Автор: Траяна Кайракова

Ама какво само се обсъждат и маят за тези камери по училища и градини? Кой е „за“, кой „против“ - хич не ми пука. Аз гласувам с две ръце и три крака да ги има. Веднага ги искам, не утре, не някога, а сега! За градините не знам, там да каже някоя детска учителка. Аз ще кажа за училище.

Искам първо на входа.
Почва се влачене на големите от 08:00 до към 10:00. Цигари, кафета, гуреливи очи, полузаспали физиономии, коли, маркови дрешки, токчета. Изпиват се кафета и енергийни напитки, влиза се във фоайето. И там искам камера. Блъска се вратата. Ако е заключена, се изрежда цялата рода на лелката на портала в детайли. Влиза се.

- Ай, ма! Ко са моташ? Убитачка такава. Знайш кът ти изпукам един.

- Ама директорката не разрешава по време на час да отключваме.

- Бе, ай ше я таковам в директорката! Ай отваряй! Нали затуй ти плащат!

Затътряне към барчето.

- Ооооо, Танче! Кво има за ядене? Пак ли тия боклуци, бе? Дай една пица, ай от мене да мине.

- Къв час имаме, бе?

- Бе, кво ми пука.

Звънец за голямо междучасие. Малките се бият, блъскат, псуват, гонят, удрят, пързалят по коридорите. И там искам камери. На всеки коридор, от всеки ъгъл. От по-горните етажи хвърчат раници, химикали, пълни бутилки с вода. Циркът, не по-скоро зоопаркът, е пълен. Дежурни учители се въртят като пумпали, да не би някой да се пребие или пък да пребие друг. 10 минути сякаш са цял час. Звънец за влизане. Класна стая. И там искам камери – поне две. На последния чин момичетата вадят лакове, гримове, парфюми. Що не им слагаме големи огледала, ами се мъчат с тия джобните, бе! До тях се почва белот. Другите мажат по телефоните и са надули звука всички да чуят последното парче на Азис, да речем. На по-предните чинове шепа деца искат да чуят нещо и да запишат. Понякога им се получава. По-често обаче са сподиряни от викове: „Зубъри!“, „Подмазвачи!“, „Тъпанари!“.

Тук ще се заснемат и учители, разбира се. Някои крещят от безсилие, пък насреща им се подиграват. Други са овладели класа и макар на никого да не му се слуша, има що-годе някаква тишина. Една от колежките вади от калъфа за очила дистанционно на телевизора, ама случва се. Някои сигурно бият, щипят, псуват, малтретират, не знам. Обаче да се запише! Нали това е целта. Пишат се двойки нарочно, изпитва се без предупреждение, пак нарочно, преподава се урок, пак нарочно. Искат се домашни без причина.

Всичко да се вижда. В близък план да се вижда! Не как да е!

Искам камери във всяка тоалетна! Във всяка! Стените – красота! Пикасо ще завиди и ще се обърне в гроба, че и той не е такъв талант. Стените са изрисувани. Къде с химикал, къде с маркер, къде не с рисувателни средства. Надписи бол – „Да ти е… майката, Пешо!“, „Марио, п…о тъпа, да го духаш!“, „ А+В= ВНЛ“, „Пешева смърди и пърди!“… Долу – минирано. Веднъж питах едно момиченце защо не пуска водата, каза, че нямало нужда. Пък неговата голяма нужда смърдеше в целия коридор. Сигурно у тях майка му ходи след всички вкъщи и пуска водата.

Няма да забравя един детски лагер. Момченце в 5-и клас, килограми около 80. Цяла седмица се оплаква от корем. Почудихме се какво да го правим. Обади се майката и каза, че не е ходил до тоалетна 7 дни. Що бе? Не можел на дупка. Трябвало седало. Бе тия хора в планината, или на село не са ли ходили? Де да му търся седалка? Както и да е, оправихме се.

В тоалетните могат да те натиснат, обарат, набият. Да ти пуснат чантата в мивката или в дупката, пълна с… ясно е с какво. Оставят се чешмите да текат, чупят се лампи, вика се с всичка сила, щото кънти много яко. Могат да те полеят с вода, да те блъскат в стените, яко да те сплашат, случайно да ти пуснат телефона в дупката.

Искам камери в дирекцията! По всяко време влиза всеки. Доставчици, снабдители, предлагащи театър, предлагащи брошури, учебници, концерти. Майстори за водата, парното, тока, течовете, газта, полиция, Закрила на детето, Детска педагогическа стая, пожарна, лекари от линейка, треньорите на детските клубове и т.н.

Обаче най-обичам да влизат родители.

- Детето ми е малко хиперактивно. Не искам ресурсната от миналата година, за нищо не става!

В същото време хлапето почупва де що намери, пищи с глас и се въргаля по земята. Оказва се, че диагнозата е доста по-сложна, ама ха де! Върви да спориш с радио.

- Ще я изгоните тая Петя от класа. Всички се оплакват. Вземете мерки, щото ще се оплача в инспектората!

- Иванова за нищо не става! За какво я държите тука? Уволнете я веднага! Що е писала двойка на сина ми? Дал е празен лист, щото не му е стигнало времето да направи контролната!

А стига бе! 40 минути и няма два реда на листа? Колежката чисто е за трепане с лопата.

- Синът ми е бил ударен от негов съученик. Да бъде изключен незабавно!

- Ама той му е счупил зъбите преди това – отговаря директорката.

- Няма значение, нали го е ударил.

Последната случка обаче ми дойде в повече. Дете в индивидуална форма на обучение, по специална програма, със специални грижи. Бе как не се яви учител, който да угоди на родителите. Искат количествени оценки, независимо от диагнозата на детето, липсата на говор и само механична памет. Разговорът:

- Тая по-български е отврат! Само дъртачки в това училище, не я искаме!

Колежката е една от най-добрите учители по БЕЛ в града. Всеки ден специално подготвя уроците като приказка, за да са подходящи за умственото развитие на детето. Разказва за Херкулес и как убил с голи ръце змии.

- Цяла нощ детето не можа да спи, бе! Тая малоумна ли е? Оная по музика що й пуска само детски песни? Народни искам!

- Ами те учат „Теория на музиката“, колежката се мъчи да пригоди материала към детето.

- Не ме интересува! Народни искам! Никой не работи в това училище. Чудите се само кога да си тръгнете. Аман от вас!

- Като цяло, харесвам всички ви учители, но отношението ви е отвратително! Не ставате всичките!

Тук всички изпаднахме в ужас и потрес. Не разбираме вече какво се иска от нас, освен да отговаряме на жалби до инспектората, кмета и министерството. Нали знаете как се радват учениците, когато учител се разболее? Да ме прощава Господ, ама ако го няма детето, дишаме като бели хора. То, горкото, нищо не ни прави, ама ние ходим като въртоглави и чакаме поредния залп. Засега, от началото на учебната година, сме имали само 5 проверки. Боже, кога ще дойде лятото? А кога ще завърши детето, или ние ще свършим?

Искам си камерите! Чувате ли? Искам ги! И ако не сте разбрали, да са със звук! Всичко да се чува ясно и подробно! Защото вашето дете не псува, не обижда, не ругае, не се гаври с учители и ученици, пише, учи, мълчи, пълен отличник е, бият го, наказват го, малтретират го, крадат му нещата, не лъже, учтиво е! И да, такова е у вас, но по цял ден е с нас…

Затова - веднага ми слагайте камерите! Умолявам ви, сложете ги!

Препоръчваме ви още:

Дайте я тая телевизия!

Денят на един учител някъде в България

Като майка и учител