Автор: BlueHello

Не знам как можеш да накараш 15 хлапетии на по 12 години да вършат това, което ти се ще на теб. Вероятно с чуждите деца е по-инакво. Не се сещам…, всъщност сетих се... Веднъж успях да навия подобна бройка чавета да викат в един глас „Компоти“, за да насърчават другарчетата си от тъй озаглавения им отбор. Май само тогава ми се получи, но пък кой може да се похвали с подобна подробност – да викаш с още 10 хлапета – КОМПОТИ, КОМПОТИ, КОМПОТИ! – насред зелена ливада, час преди обяд, сред, птици, бръмбари и таралежи.

Ама тоя разказ не е за това, както винаги се отплесвам щом видя „лист и химикалка“, па макар и в модерен вариант. Тоя разказ е за друга една история, случила се на същата ливада, сред същите треви, птици, бръмбари и таралежи. История съвсем кратичка, в която аз съм зрител и крадец.

Тя събира децата в малка купчинка, както се насърчават помежду си съотборници преди важен мач и тихомълком ги надумва да се хванат един за друг, за да образуват кръг от ръце и тела. Те я слушат и стоят хванати за ръце, в сложна за определяне, според геометричните понятия, форма, но..., хайде ще я наречем кръг. 

- Сега, - казва тя - нека всеки ми каже на какво му прилича този кръг. Аз седя на моравата, отстрани на случванката и си чопля в дупките за връзката на кеца. Зрител и крадец.

- Кой ще опита първи? – пита.

В тихото някой се престрашава:

- На топка!

- Чудесно! - казва тя - На какво друго!?

- На портокал! - добавя някой.

- Неее, на земното кълбо! - се чува трети.

- На мен ми прилича на балон. - казва момиче от далечния, хммм, щях да кажа ъгъл, ама нали е кръг, трябва да е от далечната дъга.

- На планета!

Сетне настава кратко затишие, но тя го прекъсва и пита:

- Мария, на теб на какво ти прилича този кръг?

Мария мълчи, оглежда се, стиска силно ръцете хванали нейните, подскача леко, усмихва се и с най-чистосърдечния жар в очите на дете изстрелва:

- Прилича ми на приятелство!!!

После всички мълчим, дълго мълчим, за да можем в тишината да съхраним тази история в запълнените си папки и да я разкажем, когато сме забравили да слушаме, да усещаме и най-вече да виждаме приятелства в кривинделести геометрични форми.

Никога не е късно да имаш щастливо детство - бе казал някой, дано, дано е бил прав.

Приспивам възрастния в мен с една бира и пускам детето в себе си да рисува чадъри, самолети и луна по тапетите.

- Наздраве – казва единият!

- Да ти се намира лилав флумастер? - пита другият.

Може да харесате и:

Непризнатият художник

Цветовете на детството

Автор: Любов Даскалова

Изчаквах търпеливо да минат изпитите, за да не предизвикам наплив към квесторските списъци.

Тази година съм особено признателна на нашите управници, които решиха да ни възнаградят щедро с едни пари допълнително, за да идем пак квестори. Вие знаете, че аз за квесторство и бъбрек давам, та бях готова при други обстоятелства да търся на кого да „бутна“ нещо, та да вляза в заветните листи с онези, които ще откриват нови територии, ще превземат отвътре бастиони с утвърдени имена, ще гледат на терен „кой кой е“, щото знаете, че останалото са само кухи приказки „Лелее, а това училище е много добро!“. Добро, добро, ама докато не го видя с очите си, не вярвам.

Директорът ми вика преди месец „Алоу, Даскалова, стига си мрънкала за лекторски! Изпращам те за квестор и така ще ти дам  тези пари по друг начин!“. Дано с това се разминем, че може с хонорара, обещан от министъра, да разплаща още диференцираното,  дтв-та, лекторските, икономиите, класното ръководство, соп-а и сбко-то до края на годината, знам ли? Обаче аз приемам всички оферти, стига да мога да прекрача прага на повече и повече школа.

Надиплям четири ката рокли, обувки на токове, които да не чаткат по ламиниран паркет, мозайка и балатум, вадя най-запазените чанти и купувам две сака, че всички други са ми отеснели в областта на копчетата. Някой казва, че директорите ни били длъжни да купят и да ни раздадат шлемове и маски, а това се оказва, че са две различни неща. Те били купили шлемове и маски, с което са изпълнили заръката на висшестоящите, но спестили втората част – раздаването. Сигурно не само нашият не е раздал на колектива, който е пуснат на бойното поле с оголени усти и носове, готов да се нагълта с миниатюрни вирусчета съвсем неусетно и доброволно, за да може сигурно „яко да се мре“ и бюджетите на училищата да вържат тлъст излишък на края на годината. Добре, че тези изпити действат като дни на отворените врати, та да огледаме що за стока са и нови територии, други ръководства, па може и на късмет да са ми. Половин ден, половин ден, ама си е достатъчно да премериш един директор и екипът му дали галят с перца или въртят гьостерици. Както обичам да казвам, с НВО-тата и ДЗИ-тата се отваря трансферният прозорец за даскалъка. Сега, ако от синдикатите ме изчетат внимателно и ме разберат добре, да вземат да добавят в ноемврийското КТД да се запазва заплатата, когато се отива от едно училище в друго, и така ще видите как по естествен начин учители ще обезлюдяват училища, щото едни феодали са си приели работните места за наследство по бащина линия с нотариален акт на тяхно име.

Няма да ви отвличам повече вниманието, защото знам, че тръпнете да скочите в обувките на Любов Даскалова и да се разходите.

Тоалетните

За българския квестор по време на изпити една от най-важните  и обсъждани обособени части в конкурентното школо са били и ще си бъдат тоалетните. Ако човек пусне дрон с камера и микрофон из коридорите и изпитните зали, ще подготви подробен наръчник за перфектната тоалетна благодарение на милионите изисквания и критики, които българският даскал е способен да генерира само за квадрат – квадрат и половина площ с минимално обзавеждане. Какъв трансформиращ преразказ, бе?! Какво писане на тези? Дайте на квестора листите за чернова и по време на изпит той ще изпише тонове хартия, по които може да се напише златен стандарт за обществено веце. Буди интерес и фактът, че разговорите се въртят така, сякаш след малко започва  търгът с явно наддаване и някой от придошлите за деня учители ще се наложи да изкупи или да вземе под аренда клекалата. Като казвам клекала, си е баш така. А клякането, особено след тримесечен домашен престой, си е трудна, да не кажа Божа работа. Спускането на тялото в клекнало положение става обикновено под напора на естествените нужди, които имат въздействие на ускорители, но когато напрежението отмине… времето за оглеждане, ослушване и съставяне на план за изправяне става неимоверно дълго. Ако се сещате как изглеждат щангистите по време на олимпиада в оня миг, когато щангата е над главата, а те са се сгънали на две и трябва да намерят сили да се изправят отново, ето така сме били и ние. Без щанги, но със същите изражения на лицата и същата остра нужда от намиране на бързо решение. Място за монтиране на подемна техника в една училищна тоалетна няма, но липсата й се усещаше от всеки. Добре, че поне тези помещения са изчислени така, че разстоянието между стените вътре почти съвпада с това на раменете на човек, та с леко разпъване на лактите странично, има шанс лакътят да намери подпора в стърчаща плочка и даде начало на процеса по изправяне. Не знам за други, но при мен имах чувството, че нещата се случиха по-бавно от поникването и израстването на житните култури по нивята. Две дръжки странично да имаше, щеше да е по-добре, но тогава рискуваш пък да не може да влезеш въобще, нито да се завъртиш. Всъщност, аз така и до днес не съм разбрала правилната посока на употреба на тези клекала. И при двете възможни позиции, които ти се предлагат, се получават поражения по обувките и по плочките наоколо. И все си мисля, че тези клекала не са въобще рентабилни, защото след всяко ползване трябва с маркуч да се облива, както се мие централен площад преди избори. Особено там, където майстори са обърнали наклона и течностите се стичат по закона за гравитацията не баш в… колекторната част на съоръжението.

Ръководството

С оценяването на тоалетните всеки учител слага първият голям плюс или минус, дали посетеното училище има вариант да стане цел по време на  трансферния прозорец през лятото. Следващото са директорите и числеността на армията, с която се обграждат по време на изпит. Щото има училища, които според мен се готвят дори за ръкопашен бой в някакъв момент и бройката на щатните  трябва да превъзхожда двукратно тази на придошлите за деня. Всеки изпит стартира с инструктаж на ръководството. И навсякъде това става по един съвършено различен начин, сякаш на началството му се е наложило само да разписва правила и инструкции. Добре, че не ми е за първи път, та съм си съставила собствена компилация от златни правила и мога да се справя само със свитъка, спуснат ни от РУО-то и изчитането му до ниво наизустяване още по време на първия изпит. Обаче има колеги, които бързо ресетират паметта и имат нужда от изясняване на някои основни постулати, които не са претърпели промени, откакто се помня в учителска стая да съм влязла. Имам усещането, че там, където напрежението е било в повече, въпроси от рода „А белият голям плик нали не се запечатва?“ са могли да отключат и кървава сеч, достойна да се нареди по съспенс до най-добрите книги  на Стивън Кинг. Има места, където директорът гледа благо и с усмивка обяснява, може би, защото не разбира дълбочината на провокацията или просто е вцепенен и някъде по време на първи модул ще оцени по същество случилото се. Обаче има и места, където малката искра може да пламне в разтреперване, пелтечене и несвързано говорене с елементи на изпуснати нерви тип водна бомба, хвърлена от десетия етаж на оживен уличен тротоар. В тези критични моменти винаги поне един учител си играе с дрънчащи ключове, за да задава такт на инструктажа. По правило звънят между два и седем телефона с разнообразни мелодии и ритми и синкопират директорската мисъл. Поне три учителки си ровят съсредоточено в чантите, сякаш току-що са се сетили, че не в хастареното дъно, а в долното дъно, до което се стига през малкия скъсан участък в хастара, има едни 50 стотинки, които са подходящи за кафемашината в левия ъгъл на учителската стая, откъдето ще зацърцори ароматно капучино след малко. А има и такива, които бързат да се наядат преди предстоящия масов глад, който ще настъпи в следващите 4-5 часа.

Има и директори, които не са си чели инструктажа и обръщат подготовката за изпит в общи приказки за ланския сняг, извънредното положение и постиженията  на дистанционното обучение. По тези места ще ти сипят кафе и сладки в пластмасова посуда за разкош и усещане за лежерност. При тях от задна позиция винаги има по един заместник-директор, който използва паузите за вдишване да изчете поне от първа до осма позиция на квесторския инструктаж и да развее пликовете на високо като знаменосец по време на революция. По такива места дори и изпитът не може да започне на време, ако директорът не е доразказал как е успял да боядиса четири класни стаи по време на кризата.

Класните стаи

Същината на всеки училищен оглед с цел набелязване и атакуване на свободна работна позиция преминава през качествен оглед на класна стая и коридор. Голите стени и  озъбените плотове на чинове и маси могат да отприщят чувства на състрадание към колегите-заточеници из тези соби. Има места, където ученическото творчество по училищната мебел надвишава мнoгократно тази, която може да служи за украса по стените. Сега, съгласна съм с някои от вас, че след десетата година на употреба един чин добива своята историческа стойност и творчеството по него може да подпомага пълноценното попълване на летописната книга и това си е факт. Обаче пердетата и завесите по прозорците за какво са, освен за онагледяване на дизайнерски тенденции по времето на ранния Ренесанс, който достига у нас по времето на масовото заселване на панелките. Аз като видя перденца на корниз в училище и му тегля зет-ката, щото чак пък толкова демоде не може да е ръководният кадър, който иначе се чуди с каква иновация да атакува МОН през януари.

Обаче обичам класни стаи, изпълнени с мисли и цитати, помощни табла, лозунги, портрети и апликации. Идело ми е да напиша по едно благодарствено писмо на всяка колега, която е създала условия не един квестор да не захибернира дълбоко благодарение на това, че няма право да си свали маската по време на препитването и да се налага да си вдишва и издишва все една и съща глътка въздух до степен кислородът в нея да остане като мил спомен от ранно детство. Това масово ни приспа, бе! Със сигурност имаше и дремнали, да знаете.

Обаче шарената класна стая винаги ме е зареждала с енергия. Тя показва, че на това място един даскал може да се развихри с пълна сила, да обедини китайската индустрия с цветовете на перуанските носии и разнообразието от форми, които Пабло Пикасо ни е завещал. Учителят не може да си отприщи фантазиите никъде другаде така, както може да го стори на работното си място! Особено мило ми става, когато наред с прецизния дизайнерски модел се наредят детски табълца, повечето от които са правени в 7:48 сутринта, дванадесет минути преди да бие звънецът, когато репликата „Леле, забравих за домашното!“ се изстрелва зрелищно като частна совалка към орбитална станция. И въпреки, че историята на направата на такова табло се разбира не само от композицията, но и от разкривените надписи от  дупките, през които е преминала бясно каращата онази сутрин кола със закъсняващ ученик за първи час, то и този тип ученическо творчество е намерило своето местенце над шкафчетата. Като казах шкафчета, тук мога да описвам с дни невероятните решения по този въпрос, които преминават от обикновена пощенска кутия с катинар и достигат до подредени вертикално гардеробчета, чиито горни редове трудно могат да се достигнат  от националите ни по волейбол и баскетбол. Иначе по справките всичко е точно.

Аз използвам момента сърдечно да благодаря на тези мои достойни колеги, които правят изпита за всеки квестор интересен, разнообразен и със своята научна стойност. Като казвам научна стойност и се сещам с надежда, че не един даскал е успял да си припомни съществени граматични и лексикални особености, които без да е знаел не е използвал през последните си години. Искам да кажа, че помощните табла по време на изпит имат своята огромна будителска сила да привличат съсредоточени квесторски погледи върху себе си и да разпалват огнищата на знание там, където те са поизгаснали.

Искам да ви споделя, че ако се запази традицията с левова дотация за всеки изпит, ще премина към  малобройния състав на поддръжниците на НВО за четвърти клас и ще апелирам за организиране на още видове национални (с външни квестори!) оценявания и матури. Па тези обиколки, наблюдения и крадене на ноу-хау, ако се плащат все така добре, хич няма да ми се седи на едно място, бе! Все по един уикенд на месец съм готова да зарежа дом и семейство и да тръгна на опознавателна експедиция с цел добиване на обща представа и заветна цел – успешен трансфер.

И не на последно място, не ни пипайте министъра! Няма как интернет страничка да се нарича „медия“, когато всяка една статия в нея  е списана толкова неграмотно и с толкова грешки, че да не може да покрие нивото на знания на второкласник. Липсата на минимални познания по български език поставят под съмнение как е протекъл ученическият живот на един такъв „разследващ журналист“, колко е учил във ВУЗ  и как е възможно да има достъп до поле за изява? Очевидно е, че не е присъствал в много на брой и все важни учебни часове и това прозира на всеки ред от текста му по десетина разнообразни начини. И още нещо – как такава гротеска може да се нарече „медия“, когато сред целия колективен разум не блясва искрицата за редакторска намеса в статия, която спокойно може да се раздава на учениците в начален етап за откриване, обсъждане и корекция на целия набор от типове и видове правописни, пунктуационни и стилистични грешки?

Не, не апелирам да няма правова държава и да няма разследване на „сгазилите лука“!

Апелирам само да отсяваме неуките аутсайдери  по такъв начин, че за чиста монета да се взема не твърдението на някой неграмотен несретник, гушнал хонорар за творба с фекално съдържание, която цели да има крах след някакъв успех. А да го правим едва, когато това се докаже ясно и категорично от онези, на които това им е работата.

И не важи само за този министър, а за всеки и за всичко.

Това е една от основните причини да ни наричат будители и е важно да не позволяваме точно нас да ни успиват.

Вижте също:

Любов Даскалова и лятното дежурство

Като чуя за матура, се хващам за кобура

Казус на седмицата е инициатива, която бе породена от интересното ни партньорство заедно с екипа на “Осъзнати родители” - една прекрасна инициатива на две дами, Анита и Медея, които организират курсове и обучения в помощ на родителите. Основната дейност са курсове за родители - “Как да говорим така, че детето да слуша - и как да го слушаме така, че да говори” и “Братя и сестри без вражди”, базирани на книгите и уъркшопите на Адел Фабер и Илейн Мазлиш. Методите, които авторите предлагат, са практични, лесно приложими и дават знанията и уменията, от които имат нужда родителите, за да изградят по-здрава връзка с детето си – от бебе до тийнейджър –така, че да се намали стресът и да се увеличи удовлетвореността.

 “Девелопия” от друга страна, е проект за родителски общности, независимо дали майката ще намери промеждутък време, за да гледа предстоящите ни лекции и подготвен материал, или пък за таткото, който търси отговор на вълнуващи го въпроси в ежедневието и развитието на своето дете. Освен най-важното звено в изграждането на личността, проектът ни се фокусира и върху деца от 0 - 7-годишна възраст, т.е. Ранно-детско развитие и за деца от 7-12- годишна възраст, когато децата  тепърва опознават света през “очите” на по-големите около тях, влизат в един етап на по-зряла социализация и избор на талант. “Девелопия” обръща внимание и на учени, изследователи, професори, лекари, които се интересуват от деца и тяхното психологическо и физическо развитие.

Помислете как Вашите деца ежедневно играят с играчките, но, например, не ги прибират, не искат да си играят с тях или пък играят с тях, но интересът им върху определена вещ се задържа за кратък период от време. Факт е, че на нас, възрастните, невинаги ни е до забавления и игри. Ежедневието ни е пълно със стрес и задължения. Когато седнем на земята, за да поиграем с децата, често сме изтощени, напрегнати и отегчени, особено ако се налага спешно да превключим на нови обороти след дълъг работен ден или изтощителни домакински задължения. Макар да сме готови да изпълним желанието на децата (като майката на концерта на открито), ние лесно се ядосваме, ако те не оправдаят очакванията ни или изискват прекалено много от нас.

 Тази седмица, екипите на “Девелопия” и “Осъзнати родители” се обединиха  заедно по темата за “Децата и играчките”. Родителското любопитство и интерес са  безкрайна и неразделна част от ежедневието, особено ако децата са повече от едно. Разисквахме родителски и семейни въпроси, свързани с:

• Как да научим детето да играе самостоятелно?
• Как да научим детето да споделя играчките си?
• Какво да направим, когато детето не си играе с играчките, а с различни предмети от бита?
• Какво да правим, когато детето си хвърля играчките?
• Как да научим детето да прибира играчките си?

 А ето и какво споделиха професионалистите от “Осъзнати родители”. Информацията ще Ви даде възможност да се ориентирате във Вашите подходи и умения, да научите как по-правилно да комуникирате със своите деца, да ги разбирате по правилен и лесен за тях и Вас начин.

 За всяко дете е полезно често, а ако е възможно и всеки ден, да прекарва специално време с родителите си, за да възобнови връзката с тях. Гледайте на това като на превантивна грижа, за да поддържате семейните работи в ред. А ако имате проблеми с детето си, въвеждането на специално време за него е първото нещо, което трябва да направите. Това може да стане като отделите специално време, което да прекарвате само и единствено с тях, колкото се може повече пъти в седмицата. Например, всеки ден по 15мин. за неговите, съкровени желания и игри. Научете се да давате 100% от своето внимание и съзнание, когато играете или сте с децата. Просто го следвайте. Ако иска да играе с кубчетата си, не бързайте да му казвате как се строи кула. Вместо това се наслаждавайте на това как само проучва възможностите, как играе и твори. От време на време казвайте какво виждате: „Правиш тази кула още по-висока… Повдигаш се на пръсти, за да сложиш това кубче най-отгоре“.

• Когато е ваш ред да решавате какво да се прави, инициирайте игри, които помагат за изграждането на емоционална интелигентност и връзка. От време на време е хубаво да разговаряте с тих глас и да се гушкате, но целта е да помогнете на детето да се освободи от насъбраната в себе си тревожност – другата дума на страх, а най-краткият път към това е смехът. Това обикновено означава да се сборичкате с детето си така, че да се разсмее. Знаем, изглежда като да изисква много енергия за един изморен родител. Но става въпрос само за петнайсет минути и ще установите, че това ще влее енергия и у вас. Играйте на всякакви игри, които да разсмеят детето ви, а това обикновено значи да го ангажирате с неща, които го плашат или разстройват, но само дотолкова, че да ги овладее.

•  Всички млади бозайници си играят; това е техният начин да усвоят уменията, които ще са им нужни, като пораснат – от намирането на храна до това да се разбират с другите. Това е начинът, по който малките човешки същества изследват, учат и обработват емоциите си. Можем да приемем играта като работата, която детето ви трябва да свърши, за да оформи мозъка си и да порасне здрав човек. Може да отделите време за бой с възглавници, играйте си на гоненка, или пък преоткрийте героя в себе си и се трансформирайте в любимото му чудовище, играчка, герой от приказка или филм. Екипът на “Осъзнати родители” предлагат интересни игри и подходи, които може да използвате. Ето ги и тях: Игри, развиващи емоционална интелигентност

•  Детето, което получава достатъчно внимание, ще се чувства сигурно, няма да се налага да мисли само за взаимоотношенията си, да се вманиачава в тях, нито да смята, че трябва да прави някакви номера – да скача през обръчи или да се блъска в колони, за да е сигурно в тях. Ако не откликвате на повечето опити на детето си да привлече вниманието ви, те ще стават по-шумни, а с възрастта и по-невъзпитани. Отрицателното внимание на родителя е по-добро от никакво внимание, защото тогава детето поне знае, че присъства в съзнанието ви. То се чувства принудено да се държи разрушително, което, разбира се, прави пропастта ви още по-дълбока. Разбира се, вниманието НЕ означава постоянно да му повтаряте „браво“ или че е „най-великото“ дете, това невинаги е най-доброто решение. Тук не става въпрос да се поставят оценки. Детето има нужда от обикновеното редуване, от двупосочния вербален или невербален диалог. Колкото повече подобно внимание давате на детето си от съвсем ранна възраст, толкова по-малко ще трябва да наваксва, когато порасне.

Представете си го така: родител и дете пътуват във влак. Ако детето седи, без да мърда , по време на дългото пътуване, ще се отегчи. Родителят трябва или да си играе, да рисува с него, да му чете, да поиграят на някаква игра, или през цялото време да му повтаря да се седи мирно и тихо. И за двамата ще е по-приятно да играят заедно или да си четат – да прекарат времето си в двупосочна комуникация, отколкото в увещания или постоянен шум, които е неприятен и за тях, и за останалите в купето. 

Често се случва също така, когато отделите малко време в началото на някакъв дълъг период, какъвто е пътуването с влак, детето ви да бъде погълнато от нещо, което първоначално сте започнали да правите заедно, и после да получите възможност да почетете книга или да си правите нещо сами, защото то няма да има нужда от вас.

Истинската полза за децата е в малкото количество качествени игри, съобразени с техните интереси и фаза на развитие. Причините отношенията родител-дете да се развалят са много. Понякога възрастните допускат куп грешки несъзнателно и въпреки добрите си намерения губят връзката с любимите си същества, децата.

За да сме сигурни, че сме обърнали внимание на интересни и важни за родителите теми, екипите ни работят върху изграждането на правилна комуникационна кампания и програма, чрез която родителите  да бъдат предварително информирани за следващия “Казус на седмицата”, т.е. така те ще имат повече време и възможност да помислят над ситуации, които вече са им се случвали или пък нещо, което са виждали, но не са могли да си обяснят. Ето и част от предстоящите теми:

Предстоящата тема тази седмица е свързана с “На почивка с дете”, а повече за нея може да научите тук.

Каним всички родители да се присъединят и да споделят повече за своите трудности. Да не се притесняват да разрешават проблемите със своите деца и да се престрашат да ги споделят с професионалисти, които могат да им помогнат. Всеки, който желае може да се свърже с екипа на “Девелопия” и с екипа на “Осъзнати родители” в официалните социални мрежи на проектите, или на  лично съобщение, имейл.

Всеки може да задава своите въпроси през седмицата, а уикенда, ще получава отговор лично от “Осъзнати родители” под формата на  видео, пост и интересни материали. В края на всяка седмица, екипът на “Осъзнати родители” добавя видео отговор по Вашите въпроси и Ви отговаря лично и индивидуално, обръщайки внимание на всеки.

Може да харесате също:

С деца у дома

8 решения за детските кризи

Автор: Мария Пеева

Мисля, че имаме проблем. Като общество имаме проблем и той е в главите ни. 

Да, пак ще пиша за домашното насилие.

Млад, симпатичен водещ решава да се пошегува с темата, вярвам с цел да заклейми насилниците. Излиза на панаира на книгата с няколко измислени и несъществуващи заглавия, едно от друго по-провокативни, разбирайте забавни. Сред тях е и “Как да бием жена си без да засегнем важни органи”.

Хората се забавляват. Двама мъже, възрастни и не толкова симпатични като водещия, но все пак явно с чувство за хумор, обясняват как те сами могат да напишат книга по тази тема. И той се смее. Зрителите после също се смеят, всички са доволни. Интересно предаване. Откъде-накъде някаква женска организация ще се възмущава от шегички, какво става с този свят? Защо допускаме политическа коректност и цензура, не сме ли гледали “Борат”? Не сме ли чели “1984”? Хуморът не бива да бъде осъждан, той е оръжие, той е начин да променим света. Който се засяга, просто има горчив опит, тоест в него е проблемът, не в шегата. Изчетох доста коментари и отговори, включително и този на сценаристите на шоуто.

Да, мисля, че имаме проблем и ще ви кажа защо.

Вие обичате ли вицове за педофили? Защото и такива има.

Представете си, че сред забавните заглавия на Николаос имаше и заглавие “Как да… дъщеря си без майка й да разбере?”. Дали хората щяха да се смеят и тогава? Или щеше да им се стори твърде грозно, пошло и възмутително. Дали господата щяха да се пошегуват и да обяснят, че могат да напишат книга и по тази тема?

Най-вероятно не. Прекалено щеше да им дойде. Можеше водещия да отнесе някой скандал, или шамар дори. Защото никой не обича педофили, защото са толкова отблъскващи, че не искаме да омаловажаваме с вицове грозотата на деянията им. Защото те не са забавни. И нямат място в обществото.

И тук идва моментът да попитам.

А насилниците имат ли? Мъжете, които бият жените си, по-приемливи ли са? 

Така изглежда поне на този етап.

Струва си да помислим върху това.

И не, не говоря за цензура и за политкоректност. Говоря за това, което се случва в нашите глави. Говоря за състраданието към жертвите, за заклеймяването на престъпленията, за обществената нетърпимост към насилието. За това говоря.

Иначе е ясно, че законът третира като престъпление и едното, и другото.

Въпросът е ние как го третираме. И докога. 

Още по темата:

Жена ми ме бие

Автор: Светла Чимчимова

Тия дни из Фейсбук упорито, като вирус се върти, темата истински ли сме в социалните мрежи. Разгледана от всички ъгли и според интелектуалните възможности на пишещите - разбирай от махленско обсъждане на комшийката, до екзистенциалното кои сме ние и кои са те. Аз пък, откакто съм участник в тоя процес и начин на комуникация, все се питам какво точно очакват хората, дето искат истински живот? Ако се снимам как повръщам в банята, щото ме мъчи стомахът, достатъчно истинско ли е? Снимка на хаоса в гардеробната ми, тип ,,котка да си загуби котенцата, не мой ги намери" дали е удовлетворяваща за любителите на истинския живот? Какво вълнуващо има в миенето на чинии? Сгънатото ми, ама от три дни неприбрано пране дали ще е интересно на някого? Ако ви кажа, че най-красивите ми и вълнуващи стихове са се родили не на морския бряг, а докато ми изправят къдриците във фризьорския салон и докато чистя фугите в банята, това нещо променя ли?

А веднъж бях ходила да пазарувам - буркани с печен патладжан, домати, чушки, боб варен, че става бързо и спасява положението. Бе, зимнина от супермаркета, щото признавам сладко варя, хляб меся, ама в градски условия толкова. Та вървя си с тез буркани в две ръце и както си вървя припаднах. Първо краката ми отказаха, после главата и аз дум с все зимнината се разбих на плочките. Бурканите се счупиха и ме нарязаха, и кръвта се смеси с патладжана. Още имам белези по ръцете. Може би тогава трябваше да помоля минувачите, дето дойдоха да ми помогнат, да ме снимат за Фейсбук, щото е много истински тоз момент, ама не се сетих. Щото хем се ядосах, че се заносва толкова храна и разбих мечтите на патладжана да се превърне в кьопоолу, хем се закахърих да не ми останат лекета от кръвта и доматите по палтото, хем си викам, туй с припадането зачести, не може да се игнорира вече.

Кой казва кога сме истински и кога не?

Не ви ли хрумва, че усмихната жена с буйна коса, ярка жълта рокля и тънки токчета, на снимката е точно истинската? Мечтателка, фантазьорка, обичаща да танцува и мечтаеща да се запише на курс по танго? Мм? А не съседката, която сте свикнали да виждате всеки ден, с джинси и маратонки, тътреща скимтящо детенце към детската градина, докато обяснява по телефона, за седемнайсети път на четиринайсетгодишната си дъщеря, защо е неприемливо да я пусне на палатка, за пет дни с непознати тийнейджъри и без възрастни. Спирайки, за да отговори на съобщението на мъжа си, че няма да забрави да му вземе костюмите от химическо, щото още вчера ги е взела и са в гардероба.

Коя е истинската? Човек може да има много лица, не само две. И всички да са истински. Що за желание да се картотекира и етикетира личност? Да се подреди на рафт за удобство. Човекът затова е човек, а не амеба и чехълче. И защо ни е да гледаме чуждия делник, чуждите сълзи и извлечения от ипотеката?

Във Фейсбук нямало бедни и нещастни. Ми ето - аз съм относително бедна, да ви дам ли банковата си сметка да ми преведете някой лев? Или адрес да пращате шоколади, щото вече реших, че тази година ще съм щастлива, а слаба догодина. А шоколад пращат само Нора и Гого. А може и шапки да ми пращате, щото засега само Анелия ми подарява, а тя все пак има три деца, котка и мен и може някой да я отмени.

Много се колебая дали за повече реализъм да не пусна снимка как чистя печката, ама няма. Следобед отивам на плаж и ще се снимам там. Който иска драма да чете руска класика. Моята драма аз я римувам.

Още от Светла:

Невидимите хора

Ако Толстой имаше фейсбук

Автор: Радина Бисерова

Вече повече от десетилетие съм наясно с понятието “feedback”, за което чух за първи път, докато бях на един семинар, или както организаторите му го определят психологически тренинг. Там се обсъждаха партньорски, родител/и – дете/ца взаимоотношения. Един от акцентите беше колко е важно при приключване на връзка например да получиш “feedback” от вече бившия партньор. Да не излизаме от партньорството обидени, ядосани, гневни или просто безразлични. Обратната връзка може да е както положителна, така и негативна. В онзи момент тъкмо бях приключила връзка, чийто инициатор за края не бях аз. Побързах веднага да приложа наученото и насреща човекът също беше посещавал тези семинари (дори преди мен самата) и това предполагаше, че ще е наясно защо точно искам този отговор. Е, получих го, но не мисля, че ми беше много полезен и градивен “Ти си целеустремена.”. Може би сега асоциацията ви е – „тази“ сигурно е искала брак, деца... Не, не исках – бях в началото на двадесетте си години, учеща, работеща, пътешестваща – също като него. Дори в тази на пръв поглед неградивна обратна връзка, която получих, макар да ми отне време, осъзнах, че тя ми даде кураж, смелост или дори късмет – започнах работа в страхотна компания сред страхотни колеги, с голяма част, от които и до ден-днешен сме близки приятели. Макар отхвърлена се чувствах на гребена на вълната в морето на моя прекрасен живот.

Другата обратна връзка, за която се говореше на семинара е тази с родителите. Много от присъстващите хора бяха отишли на тренинга именно с тази задача или осъзнаха по време на него - колко важни са семейните модели, в които израстваме и какво влияние имат върху изграждането на конкретната личност. Факт е, че човек не избира семейството си, но родителите правят избор и преценяват в даден етап от живота си, че са способни да обичат, възпитат и отгледат човешко създание. Няма съвършена майка, нито съвършен баща – това са относителни понятия също като красотата, но всеки родител трябва да изслушва, поощрява и подкрепя детето си и същевременно, когато е нужно да критикува, изисква и дава личен пример.

Скоро изчетох текст на Мама Нинджа, в който тя разказваше как съпругът й винаги иска още малко от децата, а тя искрено им се радва на постиженията и успехите независимо колко малки са те. Това ме препрати към темата за обратната връзка и как в семейство, като тяхното (на Мария Пеева), симбиозата между родителите има прекрасен градивен ефект върху децата им. Това не е никак лека задача – някои го носят в себе си, други трябва осъзнато да работят върху усъвършенстване на модела в името на децата си.

Като цяло едва ли има мъж, жена, дете, на когото би му било приятно да получи негативна оценка, но тя е полезна. Чрез отрицателната обратна връзка човек може да разбере, кои са слабите му страни и да работи върху тях. Ако обаче коментарите са единствено и само лоши и критични, то човек дали би намерил мотивация за анализ и усъвършенстване?!

Средностатистическият човек има нужда от поощрение да чуе “Браво”, да получи похвала, прегръдка.

Все по-модерни са exit интервютата, както и регулярните атестационни форми в големите компании, благодарение, на които се предполага, че както служителят (настоящ или вече бивш), така и работодателят биха разбрали кои са силните и слабите им страни според отсрещната страна. За съжаление не всички, заемащи ръководни позиции, провеждащи подобни разговори са наясно как се прави. Има няколко модела мениджъри – едните само хвалят и поощряват и тогава средностатистическият служител е доволен от себе си и най-доброто, на което е способен е просто да продължи да поддържа това ниво, освен ако не е много амбициозен и не прецени да си постави по-високи цели; другият модел ръководители изтъкват само недостатъците на подчинения им или както жаргонно се изразяваме „набиват му канчето“ и не си позволяват (или дори не се досещат) да кажат нито една миниатюрна похвала. Смятат, че това ще мотивира и надъха работника да дава повече от себе си, да се старае, да отделя повече време и усилия, но всъщност в повечето случай мачканият човек предпочита да си тръгне и да потърси по-здравословна среда. Рядко се намират мазохисти или хора в безизходица, за които конкретната работа и свързаният с нея доход и удовлетворение да са жизненоважни за тях. Другите, които биха подминали абсолютна и единствено и само негативна обратна връзка са непукистите – те или са дебили, или са толкова над нещата, че нищо не би ги впечатлило. Човек, за когото работата не е единственото, най-важно и съкровено нещо в живота му, може да си каже: „Не им харесва нищо от това, което правя, но ми плащат заплатата, с която си осигурявам не лош стандарт, за какво да си го слагам присърце. Я да си свиркам и живея живота. Пък дано на следващата атестация се сетят да ме похвалят, затова че успях да.

Ако отрицателна обратна връзка върви ръка за ръка с поне една/две похвали, съм убедена, че получаващият би бил много по-повлиян, вслушан и мотивиран да работи върху слабите си страни. Като че ли този модел лидери за малцина в нашия корпоративен свят. Срещат се, но са като водата в пустинята.

Като родител, майка, изискваща и за огромно мое съжаление „лошото ченге“ вкъщи си повтарям и се старая да не съм критична към децата си, но е трудно. Хем искаш да възпиташ и отгледаш отговорни, добронамерени и благодарни деца, хем e почти мисия невъзможна - подредеността, чистотата и спретнатостта да са част от ежедневието на подрастващите, тъй като те сами са пожелали, а не ни се е наложило на нас – отглеждащите да им повторим достатъчно много пъти, докато са ни излезли мазоли на езиците. Децата имат нужда и да са шумни, емоционални и непринудени – все неща, които с годините им биват отнети под една или друга форма. И ние – техните родители си го напомняме регулярно, но в забързаното и натоварено ежедневие рядко съумяваме да си го припомним.

Психолозите съветват дори с малките деца, ако не подходим с директна похвала, то да използваме косвена, например докато говорим с някой познат, а малчуганите си играят около нас и смятаме, че не ни чуват (но всъщност те попиват всяка дума, всеки звук) – да споделим колко сме горди с последното постижение на детето ни или нещо, за което ни се иска рожбата ни да се старае още повече. Почти 100% гарантирано е, че мъничето наистина ще положи усилия в очакване на следващата похвала. Не е много по-различно и при възрастните.

Уви, и в партньорските отношения особено дългогодишните, с времето хората стават повече критични един към друг, докато в началото на една връзка, докато пеперудите още пърхат в коремите и сърцебиенето честичко е учестено – човек е склонен единствено и само да се възхищава на новия си партньор.

Неслучайно и в анкетните карти на хотелите например има две графи: какво ви хареса и какво не ви хареса – какво бихте подобрили или променили.

Дано все повече хора съумяват да дават градивни обратни връзки и съответно адекватно да се вслушат в получения feedback.

Може да харесате също:

От къде си?

Една мъжка изневяра

Има жени, които владеят всички типично мъжки умения - могат и гумата на колата да сменят, и ремонт у дома да спретнат. В групата ни Йоана Боянова, която отдавна познавате от веселите й истории, се оплака, че често й се налага да ходя в магазини за резервни части и не разбира защо мъжете я гледат снизходително.

А една друга майка от групата ни, Костадинка Илиева й обясни защо. Смяхме се много с историята й и с нейно позволение я споделям с вас.

Сега ще ти разкажа история защо мъжете се държат така.
Заради такива като мен. Не чули, не разбрали, не видели.
Когато се нанасяхме в апартамента ни преди година, се оказа, че една външна тръба тече.
Викнах майстори, огледаха, казаха - бързо ще стане.
Докато режат старата, аз отивам за нова. Магазинът е близо. Даже съм си записала на листче - тръба Ф16 (примерно), силикон, уплътнение.
И защото съм много умна, тръгнах с дълга черна рокля (килограмите не ми позволяват да нося къса такава).
Доволна и предоволна влизам в магазина, защото няма какво да се обърка, все пак имам си листче.
Обаче в магазина изобщо не намирам нито тъпата тръба, нито силикона. Търся някое момче, от работещите там, защото вече ми е ясно, че сама няма да се справя.

Момчета няма, има жени! Още по-добре, ще ми съчувстват, без да се присмиват, щото нали, жени сме все пак. Любезно й давам листчето, а тя се зачете и като почна:

- Колко да е дълга тръбата? (Не знам)
- Какъв цвят да е? ( Розово или лилаво има ли?)
- Естествено, че не! Сиво и оранжево. (Е, аман от сивотия, нека е оранжево!)
- Оранжевите са по-тънки? (Да й имам съчувствието)
- Силиконът колко грама да е? Водоустойчив или не? За вън или вътре? С пистолет или на ръка ще се стиска? (Ееееее, ама наистина да му се не види.)
Взе ми здравето тая кака, на всички скоби звънях да питам майсторите.
При последното обаждане те вече отрязали тръбата тук, молим се някой да не пусне вода, аз бързам , а майсторът ми казва да взема и една муфа.
Чула-недочула, бързам и без да затварям, викам след жената:
- Извинете, може ли и една мухла към нещата ми?
Е, ако щете вярвайте, цялата вселена притихна. Магазинът спря продажбите, хората спряха да дишат, майсторът даже не се чуваше. Изведнъж всички и в магазина и на телефона избухнаха в смях.
Ми мухла съм чула, мухла съм казала! Дотогава нито съм чувала, нито виждала какво е това муфа.
Жената, след като се насмя, каза, че мухли все още не продават, но муфа ще ми даде. (Само да питам за диаметъра).
Нарежда ми нещата, пита дали ще се справя, аз вече само искам да платя и да избягам.
Е, платих, трудно избягах, щото тъпата тръба беше три метра, а и аз съм с дълга черна рокля. Едва я наврях в колата и газ до ламарините. Повече до тоя магазин не съм ходила.

И за да не изглеждам съвсем жалка, ще кажа, че се справям почти с всичко сама, защото ми е наложително. Мъжът ми работи извън страната. Цяла къща пренесох сама с децата, с моята си кола, на която бях махнала седалките. Всички ремонти си правя сама.
Но винаги идва момент, когато ще потърсиш мухла в строителния магазин.

Посмяхте ли се добре?
А да ви кажа нещо сега и аз. От много “мъжки” неща не разбирам, гума не съм сменяла, тръбите и аз по цвят ги избирам, електрически ремонти не пипам. Но стане ли дума за мебели, чертежи разчитам и всичко сглобявам по-добре от мъжа ми! Така че да си гледат работата онези, които мислят, че ние жените нищо не знаем и не можем. Не можем, защото не сме се научили. А не сме се научили, ако не сме поискали.

Още от Йоана:

Панелна рапсодия

Родителството в няколко стъпки

Има много български татковци, на които се налага да работят в чужбина. Те прекарват дълго време разделени от децата си и това разстройва връзките помежду им. Децата разбират защо бащите им отсъстват, но признават, че са самотни и те им липсват. 

Има и татковци, които живеят извън семейството и не са се научили да общуват с децата си. Или има друга причина, която им пречи да бъдат близо до тях. Децата се отчуждават емоционално от тези бащи, а нерядко у тях се изгражда негативен образ за бащите. Децата, чиито бащи не участват в живота на семействата им, се притесняваха да споделят това с другите и избраха да не работят в ателиетата. Трудно е да имаш баща, когото не смееш да обичаш или който е толкова отдалечен.

В продължение на една година експерти от "Асоциация Анимус", заедно с професионалисти от пет български училища , се срещнаха с над 500 деца на възраст между 7 и 15 години, за да разберат как изглежда бащата в техните очи. Разказите им са събрани в книжката "Мили татко..."  

Публикуваме част от нея:

„Здравей, татко! Как си? Аз съм добре. Много ми липсваш. С нетърпение чакам да се прибереш от Франция. Надявам се да е скоро. Нядявам се ти също да си добре там, при положение че ти липсваме. Ти си най-добрият татко на света! Очаквам, че като си дойдеш ще прекараме време заедно. Хайде, идвай си скоро, защото искам да те напрегръщам и да ти се радвам. Когато дойдеш, ще видиш кучетата колко много са пораснали и са станали още по-непослушни. Много те обичам и много ми липсваш и те очакваме с нетърпение.“
(момиче, 11 г.)

„Преди баща ми да замине за Англия, живееше в Германия, а преди това – две години в Африка. Той много ми липсва и често се виждаме по Вайбър. Според мен, аз също много му липсвам, защото в квартирата, в която живее, е направил цяла стена с мои снимки.“ Бих искала да му кажа: усмихвай се повече! Той е тъжен понякога... Само работа, работа, и все повтаря, че трябва да се прибере... Но това го казва 4–5 години вече.“
(момиче, 14 г.)

Мили тате,
Много ми се иска да не си ходиш. Но знам, че няма как, защото просто трябва да отидеш в друга държава. Цяла нощ съм сънувала теб, тате, и въобще не ми се иска да си далеч от мен и сестричката ми.“
(момче, 8 г.)

„Кола – това е нещото, с което свързвам баща ми. Той си има такси.“
(момиче, 8 г.)

„Моят татко.

Тате за мен е най-добрият баща на галактиката. Но искам да се промени едно нещо, което ми липсва... Когато съм била малко бонбонче, татко се е прибирал навреме, помагал е на мама и ни е гледал. Когато малко повече сме пораснали, той се е разделил с мама. Тогава е започнал по-сериозно с работата. Когато съм била по-малка, не ме е взимал много често, но сега ме взима по-често. Купува ми всичко, само да се занимавам, докато работи. Предпочитам да не ми купува толкова неща, а да бъдем повече време заедно. Каквото и да стане, той пак е най-добрият баща за мен.“ (момче 10 г.)

 „Писмо за тате.

Скъпи тате, липсваш ми много. Аз искам да съм с теб. Ние сме отбор.“
(момче, 10 г.)

„Здравей, тате. Пиша ти за моето впечатление за тези единайсет години.
Ти винаги си бил до мен, много си ме обичаш, грижиш се за нас двете с мама, но винаги нещо те е деляло от нас, работата и местата. Това е малко неприятно, но ти си до мен, по какъвто и да е начин, затова аз много те обичам. Обичам те с твоите недостатъци, но и с тях, с мама се допълвате като сладко и филия. За тези години не си се предал нито веднъж, защото ти не се отказваш от целта си, постигаш я, дори да е много трудно. И затова за мен ти си перфектен и много те обичам.“
(момиче, 11 г.)

Родителите ми са разведени. Аз живея с мама и новия ѝ мъж. Баща ми живее в съседен град. Аз съм много близка с него, но той често ми липсва. Той отделя повече време на приятелите си и това понякога ме ядосва, особено, когато той променя нашите срещи, заради други неща. Но когато сме заедно, винаги си изкарваме добре, той е много весел човек.“
6. (момиче, 14 г.)

„За мен се грижи майка ми. Не познавам баща ми.“ (Откликва на поканата ни да нарисува нещо, което свързва с грижата на майка му за него. Рисува печка.)

(момче, 12 г.)

„Майка ми работи,
а баща ми е в Германия. Да се грижиш за някого, значи да му обръщаш внимание. А да НЕ се грижиш, означава да даваш пари на някого, когато той има нужда от внимание.“
(момиче, 12 г.)

„Това сме аз и баща ми в Лондон. Бях му на гости миналото лято. Учението е преди всичко, ако се справям добре, ще отида пак в Лондон при Биг Бен.“
(момиче, 12 г.)

„Баща ми живее в Румъния, той е оттам. Виждаме се само през лятото, когато отивам при него за един месец. Когато сме заедно, говорим на румънски.
Но ние си говорим по телефона всеки ден. Той ми е много важен, макар да не може да е до мен, той пак е с мен.“ (Родителите ѝ са разведени. Не е предала рисунката си.)
(момиче, 12 г.)

Цялата книжка може да изтеглите напълно безплатно тук.

Прочетете още:

Приказка за буквите, (с) които обичаме

Красиви хора