си и е наше право да имаме изисквания, с които околните да се съобразяват. И все пак не е нужно да караме близките си да се чувстват лоши хора, само защото имат различни хранителни навици от нас. За да живеем в разбирателство и мир, но и да опазим здравето на децата си, е нужно да споделим със заобикалящия ни кръг от хора всичко, което ни тревожи и да помолим за малко повече внимание върху балансирания начин на живот.

Така както съобщаваме за хранителните алергии, можем да обясним, че детето ни е чувствително към някои храни и съставки. Ако забелязвате, че става хиперактивно след консумация на сладки храни, съдържащи оцветители, просто го кажете. Или ако ви се оплаче от болки в стомаха, след прекомерна консумация на газирани напитки, чипс или фаст фууд - споменете го. Изразете свободно и спокойно притесненията и предпочитанията си към хранителните навици на детето, особено когато бабите и дядовците се грижат ежедневно за него. 

Нека кажем няколко думи за смекчаване на ситуацията: важно е да бъдете възможно най-спокойни и ясни в думите си. Не е нужно майка ви или свекърва ви да се чувстват най-лошите баби или да се обвиняват, че не се грижат добре за вашето дете, само защото са позволили нещо, което вие не бихте. Можете да кажете, че при последния преглед при зъболекар, дъщеря ви има нов кариес и е добре да се ограничава приемът на сладки храни и напитки или че синът ви има стомашни неразположения, когато яде много сухи храни и затова наблягате на плодовете и зеленчуците. Може да обмислите предварително приготвяне на храна за престоя или опаковане на обяд за детето под претекст, че сте искали да им спестите време за по-забавни и приятни занимания. И най-важното - винаги уверявайте баба колко много цените времето прекарано с децата и любовта, която им показва.

Все пак бъдете склонни на компромис! Ако извеждането на сладкарница (веднъж месечно) е важно за вашите родители, позволявайте им да се наслаждават на тези мигове. Един екстра десерт няма да навреди трайно на никого, когато това не е ежедневие. Фактът, че детето ви хапва нещо не толкова полезно (от време на време), не означава, че ще го иска и вкъщи. Децата се учат преди всичко от нашия пример. Ако не ядете нездравословна храна, когато сте навън и не го правите у дома, детето ще знае, че това не е нещо, което се консумира често. Ако ежедневно всички вкъщи се хранят здравословно и балансирано, то ще следва същия пример.

Автор: Ива Калиновa, създател на сайта biobebe.bg.

Ще ви е полезно да прочете 20 съвета по здравословно хранене от японските майки.
Какви са вредите от преяждането в тийнейджърска възраст вижте в Ядат, не си играят. 
За проблемите в общуването с по-възрастното поколение прочетете в Защото баба така каза, а тук можете да видите 26 неща, които свекървата мисли, но не казва.

Автор: Дарина Рангелова

Пиша това по повод статията Българчетата, които не говорят български. Много хора се засегнаха, обидиха, ядосаха и аз разбирам защо. Сигурна съм, че авторката не е искала да обиди, но така се получи, тъй като звучи като обобщение.

Първо, на хората им писна някой да им казва: „Върнете се! И тук можете да отгледате децата си!“ Ами можем, но не искаме. В свободен свят живеем, всеки си решава. Емиграцията не е български феномен. Да сте чули германец да призовава сънародниците си да се връщат, а не да бягат? Или пък канадец да каже: „Гледай го тоя предател, отиде да живее в САЩ“. Звучи ли ви смешно? Няма друга нация, която да обвинява сънародниците си, само защото са решили да се преместят да живеят от едно място на друго. На хората им омръзна някой да им обяснява къде да живеят, как да живеят и как да възпитават децата си. Наистина е дразнещо, нека всеки да си гледа своите.

А сега за българския език, който децата в чужбина не го говорели. Няма статистика колко българчета живеят в чужбина, камо ли колко от тях говорят български и на какво ниво. Но повечето хора се опитват да научат децата си, докъдето им стигат силите.

Ще се опитам да ви обясня как се учи български език в чужбина. Много хора си мислят, че просто вкъщи си говориш с детето на български и то го научава. Готово.

Това е вярно само до ниво детето да разбира и да може да проведе елементарен разговор. Колко разнообразни мислите, че са разговорите в едно семейство? Оттам нататък започва работата. Много работа, постоянство, време и усилия. Всеки ден. А трябват и финанси. А за мотивация на детето дали сте се сещали? Не, ако си сложим портрети на Ботев и Левски в хола, това няма да  мотивира детето да учи български. И всеки родител търси начина, защото с шамари не става.

Прекарала съм часове наред в интернет да търся подходящи буквари или някакви книжки, по които да уча сина ми да чете. НЯМА. Дори адаптираните буквари за деца в чужбина, които разгледах, не са подходящи. Няма една книжка с кратки изречения, само с печатни букви (без ръкописни като „а“) със смислен сюжет за начинаещи. Купила съм една купчина помагала, одобрени от МОН, които трябва да си ги адаптирам. Стигнах дотам, че видя ли, че е одобрено от МОН, изобщо не го гледам. Най-голяма работа са ми свършили неща, писани от майки/учителки в чужбина за собствените им деца.

Много деца посещават българско училище. Там обаче учителите срещат същия проблем с учебниците. Никой не ги пита как да се напишат и те после трябва да ги адаптират. Някои си пишат собствени помагала, да вземе МОН да ги пита как се прави. Аз нямам наблизо българско училище и се оправям сама. Всеки ден сядаме и го уча да чете и пише. Само че не съм педагог и всичко е на проба-грешка. Пробвам какво ще сработи, после друго и така. Засега сме на ниво 1-ви клас (синът ми е на 7 г.), но ще дойде момент, в който трябва да се преподава граматика.

МОН най-накрая ще въвежда дистанционно обучение по български език. Нещо, което е трябвало да направи преди 20 години. Въпреки че имам огромни резерви, чакам с нетърпение. Но не открих информация кога ще се случи.

Изрових интернет да намеря приказки и филмчета на български език. Има пет. Пуснах българска телевизия. Детските канали, обаче не са тези, които той гледа (няма ги всички канали). Пускам разни предавания, филми, каквото и да е, дори да не ги гледа, да чува български. Забравих да кажа, че вкъщи е правило да се говори само на български. Навън към него също се обръщам само на български.

Имаме огромното предимство, че синът ми е живял 5 години в България и вече си го знае, но тъй като носителите на езика сме само аз, баща му и брат му, английският му е вече водещ. Въпреки усилията ни, бърка словореда и използва английски думи, когато не знае българските. Не съм си и помисляла, че ще е друго, нормално е. Сестра му е родена тук и ще е още по-трудно. Отделно Тони учи във френско училище. Няма акцент на нито един от езиците, но нивото на всеки от тях е различно. Възможно е към 12-13-годишна възраст да е еднакво езиково компетентен (или почти) и на трите езика, но само ако се полагат огромни усилия. А това включва и пътувания и "потапяне" в средата. Една седмица на море в България не върши работа. Късметлии са тези с баба и дядо, на които могат да оставят децата за цяло лято и те да поработят за обогатяване на българския език на детето.

Моят престой в България, с двете деца, беше близо месец и половина. Първоначалната ми идея беше да говоря с директорката на детската градина, която Тони е посещавал преди, да го вземат за един месец (като платя двойно примерно) и да си пооправи словореда, да научи някоя и друга нова дума. След няколко разговора с майки се отказах да питам. Няма механизъм за прием на деца за малко, а и дори директорката да беше направила компромис, със сигурност някоя майка щеше да се оплаче. Исках да го заведа в групата да се види с децата и учителките си, но не ни пуснаха, защото сме външни хора, какво остава да ходи един месец.

Според мен МОН трябва да помисли за възможност децата да имат право да посещават детска градина или училище, докато са в България. Не всички пътуват само през лятото. Ние бяхме през май примерно. Най-добрият начин за усвояване на езика е сред връстници. Толкова ли ще е голям проблем един клас да има гостенче от чужбина за 10 дни? От своя страна, детето може да разказва за училището в страната, от която идва, и за всички да бъде полезно. Би било добре да има къде детето да бъде безплатно оценено на какво ниво е и да получи съответния сертификат. И когато следващата година се прибере в България и пак се яви и получи сертификат за по-високо ниво, това би било мотивация да продължи да го учи.

Както казах, не стигнах до говорене за детската градина и Тони и бебето ги водех с мен по държавните институции, срещи с мои приятели и по детските площадки. Изводът ми е, че престоят ни по този начин беше абсолютно неефективен за Тони, що се отнася до повишаване на езиковото му ниво. Освен че някои деца му се смееха като каже нещо не както трябва, нищо не научи. Трябва си планиране и целенасочено занимание с детето на различни теми (под формата на игра). За съжаление, едва ли ще мога да водя децата си всяка година за по месец.

Тук ще сложа част от коментара на една дама Mariana Kirk, писала под горната статия, с който съм напълно съгласна.

„Има ли работещи куклени театри през лятото, където децата във ваканция да слушат хубава, художествена реч? Няма. Има ли занятия към библиотеките и читалищата – тип „български за седмица“ за деца начинаещи и т.н. Няма. Има ли летни игрови занимални, клубчета за творене със специална насоченост към български език? Няма. Има ли разкрити атракции като „лятно българско школо“, в което на пясък, с калем и мастило дечурлигата да си пишат поне имената на български? Няма. Има ли детски канал към БНТ с подходящи образователни програми за българска история, природа и език? Няма. Има ли в музеите беседи на български на по-лесно ниво? Няма. Има ли някакви отговорни хора за българите в чужбина? Ааа, имааа… Имат ли те концепция за това как да помогнат на хиляди „половин“ и „цели“ българчета да учат матерен език и да държат връзка с България? Имат ли??? Имат, ама друг път. По паркове и градинки език и любов към България не се учи. Нито пред блока – там се учиш на български псувни и да чоплиш семки.“

Така че спрете да размахвате пръст, че децата в чужбина не говорят български. Правим каквото можем.

Групата на Дарина за многоезични деца беше създадена вследствие на тази дискусия и целта й е помогне на родители, които искат децата им да владеят и майчиния си език. Може да се присъедините към нея ето тук.

Препоръчваме ви от същия автор:

Какво научих от майките на София 
Как канадците отглеждат децата си

Автор: Ина Зарева

Тя е взела от теб най-твърдото, обвила го е с пилешки пух от мечти и е родила пеперуда. Лети наоколо, заслепява с цветове и замайва със свободата си.

Тя е взела себе си, вмъкнала се е в теб, посадила е рози и е излязла. Ти се губиш в аромат, залиташ и се убождаш на трънче. Тя се смее и те целува по убоденото.

Тя е взела света, увила го е в цветна хартия от бонбон и го е скрила в шепите си. Ако познаеш в коя е, печелиш околосветско пътешествие – обикаля се алеята, среща се с калинка, запознава се с бръмбар, катери се черешата, наговаря се с цветето, запечатва се с камъче.

Тя е взела най-тъжното на тъжното и го е скрила в очите си. Постлала му е облак и го е завила със слънце. Отгоре е поръсила с щипка смях. Като срещнеш погледа й – застиваш за миг, а после се оставяш да те вземе и да те води, накъдето си поиска.

Тя е взела най-сладкото от захарното, най-хрупкавото от шоколадовото, най-дъхавото от карамеленото и го е втрила в лицето си. Тя е най-вълшебния сладкиш от детството ти, най-ароматния спомен от живота ти, най-мекия унес от сънищата ти.

Тя е взела и малко от мъжкото. Вплела го е в косите си, превърнала ги е в камшици, които пришпорват вятъра да сбъдва по-бързо мечтите, да разгаря по-силно огньовете, да развихря по-силно страстите.

Тя е взела ангелски дар и го е вплела в пръстите си. Те изплитат музика, която спира птиците, засрамва времето, заглъхва ехото.

Тя е взела мъдрото, щурото, детското, важното, силното, нежното и ги е впила в устните си. И песента им, и крясъкът им се търкалят по вените, кипват кръвта и разширяват сърцето.

Тя го е взела и него – цялото. Протяга се из съдовете, завихря ритъма, гъделичка пулса. После се сливат в едно и остават така завинаги, дори когато то отдавна е спряло.

Тя е взела цялата волност на света, нарисувала е седло и галопира отгоре дори в най-строгите тунели на живота си. Когато слезе поуморена и разрошена, хвърля поглед на правилата и се качва отново, за да ги отвее с цялата целеустременост, на която е способна.

Тя е взела онзи инат, върху който са работили поколения наред, разглобила го е до съставните му части и е създала нова, подобрена и непобедима версия. Размята го като боздуган или го навива като менгеме, в зависимост от настойчивостта ти.

Тя е взела най-пухената нежност, най-парещата обич, най-прозрачната вяра, изляла ги е в прегръдката си, разтворила е ръце, за да се гмурнеш, да застинеш и да останеш там завинаги.

Тя е взела най-смелото на мечтите, най-дръзкото на желанията, най-високото на целите и те чака, за да ги стигнете заедно.

Тя е взела живота ти, изсипала е всичките багри отгоре му, разбъркала ги е в дъга и ловко жонглира със страховете ти, потапяйки ги от цвят в цвят.

Тя е взела цялата ти огромна любов, прибавила е и своята, разпалила е жарава и те учи да танцуваш нестинарски.

Тя е една – единствена дума: дъщеря.

Препоръчваме ви още:

Не казвайте това на момичето! 
Разказът на една дъщеря
Мъжът и дъщеря му

60 деца от столичния кв. „Факултета” в риск от отпадане или вече отпаднали от образователната система, ще получат допълнителна подкрепа по ключови учебни дисциплини по време на безплатната „Лятна СТАРТ академия“. Тя ще се проведе от 7 до 25 август 2017 г. в Здравно-социален център за развитие в кв. Факултета.

Целта на инициативата е да повиши мотивацията за учене и усещането за успешност на децата, което би им помогнало да се върнат или останат в училище.

„Лятна СТАРТ академия” се осъществява от „Про европейска мрежа“ по проект „Тестване и споделяне на иновативни практики при работа с деца в риск и отпадане от училище“ с финансовата подкрепа на Столична община, Програма Европа 2017.

Лятното училище се реализира по идея и с основното участие на възпитаници на програма „Заедно в час“. Партньори по проекта са още фондация „Заедно в час", район „Красна поляна" и Фондация „Здраве и социално развитие”.

По време на Академията ще бъде тестван иновативен модел на обучение, разработен от Милена Димитрова, Елица Генева и Десислава Стоянова вследствие на работата им в съботното училище, което те организират в кв. "Факултета" от 2015 г. Моделът включва работа с учениците според нивото на предметното им знание по български език и математика. Всяко дете ще има личен план за развитие и регулярно ще проследява напредъка по него заедно със своя ментор-учител. Във всяка група ще работят двама учители - един опитен преподавател и един доброволец - ученик в гимназиален клас. Предвижда се и работа с личния ментор по групов или индивидуален проект.

„Искаме да подобрим академичните резултати и развитието на важни личностни умения в едни от най-уязвимите групи ученици, които са в риск от отпадане или вече отпаднали от образователната система. Надяваме се нашата работа да допринесе за намаляване на случаите на ранно прекъсване на основното и средното образование, а по този начин да позволим на тези деца да имат по-добро и сигурно бъдеще”, споделя Милена Димитрова от екипа на проекта.

След приключване на лятната академия ще бъде извършен анализ на резултатите на учениците, на цялостната организация и осъществяване на обучението. Добрите практики, които са довели до най-съществен напредък при учениците, ще бъдат описани и събрани в печатно издание. Те ще бъдат предоставени като ресурс за работа в занималните на други училища в Столична община. Описаните добри практики ще бъдат използвани и в обучението на учителите по програма „Заедно в час”.

Допълнителна информация

От октомври 2016 г. в сградата на 75 ОУ „Тодор Каблешков“ Милена Димитрова, Елица Генева и Десислава Стоянова провеждат съботно училище (като доброволци) за деца от столичния квартал „Факултета“. Обучението се осигурява с подкрепата и на други учители и възпитаници на програмата „Заедно в час“. Целта е децата и младежите, част от които са отпадали от училище, да наваксат знанията си по български език и математика и да развият и т. нар. меки умения като работа в екип, комуникация, емоционална интелигентност и др. Съботното училище дава възможност на всички тях да намерят и нови приятели и да срещнат успешни ролеви модели в лицето на учителите. През пролетта на 2017 г. Милена, Елица и Десислава създадоха и неправителствената организация Старт Академия София, чрез която целят да разширят възможностите и обхвата на своята работа, а с това и въздействието върху децата от квартала.

Откриването на "Лятна СТАРТ академия" ще се проведе от 10.00 ч. на 7 август, понеделник, в Здравно-социален център за развитие в кв. Факултета. 

Препоръчваме ви още:

Как участвах в етническата интеграция
Райчо, който не стана мой