Автор: Мария Пеева

Моите първи срещи… Толкова далечни и толкова незабравими. Сигурно всяко момиче, всяка жена помни първите си срещи, независимо дали е била на 16 или на 60. И независимо дали са били първи и последни, или са имали продължение.

Момчето, което говореше само за себе си.

Чаровен, популярен, усмихнат, красив, че и умен отгоре, всички момичета искаха да излязат с него. Момче с бъдеще, както би казала майка ми. Най-разочароващите три часа в живота ми. През цялото време говореше за себе си, за успехите си, за плановете си, за мечтите си, за способностите си и за желанията си. Едва ли не трябваше да съм поласкана, че ме е забелязал. Не, благодаря. Не искам да се чувствам втора цигулка в една връзка, нито да гоня някой мъж, ако ще да е най-готиният на света.

Момчето, което сваляше звезди.

Поетична, нежна душа, симпатично затворен и безупречно интелигентен, а колко влюбен… Но oще на първата среща, преди да сме се целунали, ми обясни как ще свали целия свят в краката ми и ще ме направи щастлива до края на живота ми. Най-бомбастичните три часа в живота ми. Рецитираше ми стихове – свои и чужди, и се превъзнасяше толкова много, че дори не забеляза, че се прозявам. В крайна сметка човек отива на първа среща, за да се позабавлява, не да се омъжи. Чак толкова сериозност няма нужда.

Момчето, което искаше само едно.

Всяко момиче обича да е желано, но е някак дразнещо да се чувстваш желана колкото всички останали. Не върви да ти говори колко си секси и как иска да е с теб и не може да мисли за друго, а в същото време да стрелка с поглед големите цици на сервитьорката, дългите крака на девойката от съседната маса и дори гаджето на приятеля си. Веднага си мислиш дали иска да е с теб, или просто иска да е с някоя. Кое момиче иска да е „просто някоя“? Най-пропилените три часа в живота ми.

Момчето, което беше чело книги „през друг“.

С претенции за интелектуалец, говори със сложни фрази и често използва цитати. В началото си впечатлена. Възхитен е, че и ти си чела това-онова и вземеш, че разпознаеш някой цитат. Той винаги е харесвал „интелигентните“ момичета, всъщност затова и те е поканил на среща, не защото си красива, забавна и секси. Защо ли тогава изглежда малко учуден? Задълбаваш в темата и се оказва, че всъщност не е чел книгата, ами някой му е разказал за нея. Не е проблемът, че не е чел всички книги, а че дава такъв вид. Лустрото го има, дълбочината – не. Спъхва се като балон с всяка следваща тема. Най-разочароващите три часа в живота ми.

Момчето, което се правеше на лошо и се оказа лошо.

Той е сбъднатата мечта на всички момичета, които копнеят за корави момчета с нежни сърца. Тайно си мечтая да извадя наяве доброто в него, което само чака истинската любов да го събуди. Докато ти разказва как го е мачкал живота и как всъщност не иска да е толкова лош, сърцето ти се свива за него и си въобразяваш как го спасяваш от блатото и го превръщаш в добро момче. Само че не работи така. Най-изгубените три месеца в живота ми. Човек може да спаси само себе си, никой друг.

Момчето, което дойде с анцуг.

За него трябва да ви разкажа малко повече. Какво ще си помислите, ако отидете на среща с най-хубавите си дрехи, гримирана и с прическа, а насреща ви се появи младеж с анцуг и колело? И вместо да ви заведе на кафе или на кино, той ви метне на рамката и ви замъкне на тенис на маса? А ако ви кажа, че това бяха най-щастливите три часа в живота ми? Или по-точно първите от многото, защото и до днес се забавляваме с този младеж, макар че скоро не ме е водил на тенис на маса. Защо беше най-хубавата ми първа среща? Защото той беше истински. Не се правеше на друг. Не се стараеше да ми се хареса повече отколкото трябва. Не си придаваше важност и не оригиналничеше. Не се оплакваше, не се и хвалеше. Не размахваше чувствата си като оръжие, което да ме срази. Беше ясно, че е влюбен до ушите в мен, но ми даде време да се влюбя и аз, а не просто да поддам. Най-вече беше искрен. Показа ми неговия свят и ми позволи да свикна с него и да го харесам. И досега сме много различни. Той си остана спортен, аз си останах неспортна. Той си остана нахъсан да побеждава, аз си останах лежерна и с усещането, че живея на шега. Турнирът ни продължава и все още си подаваме топки. Понякога го изненадвам с някоя висока, понякога той ми прави жестока забивка. Но все още ни е интересно. И все още виждам в него онова усмихнато момче с колелото. Нищо че косите посребряха и бръчиците стават все повече.

За двайсетата годишнина от сватбата му подарих статуетка, на която попаднах случайно в някакво антикварно магазинче. Момче и момиче на колело. Целуна ме и нищо не каза, но в кафявите очи видях влага. Не вярвайте, ако някой ви каже, че с времето хората си омръзват. Когато обичаш някого, няма как да ти омръзне. Може да ти омръзне, ако се е представял за друг, ако измами очакванията ти. Омръзват фалшът, лъжата, илюзията. Ако го познаваш истински и обичаш него, а не представата за него, как ще ти омръзне? Все едно ти сама да си омръзнеш. Не съм чувала за такъв случай досега – човек сам да омръзне на себе си. Истината никога не идва в повече и никога не омръзва. Тя просто е. Или я приемаш и оставаш, или я отхвърляш и си тръгваш.

Онзи ден най-големият ми син, вече мъжага, се шегуваше с брат си, тийнейджърът, умно, сериозно момче, спортна натура като баща си. Трябвало да му даде някои съвети как да се представя на среща пред момичето, за да го хареса.

- Да не си посмял! - му казах. – Нека бъде такъв какъвто е. Ако момичето не го хареса, значи не е неговото момиче.

Не знам, може и да греша. Все пак моят опит с първите срещи не е чак толкова богат. Но го вярвам и до днес, колкото и наивно да звучи.

Човек трябва да е истински. Даже и на първата среща. Ако не е истински, как ще го познае истинската му любов?

Прочетохте ли Истински мъж? Може би ще ви хареса и Жега.