Автор: Надежда Сталянова

Сега, когато наближава новата учебна година, ние, родителите, с грижа и лека тревога чакаме какво предстои на децата ни, чудим се как ще учат и как да ги подготвим за следващите месеци. Много би ми се искало обаче да ви представя училището такова, каквото е било преди повече от 100 години – първо, за да се посмеем на тогавашните проблеми, но и да се убедим, че наистина, каквото и да се е случвало и случва днес, за българина това да изучиш детето си остава едно от най-важните неща в живота. 

Моят прадядо, Иван Милев, е бил селски учител повече от 30 години в родното си село Добри Дял. Когато се пенсионира, той написва спомените си за живота в селото. Тези спомени са писани през 1950 година на ръка и бяха останали в семейството. 70 години след написването им аз и сестра ми, неговите правнучки, ги издадохме в книга, защото разказите в тях са интересни за широк кръг читатели. 

Ето какво пише прадядо ми за селското училище и нрави в китното селце Добри дял, а предполагам, че така е било и в училищата в цяла тогавашна България. 

„Към 1855-1856 година бях ученик в селото Козаревец. Там вече имаше училище, отворено от поп Илия, а в нашето село още нямаше. Учители ни бяха поп Илия и някой си даскал Димитър. Учехме се в църквата – църковната килия. Седяхме на четири рогозки, постлани на земята. Дисциплината беше много строга. Много бой ядяхме. Поп Илия не беше толкова лош, но даскал Димитър беше страшилище. Той беше същевременно и обущар. Кърпеше обуща и с един дълъг осенов пърт постоянно шибаше где кого свари в стаята, за да имало тишина. А често и при гробна тишина, просто по навик прътът постоянно минаваше над главите ни. Струва ми се, че тоя безчовечен бой тогава в училище беше причина много желаещи да се учат да ги е страх да прескочат прага на училището. Просто, когато някой баща кажеше, че ще го прати на даскала и той ще го оправи, детето загубваше ума и дума пред страха от училищния бой“.

Не може да се отрече, че преди години училището е било едно  непривлекателно място за ограмотяване. Не е имало обучени учители, често такива са ставали и случайни хора. Учителят е научавал своите ученици само на това, което и той с голяма мъка е бил научил. Липсвали са педагогическите похвати, никой не е държал да събуди интерес у учениците или да се замисли да преподава материала по по-лесен или усвоим начин. Моят прадядо пише, че липсата на научната материя на много места е била запълнени с едничкото и универсално средство: телесните наказания, убеждението, че пръчката е райско дърво, тя оправя всички и всичко, казвали и родители и учители. Затова и първоначалното килийно училище, не само че не е привличало учениците, но е било синоним на някакво мъчилище, което на всяка цена десетки селски деца са се мъчили да избягнат. Съселяните му разказват, че при думите: „аз ще те пратя на даскала, той ще те оправи тебе“ всяко дете просто е изпадало в ужас, загубвало е и ума и дума и е правило всичко възможно само и само да бъде по-далеко от това мъчилище. 

Тридесет години по-късно, през 1878 година,  в селото вече има назначен истински учител, който, виждайки схлупената и негодна за нищо църковна килия, която се използва за класна стая, в един празничен ден свиква първенците на Добри дял и им казва: „Килията, както и всяка наета стаичка за училище, са крайно негодни и са просто мъчилище както за учениците, така и за учителя. Всяка работа, за да бъде извършена успешна – казвал той – трябва да си има своите дюзани (необходими помагала и условия). А за ученето е необходимо широка и светла стая. И срамота е за Добри-дялчени при свободна вече България да си блъскаме главите и да просвещаваме децата. Трябва сериозно да се замислим за постройката на сдание специално за училище.“

Жителите на малкото Горнооряховско село явно са осъзнавали силата и ценността на просветата. През 1879 година сградата на училището е била почната и през есента на 1880 година привършена. Първият учител, който започва да учи  деца в новопостроеното училище, е бил учителят Йордан Попов. Той, виждайки как децата момиченца спокойно си играят на улицата, без да се затрогват от мисълта за някакво училище, нито пък родителите им са се вълнували от това, по време на един празник свиква бащи и майки на събрание. На много простичък език им обяснява, че науката е еднакво необходима и полезна както за момчетата, така и за момичетата. Както казвал той, както войникът трябвало да пише на своята млада булка, така и булката трябва да знае да му прочете писмото и да му отговори, защото е срамота да ходи да търси други мъже да й четат писмото и да им се моли да й напишат писмо. А дали пък ще пишат това, което тя иска, или ще й надращят Бог знае какво. Както момчето трябва да знае да си прави сметката, когато купува и продава нещо, така също и момичето (жената) трябва да си разбира от сметката, за да не се подиграват с нея по-хитрите хора. Затова грехота е да останат децата ви момичета слепи, когато днес имате възможност да отворите и техните очи.

Всички помним сцената от „Под игото“ с годишния изпит на учениците. Моят прадядо също описва това събитие като празник на учители, родители, ученици и на цялото село: „Още повече и никому от ум не излизаше публичният изпит, който ставаше в края на учебната година и на който пред родители и учители всякой трябваше да покаже какво е научил и какво знае. Тоя изпит бе и едно тридневно тържество за училище и родители. 10-15 дни преди изпита се правеше постоянно повторение и изпитване върху изучения материал“.

Въпреки резките промени в живота около нас, едно е сигурно, всяка есен чакаме новата учебна година. Нека е успешна за всички – ученици, учители и родители!

Бел. ред. Книгата с историята на "Добри дял" е изключително интересна, можете да я намерите в книжарниците. Повече за нея ето тук.

Снимката е от българското училище в Силистра, открито през 1856 г., източник - учители.бг, оригинален източник - вестник. „Силистренска трибуна” 25 май 1956 г.

.