Автор: Мария Пеева

Първата ми приятелка се казваше Раличка. Била съм някъде на 4-5 години, не ходех на детска градина, баба се грижеше за мен. Раличка беше единственото друго дете в квартала, което не ходеше на градина. За нея се грижеше майка й - най-красивата жена, която съм виждала. Приличаше на актриса с бялото си лице, тъмни къдрави коси и огромни тъжни очи. Раличка беше досущ като нея - бяла, тъмнокоса и със същия дълбок поглед зад огромните очила, закрепени с ластик на къдравата й главица. Беше малко по-голяма от мен, но дребничка, не можеше да говори и движенията й бяха някак хаотични и некоординирани. Сега си давам сметка, че вероятно е имала детска церебрална парализа. Тогава не разбирах, че е болна, знаех само, че не може да отговаря с думи на детското ми бърборене и никога не може да ме хване на гоненица. Но за сметка на това никой никога не ме е обичал толкова и не ми се е радвал толкова, колкото Раличка, когато баба ме пуснеше у тях през дългите скучни утрини, когато всички други хлапета бяха на градина. Аз бях единственото дете, което гостуваше в малката им къщичка. И двете с майка й ме чакаха с нетърпение. Не си спомням много на какво си играехме, след като единодушно решихме, че гоненица и криеницата не са ни любими, но лицето й светеше от щастие, че сме заедно и това никога няма да го забравя.

Няма да забравя и една ужасна случка, която ме кара да се червя от срам и до ден-днешен. Лятна привечер, ние сме на поляната до нас, няколко хлапета, клечим на тревата и си играем. Ралица и майка й минават покрай нас, аз ги виждам отдалеч, махам й с ръка, викам я. Раличкааааа! Тя ме забелязва и посяга към мен, дърпа майка си, иска да дойде при децата. Майка й се усмихва малко неуверено, но тръгват двете - изящната красива майка и дребничкото, слабичко момиченце, преплитащо крачета, което бърза, бърза да дойде при мен, при нас. И изведнъж всички хлапета скачат, разпищяват се и побягват. А аз, глупачката, не разбирам от какво са се стреснали, не ми хрумва, че ги е страх от милата, кротка и слънчева Раличка. Помислям си, че става нещо ужасно… и хуквам и аз с тях. След няколко крачки се обръщам и поглеждам назад, и тази картина просто се е запечатала в главата ми - как Раличка е протегнала ръце към мен и отчаяно вие с нечовешки глас, а майка й я грабва и прегръща, и стиска с всички сили, и заплаква с истински сълзи - както плачат малките деца, както никога не съм виждала майка, голяма жена да плаче.

Какво стана после? Иска ми се да можех да ви разкажа, че мигом се върнах назад, разкаяна, и прегърнах Раличка. Но не беше така. Хукнах и се скрих у дома в пълен потрес и дори не посмях да разкажа тази случка на баба. Жалко, защото тя щеше да ми каже какво да правя. Щеше да ме посъветва да се извиня. Щеше да ме успокои, че децата не са виновни, че са побегнали, защото се плашат от различното и не го разбират. Щеше да ми каже, че и аз не съм виновна, че съм ги последвала, защото това е първичен инстинкт на човека - да следва стадото.

Премълчах, преглътнах, но не забравих.

В онези далечни времена Раличките бяха табу за обществото. Затворени в домовете си, скрити от нас, сякаш не съществуват. За тях нямаше място в идеалната картина на живота ни. Не знам дали впоследствие моята Раличка изобщо е ходила на училище, дали е имала приятелчета, дали някога е успяла да поиграе на поляната с другите деца. А тя не искаше нищо повече от това - да е с децата. И никого нямаше да нарани или обиди, така както нараняват и обиждат много деца, съзнателно или не. Раличка просто искаше да е сред нас. Затова се разплака майка й - не защото детето й е болно, не защото не може да говори или да тича, да пее и да скача. Тя много добре знаеше всичко това и беше приела, че Раличка не е като другите. Но също така знаеше, че детето й не умее много "нормални" неща, но умее да обича и да се радва също като всички останали. Може би и повече.

Разказвам ви за Раличка заради една дискусия в учителски форум по повод мой пост, който някой е споделил там. Ето и самия пост, публикувах го на осми март:

Мили майки, получих молба да споделя с вас този призив от група майки. Ето какво ми пишат:
Преди няколко дни една майка сподели, че е била помолена нейното дете да не ходи на тържеството за 8 март днес, не знаело стихчета/песнички, не говорело. Днес още две мами също са били помолени от градината да си вземат децата по-рано, преди тържеството за 8 март, защото не говорят. Не искам да си представя дори как се чувстват тези майки и деца! И се питам за кого са тези осмомартенски тържества, ако има дори една майка, която плаче, защото от детската градина не искат тя и детето й да е част от тях? 
Бих искала да ви помоля да споделите във вашия блог и да призовете всички майки днес, които могат, да отидат на тържествата в яслите, градините и училищата в България. Днес е ден, който е празник, но и всъщност ден на борба за равнопоставеност. Празненствата в градините са за всички деца, независимо дали могат да говорят, пеят, танцуват или само ще седят и гледат. Важното е да са заедно с другите, важното е всички педагози да осъзнаят, че тържествата са, за да научим децата да бъдат заедно, а не просто да се представят перфектно научени стихчета.
Никога преди не съм писала с такава молба, но се чувствам ужасно безсилна, а бих искала да помогна на тези майки, които плачат днес.

За свое учудване прочетох мнението на г-жа Елена Петкова, която ме тагна в отговора си:

Колеги, пишем под пост на някаква екзотична мама, харесан само от двама. Идеята на статуса, ПОД КОЙТО ПИШЕМ е, че образователната институция трябваЛО в един слънчев ден - 8 март :) да утешавала всички мами. Всяко дете нещо да казвало, правело, ровело, мяукало, правело ...само и само да бъдело като другите! и пр. Ако не е като другите и му дадем само мяукане, Anna Assenova питала ли е Мама Нинджа колко ще е доволна?

В коментарите отдолу обясних на г-жа Петкова, че идеята на образователната система не е да утешава мами. Но идеята на образователната система е да образова ВСИЧКИ ДЕЦА.

На което г-жа Елена Петкова ми отговори, че не всички деца стават за образоване.

Е, може би трябва да спра дотук. Но не мога да не допълня, че в диалога стана ясно, че г-жа Петкова не е само учител, уви не. Тя е доцент, преподавател, който обучава учители. Десетки, стотици млади хора ще завършат педагогика с идеята, че, цитирам: “всъщност образователната институция е за децата, които стават за образоване.”

Излиза, че съм живяла в голяма заблуда досега. Винаги съм мислела, че образователната институция е за всички деца. Че целта на образованието изобщо е да развие децата, всеки според възможностите му. И най-вече да направи тези деца фунциониращи членове на обществото. Хора, за които има място на сцената на живота, а не някъде отзад, в сенките, зад кулисите, където няма да загрозят общата картина.

Може би доцент Петкова и други хора живеят с мисълта, че са привилегировани, защото са интелектуално и физически съвършени. Но нека не забравяме, че животът обича да ни изненадва. Никой, нито вие, нито аз, не е сигурен дали утре няма да е в инвалидна количка. Дали детето или внучето му няма да е сред тези, различните, които е толкова удобно да не забелязваме. Съветвам ви, доцент Петкова, следващия път, когато отречете на едно дете правото “да мяука” на сцената (отново ви цитирам), да си представите само за един кратък момент, че това е вашето дете. Сигурно имате много достойнства като човек и преподавател, най-вероятно и вас някога така погрешно са ви учили, че децата, които не влизат в нормата, трябва да се изолират, за да не “пречат”. Но знаете ли, това не ви оправдава, защото сега вие обучавате други хора, млади хора. Сега носите отговорност и за тях. Опитайте се да отворите очи и ще видите, че светът е голям и пълен с различни хора, всъщност ние всички сме различни. Но в едно сме напълно еднакви, доцент Петкова. В нуждата да ни приемат и да бъдем част от това общество.

Искам да благодаря и на всички учители, за моя голяма радост - МНОЗИНСТВО, които споделиха в коментарите си, че никога не биха изолирали дете от празника, независимо с какво състояние или заболяване е, независимо дали говори или не.

Накрая, не знам къде е Раличка днес и дали майка й все още е жива да се грижи за нея и да я обича. Ако по някаква огромна случайност тази история стигне до нея, бих искала да й кажа колко дълбоко съжалявам, че постъпих така в онзи ден преди 40 години. И днес, когато имам толкова много приятелки, знам, че никоя от тях не би могла да ме обича толкова безкористно, дълбоко и искрено като вашата Раличка. Простете ми!

П.С На снимката горе виждате моя баща, който някога беше най-интелигентният човек, а сега е с тежка деменция и със способностите на малко дете. Обичах го преди, обичам го не по-малко и сега. Освен това виждате и един от четиримата ми сина, който проговори много късно, никога не се научи да рецитира наизуст, не може и да пее, и така и не успя да блесне на градинските и училищните тържества, но за сметка на това е блестящ математик със златни медали. Щях да го обичам, дори и да не беше такъв. Той мен също.

Още по темата вижте:

Моля ви, тръгнете си

Учителка с решение срещу агресията

Системата я правим ние 

Автор: Златина Тодорова

От седмица не мога да отида да гледам „Посоки“. 
Или нещо друго ми изниква, или на другите нещо друго им изниква, или ме мързи зверски, или.... Абе, не става и това е.

Неделя, когато не знаеш какво ти се прави, но искаш да правиш нещо различно от купищата задачи, за които отдавна си закъснял и просто ще те натоварят, ако се захванеш с тях, автоматично става ден за кино.

Уж щях да го гледам по обяд, после следобеда, после - айде да е вечерта.

Правилно казват във филма, че в България сме останали мързеливите. 

Та - отивам аз, ей сега - преди 2 часа и нещо, в МОЛА (гответе се за турбо продуктово позициониране). Чела разни неща тук-там, без много очаквания (рядко ми се случва), с ясната представа, че филмът е тегав и вероятно ще ме смачка доволно.

Тежък. Още по-тежък. Най-тежък.

Когато имам възможност, пътувам с таксита.
Обичам да говоря за глупости с шофьорите, да ги провокирам с въпроси и да ги изслушвам.
Харесва ми да се возя с непознат човек, който ми става познат в рамките на 3-4-5-10-20-30 минути.

Да, често съм попадала на „филантроп съм за хората, мизантроп съм за българите“, случвало ми се е да не мога да дишам от всякаквовкусовите миризми, изпълващи въздуха, показвали са ми поезията, която пращат на жена си (искам секс и ще те пръсна, като се прибера (в рими), завоалирано с няколко, да речем, метафори), слушала съм как сръбското е най-великата музика и „по-добро нема, от мен да знаеш“, крещяли са ми, че младите сме причината България да е на тоя хал, разказвали са ми за суинг партита със смяна на партньора - „ама от онея - другите, знаеш кои“, и какво ли още не.

Преди пет дена ми се случи обаче и да пътувам с изключително интелигентен и приятен за общуване човек, който говори 5 езика, учил е в моето училище и не каза нищо негативно през целия път.

How cool is that! (бел.ред. Жестоко, нали!)

Качвала съм се на таксита пияна. 
Качвала съм се на таксита пияна с други пияни. 
Качвала съм се на таксита влюбена. 
С хора, в които съм влюбена.
В по-добрите варианти - и те в мен. 
Качвала съм се на таксита с разбито сърце. 
Плакала съм през целия път.
Или не съм. Но съм искала.
Качвала съм се и съм казвала да карат нанякъде за 12 лв.
Предлагала съм пиене на шофьора.
Чела съм от стиховете си на друг.
Спала съм в такси.
Прибирала съм заспали.
Говорила съм за (хубави) книги и музика.
Заминавала съм.
Връщала съм се.

Филмът „Посоки“ не е филм за шофьорите на такси.

Филм е за хората, пътуващи в таксито на живота - и като негови шофьори, и като пътници. За тези, които страдат - от глад, от несбъднати мечти, от загубено дете, от несъвпадането на реалността с представата за нея, от сърце, от нещо.

От липса на посока.
Или от много посоки, в които, по една или друга причина, е невъзможно да се поеме.

България не е само мизерия, сивота, убийства и тежка драма. Но е и това.

И този филм не преувеличава, като ни го показва. Той просто говори чрез тази страна на нещата. Сочи мизерията на улицата и има предвид мизерията в душата.

Душата, която ежедневно преживява трансплантации, които обаче не ѝ помагат да живее по-добре.
Душата, която чезне с всеки изминал ден. 
И - аха да оздравее, пада повалена.

Не ни е нужна подмяна на сърцето. 
Нужно ни е да го обичаме такова, каквото е. Пък било и болно.
Да го разбираме, да го изслушваме, да го съветваме. Пък било и грешно. За да му дадем един ден правилния съвет.

Сърцето на България е сърцето на всеки един, родил се в нея.
Сърцето на всеки един, родил се тук, има нужда от индивидуална грижа. Не от специалисти, не от кардиолози, не от седмично най-скъпо лечение.

Просто от топлина. От добро. И от малко надежда.
От подкрепа, че лошото ще мине. А и да не мине, е можело да е още по-лошо.

Да, грозното съществува и няма как да му обърнем гръб, като просто сложим розовите си очила.
То е навсякъде около нас. И ние не избираме дали да го виждаме, или не.

Избираме как да се отнесем към него. Как да постъпим, какво да кажем, как да помогнем. Ако можем. Или ако не можем, поне да помислим как бихме могли.

Хората са бедни и нещастни. Едни - от безпаричие, други - от друга самота. И двата варианта са болезнени.

Но понеже в България сме останали (отново цитирам филма) оптимистите, вярвам, че пътят към по-доброто живеене тръгва от нас.

Посоката е навътре. Към сърцата. През тях.
Нека си поръчаме такси до себе си за навън.
Да си позволим да караме без посока. Да си поговорим с шофьора. Да го разберем и изслушаме. Да не го съдим.

България е прекрасно място с много щастливи, но и много тъжни хора. Нека, ако сме от едните, бъдем за ден и от другите. Нека, ако сме от първите, помогнем на вторите да бъдат поне за ден първи. Да им отстъпим мястото си. Да покарат. Без да им искаме пари.

Нека, ако сме от вторите, позволим на първите да ни отстъпят мястото си. Да сме силни. Сплотени. Вярващи.

В какъв смисъл ли? Във всеки, както ни съветва във филма попът-шофьор. Но не в чуждия смисъл. В нашия - във всеки, който ни държи и ни дава надежда. Който ни съживява.

Като за финал (запазила съм си най-силните козове за последните изречения) искам да кажа, че това, което избираме да сме, да правим, да виждаме и да отстояваме, е светът, който ще създадем около себе си - за нас, но и за другите.

Аз избирам да кажа, че не сме загубени.

Че познавам човешки трагедии, които изправят хората и ги правят силни. Да, сломяват ги и дълго време не им позволяват да станат, но винаги учат на нещо.

Невинаги животът е справедлив, но винаги е живот. И винаги сме част от него. Нищо, че невинаги искаме.

Имаме някаква мисия обаче. А посоката, в която ще си изберем да пътуваме, е първата крачка към нея.

ПП: Героят на Асен Блатечки във филма е #goals. (бел.ред. - непостижимо готин). Не пуши, има кола, учител е и е чувствителен. 

Та - ако аз бях на задната му седалка и ми беше предложил да се поцелуваме, веднага се пусках. Ама това - по принцип, а иначе - пускам сълза като него и си поръчвам такси от някой мост. :D

______________________

И понеже, както ви споменах в началото на поста, НЯМА случайности, след филма решавам да се прибера (ма, разбирасе) с такси. Пред киното обаче само някакви шанаджии за по 1.30/км. Бегай, видях кво стана във филма, ако не се качиш на Yellow.

Та - качвам се при един млад пичага от Yellow - единственият измежду другите с окей и радио такси (които също са нелоши фирми, но за да ми е филмово на макс, ще се кача при него, щото нали, във филма, знаете - Златина е луда и всичко трябва да следва някакви нейни безумни логики)...

До нас ще бъде 5 минути. Не знам как да започна разговора. А знам, че много искам да кажа нещо (пак филмарщините ми).

Дали това, че е студено. Че е празно по улиците. Че снощи всички са били пияни и днес никой не излиза навън. Кое е радиото... А, то си пише - това отпада.

Вече сме минали половината път, а не съм питала нищо.
Решавам да пробвам с въпрос за филма (какво клише). Притеснявам се дали няма да се обиди, защото животът на шофьора във филма направо не си е живот. Ама интуицията ми казва давай. И давам.

- Аааа, мммм, филмът „Посоки“ май е сниман във вашите коли.
- Да, да. Ние партнираме.
- Много готино. Вие дали го гледахте?
- Не съм, да ти кажа честно. Имах покана за 24-ти на премиерата, ама не успях да отида.
- Ааааа, жестоко. Цялата ви фирма е била поканена ли? (Златина отново пръска с интелект и съобразителност)
- Не, не. Аз - понеже мойта кола е една от тия, дето я снимаха във филма, имах двойна покана. Ама изникна нещо друго, и така и не отидох.
- МОЛЯ?!?! (Златина не верва какво се случва)
- Е, да. Тая на Зуека. Умрях от студ, докато им я карах насам-натам по обекти и терени.
- МОЛЯ?! МА НАИСТИНА ЛИ (Златина още не вярва какво се случва)?!?!?!?
- Да, бе.... И изрежда местата, на които наистина е сниман филмът. Разправя ми истории, все едно е нищо.
- Ама това е велико. И аз сега съм в тая кола??!?!
- Хахахаха. Е, аз всеки ден съм в нея. Не е чак толкова велико.
- Ама няма ли да ходите да гледате филма, аз на ваше място досега да съм отишла сто пъти.
- Е, ще го гледам, ама ще видим кога - и продължава да ми разправя.

Объркваме посоката, но аз си замълчавам. Не мога да осъзная какво ми се случва.

Малко по-натам се усеща и ми се извинява. Пита ме откъде да мине, за да обърне.

- Десен тук и ще ми е дори по-удобно, отколкото иначе. Направо ще ме спрете на метри от нас, благодаря - казвам му (още невярваща).

- Хахахах. Радвам се. Няма случайни неща.

„Посоката, братче, посоката“...

***********

Прочетете още: 

Живот като на кино

"Формата на водата" и невъзможните мечти

Възвишението на българското кино

Автор: Соня/Светът на Сончето

Днес е осми март. Започнал като ден на колежката, преминал през ден на майката до общото - ден на жената.

Като малка, имала детство в комунистическия период на България, всяка година правех картичка за мама, после като млада жена, феминистки настроена, отричах този празник с мнението, че жената трябва да се уважава всеки ден.

С първата картичка, подарена ми като майка, спрях да развявам анти-лозунги, за да не разочаровам детето и да не затормозявам детската главица с неразбираеми за него философии, приех го за поредния повод за празнична вечеря и започнах да празнувам осми март. 
И си казах, че на този ден вече няма да си кривя душата и да го приемам с настроение, лавиращо в двете крайности! 

Защото все пак съм жена и майка!

Е, още от рано сутринта ми беше напомнено:

- Мамо, сложи ми обеците! Мамо, къде са ми другите обувки! Мамо, подай ми телефона, да не се събувам! Мамо, хайде, че пак ще закъснея!

По-късно ще се сетят какъв ден е днес и ще поднесат ръчно направените картички. Но сега е само: Мамо, мамо! 

Защото съм жена и майка!

На път за работа се отплеснах на светофара в мисли със задачите за деня и тръгнах късно. Отнесох си не един клаксон и няколко пожелания. 

Защото съм жена и майка!

В работата подарявах и приемах с усмивка букетите и подаръците. И от колегите, и от колежките. Защото са поднесени от сърце и с уважение. 

Защото съм жена и майка!

След работа отидох да пазарувам, защото се прибирам по-рано от половинката и знам какво точно трябва да се купи, защото аз ще готвя. 

Защото съм жена и майка!

Разшетах се, приготвих се с почерпката, семейството се събра вкъщи, съпругът ми и децата подариха картичките и подаръците и ми честитиха. Защото днес е моят празник. 

Защото съм жена и майка!

Утре пак от сутринта ще слагам обеци, ще търся обувки, ще ходя на работа и на пазар, ще готвя. Няма да ми поднесат картички и цветя, но вечерта семейството отново ще се събере заедно и отново ще я има тази любов в очите им, която я има всеки ден.

Защото съм тяхната жена и майка!

*********

Прочетохте ли Истинска жена?

Автор: Мария Пеева

Момичета, ще ви призная една малка тайна.

Винаги съм се притеснявала не толкова, че някой ден ще имам снаха, а че тази снаха ще има майка, тоест, изведнъж ще се сдобия със сватя. Тази сватя беше един от кошмарите, които ме преследваха в сънищата ми.

Родителите са даденост, то е ясно.

Не само че не си ги избираме, ами дори ги обичаме такива каквито са. Но когато някой ден си намериш половинката, тя вече не е даденост, нея си я избираш по твоите си критерии. Обаче тя си върви със семейство и никога не може да си сигурен дали нейните родители ще ти допаднат. За бога, има хора, които не харесват дори собствените си родители, какво остава за чуждите?

Та един от страховете ми беше, че някой ден ще трябва да се запозная със сватята и има известен риск тя да не ми хареса. И това не е всичко. Монетата има две лица.

Можеше и тя да не ме хареса.

Бях убедена, че ще си харесам снахата, щом синът ми я обича. Но едно малко червейче не спираше да ме гризе. Що за човек ще е сватята? Ще си допаднем ли с нея, или ще се гледаме изпод вежди на всяка семейна сбирка? Може би грижливо ще се правим, че другата не съществува пред младите, за да не разбунваме гнездото на осите. Защото сватята можеше да е всякаква.

Можеше да е от онези майки, които все намират кусури у момчето, никой не им е достатъчен и постоянно шушукат на ухото на дъщеря си колко по-добра е от него, докато я накарат да го намрази. Да, има и женски майки, които го правят, не са само свекървите. И не ме разубеждавайте, че не е вярно, защото мама беше такава. Добре че аз, върл инат и дебела глава, си правя каквото искам. Иначе можеше и досега да не съм се омъжила.

Можеше да е от онези майки, които са свръхгрижовни и досадни и постоянно висят над главата на младото семейство да му дават тон в живота. 

Можеше да е кифла. 

Можеше да е змия. 

Можеше да е тесногръд човек, който не вижда по-далеч от носа си. 

Можеше да мрази сина ми, който й взима любимата дъщеря.

А най-ужасното е, че не смеех да попитам Теди. Искаше ми се, но не събрах смелост. Как, за бога, майка задава подобен въпрос на сина си. Как точно да го формулирам, без да проличи, че се притеснявам? Нали рискувам да напрегна и него? Той е толкова спокоен, толкова непресторен и освободен. Току-виж, без да искам, взема да го заразя с моите тревоги и да го подтикна да се прави на някакъв, какъвто не е, само и само, за да го харесат.

И така, когато най-после дойде денят на ГОЛЯМАТА СРЕЩА, знаех само, че сватята се казва Петя и е счетоводител.

Беше абитуриентският бал на Яна, а Теди беше канен за кавалер. Цялото семейство Пееви, включая двумесечният Алекс се изтърсихме в китното ресторантче, докарани, смутено усмихнати, силно притеснени. Запознаха ни с всички и ни настаниха. А Петя… Само я погледнах и все едно видях Яна! Само че пораснала с двайсетина години. Същата усмивка, същото благо излъчване, същото ведро спокойствие. Не само се успокоих, ами дори ми стана смешно, че съм се притеснявала. След което, преди да се усетя, изтърсих:
- Много се радвам най-после да те видя, Петя. Знаеш ли колко се притеснявах, че може да не се харесаме?
А Петя така се разсмя, че чак се просълзи. Когато най-после спря да се превива от смях, заяви категорично:
- Аз пък от самото начало знаех, че ще се харесаме, защото Яна ми каза, че Теди много прилича на теб.

Което доказва, че момичетата наистина споделят с майките си повече отколкото момчетата. И още, след такива думи - как да не я обикнеш тази жена?

Ами това е, сватите се харесахме и така си караме до днес. Не се надцакваме, не се надпреварваме, не се критикуваме, не се делим. Ако има нещо, открито си го казваме. И за всички празници се събираме. Странно ли изглежда? Това нищо не е. Преди малко с една приятелка се разбирахме кога ще отидем на изложбата на Клементина довечера, и аз споделих, че ще бързам, защото съм после на рожден ден на сватята. А приятелката ми каза: "Какво съвпадение! И аз няма да стоя дълго, защото съм на рожден ден на втората жена на бившия ми". Та... Има и по-странно привързани семейства от нашето. Важното е да се обичаме и разбираме. И да си прекарваме добре заедно, защото животът е твърде кратък, за да го губим с хора, които не харесваме.

В понеделник Петя заведе Алекс, най-малкия ми син, да му избере подарък за рождения ден. Двамата са голяма партия. А тази сутрин той ми каза:
- Мамо, знаеш ли, че Петя има рожден ден днес, един ден след мен?
- Да, маме, знам.
- А тя на колко години става?
- Ами, на 40. - отговорих приблизително, защото не знам на колко точно е Петя.
- Значи… - замисли се Алекс. - Довчера е била на девет. Затова толкова обича да си играе с мен.

Алекс е прав за едно. Тя наистина обича да си играе с него. И за всички нас винаги има добра дума и жест на внимание. Но не защото е на девет, а защото е жена с голямо сърце, обичлива, усмихната, непридирчива, приемаща и деликатна. Жена, която винаги мисли за другите. Случих не само на снаха, но и на сватя, с тази Петя. Да е жива и здрава и още много години да помагаме заедно за внучето. Пък може и за внуците :) Както дойде.

А ако на другите момчета се случи тъща кифла, змия или вещица?
Какво да кажа - късмет.

Но повече няма да се притеснявам.

В крайна сметка снаха ми не си е избирала родителите, но пък е избрала сина ми. Както и той нея.
Значи си струва.

*******************

Преди година Яна написа един прекрасен текст за майка си. Петя сигурно много е плакала. Аз също :) Всяка жена заслужава детето й някой ден да й напише нещо толкова искрено и мило.

Автор: Мария Пеева

Днес ми е от онези специални дни, които за децата са най-очакваният и голям празник - заради подаръците, и веселбата, и тортата, и свещичките, и емоциите. А за майките е още по-голям и важен ден, макар че децата често нямат идея защо.

- Мамо, защо се радваш толкова, че имам рожден ден, като на теб никой не ти подарява подаръци?

Така ми каза Алекс тази сутрин. Днес навършва само пет, а малката му главица ври от размишления и интересни въпроси.

- О, това е много, много голям празник за мен, Алексче. — му отговарям, докато пъргаво закопчавам копченцата на зелената ризка. Днес ще бъде “много красив и Фициален”, сам го поиска. Даже специално бяхме на фризьор вчера, за да се подстриже, което иначе не му е най-любимото занимание.

- Ама защо ти е чак толкова голям празник? Ти си имаш твой рожден ден съвсем скоро.

- Защото най-големите подаръци майките ги получават на рождените дни на децата си. - трябва да побързам с копченцата, защото тази сутрин татко му ще кара и батко на училище, и тийнейджърът вече подскача нервно на входната врата - обут, навлечен, с раница на гърба, а ние с Алекс още се размотаваме с някаква си ризка.

- Шегуваш се, нали? И на теб ли ще подарят колело? - Алекс се смее в шепи, и съвсем основателно. Право е детето да се чуди. На мен днес никой няма да ми подари специално червено колело за големи момчета, което има дори степенка, и фар, и светлоотразител, и всички важни неща, които имат истинските велосипеди. (ей, за тази степенка побъркахме хората в магазина, наложи се да режат, приспособяват и нагласят два часа, за да може малкото колело да има съвсем истинска степенка, за каквато Алекс мечтае откакто се научи да кара преди две години).

Ризката вече е закопчана, обуваме ботушките, якенцето, гушвам го за миг, преди да отлети с татко си и големият батко.

- Моят подарък го получих на този ден преди пет години. - му казвам вече на вратата, докато се навеждам да си открадна целувката. - И е най-големият подарък на света.

Малките устенца се оформят в пореден въпрос, но виждам как за миг в очичките блясва разбиране, Алекс се смее и се хвърля на врата ми, почти ме бута, както съм приклекнала към него. Колко е пораснал само...

- Ох, мамо, стига сте се лигавили вече, закъснявам! - боботи тийнейджърът. Баща им се усмихва и ме целува. Знам, че помни всеки миг от този ден преди пет години. Знам, че довечера ще ми подари огромен букет, както всяка година. Знам, че би ми подарил и целия свят. Всъщност вече го е направил, макар че това не го знае.

Подаръците ми потеглят всеки по пътя си, а моето сърце е все така пълно. Защото това са от онези вълшебни подаръци, които ме радват, даже когато ги няма. И превръщат в празници всичките ми дни. Дори и не толкова специалните.

***********

Алекс е нашето най-малко момченце, вече петгодишен. Понякога го наричам трудното ми дете, защото е опасен младеж, който винаги знае какво иска и то почти никога не съвпада с това, което искаме ние. В История с телешки опашки разказвам как се появи на бял свят нашето изтърсаче.

Когато прочетох ревюто на Мария Кирова в любимата ми бутикова група за кино Синема Лавърс, още преди да го гледам, веднага разбрах, че този филм е моят филм. Оказа се, че е не само мой, но и на Академията за филмови изкуства и науки. Тази година изборът им не ме разочарова. 

Ако ви разкажа за нея, за “Формата на водата”, какво ли да ви кажа? Чудя се… дали това е филм за различното, дали е приказка за любовта и загубата, или пък е разказ за нещо друго? И докато някои се влюбват във властта, то други, ох, тези другите, намират любовта в даването и получаване на разбиране и принадлежност.
За мен филмът е меко казано приказен, но от онези, красивите приказки, които са визуално зашеметяващи. За пореден път Гилермо дел Торо развива идеите на старите филми, комикси, митични архетипи и собственото си неспокойно визуално въображение, за да създаде филм, който изглежда по-малко направен и по-скоро носи вкуса на откритие, сякаш го е изтръгнал от културния етер и му е дал цвят, глас и форма.
Елиза (главната героиня) живее буквално над киното, апартаментът ѝ е в зелени и сини тонове като океана, а препратките към класическото кино, песента You’ll Never Know напомня на публиката колко много филмът обича киното. Гилермо без усилие, с няколко подходящи декора, костюма и тона, успява да ни пренесе някъде там, в мрачните години на Студената война и в рутинното ежедневие на невзрачно нямо, почти невидимо, момиче с обикновен дом и още по-обикновена професия, което се оказва, че е създадено да преживее чудеса!
В тайна лаборатория на Службите е пленено дивно водно същество, считано от примитивните амазонски племена за божество, но пък военните го третират като интересен тест обект, способен да даде тъй бленувана крачка преднина пред Червения враг. И както всяка приказка ни учи, че ако искаш невъзможното, трябва да си готов да направиш нещо дръзко, нещо нечувано и непомисляно преди, трябва да пожертваш всичко, което си бил и да вярваш, че ще се превърнеш във всичко, за което си мечтал! А мечтите на всеки човек са различни - един иска да лети в космоса, друг иска да кара кадилак, а някой трети търси просто своето място под слънцето. И средствата за постигането на изконните американски “Живот, свобода и стремеж” са различни. Филмът така умело поставя разни въпроси за различното! Дали само различният може да разбере и почувства различното? Дали ще протегнеш ръка да докоснеш чудото, ако различното наистина те застигне? Дали всеки различен е способен да разбере всяко различие или пък ще осъди сам събратята от друга категория? Дали има по-тъжна гледка от различния, страхуващ се да бъде себе си? Има ли място за различните в обществото?
В последните години си има явна тенденция да се правят творби за маргиналните екземпляри, които трудно се вписват в общоприетия калъп, за индивидите, определяни като неудачници и често тези творения са крайно досадни с нравоученето си и с явния си мерак да са част от модното течение по подмяна на ценностите на обществото. “Формата на водата” някак успява да избяга от клишетата в жанра и по доста деликатен начин да ни разкаже за любовната история между Човека и предубежденията му, а с любопитен похват да ни обрисува страха от различното и пътя към преоткриването и приемането.

Способни ли сме да приемаме и разбираме, виждайки околните такива каквито са, а не такива каквито на нас ни се иска да бъдат?

И всичко това е облечено в ярки цветове и дълбоки сенки, леко глуповато като мюзикъл (и за кратко се превръща в такъв), ярко като анимационно филмче и мрачно като филм ноар. Не знам дали ще получи награди от критиката, но от мен със сигурност.

“Формата на водата” беше номиниран в 13 категории и получи четири “Оскар”-а - за най-добър филм, най-добра режисура на Гилермо дел Торо, най-добър дизайн и музика. Повече за наградите "Оскар" тази година може да прочетете тук.

Прочетете и ревюто ни за "Чудо".

Автор: Мария Пеева

Убедена съм, че няма майка, която да не си е приготвила предварително дрешки за изписване, пелени, чаршафчета, бодита, гащеризони, чорапи, памучни шапчици и ръкавици, хавлии, одеяла и всички тези толкова сладки и необходими за новото човече вещи. В повечето случаи обаче младата майка не е съвсем наясно с не чак толкова сладките, но също толкова важни за бебето аптечни принадлежности, а повечето от тях влизат в употреба веднага след изписването, още на първия ден у дома. Подготвих кратък списък с покупките ни за Борис от аптеката, надявам се да ви е полезен. Можете да пратите таткото или някоя от бабите да ги купи в последния момент, а може да си ги напазарувате и вие сама, преди да дойде моментът за раждане. 

Най-важната хигиенна операция, която ще правите за бебето след изписването е почистването на пъпчето. То най-вероятно няма да е паднало толкова рано, затова ще се наложи да го почиствате при всяка смяна на пеленката. В родилното отделение ще ви покажат как се извършва тази процедура. Ако пропуснат, напомнете им. Важно е да знаете, че при нея бебето не изпитва никаква болка и ако плаче, то е защото не му харесва самото преобличане, а не защото страда. За почистването на пъпа ще ви трябва етилов спирт, памучни тампони или марли за еднократна употреба и сулфатиацол пудра. С напоен в спирта и добре отцеден тампон почиствате внимателно и прецизно пъпчето при всяка смяна на пеленката. Старайте се върху кожата отстрани да не попада излишен спирт. Това ускорява процеса на изсъхване на остатъка от пъпната връв, докато падне сама. Два пъти дневно напудряте със сулфатиацол. Има и препарати, които се пръскат или мажат, но нашият педиатър предпочита сухата пудра. До няколко дни пъпчето ще потъмнее и изсъхне, и ще падне без допълнителна намеса. Един ден просто ще го намерите в памперса или дрехите.

Тук ще си позволя да вмъкна една не чак толкова полезна, но за сметка на това забавна информация. Ако си падате по старата традиция, може да си запазите пъпчето и да го хвърлите някъде в течаща вода или на някое хубаво място. Всичко това са суеверия, разбира се, но какво от това? На Теди пъпчето е в Марица, на Коко - в Сена, на Косьо е в Онтарио, а на Алекс още го пазя вкъщи и не съм решила какво да го правя. Пъпчето на внучето ми Борис обаче го изяде кучето, не знам какво означава това според традицията :) Слава богу, Яна и Теди не са суеверни. И една знакова история в тази връзка. Веднъж, преди много години Иван беше на обучение във Вашингтон, а моята скъпа колежка и приятелка, известният филмов преводач Боряна Богданова наскоро беше родила и го помоли да занесе пъпчето на детето и да го хвърли в Белия дом. :) И за всеобща наша изненада Иван успя да го направи. Добре че не го спипаха, щяха вероятно да го арестуват за атентат с биологично оръжие, върви обяснявай после, че в България си имаме такава традиция. Така че нищо чудно синът на Боряна да стане някой ден президент на Америка. Убедена съм, че ще се справи съвсем не зле. Но да се върнем на полезните неща.

Процедурите по пъпчето плашат родителите, но всъщност няма нищо тревожно в тях. Лекар се налага да потърсите в някой от тези четири случая - ако околността на пъпчето се зачерви, ако започне секретиране, силно кървене или ако пъпчето замирише неприятно. След падането е възможно леко да провърви, но ако са няколко капки, няма страшно.

Да обобщим какво е нужно за почистване на пъпа: етилов спирт, памучни тампони, сулфатиацол пудра.

Най-честата хигиенна операция, която ще правите не само след изписването, а и в идната година-две-три, е почистването на дупето. Отново напомням, че споделям единствено своя опит и това, което при моите деца работи добре.
Най-добре е детето да се измива на течаща вода. Мокри кърпички използваме, но когато сме навън. Вкъщи водата почиства идеално и е най-безвредна за кожата. Може да използвате и някакъв лек почистващ гел или пяна, но само ако детето не е с много суха или чувствителна кожа (за суха и чувствителна кожа най-добре използвайте специалната вода за чистене без изплакване и я нанасяйте с тампон). Попивайте внимателно с мека тензухена пелена гънките. Изобщо тензухените пеленки вършат много работа и ви съветвам да се запасите добре с тях. След като подсушите много добре, намажете с бебешко олио телцето и краченцата с лек масаж, а около интимните части, в гънките и около ануса (не вътре) нанесете обилно памперс крем - това са плътни бели кремове, които създават защитен фон на кожата, така че да не се дразни от урината и изпражненията. Кремът не се опитвайте да го втриете в кожата, функцията му е предимно защитна, така че е важно да е в голямо количество, а не да попие навътре.

Къпането... Можете да къпете бебето спокойно, след като падне пъпчето. Може и преди това, но е по-сложно. За къпането има различни препоръки. Някои родители къпят всеки ден, някои изобщо не къпят първия месец. Според нашия педиатър родителите трябва да решат сами, като се съобразят с това дали на бебето му е приятно. На детето няма да му навреди ежедневната баня, но няма да му навреди и да не се къпе първия месец, стига да се измива на течаща вода. Ако не къпете във ваничка, а на течаща вода, не забравяйте да измивате ръчичките и лицето. Ръцете събират много мъхчета от дрехи и завивки и трябва да ги почиствате редовно и да режете ноктенцата, за да не се наранява детето. Вани има два вида - лежащи и кофи. Ползвала съм и двата. За кофата съм писала ето тук. За деца със суха кожа къпането е препоръчително да се разреди.

Най-важното, което трябва да знаете за къпането е, че родителят не оставя бебето нито за миг само във ваната, затова всичко си пригответе да ви е под ръка. Под всичко имам предвид - шампоана, хавлията и душа или каничката, с която ще го поливате.

Освен това през цялото време с една ръка придържайте детето. Не забравяйте, че от гела или шампоана, телцето му се хлъзга лесно. След вана увиваме в топличка хавлия и гушкаме за малко. Ако бебето плаче, може да го накърмите, за да се успокои за подсушаването, мазането и обличането. После следва процедура като след измиване на дупе - подсушаване с тензухена пелена (не пропускайте зад ушите, по шията, мишничките, крачетата, интимните части). Намазване с леко олио или крем с масажни движения по цялото тяло. Нанасяне на памперс крем и обличане. 

Да обобщим какво е нужно за къпането: ваничка или бебешка кофа, хавлия, пеленки, шампоан, олио, памперс крем. 

Ако бебето е с чувствителна и суха кожа и има пъпчици, може вместо да миете на течаща вода, да използвате почистваща вода, която не се изплаква, или мицеларна. С моите деца не се е налагало, но бебе Боби се оказа с доста чувствителна кожа и бузките му са в пъпчици, затова с него използваме от тези специални води, които доста облекчават зачервяването. В аптеката ще откриете най-различни марки, важното е да са предназначени за бебета, не за сваляне на грим. (Макар че съвсем успешно стават и за това). На снимката отдолу виждате малкото ми внуче с чувствителна кожа - обърнете внимание на малките пъпчици. При миене и къпане те се зачервяват, затова тези процедури са възможно най-разредени.

За почистване на очичките може да ползвате физиологичен разтвор (или преварена и охладена вода) и стерилна марличка (или памучен тампон). Движението, с което се почиства е винаги отвън навътре, от слепоочието към нослето. Ползвайте нова марля/тампон за всяко оченце. При бебетата очите често сълзят. Ако забележите, че се залепват от гурелчета или слъзният канал се запуши, заведете детето на лекар. Поискайте да ви покаже и как се прави масаж на слъзните канали.
В ушите на бебето не се бърка с клечки. Почиствате само външно. При нужда може да използвате физиологичен разтвор и за нослето. Ако видите бели сополки вътре, капвате няколко капчици и вадите с помощта на тампони. 

За първия месец това е козметиката, която ще се налага да използвате и е добре да сте подготвени предварително с нея. Впоследствие вероятно ще ви изпишат и капки с витамин Д, може някой ден да се наложи да използвате панадол или друг антипиретик, вероятно ще вземете и нещо за коликите. Но няма нужда да се запасявате предварително с всичко това, а когато се наложи. Моят съвет е да използвате колкото може по-малко козметика и лекарства. Залагайте на качеството, не на количеството. Не е лоша идея да кажете на приятелите си каква марка предпочитате, ако решат да ви подаряват козметика за бебето. 

Ето и списъка за ваше улеснение:

1. Тампони, памук, марли
2. Тензухени пелени
3. Етилов спирт
4. Сулфатиацол пудра
5. Бебешко олио
6. Памперс крем
7. Лек почистващ гел или шампоан
8. Вода за почистване без изплакване или мицеларна вода (ако бебето е с чувствителна кожа)
9. Мокри кърпички
10. Пеленки според килограмите (не се презапасявайте, защото бързо се израстват)
11. Ножичка за рязане на нокти, подходяща за бебе
12. Физиологичен разтвор за почистване на очите (евентуално и нослето)

След първия месец може да добавите към списъка:

1. Витамин Д на капки (лекарят ще ви ги изпише на първата консултация)

2. Препарат против колики (ако се налага)

3. Антипиретици (панадол или нурофен за бебе, свещички или сироп - само при нужда, по лекарско предписание и температура над 38 градуса).

Важно! Аспирин НИКОГА не се дава на бебета и деца под 14 години. Аналгин също! Изписва се хексалгин, само от лекар, при температура над 39,5- 40 градуса. Това не са лекарства, които родителят дава по собствена преценка.

Забелването, осоляването, разтривките със спирт при температура, даването на сокче на едномесечно бебе са отдавна отхвърлени от добрите медицински практики. Ако ви се оказва натиск за тях от роднини, не забравяйте, че решението е ваше, както и отговорността.

Снимките са от семейния ни архив. На основната е най-малкият ми син Алекс, когато беше почти на годинка, а на останалите е внучето ми Борис.

Препоръчвам ви да прочетете още: 

Маркери на детското развитие до една година

По темата за забелването - Доверете се на природата

Подготовка за почивка - Малка аптечка за морска почивка

Автор: Криста Василева

И аз се чудя какво съм. Не съм родена в България, значи не съм българче. Родителите ми обаче са родени в България, с паспорти и всичко останало. Дъщеря съм им, т.е. българче съм.

Не живеем в България, също като много българи. Говоря български, пиша с правописни грешки, чела съм немного български книги и малко бъркам българските царе и важни дати. Като повечето българи.

Мразя да ми дават съвети. Все съм недоволна, но и аз не знам какво искам. Всички са ми виновни.  Знам всичко как се прави. Мога да го обясня, но няма да го свърша! Не мога да лъжа добре родителите си, защото ме заболява корем, честно! Но пък съм само на 13, имам време да се науча.

Обаче обичам Велинград.  Мирише на зелено (тук при нас вали малко само през декември и януари, и не е зелено). Искам да живея в България, защото е красиво. В България вали сняг, водата може да се пие от чешмата, имаш си близки, които ти се радват и те затрупват с подаръци. Всички ми се усмихват. Чудя се защо тогава хората, които срещам през ваканциите си, искат да отидат другаде. То и аз не искам по 10 месеца да съм на остров, но никой не ме пита. Да се сменим?

Може сега да не живея в България, но нищо българско не ми е чуждо. Значи? Аз съм българче. 

П.С. Нямам правописни грешки, защото г-жа Йонкова ми ги поправи. После ме накара да препиша текста. Четири пъти.

Криста е само на 13 години и живее с родителите си на гръцки остров, откакто се е родила. След като семейството й се ослушва дълго и не я записаха на китара, тя взе нещата в ръцете си и сама се научи. Засега планира да учи психология, но това е към днешна дата. Очевидно има талант да пише, а освен това владее идеално български, за което заслугата е на майка й и баща й, които говорят само на български у дома и я мотивират да чете български книги. Освен това е посещавала българско училище, но сега се подготвя сама. Всяко лято прекарва известно време у баба си и много обича България. Спечели второ място в конкурса на Асоциацията на българските училища в чужбина преди две години, а освен това има и поощрителна награда във фотографски конкурс, защото много обича да снима. Основната снимка на статията е нейна.

Криста е едно прекрасно българско дете, което надали някога ще живее в България, но това не й пречи да обича корените си и да се гордее с тях. Наше дете.

Прочетете и други вдъхновяващи истории на нашите деца: 

Натали, която мечтае да пътува 

Марина, фурията, която няма граници 

Божидар, който ще сбъдне мечтите си 

Валерия, която прави икони