Автор: Траяна Кайракова
Ако някой от вас си мисли, че цяло лято стоим и дремем в отпуск, много се лъже. Знам, че казват, че причините да станеш учител са 3 – юни, юли и август. Дрън-дрън, че пляс! По-рано от средата на юли я си излязъл в отпуск, я не си. Пиши картони, оправяй дневници, архивирай хартии, издавай материали и т.н. Пък има и дежурства. Ще си кажете, че кви ли пък са тия дежурства? Ми да ви обясня. Записват се ученици, следят се класирания, дават се бележки за каквото се сетиш, молиш се на ученици, белким ти се запази паралелката в 8 клас и т.н. Оттам нататък си в отпуск с разпокъсвания. Ще се одобряват учебници - бам! - една седмица прекъсване на почивката. Няма да се одобряват – бам! - още една си е отишла. После ти остава отпуск, обаче трябва да го изчистиш, ама кога не е ясно. Както и да е, това са едни други теми дълбоки, в които няма да навлизам. Искам да ви разкажа с каво се занимават тази година от 1-ви септемри 11 600 учители. Според приетия механизъм за връщане на отпадналите деца от училище в класните стаи, наречен тъй поетично „магистрала на знанието“, трябва да задължим всички деца да посещават училище и да излязат оттам ограмотени.
Да ви кажа честно, те и тия, дето доброволно идват, не са много грамотни накрая, щото вече не знам по коя система учим и за кой път я сменят барабар с учебниците. Както и да е. С полицай, социален работник и екип от училище ще обикаляме блокове, села и паланки, щото в района ни влизат и неколцина селца с роми. Почваме с блоковете – ромски, да не си помислите друго. Хукваме, ама не много рано сабахлям, щото може да не са се наспали хората и да не ни отворят. Тъй или иначе не ни отварят. От комшии разбираме, че са заминали в чужбина. Мотат се някакво дете с баба, ама къде са, ще учи ли туй дете, в чужденеция ли ще заминава, не е ясно.
Втори апартамент – пак удряме на камък, но почва да ми става интересно. Аз съм си оптимист човек, все си се смея на всичко и сигурно ме мислят за луда, ама добре си поминавам. В асансьора мирише на леш, обаче има табела „ НЕ Е ЗА ИДИОТИ И ДЕБИЛИ! В АСАНСЬОРА НЕ СЕ ПУШИ, НЕ СЕ ПЛЮЕ, НЕ СЕ ПИКАЕ!“ Вадя телефона и снимам, ей така за спомен, пък и да имам интифа и за нашия блок. Какво лошо има в тъз табела? Пък и някакси ти повдига настроението. Шефката се подсмихва, ама си ме знае и нищо не казва.
Трети блок. Пред него 4 роми. Пфу, едва си обръщам езика. Цял живот цигани съм им викала, сега ха променяй пусти му български, че някой като нищо ще ме осъди. Децата варират от 12 до 17 години, плюс бебе на 6 месеца. Тез ги познавам без бебето. Не е минавало през училище, затуй е.
- Фанке, на кого е туй бебе?
- Аааааа, госпойо, на систра мий.
- Ми що ти го стискаш и кърмиш?
- Миииии, да пробвам.
Туш!
- Дей Асен? – Той отпадна преди 3-4 години и само банкет дето не вдигнахме, такъв зор видяхме с него. Ама има го по списък, дирим го.
- Асен спи.
- Вдигай го, че ни трябва.
- Ами той не е у нас.
- Че къде спи?
- Ми де да го знам.
Ясна работата, крие го, ама ние с вратата у тях не можем да влизаме. Ром на около 15 години пуши до мен и здраво ме окадява. Пие си кафенце и с интерес слуша.
- Ти, мойто момче, къде учиш?
- Никъде.
- Що тъй?
- Ми не ща.
- Ама знаеш ли, че има глоби, ако не завършиш.
- Колко?
- 5000 лв. – тук направо си измислям една космическа цифра, че да го стресна. Ще му пукне, ама друг път.
- Ми кво? Наще бачкат в Полша. Ще я платят. И аз ще ходя при тях.
Вдигаме гълъбите и даваме към другия вход. Тук вече шефката щеше да ме бие. Обаче картината е толкова колоритна, че няма как да не я щракнеш. Два велосипеда от време "оно" са вързани един до друг с дебели вериги. До тях бебешка количка, тя е с катинар. Естествено, че в апартамента, който търсим, не отваря никой. Обаче от него излиза голям бял кабел, нищо че май никой не живее вътре (чак аз не повярвах, дето лесно се лъжа). Тойзи ми ти кабел влиза в счупеното стъкло на асансьора и е вързан към електрически вентилатор – от едновремешните кръглите, на стойка. Падаш от смях, от коня, откъдето си поискаш.
После ходихме в едно село из разни катакомби, дупки и найлони, ама няма кого да намериш. Направо ни надушваха като бирника едно време. Само в една къща излезе един пиян баща – ром, който не ни разбра, но ние разбрахме, че ще ни бие.
Имаме общо около 60 адреса (засега) да обикаляме. Аз си мислех, че са много, обаче имало и по-зле от нас.
Затътряме се с шефката на едно инспекторо-социално-полицейско-директорско съвещание, за да получим разяснения именно по привличане на отпадналите деца в училище. От него ми станаха ясни следните неща:
- ако не намерим никого на адреса, ходим още няколко пъти;
- ако не подадем навреме попълнените карти – лошо;
- ако не сме разбрали нещо – пак лошо;
- ако не спазваме сроковете – още по-лошо.
Стигаме и до въпросите. Става една колежка от ромската махала и задава следния изключително важен въпрос:
- Госпожо еди-коя, кажете ми как да намерим децата на улица „Меча поляна“, като там няма номера? Има само дупки, навеси, найлони, колиби, каруци и палатки. Няма ли начин общината да помогне?
Залата избухва в смях, ама на жената й се реве. На ден идвали по 30 имена за издирване, все едно сме Интерпол и ЦРУ едновременно. Нашите направо ми се видяха едни толкова мъничко като цифра, че чак се засрамих от собствената си наглост, с която помислих, че са много.
Аз имах един съществен въпрос – защо някой, аджеба, си мисли, че тъйзи ми ти “магистрала на знанието“ ще заработи и по нея ще се заюснат и захлъзгат едни отпаднали, пък вече неотпаднали деца, с пълна сила и цветя, и знаменца, запели дружна песен. Досрамя ме да питам, пък и туй си е жив реторичен въпрос.
Подписахме се на 1001 списъка и се прибрахме по живо и здраво. Да ви кажа честно, с туй отпадане и на мен ми е едно отпаднало от толкоз ходене. Пък като знам още колко ни чака, сърцето ме свива, коремът ме наболява и ми се вие свят. Ама няма начин, ще стискам - наредби са туй, не е шега работа.
Ха върви сетне, ставай учител! Който иска, да заповяда! Само да гледа бързо да не отпадне, че и него ще го издирваме....
Препоръчваме ви още:
Автор: Дани Рангелова
Обикновен петък като всички останали. Вървя към училището на големия си син, за да го прибера, а малкия съм оставила вкъщи на мъжа ми, който като по чудо се е прибрал по-рано от работа. За пръв път от сутринта оставам насаме с мислите си и даже се учудвам, че такива изобщо са останали, след като бебето ни минава през периода „растат ми зъбите, не знам какво искам, затова ще крещя, докато побъркам всички ви“.
Взимам баткото и ентусиазирани от факта, че е петък, правим планове за уикенда, смеем се на глупави вицове и пътьом решаваме, че е безкрайно важно да купим две неща – хубаво вино за мама и последната излязла книга от поредицата „Пърси Джаксън“ - що за край на седмицата би бил без тези две неща?
Влизаме в търговския център близо до училището и заобикаляме кафенето на първия етаж, където няколко майки си говорят, а децата им около тях шумно играят. Признавам си в този момент леко завиждам, защото си мисля, че в момента имам нужда точно от това – непринуден разговор за час с приятелки, ароматно кафе и дете, което вече може да играе с другите деца и не прекарва по-голямата част от деня си в мрънкане, писъци и киселеене, всеки път придружени с опит да е отново в ръцете ми. На пръв поглед всичко изглежда спокойно, по петъчно някак лежерно.
Влизамe в магазина точно срещу кафенето на търговския център и продължавам да наблюдавам майките – седнали са на малка маса под ескалатора, а около тях са пръснати куп плюшени играчки, които, разбира се, децата не докосват. Та кой ли ще играе с досадните мечоци, зебри и маймуни, когато може да тича в огромното пространство около масите и да се крие зад всяка колона, докато атакува тайно случайните минувачи.
Поемам дълбоко от аромата на прясно изпечен хляб, който се разнася в магазина за вино и се залавям да чета етикетите, а в мислите си вече отдавна съм приспала децата и седя с чаша розе на дивана, гледайки филма, който изтеглих преди две седмици и от който успях да видя първите 10 минути.
Изведнъж се чуват писъци, детски плач, суматоха, всички се скупчват около ескалатора, а една жена отчаяно тича, за да изкатери стълбите му, молейки се на детето да не се пуска. Тогава виждам и него - малко русо момиченце, увиснало на релсата на ескалатора /плъзгача/ от външната страна, който се издига все по-високо и по-високо, а момиченцето е разперило безпомощно крачета и ръчичките му държат гумената черна лента, без да може да разбере какво става в момента. В началото е било забавно, детето се е хванало за релсата, която постоянно се движи, докато не е осъзнало, че всъщност тя много бързо го издига високо, а под него е мраморният под на търговския център. Всичко се е случило за секунди, майката е отместила поглед за миг и в този миг дъщеря й е решила да поиграе с нещо ново, да види, да провери, да опита, да се забавлява.....
Признавам си, че гледах как детето се издига все по-високо и по-високо и в този момент не можех да реагирам, страхувах се, че всяко мое движение ще изплаши детето, а то продължаваше да плаче и да вика за помощ. Видях как за част от секундата хората от горния етаж също тръгнаха към ескалатора, двама яки мъже провесиха ръцете си, но слава Богу, в този миг майката вече издърпваше детето си. Всичко се случи толкова бързо, че повечето хора наистина не можаха да реагират, освен майката, разбира се.
За минута всички ние – свидетели на разигралата се сцена си дадохме сметка какво можеше да се случи, гледахме се, все още вцепенени от ужас и страх и със свити на кълбо стомаси. Жената беше прегърнала детето си и плачеше с глас, няколко човека от горния етаж им предложиха вода и помощ, защото и двете не бяха в състояние да помръднат и знаете ли какво се случи тогава?
Някъде сред всеобщото облекчение, което се усети от леко притеснените ни все още усмивки, които разменяхме един с друг и си казвахме „слава Богу“ някой се провикна: „Е, може ли такива работи бееее, как си гледат децата тия жени? - този малоумно зададен, отвратителен и безсмислено обвинителен въпрос извади всички ни мигом от ситуацията с майката, приземи ни, отрезви ни, шамароса ни с факта, че живеем в България и у нас перфектни лелички, които мигом да издадат присъда, винаги ще се намерят.
В този момент не издържах. Като майка на малко дете, и друго по-голямо, знам как наистина понякога лошите неща се случват само за миг, един момент, в който отместваш погледа си, правиш крачка встрани, затваряш очите си или хапваш два залъка и това може да ти струва много. И представете си, в този миг жената просто е отпивала глътка кафе, което заслужено е получила след ден, в който е носила, гушкала, играла, приспивала, утешавала, изслушвала своята дъщеря.
Отдавна съм свикнала хора без деца, уморени от „тежкото“ си ежедневие в търсене на подходящи обувки по моловете, да раздават съвети за това как се възпитават наследници, но в случая повече ме потресе липсата на всякаква съпричастност и готовността веднага да оплюеш, да нападнеш и да заклеймиш като лоша майка жена, която дори не познаваш.
Развиках се на лелката, отговорих й, че може да се случват такива работи, постоянно се случват, на всеки и навсякъде, попитах я на нея не й ли се е случвало, но отговор така и не получих, тя се изнесе тихомълком и не се обърна назад. А мен ме хвана срам, защото бях единствената, която й се разкрещя – агресивно, нахално и невъзпитано.
Прибрах се без розе. Беше ме страх, че ако изпия повече от чаша и посреднощ евентуално не чуя детето си да плаче, ще бъда обвинена я от някой съсед, я от уличния пияница, я от портиера на блока, че хич не го гледам, даже и не го чувам това дете. Защото обвинителите никога не спят.
Препоръчваме ви още:
Автор: Манол Пейков
Тази сутрин станах случаен свидетел на едно от онези малки чудеса, които озаряват с неочакван смисъл краткото ни време на тази земя.
Всъщност всичко започна вчера, докато карах към работа. Телефонът ми потрепна и когато погледнах екрана на първия светофар установих, че съм получил съобщение, озаглавено "Молба за съдействие". В него се разказваше как две млади учителки в Пловдив, Златина и Радослава, се опитват да създадат малка болнична библиотека за децата в Клиниката по педиатрия и генетични заболявания.
Не знаех нищо повече за инициативата но импулсивно реших, че трябва да се включа. Още на следващия светофар набрах един от двата телефона в края на съобщението. Отговори ми Радослава. Обясних кой съм и й предложих малко дарение от книги, което да й занеса още на следващия ден.
Днес сутринта, помъкнал два кашона с всички издадени от Жанет 45 детски книги през последните десет години (77 заглавия, както се оказа), спрях на бариерата на пловдивското ВМИ, където ме чакаха двете момичета. Здрависахме се, после се качиха в колата и ме отведоха до клиниката, за да ми покажат мястото, където работят с децата.
Клиниката има 100 легла, средната им заетост е 70%. Около 1/3 от децата са бебета, останалите са на възраст от 3 до 18 години. Идват от цяла Южна България. Заболяванията варират от онкологични до пневмония, престоят им - от три дни до месец, понякога и повече. За година през клиниката минават около 3000 деца.
Радослава и Златина ми разказаха (срамно е, че не го зная, но уви, няма как да знаеш всичко), че до миналата година в България е имало четири болнични училища (в София, Пловдив, Плевен, Момин проход) чиято (логична) цел е била там да се обучават децата, които се намират в период на болнично лечение. (Бележка: далеч не всички детски клиники в България са разполагали с подобни училища. Тези четирите обаче очевидно са си вършели работата добре, а в едно от тях - пловдивското - са работили Радослава и Златина.)
После държавата, вместо да разшири инициативата и в други градове, незнайно защо решава, че дванайсетте учители, ангажирани в системата на болничните училища в страната (да, общо 12 души за цялата страна!) са й в тежест и ликвидира всичките четири училища, които до момента са се грижили за образованието на болните деца в България.
"И вие двете какво?", питам. "Ами ние решихме да продължим", отвръщат. "С какви пари?" "Без пари." "Как така, кой ви издържа?", изумявам. "Семействата ни", усмихват се те.
Златина и Радослава ми показват стаята, предоставена им от Клиниката по педиатрия. Една от тях двете е донесла от къщи стара библиотека, която са напълнили със стари книжки (от нечия домашна колекция очевидно) и различни игри. По стените има детски рисунки, които мирно си съжителстват с географски карти и портрети на Раковски, Левски, Вазов.
Когато отваряме кашоните, двете момичета грейват. Разгръщат книжките благоговейно, галят ги, гушкат ги. "Друго са си новите книги", отбелязват. "Само ако знаете колко ще им се зарадват децата! Тук те умират от скука и книгите за тях са голямо забавление."
Междувременно в стаята влиза и трета дама, малко по-възрастна. Радва се на книжките, благодари. После пита другите две дали разполагат с релефна карта - "защото иначе как да му обясня на Мартин какво е разлом, какво - котловина!" Както се оказва, тя се занимава с децата от началното училище. Също работи без заплата, на половин работен ден (но тя поне наскоро се е сдобила с пенсия, та не е съвсем без никаква издръжка).
"И какво, докога така?", осведомявам се аз. "До април ще издържим, така сме решили". Двете са създали собствено сдружение, "Образование и здраве" и кандидатстват по всички програми, за които се сещат, за да си осигурят финансиране поне за следващите няколко години. Определят шансовете си като добри.
"А какво става с хората в другите закрити училища?", любопитствам. "Намериха си друга работа, но не искат да правят това, искат да се занимават с деца. Затова всички гледат нас и се надяват да успеем, за да тръгнат по нашия път."
На излизане ги прегръщам (макар през цялото време да са се обръщали към мен на "вие") и им казвам, че им се възхищавам. Че обещавам да помагам, с каквото мога. Че съм сигурен в успеха им. Или поне ми се иска да съм го казал. Всъщност бях толкова зашеметен, че не съм съвсем сигурен какво точно казах.
Обещавам си едно: следващия път, когато някой ми се обади на 1-и ноември, за да ме поздрави за празника, да му дам номерата на Златина и Радослава. Хора като тях са истинските будители - онези, заради които човеците бавно и мъчително са додрапали от мразовитите пещери до топлото, сухо и безпределно оптимистично място, което обитават днес.
Снимка: Манол Пейков
Препоръчваме ви още:
FUCK CANSER
Истинските хора раждат истинската история
ParaKids - за да спортуват всички деца
Смешната лечебница
Автор: Мая Цанева
Аз съм Майката на детската площадка. Казвам се Мая, но ако попитате някого от родителите в градинката ни, или пък кмета ни, той ще каже: „Тя е от майките“.
Ние сме Гражданската инициатива за безопасни детски площадки, но сме известни като „Майките“. Всеки път, щом отиваме на среща в общината, пишем си в някого във Фейсбук или сме на медийно участие, повтаряме кои сме, но накрая пак сме „майките“.
Отговорно е да си „Майката на детската площадка“, особено когато те свързват с ремонта на съседната детска площадка, бъркат те с Контактния център на Столична община или ти пишат с молба да привлечеш вниманието към изоставена градинка, в която семействата прекарват летните си вечери. Въпросите, които те мъчат, или ти задават, са повече от отговорите. Хем ти се иска ти да помогнеш на всеки, хем знаеш, че не можеш да спасиш или обезопасиш всяка детска площадка. Можеш да предизвикаш своите съграждани и институциите да си говорят. Можеш да създадеш възможности за доброволчество. Опитваш да превърнеш общинските площадки в наши. И това е добро начало.
Предизвикателно е да си „Майката на детската площадка“. Да откриеш малцината, които не само мрънкат колко е мръсно, старо, опасно, там, където децата им играят. Те се появиха изневиделица и бързо се събрахме в едно голямо малцинство, което променя градската среда в София, Хисаря, Стара Загора. Всичко започна като „Не се сърди човече“, но продължава като сериозна игра на нерви, документи, интереси, дори и игра с медии. Предизвикателството ни срещна с прекрасни партньори, направи ни приятели с хора, които само сме мечтали да срещнем.
Приятно е да си „Майката на детската площадка“. Упоритата ти работа да образоваш съседите си как да се възползват от правата им на граждани, дава резултат. Повече сигнали с отговори в срок, завършени отдавна отлагани ремонти, пълна зала за обществено обсъждане по твоя инициатива – това ти дава сили и гласът ти вече не трепти от притеснение пред кмета или пред камерите. Какво още… Площадката се изпълва с повече от 50 доброволци, които чистят градинката си. Възрастна жена прави уборка на градинката в делнична вечер и те пита „кога ще боядисваме пейките“. Деца слагат табели „Не хвърляй боклуци“.
Вдъхновяващо е да си „Майката на детската площадка“. Приисква ти се да не крадеш от съня си, да не работиш само през уикенда с момичетата и да ходиш на сутрешни срещи в общината, а да превърнеш мисията „безопасни детски площадки“ в своя работа. Мечтаеш си как един ден ще си „бабата на детската площадка“ и внуците ти ще играят на места, което ти познаваш като собствения си дом. Да се чувстваш уверена, щастлива, че си променила света, в който живееш. И може би, някъде по пътя към тази мечта, да те запомнят като Мая от Гражданската инициатива за безопасни детски площадки. Дотогава аз съм „Майката на детската площадка“.
*********
Гражданската инициатива за безопасни детски площадки спечели първата си награда в конкурса „За енджиотата и хората“ на Фондация „Лале“ и Информационния портал за неправителствените организации в България. Есето на Мая Цанева представя дейността на организацията. На награждаването Георги Генчев от НПО портала пожела един ден да се срещне и с „бабите“ на детските площадки. Дотогава се възползвайте от възможността да споделите мнението си какви места за игра искате за децата си, ако живеете в район Люлин в София в петък, 10 ноември!
Препоръчваме ви още:
Кой носи отговорност за детските площадки?
Презареди детската площадка!
Войната на таралежите
Конференцията "Приобщаващо образование" е ежегоден форум, по време на който се поставят за дискусия актуалните теми и тенденции в сферата на приобщаващото образование в България и по света.
В сферата на образованието, приобщаването включва създаването на връзки между училищата и заобикалящите ги общности. Тази година ще бъде показано, че българското училище не е само в усилията си за изграждане на приобщаваща училищна среда. Ще бъдат представени добри примери за партньорства на училищата в общността – как привличат съмишленици, каква е ролята на бизнеса и институциите на местно ниво.
Ива Бонева, изпълнителен директор на Центъра за приобщаващо образование ще разкаже защо училищата не са, а и не трябва да са сами, в усилията си за изграждане на приобщаваща училищна среда.
Ефектът от Career Trek върху рисковите групи деца и как помага за оставането им в училище ще презентират Дарел Кол, основател и изпълнителен директор и Лаша Стордър, програмен директор, Career Trek Inc., Канада.
По време на форума ще бъде организирана и панелна дискусия на тема: "Училището има смисъл – как привличаме партньорите на училището в общността", с участието на директори и учители партньори в Програма „Училището има смисъл“ за техния опит в отварянето на училището към общността.
На конференцията ще бъдат обсъдени и ролята на бизнеса и инвестирането в мотивацията на децата да продължат образованието си и как местните институции могат да партнират в процесите.
Всички – училище, родители, местна общност и общественост – искаме децата да се научат да разбират себе си и света около тях – и затова най-важната цел е не просто да не отпадат от училище, а да не отпада смисълът да ходят на училище.
Петото издание на Годишната конференция на Център за приобщаващо образование ще се проведе на 9 декември 2017 г., зала „Витоша“, Интер Експо Център. Тя се осъществява с подкрепата на фондация Velux Дания, фондация „Америка за България“ и УНИЦЕФ.
За повече информация и регистрация вижте тук.
Препоръчваме ви още:
"Избери, за да помогнеш" - кампания за деца с трудности в развитието
"Най-силният човек на България" - кампания за ролята на българския учител
Автор: Лени Рафаилова
Тя не може да пее, нито да свири на каквото и да било, тя само живее с музиката. Като ученичка пеела в хора, ама я изгонили бързо. Слушала музика вкъщи, на грамофона, на касетофона, после и на CD. Танцувала. Сама, за да не я види никой. Обичала един китарист и обикаляла концертите по читалищата в София, за да го зърне. Да го заговори не се престрашила. А той си хванал русо гадже. Тя пък хванала влака и там любовта я дръпнала за опашката. Разсипала пепелника върху нея и ѝ се усмихнала палаво. В мразовитата зима, любовта намерила за нея и печка, и вино, а тя споделила възглавницата си с нея.
Той имал панталон с ръб, а тя - лилава шапка. Той целувал очите ѝ, а тя му помагала с мъкненето на чинелите в 5 сутринта, там някъде, по заспалите, снежни софийски улици. Там спряло и времето, за да се запази тя в мислите му такава. Премръзнала, снежна и смело нахилена. Едно момиче в снега, в мига преди да тръгнат трамваите и да захапят тишината на зимата с утрешен звън. Момичето на музиканта. С пъстри очи и без грим. С небрежно преметнат шал и без ръкавици.
После тя сложила някаква бяла рокля, хванала една китка и картината се променила. Той почнал сам да си носи чинелите и решил да си купи кола. Сам се връщал в 5 сутринта, но снегът вече не помнел следите от стъпките му. Скърцал под гумите и питал за нея. Радиото гърмяло и той не чувал гласа на снега. Тяхната зима се връщала всяка година, ала те вече не помнели къде са им стъпките. Той забравял за нея и свирел за други. Тя заспивала без топлината на дланите му и леглото премръзвало от тъгата в съня ѝ. Сама си наливала вино и пускала печката, но топло не ставало. Вече. Помръкналото утро ги срещало с хладна гримаса и хвърляло пепел по устните. Денят станал ден като всички останали. Нацупен и зъл, връхлитал и грабeл една по една всяка стаена снежинка от зимата на спрялото време. Ограбени, те се превърнали в сенки, скитници с разранени души и парцалени сънища. Хайде, спри се, ти глупаво време! Дай ми в заем само миг от своята вечност! Твърде много люти ми студа.
Децата са нарисували сърца по замръзналите стъкла на прозореца, а снегът скърца под стъпките на някакви младежи, които бързат да се скрият от бледото око на мъждукащата улична лампа. Аз не спя. Чакам. Вероятно да си дойдеш. Отнякъде. Пуша цигара, а димът ѝ се стели пред мен толкова бавно и леко, като тънка млечна мъгла. Мъгливи са очите ми. Вали. Познавам този сняг, но не помня откъде. Скърцането и тишината, познавам ги. Ти. Няма те, затова не мога да си спомня. Късно е или е рано. Ръцете ми са премръзнали и бели. Долавям аромат на кафе. Влязъл си толкова тихо. Носиш ми кафе. Горчиво и черно, както го обичам. Ръцете ти са топли, въпреки студа. Не казвай нищо, нека поседим на терасата и да изпушим по цигара. На тихо, за да си чуем стъпките и снега, който нещо си тананика. Помниш ли, или си забравил ти момичето в снега? Побързай! Скоро ще тръгнат трамваите. Пет сутринта е.
Препоръчваме ви още:
"Непоносимите“ майки знаят с какво се занимаваш, от какво се интересуваш, къде ходиш, с кого общуваш. Твърдят, че трябва да учиш упорито, да бъдеш послушна и да не вършиш нередни неща (а нередните неща в техния списък са много). На 8 години това може и да не ти прави особено впечатление, но на 15 започва да ти идва в повече.
Може би в тийнейджърска възраст си възприемала майка си като враг, възразявала си на забележките й, спорила си се с нея, че не те пуска да излезеш, че те кара да миеш чинии, да изхвърляш боклука, да чистиш стаята си, смятала си я за твърде строга, защото се е стремила непрекъснато да те контролира и си завиждала на приятелите си, които имат „яки“ майки… Може би след поредното скарване отново си чула: „Някой ден ще ми благодариш“ – приготви се за изненада - майки ти е била права!
Доказва го и изследването на британските учени от Университета в Есекс, които са провели наистина задълбочено проучване по темата (с над 15 хиляди участници, в продължение на 6 години). Констатацията им е, че момичетата, които са били възпитавани от „непоносими“ майки са по-успешни в живота.
Прочетете
Специалистите сравнили полученото от децата образование с това, което са постигнали в живота. Изследването показало, че момичета, които са имали твърде взискателни майки, са постъпвали в по-добри университети и впоследствие имат по-високо платени професии, от момичетата, чиито майки са им позволявали всичко. Девойките възпитавани от безкомпромисни майки по-рядко се оказват безработни. Друга констатация е, че по-рядко раждат деца и създават семейство в твърде ранна възраст.
Майките, които навремето са били старателни ученици и са отделяли много време за подготовката си, по-често инвестират в образованието на детето си и смятат, че това е един от най-важните житейски приоритети. Затова правят всичко възможно да внушат същото и на децата си. Те, повече от всеки друг, разбират защо е необходимо това.
Майчината строгост и принципност са направили от много момичета силни, независими и уверени жени. Строгото възпитание учи детето да не повтаря грешките, които са правили неговите родители, да преценява правилно последствията от действията си и да бъде отговорно за решенията, думите и постъпките си.
Вижте
Ако някъде в прочетеното си познала майка си, можеш да й благодариш. Защото точно нейната строгост, принципност и досадната упоритост в различни житейски ситуации те е направила силна, независима и уверена в себе си жена.
Постигнала си повече от другите, благодарение на всички случаи, в които майка ти е „връзвала“ ръцете ти, не ти е разрешавала нещо, и е трябвало здраво да впрегнеш собственото въображение и изобретателност, за да постигнеш целта си.
И все пак трябва да уточним – строгото възпитание няма нищо общо с физическото насилие. Става дума за взискателност и ограничения.
„В много случаи постигаме успех, вършейки това, което е по-удобно за нас, дори да е в противовес с волята на родителите ни. Колкото и да се опитваме да избягваме съветите им, техните изисквания и възгледи за живота все пак оказват влияние върху решенията, които вземаме. Но ние сме убедени, че сме го направили самостоятелно. А всъщност не е така.“ – твърди Ерик Расон, професор от университета в Есекс.
Прочетете Женските тайни,
които научаваме твърде късно
Ако си дете на властна майка и се вгледаш в собствения си живот ще установиш, че анализите на учените са основават на верни заключения. Възможно е майка ти в ултимативна форма да ти е забранявала да общуваш с определено момче или да ти е казвала, че приятелството с момичето от съседния клас не е препоръчително. Дори ти е обяснила защо е права. Ти си заобиколила всички забрани и въпреки всичко си общувала с тях, но все пак си се вглеждала в тези хора, преценявала си ги, (все пак на база майчините възгледи) и си решила, че те могат да имат доверието ти. Възможен е и друг вариант – ако след като си ги подложила на собствената си преценка си установила, че това не са хора, които заслужават приятелството ти, просто да престанеш да ги търсиш. Но какъв е крайният резултат: в зряла възраст ти автоматично изключваш вредните хора от обкръжението си, защото имаш ясно изградени критерии.
Или докато твоите приятелки на 13-16 години са се забавлявали по дискотеките и са се целували с момчета по ъглите, ти е трябвало да учиш, да свириш на пиано, имала си вечерен час. В крайна сметка твоите приятелки са се ограничили до някакви случайни, не особено платени професии, а ти си попаднала в университетската среда, в която е можело да избираш приятелите си сред интелигентни и мотивирани да успеят хора. Оказва се, че строгите ограничения отново са ти били полезни.
Но особено силно е чувството ти за отговорност. Без дори да забелязваш ти поддържаш ред в дома си, държиш разходите си под контрол, грижиш се за здравето си и правиш още хиляди малки неща, които карат другите да нервничат, като че ли между другото. А на теб това не ти прави впечатление, просто защото си свикнала. Оказва че, че майка ти е успяла да те научи и на това.
Съвет
Контролирай живота на децата си, те са твоя отговорност. Но не ограничавай свободата им и не им налагай забрани, без да обясниш защо го правиш. Да, те ще се съпротивляват, точно както си правила и ти (особено в бунтарския период на пубертета), но в живота им по-нататък твоите разумни обяснения ще се превърнат в интуиция и в правилно подреждане на приоритетите. Отстъпчивостта е разрушила не едно бъдеще, а умерената строгост никому не е навредила.
Източник: megazvezda.info
Препоръчваме ви още:
Не казвайте това на момичето!
Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка
До дъщеря ми
5 разлики между родителите "от вчера" и днес
С появата на интернет и развитието на виртуалното общуване, животът ни се промени във всички сфери. И родителството не е изключение – стана по-осъзнато и активно.
Само преди 10 години семейството се въртеше около детето, а сега детето е член на семейната общност като всички останали. Родителите не се лишават от културни и други „недетски“ удоволствия в полза на зоопарка или детския кът. А вместо да готвят специално меню за мъника, просто преминават на здравословно хранене. Как еволюират родителите от началото на 21 век до наши дни?
1. Изхвърлиха бибероните
Все повече майки се придържат към естественото хранене – кърмят на поискване поне 6 месеца, захранват с лъжичка, бързо осъществяват прехода към чашката. А преди 10-15 години беше екзотика да отглеждаш детето без биберон-залъгалка например. Докато отвори уста да заплаче и „заглушителят“ вече е наместен. А ако, не дай Боже, забравят залъгалката настъпва истинска суматоха.
Вижте
2. Не налагат тотален контрол
Съвременните родители предоставят повече свобода на децата си. Ако по-рано мъникът, който се катери по парапета, е бил свалян веднага, сега мама и татко са до него, предпазвайки го с усмивка. Детето има право на избор. То решава какво да облече или обуе (дори да не е съвсем адекватно). Не го тормозят с „лъжичка за мама, лъжичка за тате“, когато се храни, ако не му се яде. Не го обличат, ако каже, че не му е студено. Хиперопеката и суперконтролът бавно и сигурно пътуват към забвението.
Прочетете
3. Доверяват се на бавачката
Ако преди години бавачките са били привилегия само на много заможните семейства, сега помощничка могат да си позволят повече родители. И не е само въпрос на средства. Доскоро битуваше мнението, че с децата трябва да се занимават бабите им, но днес много жени в активна възраст не са склонни да посвещават времето си изключително на грижи по внуците. Продължават да работят, имат интензивен личен и социален живот, хоби и увлечения. А родителите установиха, че добрата бавачка, която може не само да нахрани детето и да се разходи с него в парка, но и да го научи на нещо полезно например на буквите или на думи от английския език, е много добро решение за семейството. Важно е само да намериш жената, която ще „пасне“ на детето и родителите му.
Вижте
Закаляването през първата година
4. Не изнежват детето
Родителите престанаха на обличат децата си „като зелки“ (с няколко слоя дрехи) и отдавна не се придържат към правилото – детето трябва да е облечено като възрастните, но с един „кат“ повече. Подобно изискване има смисъл само ако е в количката и все още не се движи активно. Не се притесняват да го пуснат навън без шапка.
Те вече знаят, че прегряването е не по-малко опасно от измръзването.
Прочете Децата и околните
5. Атмосферата kids friendly
Все по-често в заведенията могат да бъдат видени детски столчета, менюто за малчугани не е изключение, а макар и бавно се наслагва тенденцията в ресторантите да не се ограничава присъствието на деца. Магазините също станаха по-достъпни – често може да бъде видяна майка, която пазарува с бебешката количка и това вече не учудва никого.
В по-ново време родителството от сложна наука се превърна в естествен процес, детето е пълноправен член на семейството, освободен от свръхопеката на възрастните, с право на избор и достъп до територии, които по-рано бяха абсолютно табу.
Източник: news.i.ua
Препоръчваме ви още:
Гладен ли съм, или ми е студено?
Капани за модерни родители
Как да създаваме радост и да отглеждаме щастие
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам