Автор: Ина Зарева

Малкото ми момиченце се е вкопчило с всички сили в мен, телцето му се тресе, гласът му е прегракнал от плач, но то продължава да крещи:

- Не ме оставяй! Не ме оставяй! Не ме оставяй!

Вратата се отваря и усмихната жена с майчинска нежност прегръща детето ми, прегръща и мен, казва някакви неща, които ужасеният ми, ридаещ мозък не може да разбере. Аз съм само един емоционален палач на детето си и не искам да чувам, да виждам, да знам. Нищо не искам, освен да не ми се налага да преживя това.

Дъщеря ми обаче е чула казаното и избърсва сълзите си. Целува ме и влиза бързо навътре. Аз се свличам зад сградата и избухвам в неудържим плач. Усмихнатата жена ме вижда и идва при мен:

- Всичко ще бъде наред! Обадете ми се днес, по което време на деня решите, ще оставя телефона отворен, за да чуете, че не плаче, забавлява се, смее се и се чувства добре.

Правя го, дори няколко пъти през деня. Не издържам на угризенията и страховете си. Усмихнатата дама спазва обещанието си и аз чувам смеха на момиченцето си, чувам я да пее и да разказва на всички за последното ни пътуване.

Въпреки това, вечерта отивам в детската градина със свито сърце. Мрази ли ме, че я оставям? Лоша майка ли съм? Колко точно я съсипва този стрес? Весело гласче прекъсва мислите ми:

- Мамо, аз няма да плача повече. Госпожата каза, че аз съм умна и прекрасна и ми разреши да пея, колкото си искам, а не като теб, дето все ми забраняваш.

Дължа на тази усмихната жена с добри очи толкова много за възпитанието и себеусещането на дъщеря ми, колкото на никой друг. Моля ви, ако не сте като нея, тръгнете си.

Деветдесетгодишната ми баба е в болница от седмици. Големи хора сме и не си правим илюзии за нищо. Искаме само да се чувства добре и достойно в края си. Всеки ден ужасено очакваме да я изпишат като неспасяем случай и да се приберем вкъщи, без да сме способни да се грижим адекватно за нея.

Прегърбен лекар с уморени очи я преглежда за пореден път днес. Връща се с нови лекарства. Вписва ги в епикризата ѝ. Поглежда ни и казва:

- Ние още се борим, какво сте се примирили такива! Ще направим всичко възможно, докрай!

И започва да лекува баба така, сякаш е младо момиче. Повече от месец продължава борбата му. И не са само лекарствата. Сяда на леглото ѝ, тя му разказва случки, той се смее. После ѝ казва колко добре изглежда вече, тя се усмихва и приема комплимента като дама на прием, а не като старица, гаснеща в болнично легло.

Дължа на този уморен лекар повече, отколкото аз самата съм направила за нея. Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.

Поредна жертва на наркотиците в училището на децата ми. Загубата е шокираща, тъгата на съучениците му е разтърсваща, но най-ужасяващото е, че най-близките му приятели давят мъката си с нов коктейл наркотици. Чувствам се изключително безпомощна, невъоръжена и слаба в тази все по-свирепа война. Искам и деца, и родители да извадим главите си от пясъка, да разберем, да знаем и да действаме. Попадам на един от най-големите експерти в областта на наркотрафика. Не ме познава. Никой не ме представя. Пиша му направо. Той отговаря веднага: „С каквото мога ще помогна. Ще се срещна и ще поговоря с децата. Ще отговоря и на всичките Ви въпроси. Каквото кажете!“

Късно същата вечер получавам отговорите му.

След тежкия му работен ден, след пропуснатата семейна вечеря, след неизменните нападки срещу него и колегите му е намерил време за мен - една непозната разтревожена майка. Напълно безвъзмездно. Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.

Нещо не е наред с това място. Има огромен дисонанс между името му и греещите лица, които ни посрещат. Не е възможно в т.нар. Дом за деца, лишени от родителски грижи да има толкова щастливи усмивки. Нали трябваше да е непосилно тежко, мъчително и грозно, защо тези деца не са достатъчно нещастни? Да, пораснали са рано, преглътнали са съдбата си, очакват, вярват и се надяват, но не са нещастни. Докато се редуват да ни изучават, вратата се отваря и стаята се изпълва с едър мъж, със сериозни, строги очи, който ни поздравява басово и широка усмивка се разстила по грейналото му лице. Децата тутакси забравят за нас и се хвърлят в обща прегръдка с веселия мъж. Не трябва ли да се страхуват от директора си? Да изпитват страхопочитание и респект? Да странят и го избягват? Вместо това те се сгушват в него като деца на многодетен баща и започват едно през друго да му се хвалят с оценките от училище.

Да, на това място нещо не му е наред.

В него не бе извършено нито едно престъпление – спрямо децата или от тях самите, докато усмихнатият мъж беше директор там. Много от децата му вече завършват университет. А той сигурно се смее все така гръмко на успехите им.

Моля ви, ако не сте като него, тръгнете си.

Ако работата ви изтощава до изнемогване, ако хората, с които работите ви вбесяват, ако напрежението се отразява на здравето и емоциите ви, ако не понасяте и ден повече да правите това, моля ви, тръгнете си.

Ако не успявате да се справите с предизвикателствата на деня, ако имате здравословни или лични проблеми, ако самите вие сте подложени на стрес или някакъв вид тормоз, моля ви, тръгнете си.

Ако получавате все повече оплаквания и неодобрения за това, което правите, ако хората, с които работите, били те деца или възрастни, не се усмихват, не са щастливи и не се развиват към по-добро, моля ви, тръгнете си.

Не принуждавайте себе си да работите нещо, в което не се чувствате добре.

Не обиждайте колегите си, замъглявайки изгледа към тяхната работа със своята неприязън към нея.

Не наранявайте тези, за които отговаряте, защото те не са виновни за вашия избор.

Не се превръщайте в това, от което най-много ви е страх.

Не замърсявайте професията.

Моля ви.

Препоръчваме ви още:

Благодаря

Невидимите битки

Кой плете за българските деца?