Автор: Мария Пеева

Уморихте ли се от празници? Честно?

Хубави бяха моите, и доста шумни, и весели, и малко тъжни на моменти. Шарени, досущ коледна елха, ама след като детските ръчички и котката са я поошмулили.

И нещо ще ви подшушна под секрет. Не знам кой е казал “Ех, да свършат празниците, че да си почина”, но го разбирам този човек много добре.

Преди малко големите деца се прибраха от тридневен купон на хижа и имат толкова изтощен вид, все едно три дни са ринали сняг там. Посрещнах ги с баница с късмети. У дома обичаме традициите, но си ги нагласяме така, че те да робуват на нас, а не ние на тях. По тази причина, ако не сме всички заедно на Нова Година, баницата с късмети се прави на първи януари, а понякога и на втори - чак когато се съберем заедно. На мен ми се падна "нова работа". Няма лошо, аз от работа не се плаша, нито стара, нито нова, важното е да ми е на сърце.

На едно от момчетата се паднаха “парите” и той обяви, че щял да пуска тото. Което веднага ми напомни за тази велика мисъл на най-великия шоумен:

“На света няма такова нещо като късмет. Няма човек, който сутрин да излезе и да намери портфейл със злато на улицата днес, после още един утре, и така ден след ден. Може да му се случи веднъж, но ако разчита само на късмета, ще изгуби портфейла със същата лекота, с която го е намерил.”

Аз на тези новогодишни късметчета не бих разчитала много-много, му рекох. Ако иска пари, ще трябва да си ги изработи. Ако иска здраве, ще трябва да се погрижи за него. Да, късметът не е маловажен и с годините се научих да го ценя повече, отколкото в младостта си, но и само на него не бива да чакаме. Затова и тези новогодишни късметчета ги приемам само като приятен ритуал, нищо че децата толкова им се радват. Макар че сега като се замисля, колкото пъти ми се е паднало бебе, все имаме бебе през годината. Но не е като щъркелът да го е донесъл, така че пак не е само въпрос на късмет.

Иначе за празниците, както ви казах, шарени бяха. Изобилие от гости, подаръци, гозби и сладки приказки. Имаше и танци, и разходки, и коледни базари, и игри, и филми, и експерименти, и скарани деца, и щастливи деца, и купища перални, и изобщо всичко. 

Ето и личната ми класация за изминалите празници:

Най-вкусно ястие - едни божествени курабийки, които Яна направи и се изядоха още преди да настане Бъдни вечер. Рецептата ще я помолим да я сподели в коментарите. Заедно с Теди ги правеха, той служеше повече за чирак, но се навърташе около нея и бяха много сладка картинка двамата. Може би затова и станаха толкова хубави тези пусти курабии - какаови с бяло сърце от фъстъчено масло, или тахан или не знам каква точно магия спретна снаха ми. 

Рецепта "от дефект - ефект" - баницата с кайма, която на бърза ръка импровизирах, след като бях обещала на сватовете да ги изпратя с баница, а се оказа, че една кутия, която мислех за сирене, всъщност е кисело мляко. Но повиках неволята и запържих кайма с праз, разтопих пакет масло, наредих корите с тази плънка и за няма и час се появи въпросната баница с кайма, която момчетата единодушно обявиха за най-вкусна на света. 

Най-любим подарък - тук съм в колебание, защото буквално нямаше подарък под нашата елха, който да не донесе радост на някой от 14-те души у дома. Но мисля, че подаръкът, който най-много хареса лично НА МЕН, всъщност беше за Иван - ваучер за танго - три индивидуални урока. Ох, иска ми се да бяхте видели физиономията му, когато го прочете.

Най-смешен подарък - сам по себе си подаръкът изобщо не е смешен, много е мил. Но анонсът му беше толкова забавен, че после цяла вечер се майтапихме. Да поясня - тъй като винаги сме толкова много хора, всички подаръци са “от дядо Коледа”. И се слагат под елхата с надписана картичка, а някое от децата ги раздава, като чете за кого са. Тази година голямата чест се падна на Коко. Когато стигна до въпросния подарък обаче, изглежда етикетчето беше паднало, защото детето се зачуди:

- Я, този плик за кого е? Чакай да надникна.

Надя се обади:
- За майка ти е.

Коко:
- Интересен подарък... Мамо, заповядай ТРИ ЧЕРНИ БЕБЕТА от Дядо Коледа.

И сега на камината ми са кацнали “трите черни бебета от Дядо Коледа”, а аз се подсмихвам всеки път, като погледна натам.

Най-забавна случка - и тук имам големи колебания. Имаше един много интересен разговор за смъртта с големите деца, но той е за отделна история, защото е доста дълъг. Но може би би най-смешно беше, когато отидох да приспя Боби снощи, и разпоредих тишина в хола, докато заспи. А когато се върнах, децата ронеха сълзи в мрачна тишина. Всичко това навръх, връх Новата година, време на надежди и отлично настроение. 

- Какво става тук? - попитах.

Иван ме погледна гузно.

- Ами нали каза да пазим тишина и…

Беше им пуснал документален филм за ЕБОЛА.

Е, филмът беше на края и не успя да натъжи мен. Та оправихме настроението на бърза ръка. Но наистина на Пеев не може да му се отрече, че е изобретателен.

Най-красива снимка от трапезата? Ето я.

Най-тъжната случка? Най-тъжно ми беше, че толкова близки не са с нас - нито родителите ми, нито свекърва ми, нито Митко. Но за нашите най-вече ме боли. Защото знам, че там някъде в техния малък, затворен, объркан свят, който ми е трудно да си представя, мен вече ме няма, нито децата, нито всички прекрасни спомени, които сме си създали през годините. И имам само един начин да се справям с тази болка, като разказвам за тях, като правя всичко по силите си децата да ги помнят като хората, които бяха преди деменцията. Така лекувам болката - с истории - хубави, смешни, тъжни, всякакви.

Тази снимка на татко е точно преди Коледа. Отидох да ги видя с мама. Водех с мен Фреди, който е едно доста злобничко, старо куче, с крайна нетърпимост към целия останал свят освен мен. (Ще добавя, че светът не губи особено от тази омраза, защото Фреди, освен че е киселяк, и доста понамирисва). Но по някаква тяхна си логика, логиката на старостта или пък логиката на обичта, Фреди и баща ми се харесаха от пръв поглед. И това е колкото тъжно, толкова и мило. Тази история също я разказах на децата. Татко го нямаше на масата, но беше с нас. И винаги ще е така, докато някой от нас е тук.

Това, накратко, беше моята Коледа, моята Нова година.

Погледнах си последните истории и в една от тях открих с какво нетърпение съм очаквала празниците, за да си почина. А сега усещам, че с нетърпение очаквам да се върна в обичайния си ритъм, да подхвана новите задачи и да приключа старите, за които времето не стигна.

А дали пък това не е най-хубавото на дългите семейни ваканции? Че все някога свършват и животът след тях... продължава :)

Нека ни е добра година тази 2020! Със сигурност започна добре :) 

Повече за Фреди разказвам тук.

Историята на родителите ми споделям тук и тук.

Автор: Ина Зарева

Много трудно ли беше? Задъхвахте ли се от умора да останете прави; загрубяха ли ръцете ви в опити да се задържите? Не се срамувайте от мазолите си. Не стискайте повече юмруци. Вие сте тук, където искате да сте. Успяхте, оцеляхте и все още сте изправени. 

Поспрете и отпуснете раменете си.

Предаваха ли ви много? Болеше ли непоносимо; кървят ли още раните? Не скривайте белезите по тялото. Носете ги гордо като от най-важната битка в живота си. Вие сте тук и все още сте цели.

Поспрете и оставете сълзите си да измият прахта.

Загубихте ли някого? Все още ли не можете да дишате от болка? Жигосват ли ви спомените? Раздира ли ви липсата, като да са взели най-важния ви орган? Продължете смисъла му. Живейте с още по-голяма страст, обичайте с още по-голям плам.

Преди това поспрете за малко и изкрещете мъката си.

Ограбиха ли ви? Влязоха ли с кални ботуши в най-дълбоките кътчета на спестеното в  дома, душата, мислите, чувствата? А вие си мислихте, че не сте богати! И отново ще бъдете.

Поспрете и оставете гнева да си тръгне вече.

Празно ли ви е? Не сбъднахте целите си? Не се ли срещнахте с мечтите си? Не успяхте ли да зарадвате себе си? Вероятно вие сте била нечии цели и мечти. Трогвали сте близки, усмихвали сте непознати, разсмивали сте самотници. Не ви е стигнало времето само за вас самите.

Поспрете и се огледайте – около вас е пълно с обич.

Уморени ли сте? Толкова много зависи от вас, че нямате миг за почивка? Криете се зад широка усмивка, гримирате замъглени от безсъние очи, ръцете ви инстинктивно продължават да отброяват задачите за деня, докато тялото ви трепери. Не се оставяйте на студа, защото той ще заскрежи и вас, и тези, които зависят от вас.

Поспрете. Поспрете. Поспрете. 

Изгубихте ли се? Равният, широк и дълъг път изчезна изведнъж, а вие се лутате в тесни и непроходими пътеки. Всяка сутрин избирате нова, а вечер се връщате обратно още по-изранени и обезверени. Докато накрая спирате да отваряте вратата, да правите стъпки, да търсите пътя. Вероятно сте точно там, където трябва да сте. По-трудно е от преди, защото сте се изкачили нагоре, където винаги е стръмно, трънливо и мъгливо, а не защото не заслужавате повече. 

Поспрете и си повярвайте. Отново.

Щастливо ли ви е? Намерихте се, обикнахте се и се сбъднахте. Имате посока и смисъл. Радвате се на изобилие. 

Поспрете и благодарете.

Обичате ли? Силно, безусловно, дълготърпеливо. Обичате повече от себе си и от всичко досега. Споделено, осмислено, реално. Страхувате се, че ще свърши, че нещо ще замъгли сетивата и ще наруши съвършенството?

Поспрете и запаметете тази любов, така че да я имате винаги.

Успяхте ли? Постигнахте ли каквото искахте? Работихте неуморно, раздадохте себе си, надминахте очакванията. Наградата ви е напълно заслужена. 

Поспрете и отдайте време на радостта.

Помогнахте ли? На човек в беда; на същество в самотата му; на приятел да се намери; на непознат да открие отново Човека; на дете да повярва в чудо; на възрастен да не се отказва от живота си; на врага, да не му подарите омраза? Направихте ли някого поне малко по-спокоен, усмихнат, защитен, обичан, окрилен?

Не спирайте! Не спирайте! Не спирайте!

Каквато и да е била годината ви, няма я вече. Изтече като пясък между детски пръстчета и остави смешни фигурки по пътя ви. Между тях са ямите, в които понякога пропадахте, някъде далече са и празните кораби, които ви зареждаха с надежда. Дванадесетте острова, на които посрещахте бури, радвахте се на слънце, плувахте храбро, изпълвахте с живот или опустошавахте с отчаяние, се стопиха в безпощадната мараня на времето. 

Натежа ли ви? Умориха ли се раменете ви? Забавиха ли се стъпките ви?

Поспрете за малко. Отпуснете ръцете си, затворете очи и я оставете да си отиде.

Да се спусне бавно по тялото, да целуне кожата, да прегърне за последно нозете ви и да се свлече кротко до тях. 

Хищна или ласкава, трудна или безгрижна, безпощадна или грижовна - прекрачете остатъците ѝ, поемете въздух и облечете новата. Прекрасна е, нали! И ви е съвсем по мярка. 

Заслужихте си този миг. Насладете му се. 

По-силни сте, по-мъдри, по-красиви, по-смели, по-безстрашни. Можете много повече от преди. 

Сега всичко започва отново. 

Помечтайте, поискайте, прицелете се. 

Вие сте!

Още от Ина:

Майките също сънуват

Житие и страдание на тийнейджърския гардероб

Автор: Мария Пеева

Много от вас прочетоха “Кажи ми какво гледаш и ще ти кажа какъв си” преди няколко седмици. Наскоро в групата ни обсъждахме коледните филми и кой какво гледа през почивните дни. Ние, разбира се, също си имаме фаворити. И наред с любимия ни семеен филм “Наистина любов”, който задължително гледаме всяка година, заедно с традиционните “Сам вкъщи”, на които децата винаги се смеят, заедно с мачовете на Ливърпул на момчетата и кулинарните канали за мен и Яна, тази година в списъка ни влезе и канал Да Винчи. От читатели разбирам, че не всички кабелни оператори го предлагат, но тъй като имаше запитване, специално проверих, че каналът е достъпен за клиенти на А1, Булсатком, NET1 и Виваком. Вероятно скоро и други ще го предлагат. Поне така се надявам, защото определено имаме нужда от повече добри и интересни образователни канали. А също и от някой, който да ни ги препоръча, защото лично аз, като човек, който не гледа много телевизия, научих за него със закъснение, доста след като вече е на разположение. В тази статия ще споделя малко информация за две от шоутата, които сме си харесали.

Алекс все още срича, затова с него гледаме дублираните на български сериали. Казвала съм ви за моята мечта някой от момчетата да стане лекар. Но дори и да не стане, от “Операция ОХ” ще научи много за медицината и човешкото тяло, и то по полезен и забавен начин. Двамата водещи Крис и Ксанд са близнаци, а освен това са и лекари. Правят разни експерименти и чрез тях отвеждат децата на интересни приключения в света на биологията, при това с много хумор. Харесва ми и този момент, че болниците и работата, която лекарите вършат в тях, се представят така, че страхът на децата от бялата престилка да бъде преодолян. Разказват за миниатюрните същества, които живеят по нас и в нас, а експериментите им са толкова шантави, че няма как да не разсмеят децата. Но и те самите изобщо не са случайни хора, които просто са решили да станат водещи на детско предаване. Крис ван Тюлекен е завършил медицина в Оксфордския университет, Англия. Специализирал е инфекциозни заболявания и тропическа медицина и работи в болницата за тропически болести в Лондон. Близнакът му Ксанд се дипломирал заедно с него. След като специализирал в областта на тропическата медицина, обиколил целия свят, преди да се установи в Ню Йорк, където прави изследвания. И двамата са много чаровни и завладяващи, а най-важното според мен е, че са истински лекари, което допълнително допринася за реалността на шоуто. Мисля, че за децата е важно да виждат такъв пример и да се срещат с науката и чрез такива личности, а не само със суховато представените образи от учебниците.

Другият научен сериал за малките зрители е “Уголемена наука”. Водещ е Фил, който напомня за някакъв луд учен, заразяващ всички с ентусиазма си. Във всеки епизод Фил показва някакъв експеримент, който може да бъде направен и у дома. Присъствала съм веднъж на учебен час, в който учителката по подобен начин демонстрира пред децата опит с вода, и после покани и тях да го направят, след което им разказа за свойствата на водата. Децата бяха запленени. Това впоследствие ме вдъхнови да включа експериментите много активно в детските занимания у дома - не само защото е забавно за децата, а и защото ги учи на много за природата. Присъствах на подобен урок за по-големи, в който обясняваха свойствата на електричеството и също беше уникално. За жалост не се прилага редовно в училище, рядко има нужните условия, а би трябвало. Но хубавото на този сериал е, че показва всякакви експерименти не просто като идея за нещо, което може да направиш в домашни условия, а представя и мащабния аспект, по който тези експерименти се прилагат в науката и индустрията. Децата придобиват реална представа как изучаването на природата, веществата,  вълните, всичко около нас, всъщност позволява на човечеството да се развива и да постига толкова много във всякакви области. В последната серия, която гледахме, Фил демонстрира свойствата на светлината и как човек може да си направи домашен перископ. И например да следи тайно какви ги върши големия му брат в другия край на къщата само с няколко огледала. :)

Да си призная, и големите се заглеждаме по епизодите. И нерядко след това започваме да ровим в интернет, за да открием някаква допълнителна информация или да отговорим на въпросите, които децата задават след шоуто. 

Ако се загледате в канала, ще откриете и много други поредици за различни възрасти, а програмата на Да Винчи може да следите още във фейсбук и инстаграм. Скоро очаквайте да ви позанимая и с още два от тези сериали за най-малките, които са вече и дублирани на български. На основната снимка виждате един малък учен, който вчера направи всевъзможни експерименти, включително и дали сол се разтваря добре в прясно мляко (отлично се разтваря, както открихме чак тази сутрин на закуска). Затова завършвам с препоръка към родители, баби и дядовци - винаги дръжте под око експериментите, за да не давате жертви в името на науката, пък били те и една кутия добре подсолено прясно мляко.

Още по темата за детската любознателност:

Защо за децата е полезно да готвят

Катина Цолова ни прати това прекрасно писмо-приказка. С радост го споделям с вас.

Здравейте,

Исках да ви разкажа за една традиция, която се появи между мен и дъщеря ми (тя е на 9 години). Още миналата Коледа тя поиска за подарък "писмо от Дядо Коледа". Тогава ѝ написах писмо и тя беше изключително горда и щастлива. Разнасяше го, сричаше го и така. А пък и двете сме наясно, че тя знае кой е написал писмото, но очите ѝ светят от радост. Тази година изпитването продължи с още по-голяма сила. Пожела си дракон. Истински дракон! Тя е фен на филма "Как да си дресираш дракон".  И така, нямах друг избор. Написах ѝ следващото писмо. Не очаквах тя да се впечатли, особено след като вече е съвсем наясно, но сгреших - тя го разказа на всички около себе си.  Прочете го сама, а то четири листа ръкописно написано. След като го прочете, дойде при мен и ме попита с хитър, светещ поглед, в който имаше много доволство - "Мамо, мислиш ли, че аз съм човек - дракон?" Следващия коментар беше - "не искам да спирам да вярвам в Дядо Коледа, нито във вълшебства и вълшебни герои. Обичам те, мамо...!" Преди лягане се обърна към мен и тихичко ми каза "благодаря за подаръците, мамо!"

Не знам дали си струва да публикувате това писмо. Знам, че Дана ще го чете още много пъти и се  надявам всеки път да открива нещо за себе си. Просто си мисля, че е един от начините да предадем на децата си нашите послания и те все пак да стигнат до тях. Но също така, е изключително вълнуващо, докато го пишеш, влизаш в обувките на белобрадия старец, съзнанието ти трябва да се опита да възприема като дете и някъде там трябва да останеш себе си, докато къдриш буквите върху белия лист и във всяка завъртулка скриваш я усмивка, я сълза, я пробудила се вяра в чудесата.

Здравей мило момиче,

Знам, че отново ме изпитваш. Знам, че не искаш да повярваш на това, че не съществувам и затова тази година ми поръча дракон. Истински дракон! А това означава приказка. Ти вече имаш дракон, даже няколко, това е тайната, която ще ти разкрия. Едно време още тогава, когато съществували приказни същества, още когато знанието не пречело на фантазията, на магията и на вярата, навсякъде щъкали дракони, еднорози, тролове, феи и елфи.  Всички приказни същества намирали място в света на хората, даже и аз. Знаеш ли, че едно нещо съществува тогава, когато му обръщаш внимание особено ако е фантазия? Науката се развивала, техниката също, информацията станала достъпна, хората създали електричество, автомобили, градове, мобилност, мултикултурност, обмяна на опит, Гугъл и Фейсбук и пр. В цялото това знание всеки ден някой опровергавал съществуването на приказните същества, а когато това стане, те изчезват. Не, не наистина, но спираме да ги виждаме. Затова днес само децата все още успяват да ни видят, другите са забравили как се гледа. Приказните същества страдали, защото искали да бъдат част от живота на хората и започнали да се превръщат в хора.

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа! 

Хората - дракони са от тези, дето ще те стреснат, ще изръмжат, ще те опърлят и ще те спасят от огъня. Те ще те научат да летиш и да се приземяваш. От онези, които ще усещат на каква честота бие сърцето и няма да се опитват да я променят. По това ще ги познаеш, че са дискретни и винаги наблизо. Те не ти четат морал и верни напътствия в живота, те просто са там, за теб. Както хората-ангели, както хората-елфи и феи. Просто всеки е различен, но ако търсиш дракон - дракон ще получиш. Те, както се сещаш, не са непременно най-красивите, но в погледа им ще видиш сила, разум и малко магия. Вероятно точно това ги прави толкова привлекателни. Те ще ти покажат силата на знанието, умението да усещаш хората отвъд усмивките, етикетите и вещите, но най-вече ще те научат да се свързваш с останалите чрез сърцето си - невидимо, силно и магично. Това ще те изпълва с трепет и вълнение, с желание да откриваш, да пътуваш, да мечтаеш. По себе си ще ги познаеш. Няма да ги чуеш да се заливат от смях, но това не значи, че нямат най-финото чувство за хумор. Всъщност рядко ще ги видиш усмихнати, но когато ти подарят усмивка, тя ще те прегърне, погъделичка и повдигне малко над земята. Те ще ти дават спокойствие и сигурност, ще знаеш, че дори да не са до теб можеш да разчиташ на тях. Такива са хората - дракони, само трябва да научиш техния език, той не е език на думите, ясно ти е, че те не говорят. Това е езикът на тишината, защото когато говориш на него, можеш да чуеш сърцето си. Когато откриеш човек-дракон, Дана, го пази близо до сърцето си... с тихо внимание. 

Обичам те, мила Дана. Ако спреш да вярваш в мен, аз няма да изчезна, само ти ще спреш да ме виждаш.

Желая ти прекрасен празник. Целуни братчето си от мен! 

Твоят Дядо Коледа

Автор: Мария Пеева

Всички щастливи семейства си приличат, така започва “Ана Каренина”. Затова и в тази история няма да прочете нищо ново, драматично или разтърсващо. Може би дори ще ви се стори скучна.

Но това си е нашата история.

27 декември 1992 година беше най-студеният ден от 100 години насам. Поне така казаха по радиото в онова утро, докато се опитвах да раздвижа жестоко схванатия си врат. Схванат, но не от студ, а защото цяла нощ бях спала с ролки за първи и единствен път в живота си по заръка на фризьорката, която всеки момент щеше да пристигне и да се опита да превърне невъобразимо заплетеното чудо на главата ми в красиво подредена сватбена прическа. Такава, че когато Иван ме види, да му се подкосят краката, да му блеснат очите, да запърха сърцето му и да разбере, че аз и само аз съм жената на деня, годината и живота му. Ефектът “уау” му казват днес. Тогава този израз не беше модерен, но идеята ми беше ясна. Впечатли го, за да го спечелиш.

27 години по-късно си давам ясна сметка, че прическата ми не беше чак толкова “уау”. А също, че и да впечатлиш младоженеца на сватбения ден съвсем не е достатъчно, за да го спечелиш за цял живот. Има цял куп други необходими условия. Но понякога, нито много рядко, нито много често, пъзелът се нарежда. И то така се нарежда, че хората, които ви познават, се чудят истински ли сте. И на някои вдъхвате надежда - ето, да, възможно е да има семейно щастие. А други мъничко ви завиждат и си казват, че или сте невероятни късметлии, или някой от двамата, а може би и двамата, сте уникални и неповторими хора и затова така ви се е получило.

Но не е така. Поне сега едно вече пораснало момиче вижда нещата по много по различен начин. Изобщо не е само до късмет. Късмет е дотолкова, доколкото и двамата сме живи и здрави, защото в живота се случват неща извън нашия контрол и понякога и да искаш, нямаш възможност да си с този, когото обичаш, просто защото него вече го няма или не е същият. Та в това отношение е въпрос на късмет. 

Всичко останало обаче не е. И не е защото сме някакви уникални и неповторими хора. Нито аз съм неземно красива, кулинарна или сексуална богиня. Нито той е безумно богат, умен и успешен, обаятелен кавалер и тигър в леглото. Всъщност, ние сме точно такива, но само един за друг. И може би това е разковничето. Че един за друг сме готови да бъдем всичко и да направим всичко. Всичко, което би направило другия щастлив. Дори с риск да наруши собственото ни спокойствие. Дори да ни коства огромни усилия. Или време. Или последната стотинка в джоба ни. Или сънят, работата и здравето. Просто всичко.

Да, цената на щастливия брак е висока, но когато обичаш, не ти струва нищо. Плащаш я с усмивка, защото знаеш, че си заслужава. Създаваш малки радости на другия и цениш щастието му. И ти е едно такова топло на душата, защото си се отказал от нещо свое, за да видиш неговия поглед. А после улавяш как той прави същото за теб и се просълзяваш. Знаеш, че в този момент той е преодолял себе си заради теб. И то се случва всеки ден. Всеки ден аз изминавам една крачка повече за него. Всеки ден той го прави за мен. В някои дни не е крачка, а километър. Или пет. Ето това е "уау". Струва ли си толкова усилия съвместното съжителство? Не само че си струва, но е най-успешната сделка в живота, поне по мое мнение. А тъй като аз не съм финансистът в семейството, можете да попитате Иван. (Докато пиша това, Иван гледа Лестър-Ливърпул. Попитах го “Ти щастлив ли си с мен?”, а той отговори “Много, миличка, но сега гледам мача. После ще ти обясня колко точно.”)

Всъщност, мисля, че най-сплотяващото дори не са малките радости, които си създаваме, нито големите грижи, които преодоляваме рамо до рамо. Не са споделените загуби и общите успехи, не са дори децата, добрият секс или постоянната взаимна подкрепа. Всичко това, разбира се, е важно, но може би най-важното е, че с него аз ставам по-добър човек. Както и той с мен. И двамата изкарваме наяве по-доброто в себе си - заради другия. Аз го научих да казва “извинявай” и да не бъде твърде взискателен. Той ме научи да казвам “благодаря” и да владея бурните си емоции. Аз го научих да сменя памперси и да бъде прощаващ баща. Той ме научи да ритам топка и да бъда спокойна майка. Аз го научих да се грижи за себе си. Той ме научи да се грижа за другите. Бяхме деца, когато се намерихме. Един друг се създадохме такива каквито сме днес. Никой от нас не промени другия, но и двамата променихме себе си. 

Понякога се питам дали не рискувам твърде много, когато съм вложила не само чувства и време, ами цялата себе си в един човек. Ами ако нещо се случи? Ако по някаква причина всичко се разпадне? Животът е шегаджия с черно чувство за хумор, знаете. Дали няма да дойде ден, в който да съжалявам и да оплаквам разбитото си сърце?

Не знам. Бъдещето невинаги е такова, каквото си го направим.

В едно съм сигурна обаче. Ако трябва да върна времето назад и да започна отначало, със сигурност ще променя само едно.

Няма да спя с ролки в нощта преди сватбата.

Всичко друго и до днес е “уау”. 

Сребърна сватба

ПС. Мачът свърши с 4 на нула за нашите.

Още няколко наши истории: 

Жега

Сънят с момичето с жълтия бански

Нещичко за любовта

Похвалих се (или се оплаках, зависи от гледната точка) на моята любима Йоана Боянова, че за празниците ще посрещам цифром и словом 14 души на трапезата. За Бъдни вечер сватовете всяка година пристигат с огромни тави с постни ястия, от вкусни по-вкусни. Но на Коледа отговарям аз и винаги правя стандартните гозби, които вече са ми поомръзнали. Като истинска приятелка Йо веднага ми прати няколко чудесни и лесни рецепти за предястия, които бързам да споделя и с вас. Харесаха ми, защото са малко по-различни, не са твърде екзотични - тоест и децата ще ги хапват. И най-вече защото не изискват никакви усилия и сложни за намиране продукти, което ги прави идеални за големи компании. Надявам се да са полезни и за вас. Нямат точни мерки, Йоана действа на око, така ще пробвам и аз. Няма и какво да сбъркаме. Споделям рецептите с нейните препоръки за продукти, както ми ги е пратила, но те изобщо не са задължителни, може да си ползвате вашите любими марки.

• Крема сирене с печени чушки (нарязани на много ситно), копър и малко чесън, слагам и черен пипер. Става и с цедено или обикновено кисело мляко.

 

• Зелен боб (млечен от лидъл - в камерата е, но може и консерва на Бондюел). Вари се 10 минути, след като се охлади - копър, чесън, лимон и два домата (зимата с чери го правя, защото са по-вкусни, та повече от два ще трябват)

 

• Боб от консерва (на лидъл е много вкусен) с едро смляна лютеница, аз Староселска взимам, много е вкусна (може да се сложи и лук).

 

• Нещо като руска салата - кус-кус сварен, филе (слагам пуешко, но може и друго), царевица, грах, кашкавал на много ситно, кисели краставички на много ситно, крема сирене, но то се обърква с кус-куса, докато е топъл, после другите продукти (от лидъл взимам или класик, или нискомаслено),магданоз на много ситно, може и чесън. Става супер бързо, а и е за голяма компания. Правя я всяка Коледа.

 

• Цедено кисело мляко, сирене, кимион (аз слагам много, но според вкуса).

• Хумус от боб - зрял. Консерва зрял боб се пасира с малко зехтин. После отгоре се поръсва със зехтин хубаво.

 

• Царевица консерва, копър, крема сирене и някакво филе, може и пилешко (в Лидъл има много хубав пилешки салам). Може и чесън да се добави. 

Поне три ще пробвам. А вие споделяйте и вашите идеи за празнична трапеза. И нека е пълна - не само с вкусни ястия, но и с много смях и щастливи лица.

Ще допълня само, че снимките са на Йоана. Казах й, че ще публикувам рецептите и тя за половин час забърка и наснима всичко. Благодаря, Йо! И извинявай, ако сме ти провалили диетата! Но аз лично винаги се утешавам с една любима мъдрост - човек не дебелее от Коледа до Нова година, а от Нова година до Коледа. :)

Смешните истории на Йоана вероятно не сте ги забравили. Ето две от тях: 

Жена на диета 

Излагаме се на слънце и не само

Автор: Ина Зарева 

Нещо се случи в тази първа, цветна, училищна седмица. Измежду сплитането на събрали лятото момичешки плитки и на укротяването на възмъжали момчешки перчеми, на пъстрокрили рокли и бели ризки, на цветни градини в ръцете и слънца в очите. Някъде там измежду трепета на новото и негата по старото, на щастието от срещата и тъгата по раздялата, на вълнението и рутината. 

Някъде там се бе случило нещо, далеч не толкова празнично, далеч не толкова щастливо, успокояващо и радващо сетивата. В едно столично училище се провела анкета: Ако попаднете в неприятна или опасна ситуация на кого ще споделите, от кого ще потърсите помощ – родители или приятел. 

90 % от децата казали, че ще звъннат на приятел, а не на родител. Почти същият процент отговорили, че редовно лъжат родителите си, но не и приятелите.

Ужасяващи 10 процента! Само толкова от децата говорят директно и честно с родителите си и им се доверяват.

Това означава само едно, че ние – родителите, борещи се със зъби и нокти да осигурим всичко за децата си, забравяме единственото, което има значение – да говорим с тях. Да ги чуваме, да ги виждаме, да ги усещаме, да ги оставим да ни кажат всичко онова, което дори не е за казване. Но да говорят. Да ни говорят. Да си говорим.

До това има един-единствен път и той се нарича честност.

В безкрайните дискусии за и против това да бъдем приятели с децата си, се забравя именно тази единствена разлика между приятелите и останалите – честността. Да си приятел с детето си не означава да му стовариш бремето на своите проблеми и да го оставиш да се оправя с тях, все едно ти е равен. Не означава да го въвеждаш в най-интимните си тайни или мисли. Не означава да се държиш инфантилно и да слизаш до неговата възраст. Означава само едно – да си честен. Единствено тогава може да очакваш същото. 

Това е историята за една майка, в чието детство имало тайни, лъжи, премълчавания и всичко, което едни любящи родители правят, за да спестят на детето си истината за трудни житейски ситуации. Но тя чувала, виждала, усещала. Знаела, че има проблем, но не знаела какъв е точно, защото никой не говорил с нея. Детското ѝ въображение рисувало ужасяващи картини и раздувало проблемите до смазващи великани, с които тя не можела да се бори, но те пък се настанявали удобно в нея, строейки си палати от тревожност и напрежение, които я притискат и до днес.

Затова, когато тя станала родител си обещала, че никога, никога, никога няма лъже децата си. Толкова внимавала в това, че дори когато подготвяла някакво интересно забавление или пътуване не искала да им казва до последно, да не би някое странично обстоятелство да провали намеренията ѝ и неволно да ги подведе. Не лъгала децата си никога, каквото и да са я питали. На най-трудните въпроси отговаряла съобразно възрастта с обещанието, че всяка следващата година ще научават по още нещо, докато разберат всичко необходимо.

Живеела със спокойствието, че е намерила пътя към идеалното родителство – не това да си съвършен родител, а да си съвършено откровен и честен родител. 

Докато не дошъл кошмарът, наречен „кандидатстване след 7 клас“. Дъщеря ѝ имала една – единствена мечта още от детството си. Следвала я ревностно, борела се за нея с упоритостта на малко лъвче, постигнала изключителни успехи и те засили амбицията ѝ още повече. Единствената пречка да достигне целите ѝ се оказала математиката. В пети клас, един от онези учители, които се сърдят на света, затова че са се родили самите те, че са се родили хора изобщо, и че са имали нещастието да имат и деца, ѝ внушил, че тя е тъпа, неспособна да се справи с елементарни задачи, и че никога няма да има по-различна оценка от две.

И момичето повярвало. Независимо от отличните оценки преди това, независимо от упоритостта, която проявявала и увереността, която родителите се опитвали да ѝ вдъхнат, двойките закономерно се трупали след друга. 

Решаването на задачи вкъщи, в часовете в училище, на частните уроци било безпроблемно и отлично. На контролни и тестове обаче тя блокирала и резултатите отново били изключително слаби. Оставал по-малко от месец до матурата. Майката виждала отчаянието на детето си и безпомощността я задушавала. Нищо не помагало. Нищичко. И тогава майката извършила най-голямото си родителско престъпление. 

Получила резултатите от последната пробна матура на мейла си и... ги подправила. Когато видяла оценката си, дъщеря ѝ избухнала в неописуем възторг. А майката се затворила в банята и плакала дълго и беззвучно.

Можела до безкрай да се утешава с това, че целта оправдава средствата, че всичко е в името на една мечта, че нищо чак толкова лошо не е направила, освен да вдъхне малко вяра в детето си. Но това не оправдавало лъжата ѝ. Нищо не я оправдавало. 

На матурите дъщеря ѝ изкарала точно тази оценка, която майката написала в бланката. Нито стотна повече или по-малко. Мечтата се сбъднала и момичето влязло в желаното училище.

Няколко дни по-късно майката признала всичко. Гледала дъщеря си и знаела, че никога няма да забрави погледа ѝ. Не стихийните чувства, в които горели очите ѝ, а тя се борела да овладее били страшни. Нито сълзите, които бликали от объркване и изгубване. Нито безмълвието ѝ. Нищо не било толкова страшно, колкото искрата съмнение, която се раждала в зениците ѝ и майката знаела, че никога повече няма да срещне онова чисто и изначално доверие.

Вероятно експертите, които смятат, че приятелство между родител и дете не е възможно, са прави. 

Приятелството е вечно само в онзи идеализиран вариант, в който честността между приятелите е вечна. А това никога не е така. В някакъв момент един от двамата решава, че обича другия толкова много, че всичко му е позволено. И точно тогава постъпва грешно, губейки всичко изградено до момента. Но грехът на приятеля е простим. А грехът на майката не е. Кръстът ѝ е приготвен от самото раждане, въпрос на време е кога ще го понесе на раменете си и само едно нещо може да осмисли болките от носенето му – децата ѝ да могат да говорят с нея. 

Обадете се на майка си. Разкажете ѝ. Говорете с нея.

Винаги и за всичко.

Първо с нея.

И въпреки нея.

Още по темата: 

Да се научим да ги слушаме

Логиката, с прости думи, може да бъде определена като науката на правилните и неправилните разсъждения. Само по този начин човешкият ум може да направи разлика между правилно и неправилно. Логическото мислене е възможно само чрез разсъждения!

Целият потенциал за развитие на индивида се залага в ранна детска възраст, затова процесите на личностно изграждане и развитие в този период от развитието на личността са особено важни и критични.

Отглеждането на деца, които знаят как да проверяват фактите, да са наясно с логическите грешки и да формират собствено мнение е изключително важно. В тази епоха на дезинформация има много възрастни, които не знаят как да го направят, затова e важно да сме старателни и умишлено да развиваме умения за логично разсъждение у децата си.

Вижте още: 7 начина да изострим паметта на детето

Защо да учим децата на логическо разсъждение:

1. Ще им осигури умения за критично мислене

Когато децата пораснат и се сблъскат с проблеми в реалния свят, ще бъдат по-добре подготвени да ги решават, ако имат силно критично мислене и умения за решаване на проблеми. Те ще са готови да мислят нестандартно, когато това им се налага.

Трябва да учим децата си да мислят за себе си и не винаги да приемат всичко, което чуват, за чиста монета.

Вместо да се изправят пред задача, която е трудна, като незабавно поискат помощ или се предполага, че някой друг ще се справи вместо тях, те трябва да са готови и сами да се справят с проблема.

2. Това е добро упражнение за мозъка

В допълнение към осигуряването на децата на необходимите инструменти, за да функционират в живота, научаването да прилагат логически разсъждения чрез логически пъзели и закачки, може да стимулира мозъка, както и да подпомогне паметта и концентрацията.

Работата чрез предизвикателна мозъчна закачка или логически пъзел изисква търпение и концентрация, тъй като логиката е изкарана на повърхността и окончателното решение е проверено.

Практиката с тези видове пъзели помага на мозъка да осъществи връзки и да свикне да се фокусира върху един проблем.

3. Това ще помогне в ученето на математика

Логическите пъзели и закачките за мозък може да изглеждат просто забавен начин да прекарате времето, но може да сте сигурни, че те ще помогнат на детето ви да бъде по-успешен математик.

Математиката е логична. И да, някои деца са блестящи в запаметяването на факти в ранните години. И да, те могат да се справят добре с математиката за известно време.

Но в един момент те вече няма да могат да отрегулират факти. Те ще трябва да използват и прилагат логиката за успешно разписване на математически проблеми.

В клас по геометрия в гимназията се акцентира върху разсъжденията и доказателствата. Когато пишете доказателство за която и да е теорема за геометрия обаче, няма решение или алгоритъм „един размер отговаря на всички“. Трябва да разберете структурата на доказателствата и тогава трябва да напишете солиден математически аргумент защо всъщност е истина.
И просто не можете да напишете валидно математическо доказателство, което е лишено от логически разсъждения.
В алгебрата децата ще получат безброй примери от реалния свят на математика и проблеми с думите, които ще изискват логика за решаване.

Вижте още: Как да отгледаме творец

Така че, ако в момента се чувствате претоварени, не се притеснявайте! Имаме няколко полезни и прости съвет, за да можете да отгледате логически мислители и решаващи проблеми деца!

Как да науча детето да мисли логично:

1. Опитайте се да свикнете децата си да чуват въпроса „Защо?“ 

Например, попитайте неща като „Защо 15 е отговорът?“ Или „Защо умножи в стъпка 2?“ Отговарянето на въпроси като тези ще помогне на децата да мислят чрез логиката, използвана за решаването на проблем, или да стигнат до определено заключение. Те трябва да бъдат толкова свикнали, че трябва да оправдават своите методи или отговорите си, че когато имат насреща си ново предизвикателство за преодоляване, сами да мислят „защо“.

2. Играйте настолни игри, които насърчават стратегията и логическото мислене. Има много забавни игри (извън судоку или кръстословици), които ще помогнат на децата да развият своите умения за логично разсъждение.
3. Четене на детективски романи, гледане на детективски филми
4. Решаване на математически пъзели
5. Проектиране на триизмерни структури с играчки като лего или друг тип блокчета за строене
6. Използвайте структуриран подход. Възползвайте се от вече структурирани обучения за изграждане на логическо мислене.

За тази статия благодарим на обучение „Когнитивна Азбука“, което е специално структурирано, за да развие букета от когнитивни способности у детето от 5 до 9 г. Повече информация можете да получите в сайта им.

Обучението „Когнитивна Азбука“ е:

• Изцяло съобразено със спецификата на детското развитие във възрастта 5-9 години.
• Развива всички аспекти на познавателните способности на детето.
• Заимствани са принципите на метода „Монтесори“ - Детето и неговите нужди са водещи.
• Подходът е индивидуален.
• Игрова и забавна среда, стимулираща интелектуалното и емоционалното развитие.