Ninja Editor
Автор: Любов Карова
Отдавна се каня да разкажа историята с раждането на дъщеричката ми и все не намирах смелост. Предупреждавам, че историята не е подходяща за бременни или нераждали жени, съжалявам, че нямам подходяща позитивна история за раждането.
Имам си прекрасна дъщеря на 7 месеца, която обожавам! Всички очаквахме да се роди преди термина си, но тя, като една истинска млада госпожица, ни накара да я чакаме. Тъй като ми беше за първи път и повечето неща ми бяха неясни, следях бременността си в частна клиника, в която раждания не се извършват. Впоследствие съжалих за това, защото нямаше как следящият ме гинеколог да изроди бебето.
Дойде денят след термина, а аз реших, че е добре да отида да ме прегледат в болницата, в която бях решила да родя. Отидох в спешния им кабинет, защото беше събота, и поисках да ме прегледат. След кратък „спор“ имам ли нужда да ме гледат изобщо, накрая стигнахме до това, че ще ме прегледат, ако си платя. Не че аз нещо съм споменавала или очаквала безплатен преглед, но явно са решили, че трябва да ме заплашат с това, пък дано се откажа. Отношението на дежурния лекар беше, сякаш съм тъпа и си нямам друга работа, та ги занимавам да ме преглеждат. Погледнато отстрани сега не разбирам защо изобщо се върнах там да раждам. Това се случваше в събота сутрин. В неделя срещу понеделник започнаха контракции, които чинно записвах, бяха през 4-5 минути и продължаваха по минута. Сутринта се изкъпах и се отправихме към болницата. Прегледа ме една привидно мила лекарка, каза ми, че имам 2 сантиметра разкритие и изобщо нямало смисъл да ходя. Пожелах да остана за наблюдение, защото ме беше страх да чакам вкъщи сама и да не мога да реагирам адекватно. С огромно и демонстративно отегчение започнаха да оформят документите ми за хоспитализиране. Докато на мен пуфтеше и въртеше очи, по телефона говореше мило с пациентките, които имат часове за частният й кабинет. Въпреки че разбирам мотивацията от по-доброто заплащане, отношението беше ужасно грозно. Мъжът ми казваше, че от хормоните реагирам така, но и от позицията на времето също не го намирам за нормално.
Приеха ме в патология, където трябваше да чакам чудото. Контракциите бяха чести и силни през нощта, през деня се търпяха и успявах да спя. На третия ден ме прегледаха и се оказа, че разкритието е 3 см, според лекарката там щях да родя до следващия ден. Това не се случи и ми предложиха предизвикване с окситоцин. Вече бях изтощена от всичките денонощия с контракции и се съгласих. Рано сутринта започнаха да ме подготвят с клизма, бях въодушевена и щастлива, че срещата с моето бебе наближава. Системата действаше успешно по предизвикване на контракции, но разкритието не стигаше повече от 5 см. През 10-те часа предизвикване преживях най-големият си ужас, заради който имам нужда от психолог и изпитвам страх да забременея отново. Разни груби лекари проверяваха за разкритие на всеки час, опитваха се да пукат околоплодните води 3 пъти, накрая се оказа, че са ги спукали, ама не били разбрали. Междувременно разни акушерки ми обясняваха как се лигавя, те били раждали с окситоцин по 24 часа, лежейки по гръб като мен, за какво ми било да се движа. През цялото време идваха лекари, питаха на кого съм пациентка, а при откритието, че не си плащам за избор на екип, все едно разбираха, че на леглото не лежи човек, ами чувал с картофи. След около 5 часа предизвикване попитах за епидурална упойка и ме уведомиха, че без избор на екип нямам право на такава, няма опция да си платя само упойката. Мъжът ми провери онлайн и да, това беше упоменато в сайта на болницата при ценоразписа. След 10 часа на система с окситоцин, решиха, че е време за спешно секцио, защото бебето не слиза. Приготвиха ме, родих, по време на операцията разбраха, че пъпната връв е увита два пъти около бебето и затова не е слизало. Не че някой погледна на ехограф какво се случва, преди да включат системата.
24 часа след раждането ме преместиха в обикновена стая, в която леглата бяха с продънени пружини „за разкош“ след коремна операция. Едва на следващата сутрин намериха място във ВИП стая с нормални легла. Не ме интересуваше с колко още жени ще бъда в стаята, леглата е недопустимо да са такива в родилно отделение. Във ВИП стаята започна истинският купон – първоначално ми се караха, че не давам добавката адаптирано мляко на бебето, а то сучеше и биберон не признаваше, щяло да загуби много тегло, не можело да е само на кърма, какво разбирам аз. След това държаха да кърмя на 3 часа, следеше се, защото взимаха бебетата за тоалет. Когато неколкократно се случи да ме заварят кърмеща в нерегламентираните часове, ми се караха, че бебето ще качи твърде много (???) и трябва да има режим. През 7-те ни денонощия в родилно отделение се случи 16 часа бебето да реве постоянно. Сега вече знам, че е било от това, че я взимаха за тоалет спяща и я връщаха разплакана, аз я успокоявах на гърда и после това се повтаряше. Та по време на този 16-часов период търсих помощ и се молих някой да дойде и да ме посъветва какво да направя. Нито една акушерка, лекар или санитар нямаше 2 минути, за да дойде и да ме успокои. Минаваха през стаята, казваха: „Бебе е, ще реве“ - и си тръгваха.
Дойде денят, в който се прибрахме вкъщи и открихме, че дупето на бебето е зверски подсечено, въпреки кремовете, които давах с памперса. Обвинявам себе си за това, защото съм се доверявала да се грижат за хигиената на бебето, вместо да сменям памперсите сама, не бих повторила тази грешка никога.
Не зная дали някой ден ще се реша на втора бременност и раждане, но със сигурност няма да се върна в държавна болница, където да си „ничия пациентка“ означава, че не си човек, нямаш нужда от поощрение, подкрепа, разбиране и човешко отношение. Надявам се някой ден условията да се променят, грижата за родилките и новородените да се подобри и да не е лукс да раждаш в приятна обстановка, обграден от позитивни хора.
Препоръчваме ви още:
Раждайте с мъжете си, момичета!
Да станеш известен актьор на 10 години е яко. Но това не значи, че ще те освободят от училище. Джуди Филипс е обучавала децата-актьори, участвали в снимките на „Хари Потър“ в продължение на десет години. Тя разказва пред Guardian какво е да бъдеш учител на малките звезди.
Преподавах вече от 20 години, когато признах на една своя колежка, че ми омръзна да работя в училище. Долу-горе по това време ми позвъниха от снимачната площадка и попитаха дали не бих искала да обучавам децата, които се снимат в „Хари Потър и Орденът на Феникса“. Така започна моята кариера - преподавах на децата по време на снимките и на останалите части от поредицата, и от „Речта на краля“, „Орденът на асасините“, „Джурасик свят“ и др.
Трябваше да се простя с нормирания работен ден, случваше се да ме извикат в осем сутринта, а учениците ми да се появят в три следобед. Занимавахме се по пет часа дневно, възможно беше някое дете да бъде извикано на снимки всеки момент.
Снимачните костюми бяха скъпи, не за ежедневно носене. Забраняваха ни да ползваме лепила, флумастери и всичко друго, което би могло да ги изцапа, не дай Боже, да повредим тъканите. „Опасните“ за костюмите уроци ги планирах за по-ранните часове, до началото на снимките.
Учехме основно в каравана - нашето училище на колела. Всичко беше много неформално. Децата се обръщаха към мен по име, а когато бяха много уморени, просто ги прегръщах и им четях на глас. Разбира се, в такива условия е много трудно да обхванеш учебната програма. Акцентът беше върху математиката, езика и естествените науки. Целта ми беше да направя така, че децата да не се чувстват като извънземни, когато се върнат в училище. Колегите ми мислят, че да преподаваш на снимки е лесно. Честно казано, стресът е много по-голям. Непрекъснато ни прекъсваха и беше много трудно да следвам някакъв график. Млад учител според мен не би се справил, защото трябва едновременно да си директор на самия себе си, да отговаряш за учебната част, да преподаваш и винаги да си наясно какво ще правиш.
Това е много нестабилна работа. Освен ако за година не снимат няколко дузини филми с участието на деца, при това с продължителен снимачен режим. Затова много учители, които работят като мен, дават и частни уроци. Не сме много. Тази работа не може да се намери с търсене в интернет. Информацията се получава от познати.
Работният ми ден беше по-кратък от този на останалите членове на снимачния екип. Те работеха по 15 часа. Но са много, а аз съм една. Макар че имаше и изключения. Спомням си, че в масовите сцени в Голямата зала или на площадката за куидич във филмите за Хари Потър, се снимаха едновременно 400 деца. Максималната вместимост на един клас по време на снимки е 12 деца. Така се събрахме всички колеги, които обучаваме деца-актьори. Беше добра възможност да се опознаем.
Учила съм деца в петзвездния The Goring Hotel, който прилича на Бъкингамския дворец. Има ли сме и уроци в палатка сред скалите на Корнуел. Работата ми ме отведе дори в Катманду и Непал, където се снимаше „Доктор Стрейндж“.
Когато станах учител, никога не съм предполагала, че някога ще преподавам на снимачна площадка. Всеки ден се случва нещо ново. Освен това имам възможност да надниква в кухнята на продукцията и да разбера как се създава един филм.
Снимки: The Guardian
Препоръчваме ви още:
Книгите, които децата ни ще обикнат
Какво ще се случи на най-голямото безплатно събитие за настоящи и бъдещи родители в София на 24 февруари?
За бъдещите майки и бащи са предвидени безплатни консултации на място със специалисти по кърмене, спорт, бебеносене, безопасност и здраве. Ще могат да се срещнат с представители на продуктите, които ще им помагат в ежедневието с бебето.
Родителите ще имат възможно да получат информация по важните теми за възпитанието и образованието на децата от 0 до 7 години. Предвидени са кътове за споделяне и практически консултации от психолози, детски педагози, финансови специалисти.
Децата ще могат да се забавляват в тематични кътове и творчески семейни работилнички: здравословен кът на Harmonica, СТРОЕЖКО предизвикателство с Музейко, детска гимнастика с The Little Gym, развиващи игри с BrainOBrain и още - детско караоке, вълнуващи логически и приказни игри, и много други.
Как се справя работещата майка? Виктория Величкова (проект Маргаритка) и Мама Нинджа ще гостуват с откровен разговор за предизвикателството да си перфектна на всички фронтове.
Подаръци и много изненади очакват посетителите през целия ден: ваучери за прегледи при детски специалист, съхранение на стволови клетки, комплекти специализирана козметика, безплатни посещения на учебни центрове, креативни работилници и спортни занимания за деца, образователни и творчески материали.
Последна възможност за предварителна регистрация! Можете да го направите тук.
Време и място на събитието: 24 февруари, от 10 часа; София Евент Център,бул. Черни връх 100, ет.3 (Парадайз център)
Родителите винаги искат най-доброто за децата си – перспективна специалност, престижна (задължително) работа, надежден партньор. Затова непрекъснато дават мъдри съвети и правят тягостни забележки. А съветите невинаги работят, дори могат да бъдат вредни. Ема Сепала, директор на Центъра за състрадание и алтруизъм в Станфорд, селектира шестте най-опасни за децата ни съвета и предложи алтернативните им варианти.
1. Мисли за бъдещето
Вместо това: „Живей тук и сега!“
Човекът, който през цялото време е зает с мисли за бъдещето (как да изкара отлични оценки, как да постъпи в нужния университет), изпитва сериозен стрес. Това състояние се отразява на здравето и интелектуалните му способности (нарушават се функциите на вниманието и паметта). Излиза, че колкото по-съсредоточени сме в бъдещето си, толкова повече се влошава работоспособността ни.
Децата, които са се научили да живеят в настоящето, са по-щастливи. А когато си щастлив, започваш да учаш по-бързо, да мислиш по-креативно и своевременно да решаваш задачите си. Положителните емоции ни правят по-трудно податливи на стрес, помагат ни по-лесно да се справяме с проблемите и да не се предаваме след неуспех.
Разбира се, децата трябва да могат да си поставят цели и да ги постигат. Но не си струва постоянно да им напомняме, коя е следващата стъпка. По-полезни бихме били, ако им помагаме в ежедневните им задачи.
2. Всички се уморяват. Искаш да имаш повече – работи повече!
Вместо това: „Почивката е важна. Да отидем на кино!“
В училищна възраст всички деца са неспокойни. Преживяват заради оценките си, подложени са непрекъснатия натиск на родителите очаквания. За голямо съжаление, стресът от такъв род може да стане причина дори за самоубийство.
Начинът на живот на възрастните често дава отражение върху децата. Те започват да мислят, че стресът е неизбежна част от успешния живот. Ние се претоварваме ежедневно и работим до скъсване. Вечер сме толкова превъзбудени, че пием алкохол, сънотворни или успокоителни, за да заспим. Това не е особен добър пример за децата ни.
Тях трябва да учим не да живеят в стрес, а да се справят с него и да го избягват. Разбира се, ние не можем да изменим житейските обстоятелства или изискванията в работата, но можем да се научим да се справяме с натоварването. Децата трябва да могат да превеждат организма си в състояние „почивка и възстановяване“.
3. Не стой без работа
Вместо това: „Не е срамно да си почиваш.“
Кой знае защо, ние ценим повече ярките положителни емоции, вместо сдържаните (като спокойствието и умиротворението). Мисълта за това, че непрекъснато трябва да правим нещо, превръща нашия живот и живота на децата ни в изтощителен маратон. Свободното им време е ангажирано с какви ли не частни уроци и извънкласни форми. Просто нямат време за почивка.
Гениалните идеи ни хрумват тогава, когато мисълта ни не е заето с нещо. Затова и толкова често ни осеняват интересни идеи, докато сме под душа или докато мием чиниите.
Да оставим децата насаме със себе си. Нека сами да решат с какво искат или не искат да се занимават. Те са в състояние да се заиграят където и да е, а това е най-добрият начин да си починат. Може и просто да решат да почетат книга, да разходят кучето или да се потъркалят в снега. Всичко това им помага да приемат събитията в живота си спокойно. Важно е да ги научим да се разтоварват.
Разбира се, понякога е нужно да им поставяме сложни задачи, а и те трябва да се научат да работят. Но не бива да им отнемаме възможността да играят, да се уединят, да мечтаят. Те трябва да разберат, че ще са щастливи, защото живеят, а не защото постоянно постигат някакви цели.
4. Бъди най-добрият!
Вместо това: „Нормално е да сгрешиш.“
Ние, родителите, често преценяваме децата си, изхождайки от презумпцията, че на тях всичко лесно им се отдава. Дори им слагаме етикети – „той е добър математик/художник/душата на компанията. Но подобен подход поставя на детето рамки. Така постепенно се формира страх от новото. Ако постоянно казваме на детето, че е родено за спортист едва ли ще пожелае да излезе от зоната си на комфорт и да поиска да посещава театрално студио например (а може точно това да е искало да направи, преди да сме го убедили в обратното). Така се появяват стресът и страхът от неуспех. В съзнанието се загнездва една устойчива мисъл – „ако изпитвам трудности, значи не съм достатъчно добър в това, което правя“.
Умът ни е устроен така, че има потребност непрекъснато да учи нещо ново. И докато сме млади, е двойно по-полезно да се учим от грешките си. Затова, вместо да подчертаваме силните страни на детето, можем да го убедим, че ще научи каквото иска, ако положи усилия; че неуспехът не е завинаги; че трябва да опитва още веднъж. Въоръжено с тази мисъл, детето няма да се страхува от грешки. За него те ще бъдат само междинен резултат, макар и неуспешен.
5. Тези дрехи не са подходящи за твоята фигура, не ги носи
Вместо това: „Приеми себе си такъв, какъвто си!“
Често се заблуждаваме, че критиката е полезна за самоусъвършенстването. Но критикувайки постоянно, ние учим децата си да бъдат твърде самокритични. Или когато казваме на детето, че трябва да бъде по-общително, то може да възприеме това като критика към своята интровертна природа.
Изследвания са доказали, че самокритичността е самонавреждане. Заради нея ние сме твърде съсредоточени в това, което не е наред с нас, и сме все по-малко уверени в себе си. Боим се от неуспеха и работоспособността ни се влошава. Често се предаваме още в началото и вземаме неправилни решения. Когато сме твърде самокритични, ставаме по-неспокойни и депресирани при поява на трудности.
Трябва да научим децата си да се отнасят към себе си така, както се отнасят към приятелите си, когато имат проблем. Това не означава, че добре да са егоцентрични. Но и не бива да се потискат, ако са твърде стеснителни/пълни/ниски или не им върви математиката.
6. Светът е жесток, мисли само за себе си!
Вместо това: „Помагай на другите и не очаквай нищо в замяна.“
Социалните връзки от детството ни имат огромно влияние върху здравето, щастието и дори върху дълголетието ни. За благополучието ни са необходими добри и близки отношения с околните. Интелектуалните ни способности и успехът са пряко зависими от благополучието ни.
Адам Грант, психологът, обявен за един от най-влиятелните млади лидери на съвремието ни, в своята книга „Дай, за да вземеш“ твърди: „Ако сте състрадателни и създавате добри отношения с другите, а не сте съсредоточени единствено върху себе си, ще бъдете много по-успешни (ако, разбира се, не позволите на хората само да ви използват). “
Децата по природа са състрадателни и добри. Макар някои автори да твърдят, че днешните тийнейджъри са твърде затворени. Затова е толкова важно да поддържаме вродените им желания и стремеж да са внимателни към чувствата на другите.
Светът наистина е жесток, но ние можем да го направим малко по-добър. Ако научим децата ни да се разбират едно с друго, а не да се конкурират за нечие внимание и одобрение.
Препоръчваме ви още:
Изборите, които правим за децата си
7 признака, че възпитавате децата си правилно
Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?
Чавдар Панов сподели тази история вчера. Надали някой ще остане безразличен, след като я прочете. Нека в деня, в който сърцата са навсякъде около нас - като балони, бонбони и картички, да не забравяме хората, които се грижат за нашите сърца... и тези на децата ни.
Месец май, 2005 г. Отиваме в детската кардиология на НКБ (Национална кардиологична болница) София, с деветмесечното ни бебе Божан, за първа консултация преди планувана операция. Вроденият му порок налага да бъде опериран, преди да навърши годинка, за да се избегнат необратими поражения на белия дроб. Вървим по коридорите и до един лекарски кабинет виждаме мъж и жена - струва ни се, че жената плаче. Развинтеното ни от стреса въображение крещи, че може би детето им е починало при операция...
За това идване сме се готвили почти от раждането му. Имали сме една основна цел - да наддаде достатъчно на килограми, за да се даде по-голям шанс на операцията. Успели сме, макар и трудно.
Влизаме в кабинета. Д-р Велковски, висок, слаб мъж, не много млад, говори тихо и спокойно. Най-добрият ехографист на детско сърце в България вади бял лист хартия и започва да рисува. Четирилистната детелина се присъедини към рисунката малко по-късно - баба му на Божко я беше намерила някъде из баташките поляни. Тази детска рисунка очевидно не е за бебето - малък е и не разбира. За нас е - обяснява ни как при операцията ще затворят междукамерния дефект, че това, по техните разбирания, е сравнително лека операция. Да, риск винаги има, но е минимален и т.н. Абе, минимален, минимален, ама спираш сърцето, викам си на акъла. На глас, нищо де...
И ето, сутринта на 1 юли, денят на операцията. Мария е влязла с Божко в болницата няколко дни преди това, а аз съм се настанил у нейни роднини в съседен блок. Звъни ми телефонът - "Божко е с температура! 37,6 показва, говорят, че ще го отлагат". В главата ми смесени чувства - първата ми реакция е на облекчение - ще се отложи тоя зор, няма да е днес. Но веднага се сещам, че ако го отложат, ще остане най-вероятно за есента, защото в жегите през лятото спират плановите операции.
Минават 20-30 минути. Мария пак звъни: "Извикаха Велковски. Видя, че съм увила много бебето, каза да го отвия и да проветря, после пак да премерим. Сега няма температура! Явно съм го прегряла от пазене да не изстине преди операцията. Ще го оперират".
Понякога едно правилно решение, взето в рамките на минути, определя цял живот. Не знам какво щеше да стане, ако бяха отложили операцията, никой не знае.
Преди три години д-р Велковски отсъстваше известно време. Някой ни каза, че имал проблем със сърцето, не знам дали е вярно, но знам, че не можеш да се раздаваш безнаказано, някой някъде ги следи тези работи. Изчакахме го да се върне и пак при него ходим за профилактичните прегледи. Божан порасна, започна да се закача с доктора на прегледите, но всеки път излизаме от кабинета летейки, такова рядко чувство, че си се докоснал до нещо хубаво, в болница, ей Богу, е невероятно!
И това е само един от лекарите там. Още нищо не съм споменал за феноменалния хирург д-р Пламен Митев, който би бил гордост за всяка елитна кардиохирургия в света, за лекаря от Пловдив д-р Христов, който ни беше осиновил по землячески, за другите лекари и сестрите... Не знам дали всички са още там може би не.
И това са само нашите лекари. Има много други оперирани деца с техни истории и техни лекари.
На 14 февруари има протест пред Министерския съвет срещу закриването на детската кардиохирургия. Да оставим за час интернет сърчицата и цветята, денят е дълъг, време има за всичко. Виждал съм доста болници, и съм се нагледал на какво ли не, и смея на твърдя, че детската кардиохирургия на НКБ е едно от най-хубавите неща, случили се на българската медицина.
Има ли нещо по-важно от сърцата на децата ни? Или вече сме умрели на нечия операционна маса?
Родители се събраха тази сутрин на протест пред Министерски съвет в защита на детската кардиология. Клиниката към Националната кардиологична болница е пред фалит заради липса на пари и персонал. Вчера заместник-здравният министър Жени Начева коментира пред БНТ, че клиниката е уникална за страната и Министерството няма да допусне затварянето ѝ. Тя обеща проблемите да бъдат решени с преструктуриране на персонала и ресурсите за издръжка в болницата. Националната кардиологична болница е единствената в страната, която осигурява цялостното комплексно обгрижване на деца с вродени сърдечни малформации. Годишно там се настаняват 900 деца, оперират се 250, а над 10 000 малки пациенти са под наблюдение.
Препоръчваме ви още:
Един най-обикновен общопрактикуващ ден
Специалистите, на които имаме доверие
Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds
Няколко думи, преди да прочетете:
Написах тази история преди повече от година, но така и не я публикувах. Сега, година по-късно, детето ми вече има таблет и виждам осезаеми разлики в поведението, които съм склонна да отдам както на порастването, така и на „пристрастяването“ към електронните устройства. Изводите в края на статията се базират само и единствено на моя опит като родител и беглите ми наблюдения върху други деца. Не обвързвам никого с позицията си :)
Предистория
В тази история се разказва за двама родители филолози и тяхното шестгодишно Дете. Родителят от женски пол е леко старомоден по отношение на съвременните технологии. Доскоро се е пазил от смартфоните като дявол от тамян, но ето че обстоятелствата са го принудили да опре до това необходимо зло. Иначе, ако го попитате, най-добре би се чувствал, ако можеше да се шляе по улиците и парковете без телефон, само с фотоапарат, тефтерче и писалка в чантата. Този родител е стриктен, обича да чете книги, разбира се на хартия, по призвание е учител, а по професия – нещо съвсем друго. Накратко ще го по наричаме Майка. Тази Майка всячески се опитва да държи Детето далеч от таблети и телефони, за да може то да развива добре говорните и социалните си умения още от най-ранна възраст. Редовно го води на всякакви постановки за деца (че и за възрастни), та да се извисява детето нравствено и интелектуално. Умерено му пуска детски филмчета и строго надзирава какво гледа, за да не би някоя глупост да го ограби духовно. Възгледите й са леко амбициозни и не съвсем по стандартите на съвременния консуматорски свят.
Родителят от мъжки пол е меломан, привърженик на стрийт културата и горд представител на „Люлин“, почерпил немалко житейски опит от прочутия столичен квартал. Държи да въведе Детето от най-ранна възраст в дебрите на хип-хопа. Пуска му ъндърграунд музика, денс батъли, учи го на бийтбокс и му разказва как навремето в „Люлин“ само две деца от квартала са имали футболни топки и шоколад се е ядяло само на Нова година. Този родител накратко ще наричаме Баща. Бащата се слави като забавния човек вкъщи, винаги е готов да танцува с детето до последен дъх или да влезе в екшън ролята на сенсея от „Кунг-фу панда“. Бащата също има свои възгледи за възпитанието на детето – и тук е най-хубавата част от нашата история – те напълно съвпадат с тези на Майката, че даже отиват още по-далеч, защото ако Майката понякога е склонна да подреди стаята на Детето, ей така, понеже е майка, Бащата не вижда в това нищо възпитателно и отсича: „Детето ще си оправи стаята!“
И така, ето как тези двама, иначе нелоши и според някои даже симпатични хора, живеят със своето Дете, което не играе на таблет.
Истинска история
Детето, което не играе на таблет, има МНОГО свободно време. Представете си, това са минимум по четири часа всяка вечер, след прибиране от детска градина. Обикновено Детето си идва вкъщи в приповдигнато настроение и разказва всичко от изминалия ден. Ако е имало интересен урок, и е научило много нови факти, бързо донася във всекидневната стая всичките си около 30 плюшени играчки и започва да им преподава урок. Ако пък се връща от тренировка, показва всичко ново на родителите и продължава да тренира в домашни условия. Тези два варианта идеално устройват родителите, защото през това време Майката кълца лук и чесън на воля и даже може да чуе собствените си мисли, а Бащата може да си доработи на компютъра и дори да гледа новини.
Но не си мислете, че е толкова лесно.
В четири от пет случая, Детето влиза вкъщи, а с това вие трябва да влезете в най-новия му филм. Ролите се раздават още от вратата и след стандартните реплики: „Как си? Как беше на градината?“, следва или най-новият епизод на „Костенурките нинджа“, или последната прочетена глава от „Приключенията на Лукчо“, или някоя романтична драма по действителен случай. При тези обстоятелства на Бащата се налага да се „бие“ до откат с Рафаело, Майката трябва да се завре под масата като господин Тиквичка в малката си къща с единайсет тухли или да повтаря до припадък репликите, които Детето й подава. А вечерята... винаги изстива.
В семейството на Детето, което не играе на таблет, телевизорът не е център на света и макар и включен по време на вечеря, той е само фон на разговорите. Или по-скоро на монолозите на Детето, което винаги има какво да разкаже – ако не от реалния свят, то със сигурност от въображаемия. А той бъка от истории, които се изливат в словесен поток върху масата и главите на милите родители. И понеже Майката и Бащата винаги се опитват да поощрят желанието на детето да говори, използвайки всичките 12584 думи в речника си, както и най-съвестно и прямо отговарят на всеки негов въпрос – от „Каква е тая Берлинска стена и защо е паднала?“ – до „Вие, с татко, на коя дата се запознахте?“ – обикновено Детето се чувства свободно да приказва и плува в думите като в свои води. За разлика от детето си обаче, Майката и Бащата не водят чак толкова интересен живот - те са съвсем обикновени хора, които често след работа се чувстват изморени и имат простичката нужда от малко тишина. Затова, когато ги залее словесният поток до степен на удавяне, те строго отсичат: „А сега може ли да спреш да говориш и да си изядеш супата?“. Което само по себе си е също толкова прозаично, колкото и примерната картина на дете, зяпнало в телевизора, с лъжица, застинала в ръката му на средата между чинията и устата. Това семейство обаче е избрало първата проза. След вечеря става още по-забавно. Детето, което не играе на таблет, е замълчало на масата за пет минути, през които в главата му са се нароили поне десет идеи как да продължи вечерта си. И всички те, разбира се, са със специалното УЧАСТИЕ на родителите.
Един от най-щадящите варианти е реденето на пъзел. Ще кажете: „Какво пък толкова? Това дори е забавно!“. - Е, да, но Майката е станала в 5:40, ходила е досущ като всеки един човек на работа цял ден, прибрала се е в 19:00, сготвила е нещо набързо, сложила е масата и понеже уточнихме, че е най-обикновена жена, с вечерята е изпила една чаша вино. Затова към 20:30, когато детето ентусиазирано изтипосва на масата любимия си пъзел от 260 части, Майка му се усмихва мило, заслепена от романтичната идея, че да редиш пъзел с детето си, е прекрасно и трябва да се насладиш на този момент, да го загърнеш като бонбон в златен станиол, който да извадиш точно след 20 години и да изядеш с най-голяма наслада. Но точно след 30 минути и още половин чаша вино, Майката започва да вижда частите на пъзела двойно и главата й безмилостно натежава. Единственото й желание е да се добере до дивана, да се пльосне там и да потъне в него като в най-дълбоката галактическа дупка, където да изкара поне до утре сутринта. Детето обаче не е наясно с тези мисли на Мама и просто иска да си донаредят пъзела заедно. Това се случва под съпровода на детските брътвежи, които не спират до момента, в който е ред на приказката за лека нощ. Защото Детето, което не играе на таблет, никога не заспива само. Както казахме, то има много свободно време, а необременените му от игрите очи, имат нужда да погледат малко в някаква друга реалност. И, повярвайте, тази нужда е с размерите на същата галактическата дупка, в която Майката искаше да се скрие след вечеря. Така че Майката започва да чете. Чете и чете, и чете, и чете до пълно пресипване на гласа или докато и крушката на нощната лампа не изгори.
Не мислете обаче, че в семейството на Детето, което не играе на таблет, го отнася само Майката. Много често след дълъг и натоварен ден Бащата иска да послуша малко музика за разтуха. Нуждите му са различни и разнообразни. И тъй като Детето почти винаги също слуша музика с Татко, за невръстните си шест години то има изграден собствен вкус. Бащата харесва Nirvana и държи Детето да е запознато с част от репертоара на култовата група. Детето обаче не си пада по този рус мъж на микрофона, долавя нещо нередно в него, дори се разплаква, когато го слуша. То предпочита любимците си Роби Уилямс и Аксел Роуз. Затова горещо настоява да чуе някое парче на един от двамата. Да, но Бащата също е човек и, да му се не види, точно днес има голяма нужда да си послуша Nirvana. Тогава настава същинска драма. Детето отива сърдито в стаята си и... остава там точно четиридесет и три секунди. Връща се преобразено. Над клина и блузата е надянало вещерската рокля от хелоуинския си костюм. Наместо палци на краката носи джапанки, идеално комбиниращи се с коледните му чорапи. Ето, Детето вече е балерина, която ще бойкотира Nirvana, като покаже, че каквото и да мислим за тази музика, тя преди всичко става единствено и само за балет. При това, изпълнението ще стане точно пред екрана на телевизора, на който Бащата е пуснал групата. Разбира се, нищо от това нямаше да се случи, ако Майката и Бащата бяха дали един таблет на Детето да си поиграе. Или ако поне му бяха позволили да разцъка някоя игричка на телефоните им. Сега щеше да цари тишина и спокойствие вкъщи!
Тишина ли казах?
В дома на Детето, което не играе на таблет, никога не е тихо. Там до среднощ ще чуете да се извисява сопранът на Царицата на нощта от операта „Вълшебната флейта“, а рано сутрин може да се събудите с Менделсон. Но не мислете, че това са някакви снобско-садистични залитания на Майката и Бащата, които насила връзват Детето за стол пред уредбата и го карат да слуша класическа музика. По-скоро е обратното – клетите родители са принудени вместо с вечерното комедийно шоу да заспиват с Моцарт. И това е, защото, както вече казах, Детето, което не играе на таблет, има толкова свободно време, че понякога и до класическата музика опира.
Ще кажете: „Това дете няма ли играчки? Няма ли си стая? Да отиде там, с нещо да се позанимава... Стига е висяло на главите на майка си и баща си!... “. Има играчки, скъпи читатели, има си и стая, огромна стая, в която обаче НЯМА телевизор! А това е сериозна причина да не прекарва особено много време там. Е, случва се от време на време да постои в стаята си, да посвири на пиано или да поиграе на нещо, но играта неусетно и неизбежно се пренася във всекидневната стая, при Майката и Бащата. Все пак паркетът в хола е с цвета на безкрайната австралийска пустиня, където Детето отива, за да изследва живота на кенгурото (Мама) и да говори с бизнес партньора си (Татко).
Но нека не съдим строго детето – в крайна сметка то е водено от естествената нужда да общува със своите родители и да е във физическа близост с тях. Тази нужда, в случая, не е притъпена или иззета от някакво екранче. Тя просто е оставена да се развива свободно. Само че, в конкретния случай, „свободно“ означава ЦЕЛЕНАСОЧЕНО, защото в наши дни все по-естествено изглежда децата да са привързани към екраните на таблетите и телефоните повече, отколкото към родителите си.
Майката и Бащата в тази история, тези инатливи, но иначе симпатични хора, твърдо отказваха да дадат на Детето таблет или телефон, докато то не стана на седем години, защото предпочитаха да инвестират в него времето и вниманието си, надявайки се да му предадат най-важното умение – това да общува и да се развива пълноценно. Ако питате какво в крайна сметка ги накара да променят решението си, то беше намерението Детето да използва таблета преди всичко с образователна цел и да не се чувства твърде отделено от връстниците си в училище.
Как живеят те сега с Детето си? Е, то все още има своите интереси в спорта, четенето, музиката и ролевите игри, но родителите забелязват, че умът на дъщеря им е доста обсебен от електронните устройства. Въпреки че Детето има строго определено време за ползване на таблета, което стриктно се спазва, и с просто око се вижда колко му е трудно понякога да се върне към нормалните си игри, след като е използвало устройство. Умът на Детето остава задълго в електронната игра. Дори след като спре да играе, излизането от този виртуален свят се оказва доста трудно.
Понякога Детето получава наказание да не припарва до таблета си цяла седмица или повече. И тогава се случва най-интересното – Детето, което НЕ играе на таблет, сякаш се завръща у дома. Умът му е свободен и въображението започва да работи с пълна скорост. Детето отново започва да изпитва желанието да слуша музика, да свири на пиано, да създава свой въображаем свят в стаята, да задава въпроси, да иска нови книги, да гледа филмите на Чарли Чаплин. И със сигурност в реакциите му спрямо другите хора не се долавя тази раздразнителност, която родителите забелязват, че я има, когато играе игри. Това е истинска история.
Като родител, който е видял двете страни на една монета, и е живял с дете, което не играе на таблет, и с дете, което играе на таблет, скромно бих посъветвала всеки да държи децата си далеч от електронни устройства, колкото може по-дълго в най-ранна възраст. Убедена съм, че това помага на въображението им да се развива, а децата израстват с повече самочувствие и с по-отворен поглед към света.
Препоръчваме ви още:
Какво е Синдром на електронния екран
Автор: Провалена и късогледа майка
Чували сте за Augmented Reality - нова модерна технология, която е толкова "смарт", че добавя информация и илюстрация към реален обект или място. И той може да стане един такъв приказен и вълшебен, че го пожелаваш завинаги и веднага (важи за каквото се сетите)! А я сега си представете, че става въпрос за училище... трудно ли ви е? Сега ще ви обясня.
Имате претенция, че сте взискателни родители; искате най-доброто; търсите и обикаляте като луди по частни училища; проучвате и четете, де що намерите коментари и ревюта; питате всичко живо, дето мърда; пишете писмо до папата и решавате, че това ще бъде! Щото са ви обяснили, че е иновативно, предлагат качествено образование, нов образователен подход, висококвалифицирани учители, директорката е с дългогодишен опит като психолог, пък и лиценз от МОН, училище-мечта. Това е то!
Сложете "спецалните очила", приключението започва! Четете договор, четете и правилника за вътрешния ред и ви става ясно, че могат да ви прекратят договора и да "отпишат" детето ви, в общи линии, дори ако влажността на въздуха е по-ниска от тази по екватора или пък, ако днес цената на маслодайния слънчоглед се е вдигнала на борсата. Питате така ли е, те ви казват:"Сложете очилата! Разбира се, случват се такива ситуации, но те са само, за да опазим интересите на училището и да подкрепим общността! Така е най-добре за всички!"
Вие казвате: "COOL, пука им за училището, сигурно имат право! Подписвате... в името на качественото образование на детето.
Минава време и започвате да се опитвате да си говорите с учителите... опитвате, опитвате, но те ви отговарят като класическо съобщението за изчакване: "Моля, изчакайте, нашето обаждане е важно за Вас... обаче ние трябва да питаме директорката.". Един, два пъти, ама то все така! - "Сложете очилата! Не се притеснявайте, те учителите са помощен персонал, работим по въпроса, ще отстраним проблема!" И решавате, че организацията е на ниво, управлението е като в Спейс Х – действа се! Хвала!
Обаче във времето, учителите започват да изчезват, персоналът се сменя и вие пак питате. "Ама, моля ви, не сваляйте очилата. Какво ви пука за учителите, важно е децата да са добре. Ще намерим нови, ще си внесем, има чудесни учители навсякъде по света, важно е образователният процес да е на ниво". Брей, международен екип казвате си вие, чудесно! А те дали имат квалификация, знаят ли какво изисква МОН, минават ви еретични мисли през главата. "Ама, какъв МОН, ние сме иновативни и световно признати, нас МОН не ни трябва, тука говорим за световно качество". Пфууу, и това мина...
Закъснявате... абе, кофти работа! Сутринта е тръгнала накриво, оставяте детето в 8:31 и какво се оказва: "Детето ви е било в училищната библиотека до обяд, защото е закъсняло, няма как да го допуснем до класната стая, ще прекъсне важен процес".- "Ама, то нали е дошло на училище?" - казвате вие. - "Нееее, то е ЗАКЪСНЯЛО за училище. Тук така не бива, ще стои в библиотеката, да... подрежда". Не разбирате, чувствате се виновни, заради вас детето е било в библиотеката самичко цяла сутрин.
Отивате на родителска среща и чувате, че: "Ръководството не одобрява празнуването на рождени дни, на които да се канят всички деца от класа, това създава ситуации, които нарушават интегритета на училището"; "Неформалните срещи с други родители не се поощряват и забраняваме името на училището да се споменава от родителите в социалните мрежи, това е повод да бъде прекратен договорът ви." - Дишате дълбоко, от очилата чувате дъха си още по-ясно, като бик, който всеки момент ще погне движещият се плащ на тореадора, и се чудите:
1. Възможно е да съм се телепортирал някъде в Северна Кореа и да не съм разбрал?
2. Това е сигурно някаква модерна форма на диктатура, която е още експериментална и дори Ким Чен Ир не е мечтал за нея.
Децата обаче виждат, усещат, чуват, питат и разказват. Прибира се вкъщи и разказва, че днес е чистило тоалетната: "Брей - казвате вие - това пък с каква цел?" Не се прибрало навреме от играта на двора на обяд. И веднага питате: "Моля, г-жо Директор, какво става с детето, чистило е тоалетната, хартийка по хартийка, използвана тоалетна хартия с голи ръце, ЗАЩО?" - "Очилата... дааааа! Вие вкъщи тоалетна не чистите ли? Ами това развива компетенции по справяне с битови задължения, как не виждате и разбирате!?!" – "Ами ние вкъщи канализация имаме, то никой не чисти използваната тоалетна хартия." - "ЕЕЕЕ, лошо, това са умения, които 7-годишно дете трябва да има. Ние ще се оправим, ще го научим. Вие имате проблем с родителския капацитет."
Чувате от друг родител: "Ти, знаеш ли, че има една игра на господари и слуги в нашия клас, по-големите деца карат по-малките да ги обслужват?" Е, вече не чакате и се чудите дали да вземете очилата ИЗОБЩО. - "ОООО, без очила е проблем, ще отстраним детето ви от училищната пиеса, ако не ги носите, как така... без очила не става! Това е чудесна ролева игра, в нея децата се учат на какво е това дискриминация и как трябва да се борят за свободата си!" - Добре де, а какво учат изобщо тези деца?
"Всеки ден ви даваме информация в платформата, всичко е подробно и изчерпателно, качествено образование, висококачествено, такава е тази модерна, образователна философия".
Поглеждат ви подозрително, вече не харесвате Директорката, а имате и огромно желание да пратите тея очила на... далеч, щото вие тея неща ги четете и се чувствате, като че сте попаднал на предизборна реч – много информация, никакво съдържание. След ден ви се обаждат по телефона за да ви информират, че: "Вече е време да се разделим с вас и вашето дете, правим ви услуга, намерете по-подходящо място за вашето "проблемно дете", уважаемо "проблемно семейство"!"
Всяка история има поука:
1. Като отговорни родители, много ни се иска да намерим перфектното училище, такова няма. Внимавайте с "очилата", най-добре ги пратете на... далеч.
2. Проверявайте цялата информация за училището, сертификати, лицензи, особено международните, питайте за текучеството на учители и деца. Защото накрая психологът не е психолог, а социален работник, а модерният метод е проста интерпретация. Не плащайте за нови маркови обувки, когато ви продават имитация клас АА.
3. Дори и всичко да сте направили, винаги могат да ви лъжат - автентично и изкусно.
И всичко това, щеше да е забавна история, с леко напудрен сюжет, подправена с екзотични подправки и с фръц-фръц европейското поведение на една псевдо-Директорка, ако не беше кратък и непредставителен разказ на "живия" живот, който продължават да живеят деца и родители, чакащи да изхвърлят очилата... или да сменят училището на "цветната улица" в престижен столичен квартал.
Следва продължение...
Тази история ми прати група от двайсет и повече "провалени и късогледи майки", които очевидно имат добро чувство за хумор и висок праг на търпение. Мисля, че изводът от нея е ясен. Дори когато сте готови да платите скъпо за образование, няма гаранция, че ще получите най-доброто. Затова просто... свалете розовите очила и сложете онези, с които се виждат и малките буквички в договора.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
Малкото ми момиченце се е вкопчило с всички сили в мен, телцето му се тресе, гласът му е прегракнал от плач, но то продължава да крещи:
- Не ме оставяй! Не ме оставяй! Не ме оставяй!
Вратата се отваря и усмихната жена с майчинска нежност прегръща детето ми, прегръща и мен, казва някакви неща, които ужасеният ми, ридаещ мозък не може да разбере. Аз съм само един емоционален палач на детето си и не искам да чувам, да виждам, да знам. Нищо не искам, освен да не ми се налага да преживя това.
Дъщеря ми обаче е чула казаното и избърсва сълзите си. Целува ме и влиза бързо навътре. Аз се свличам зад сградата и избухвам в неудържим плач. Усмихнатата жена ме вижда и идва при мен:
- Всичко ще бъде наред! Обадете ми се днес, по което време на деня решите, ще оставя телефона отворен, за да чуете, че не плаче, забавлява се, смее се и се чувства добре.
Правя го, дори няколко пъти през деня. Не издържам на угризенията и страховете си. Усмихнатата дама спазва обещанието си и аз чувам смеха на момиченцето си, чувам я да пее и да разказва на всички за последното ни пътуване.
Въпреки това, вечерта отивам в детската градина със свито сърце. Мрази ли ме, че я оставям? Лоша майка ли съм? Колко точно я съсипва този стрес? Весело гласче прекъсва мислите ми:
- Мамо, аз няма да плача повече. Госпожата каза, че аз съм умна и прекрасна и ми разреши да пея, колкото си искам, а не като теб, дето все ми забраняваш.
Дължа на тази усмихната жена с добри очи толкова много за възпитанието и себеусещането на дъщеря ми, колкото на никой друг. Моля ви, ако не сте като нея, тръгнете си.
Деветдесетгодишната ми баба е в болница от седмици. Големи хора сме и не си правим илюзии за нищо. Искаме само да се чувства добре и достойно в края си. Всеки ден ужасено очакваме да я изпишат като неспасяем случай и да се приберем вкъщи, без да сме способни да се грижим адекватно за нея.
Прегърбен лекар с уморени очи я преглежда за пореден път днес. Връща се с нови лекарства. Вписва ги в епикризата ѝ. Поглежда ни и казва:
- Ние още се борим, какво сте се примирили такива! Ще направим всичко възможно, докрай!
И започва да лекува баба така, сякаш е младо момиче. Повече от месец продължава борбата му. И не са само лекарствата. Сяда на леглото ѝ, тя му разказва случки, той се смее. После ѝ казва колко добре изглежда вече, тя се усмихва и приема комплимента като дама на прием, а не като старица, гаснеща в болнично легло.
Дължа на този уморен лекар повече, отколкото аз самата съм направила за нея. Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.
Поредна жертва на наркотиците в училището на децата ми. Загубата е шокираща, тъгата на съучениците му е разтърсваща, но най-ужасяващото е, че най-близките му приятели давят мъката си с нов коктейл наркотици. Чувствам се изключително безпомощна, невъоръжена и слаба в тази все по-свирепа война. Искам и деца, и родители да извадим главите си от пясъка, да разберем, да знаем и да действаме. Попадам на един от най-големите експерти в областта на наркотрафика. Не ме познава. Никой не ме представя. Пиша му направо. Той отговаря веднага: „С каквото мога ще помогна. Ще се срещна и ще поговоря с децата. Ще отговоря и на всичките Ви въпроси. Каквото кажете!“
Късно същата вечер получавам отговорите му.
След тежкия му работен ден, след пропуснатата семейна вечеря, след неизменните нападки срещу него и колегите му е намерил време за мен - една непозната разтревожена майка. Напълно безвъзмездно. Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.
Нещо не е наред с това място. Има огромен дисонанс между името му и греещите лица, които ни посрещат. Не е възможно в т.нар. Дом за деца, лишени от родителски грижи да има толкова щастливи усмивки. Нали трябваше да е непосилно тежко, мъчително и грозно, защо тези деца не са достатъчно нещастни? Да, пораснали са рано, преглътнали са съдбата си, очакват, вярват и се надяват, но не са нещастни. Докато се редуват да ни изучават, вратата се отваря и стаята се изпълва с едър мъж, със сериозни, строги очи, който ни поздравява басово и широка усмивка се разстила по грейналото му лице. Децата тутакси забравят за нас и се хвърлят в обща прегръдка с веселия мъж. Не трябва ли да се страхуват от директора си? Да изпитват страхопочитание и респект? Да странят и го избягват? Вместо това те се сгушват в него като деца на многодетен баща и започват едно през друго да му се хвалят с оценките от училище.
Да, на това място нещо не му е наред.
В него не бе извършено нито едно престъпление – спрямо децата или от тях самите, докато усмихнатият мъж беше директор там. Много от децата му вече завършват университет. А той сигурно се смее все така гръмко на успехите им.
Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.
Ако работата ви изтощава до изнемогване, ако хората, с които работите ви вбесяват, ако напрежението се отразява на здравето и емоциите ви, ако не понасяте и ден повече да правите това, моля ви, тръгнете си.
Ако не успявате да се справите с предизвикателствата на деня, ако имате здравословни или лични проблеми, ако самите вие сте подложени на стрес или някакъв вид тормоз, моля ви, тръгнете си.
Ако получавате все повече оплаквания и неодобрения за това, което правите, ако хората, с които работите, били те деца или възрастни, не се усмихват, не са щастливи и не се развиват към по-добро, моля ви, тръгнете си.
Не принуждавайте себе си да работите нещо, в което не се чувствате добре.
Не обиждайте колегите си, замъглявайки изгледа към тяхната работа със своята неприязън към нея.
Не наранявайте тези, за които отговаряте, защото те не са виновни за вашия избор.
Не се превръщайте в това, от което най-много ви е страх.
Не замърсявайте професията.
Моля ви.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
