Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Яна Пеева
Истински се вълнувам за Коледа, особено последните години. Теди хич не я харесва и обикновено с досада отбелязва растящите ми с всяка година усилия около украсата и цялостната подготовка. Преди две години се сдобихме с дръвче от ИКЕА и ЕДНА играчка, която гордо стоеше върху него. Миналата година се обзаведохме и с топки и още две елхи - една метална, която всъщност е лампа свещник, и една дървена. Теодор все така ме гледаше едновременно с потрес и насмешка, докато се опитвах да сглобя елхата и да спася играчките от Клара, която реши, че ги вадим специално за нея. На всичкото отгоре бях и с огромен корем, който буташе елхата и ми пречеше на ентусиазма.
Тази година дори няма да сме си вкъщи за празниците, но съм твърдо решена да украся и да запаля Коледния дух дори у персоналния ми Гринч - Теди. И не просто ще украся, а ще го направя по възможност най-минималистичен и zero waste начин! За тази цел прекарах не малко време в скролване на Pinterest и в четене на блоговете на други, много по-сръчни и идейни хора от мен самата. Сега се обръщам към вас и ви предизвиквам да се включите в моята zero waste Коледа и заедно да украсим без да създаваме излишен боклук и без да купуваме пластмасички и други джиджавки. Естествено, може да използваме вече наличните украшения, условието е да се въздържим от допълнителни такива - особено от тези, които изхвърляме в края на празниците, и да добавим такива, които сме направили с двете си ръце.
Ако се чудите откъде този ентусиазъм при положение, че съм с две леви ръце и никога не съм правила такова нещо през живота си - ами точно, никога не съм правила такова нещо през живота си! (Освен това имам да уча по счетоводство и се чудя каква работа да си намеря, че да го избутам по-назад в графика!). Пращайте ни снимки на произведенията си във фейсбук или използвайте #zerowastebgchristmas тага в Instagram. На 1-и декември, когато обикновено слагаме елхата вкъщи, ще споделим най-идейните и красиви украси, как точно се правят, както и преживяванията ни покрай майсторенето. Та, включвайте се! Сигурна съм, че малките деца ще се забавляват неимоверно да нижат пуканки и да сглобяват мини дръвчета. Ако не това, поне ще се радват на вашите усилия.
Споделям и някои от личните ми фаворити, които ще пробвам да направя, споделяйте и вие в коментари, за да събираме идеи.
Въпреки че имам шивашки комплект вкъщи, който нямам идея откъде се е появил, никога през живота си не съм шила абсолютно нищо. Спомням си, че в часовете по Труд и техника имахме да правим някакви такива неща, но аз винаги успявах да намеря кой да измайстори моите в замяна на едно написано домашно по математика. Примерно. Сега обаче най-накрая ще ги преборя, обещавам!
Клонки в буркани/Мини дръвчета
Такива бурканчета вкъщи има почти целогодишно. На вилата имаме туи и когато ги подрязваме, слагаме отрязаните клончета във вази. Издържат учудващо дълго, миришат прекрасно и изглеждат страхотно! Единственият им минус е, че боцкат.
Това е може би малко по-трудно, защото шишарките все пак трябва да се пробият, но ако сте достатъчно изобретателни, може и да измислите начин да заобиколите бормашината - аз поне ще се опитам да го направя. Ще си спестя и позлатяването.
Това е личният ми фаворит. Имам три любими миризми на света - на Боби (когато не е наакан), на розмарин и на току що обелена мандарина. Или портокал. Или грейпфрут. Представям си колко страхотно ще мирише вкъщи, когато ги окача!
Не забравяйте да ни изпращате снимки от процеса, впечатления и идеи! Аз лично се вълнувам като петгодишно, за вас не знам. И за да е съвсем коледно - един от вас ще спечели супер готината и забавна нова книга на Татко Калоян - Дневниците на един звероукротител и то с автограф, както и бутилка вино!
Препоръчваме ви още:
Автор: Цветелина Велчева
В световен мащаб се раждат около 15 млн. недоносени бебета всяка година. Знаете ли, че днес, 17 ноември, е Световният ден на недоносените бебета? И аз не знаех, преди да станем част от тази статистика. Аз и моето славно момиченце юначе.
Не вярвах в чудеса.
Прехвърлила 30-те и след три неуспешни бременности, преминали в прекършени мечти и спряла сърдечна дейност, купища и купища изследвания, които не показват нищо, и докторското отсичане: „Грешка на природата” и свиване на рамене… ето ме на прага на четвъртата. Не съвсем очаквано и много плашещо, малко поизгубила предишната сила или може би заредена с много повече, без още да подозирам. Поглеждам надолу и виждам двете чертички…
Всички сте гледали филми с клишираните сцени, в които това е винаги един от най-щастливите моменти и знаете как майката казва на мъжа си: „ Ще си имаме бебе!” или „Ще ставаш баща!” След което се юрват да обзавеждат бебешка стая, да купуват бебешки дрешки и играчки… Всички сме виждали и клипчета, в които радостни бъдещи майчета измислят всевъзможни начини, за да изненадат съпруга си с тази най-прекрасна вест, или пък двамата заедно устройват оригинален сюжет, чрез който да съобщят новината на щастливите баби и дядовци. А аз винаги съм гледала на подобни сцени не само с голяма доза учудване, но и лека завист, защото след всичко преживяно двете чертички предизвикват у мен всичко друго, но не и безгрижно очакване, безоблачно веселие и искрена радост. Тук ще прекъсна веднага вечните оптимисти, които нравоучително ще ми кажат, че лошите мисли привличат лоши събития, защото многократно в живота ми тази максима е издишала безславно като спукана топка.
Така че ето ме на – вгледана в двете чертички и прибрала страх в сърцето си.
Прескачам първите критични седмици, съпроводени с обичайния болничен престой около 8-ата седмица, и не вярвам почти, че за първи път преминавам успешно през третото тримесечие. Не обръщам внимание нито на киселини, нито на гадене, нито на болки, нищо не ме интересува – броя дните, часовете, минутите и секундите до следващата гестационна седмица. И докато чувам на всеки преглед, че нещата вървят „като по учебник”, си позволявам малко по малко да се успокоя да започвам да изпитвам неописуемото чувство на задоволство, гордост, умиление при мисълта, че истинско човече от плът и кръв расте в корема ми. И точно когато си позволих да бъда щастлива, дойде първият кръвоизлив, а с него и новината, че плацентата не се е вдигнала, а дори е слязла още по-надолу и се установява като плацента превия тоталис. Бъдещи майчета, не започвайте сега да ровите в интернет, за да разберете какво е това - ще прочетете най-ужасните сценарии на света, каквито майчиното сърце не може да понесе. Няма да ви лъжа, че всичко ще е наред, но трябва да повярвате, че всеки случай е индивидуален и че винаги, винаги има надежда.
Ето ме на прага на 20-ата седмица, когато всичко се преобърна с главата надолу. Следват седмици на мъчителен страх, кръвоизливи, живот в болничната стая и куп забрани: забрана да си докосвам корема, за да не предизвикам контракция; забрана да се смея, за да не предизвикам контракция; забрана да плача, за да не предизвикам контракция; забрана да кашлям, за да не предизвикам контракция; забрана да ставам, да сядам, да се обръщам… Толкова забрани, че понякога внимавах как дишам.
Вече знаех, че детето ми ще се роди преждевременно. Въпросът беше колко точно. А не дали. Вече знаех, че животът и на двете ни е в опасност. Без преувеличение и без украса. Вече знаех и на кого мога да разчитам от приятелите си, от колегите си – повечето лицемерни думи и нескритото любопитство изхвърлих решително зад гърба си. Вече знаех каква огромна подкрепа мога да получа от съпруга си, който не си позволи да издаде страха си нито веднъж; от мама, която се смали до точица бездумност; от лекарите, акушерките, санитарките, които ми помогнаха да се съхраня психически и физически до съдбовния момент, който всички знаехме, че ще настъпи внезапно и унищожително. Не спирах да чета за развитието на плода не просто във всяка седмица, а във всеки ден… коя част от организма му се образува, какъв е процентът на уврежданията в съответната седмица, какви грижи трябва да се полагат за едно недоносено дете… цяла една непозната Вселена, която ми се беше случила и аз бях длъжна просто да се справя с нея. Или да полудея. И така след десетки безсънни денонощия, след надупчени от абокати вени, след десетки изтекли банки, постоянно следене на тоновете… моментът настъпи вечерта в 20 ч. Не ме заболя. Само леглото ми стана топло и мокро – разбрах, че е кръв и някак знаех, че този път няма да я овладеят. А бях в 32-ра гестационна седмица.
Много страх. Много преглътнати сълзи (нали не можех да плача). Но и много срещи с Доброто…
… когато дългите седмици в болницата една акушерка ме държеше в прегръдките си (за да не ставам), докато санитарките ми сменят чаршафите от поредния кръвоизлив?;
… когато една санитарка ми приготвяше различна закуска, за да мога да хапна нещо, защото постоянно повръщах;
… когато същата тази санитарка и още две акушерки ми помогнаха да се изкъпя;
… когато лекуващият ми доктор идваше всеки ден да ме види;
… когато една акушерка ми позволи да спя в сестринската стая, защото не можех да мигна от хъркането на една „съквартирантка” вече трета нощ?;
… когато акушер-гинекологът ми имаше 90 секунди, за да извади дъщеря ми, иначе рискът от увреждания се увеличаваше главоломно.
Знаете ли какво е да съзнаваш, че буквално в ръцете на друг човек е животът на най-скъпото ти и ти просто нямаш друг избор, освен да се примириш? И молиш?
Знаете ли, че операцията продължи близо 2 часа в борба да се овладее кървенето?
Знаете ли, че анестезиологът не се отдели от леглото ми в реанимацията до сутринта?
Знаете ли, че акушерките от предишното ми отделение идваха да ме виждат в реанимацията, защото последните месеци от живота си бяхме прекарали заедно? Всички приеха присърце случая ми. И ни стискаха палци.
Знаете ли, че началникът на отделението по неонатология не се отдели 24 часа от дъщеря ми, защото положението й беше критично? Не се прибра при децата си. Не се изкъпа. Не си смени дрехите.
Знаете ли, че идваха всякакви лекари и акушерки, за да ме държат в течение за състоянието на дъщеря ми. Посочвам го като доброта, защото са длъжни да ми дават информация неонатолозите два пъти на ден. Само че не идваха само те. Идваха всички, които бяха станали част от живота ни, излизаха от своето отделение, за да видят бебето ми, и идваха при мен в реанимация, за да ми кажат как е.
Знаете ли, че най-трудното започна след излизането от реанимацията… прохождането с атрофирали мускули, борбата с психическия стрес, ужасът да видя детето си интубирано и нямащо силички да си отвори очичките.
Знаете ли какво е да видите най-мъничкото създание на света със сила, много по-голяма от вашата? С воля за живот. В борба за всяка глътка въздух. В борба за задържане на всеки натрупан грам тегло.
Знаете ли какво количество беше първото хранене на дъщеря ми от спринцовка с млекце – 1.5 милилитъра. И каква радост само, че е успяла да ги обработи!
Знаете ли какво значи първото погалване на крачето в кувьоза?
После първата прегръдка?
Очаквана, мечтана и изстрадана.
Едно неочаквано пътешествие, което ни изпрати съдбата, но през което не преминахме сами със страха си, а с подкрепата на много хора.
Искам да кажа на всички бъдещи майки, които в момента преживяват патологична бременност – вярвайте в добрата развръзка. Вярвайте в силата на своето дете, не подозирате колко голяма е всъщност тя. Вярвайте в лекарите. В един свят, в който хората се надпреварват да ги обиждат, нагрубяват, удрят… вярвайте, че има такива, които губят от съня си за вашето добро, приемат със сърцето си отговорността за вашия живот. Те не просто са лекари, те са творци на съдбата ви. Вярвайте, че ги има и дано да ги срещнете.
Днес моето Щастие е на две опашки и ме нарича „мамо”.
А аз вярвам в чудеса.
С благодарност към целия екип на болница „Шейново”.
С благодарност и обич към доктор Румен Велев.
С благодарност и обич към доктор Донка Узунова.
И всички останали лекари, акушерки и санитарки Човеци, които участваха в сбъдването на едно Чудо.
Снимките са от личния архив на Цветелина.
Препоръчваме ви още:
Автор: Яна Пеева
С Теди като цяло доста си приличаме. Слушаме гоооре долу еднаква музика, харесваме гооооре долу еднакви филми и четем гоооре долу едни и същи книги. Еднакви неща са ни смешни, еднакви неща са ни вкусни (тези, които готвя аз :D) и еднакви неща ни натъжават. Общо взето - намерили сме се. Или сме се оформили един по друг, не знам и аз на този етап вече какво е точно.
Напоследък обаче залитам по едни такива теми, които му идват малко прекалени. Не че се противи - като любящ съпруг и страхотен най-добър приятел ме подкрепя във всичките ми начинания. Но не ми спестява и бъзиците. Въобще не ми ги спестява. Откакто се роди Борис, се замислям доста за отпечатъка, който оставяме след себе си. У хората, с които общуваме, върху обществото, но най-вече физически какво оставяме на света. Та, заради себе си, съвестта си, Бобката и другите ни несъществуващи още деца, внуци, правнуци и така нататък до края на света реших да редуцирам боклука, доколкото ни е възможно. Разбирайте - ще живеем един zero waste живот, пък каквото ще да става. Смея да кажа, че за момента се справям чудно, с някои изключения - пазаруваме главно с наши торбички, купувам, каквото мога насипно, спестявам ни всякакви прекалено пакетирани неща, нося си водичката в мое шише, имам си чаша за кафе, в която си го нося, въздържам се от купуване на боклучки, даже преоткрих (за ужас на Теодор!) second hand магазините след като преди няколко месеца си обещах, че се отказвам от fast fashion индустрията. Въвлечени са и мама, и Мими, всички дружно жонглираме с мандарини на касите на магазините под обърканите погледи на продавачите, които редовно ни питат загрижено “Ама нямаше ли торбички при плодовете?”. Тази година даже съм решила да се въздържа от типично Коледните покупки на играчки, гирлянди, еленчета и торбички, които след това биват забравени или захвърлени някъде. Като цяло всичко минава през цедката “мога ли да мина без това?/колко време ще го ползваме?/имаме ли реална нужда?”. Някак си обаче всичките тези усилия са минали покрай Теди и той всъщност не знаел за тях. До онзи ден, когато не се заговорихме за новата политика на минимален боклук вкъщи.
Аз съм изключително въодушевена и снова из хола, с Борис на гърба си, размахвам ръце и му разказвам грандиозни планове. Споделям му как съм намерила много як магазин за насипни подправки, как ставам все по-добра в месенето на хляб, че даже ще се уча да правя квасен. Хваля се, че вече дори не ме влече да влизам в магазини и да си купувам разни неща просто ей така и супер много се гордея със себе си. Соча му подправките в саксии, с които все още не се справям съвсем добре - розмаринът си е изсъхнал направо в саксийката, става за директно стриване! Усещам, че съм се отнесла и съм стигнала до нелепото предложение да компостираме на терасата по втренчения поглед на Теодор и замръзналата му усмивка. Започва да се смее. Оглежда се из стаята и с дяволита усмивка ми сочи неща и ме пита защо не съм ги изхвърлила. Обяснявам му, че нещата, които така или иначе имаме, ще използваме възможно най-дълго време, а после ще заменим с такива, които могат да се рециклират. Очите му светват.
- Добре, само да те попитам тогава - презервативите ще ни ги плетеш ли?
…
- Освен това пластмасата е едно от най-великите изобретения на човечеството.
- Да, бе. Пластмасата и рафинираната захар са бичът на нашето общество. - Смея се вече тук.
- Борисе, дай ми сили да не се разведа с майка ти.
…
Обяснявам му нещо за някаква статия - как телата вече се разлагат много по-бавно, заради всички консерванти, с които се тъпчем (нещо, за което така и не успях да намеря научни доказателства).
- Това къде го прочете, в бюлетина на феминистките еколози ли?
...
- Значи, слагам вето на новата ти политика! Искам си пластмасовите неща.
- Добре де, какво пластмасово ти липсва? Реално от нищо не сме се ограничили, просто търся алтернативи.
Оглежда се из хола, мисли, нищо не успява да измисли.
- Сапунерка. Нямам си сапунерка.
- Хубаво, прав си. Нямаме сапунерка. Ама те не са само пластмасови, ще купим някоя хубава метална или стъклена… или ще ползваме от онези готините мидени черупки като у вашите.
- Не! Искам голяма пластмасова сапунерка. Голяма пластмасова РОЗОВА сапунерка!
Та така. Усилията ми да опазя планетата опряха до на Теодор розовата сапунерка. Ако не друго, поне знам какво ще му подаря за Коледа! Даже няма да я опаковам - все пак се опитваме да живеем без боклук.
Препоръчваме ви още:
Източник: Bored Panda
Какво бихте отговорили, ако някой ви помоли да опишете 50-те години на ХХв.? Може би ще споменете Студената война? Може би Елвис Пресли? Изстрелването на първите сателити в орбита? Няма да сбъркате. А бихте могли и да споменете как списанията са съветвали жените да прелъстяват мъжете. Този текст, озаглавен “129 начина да се сдобиете със съпруг”, показва колко много се е променил светът.
“В Съединените Американски Щати днес има 16 милиона жени на възраст на 17 години, които не са омъжени.”, започва текстът, публикуван в списание McCall’s. “Вероятно по-голямата част от тях иска това да се промени.”
Издателят моли 16 човека да споделят стратегии, които самотните жени да използват, за да накарат мъжете да им обръщат внимание. От поръчване на стековете алангле и въздържане от всякакви клюки и плач в ъгъла на стаята до придобиване на разрешително за лов, някои от съветите са логични, а други.. налудничави. Но нека не съдим авторите прекалено сурово, все пак списанието ги е помолило да споделят мислите си без да се срамуват.
“Приятелят ми го видя на гаражна разпродажба и ми го показа. Купих го за долар,” споделя Ким, която е изпратила списанието на Bored Panda. “Мисля, че статията е много добро отражение на социалните порядки от онзи период и ми беше много интересно да сравня какво е било приемливо тогава с какво е приемливо сега. Накара ме и да оценя прогреса, който сме направили като общество.”
129 начина да се сдобием със съпруг
Къде да го търсите
1. Вземете си куче и го разхождайте.
2. Направете така, че да закъсате с колата си на стратегически места.
3. Ходете на вечерно училище - посещавайте курсове, които мъжете харесват.
4. Станете член на клуб по катерене.
5. Проучете в кои градове има най-много свободни мъже. В Невада има 125 мъже на всеки 100 жени.
6. Преглеждайте некролозите, за да намерите подходящи вдовци.
7. Запишете се на голф и обикаляйте различни игрища.
8. Вместо да отидете на една дълга ваканция, отидете на няколко кратки на различни места.
9. Поседете на пейка в парка и хранете гълъбите.
10. Обикаляйте Европа с колело.
11. Намерете си работа в медицински, дентален или правен университет.
12. Станете медицинска сестра или стюардеса - статистиката сочи, че повечето от тях са омъжени.
13. Попитайте съпрузите на приятелките си кои са подходящите ергени на работните им места.
14. Бъдете мили с всички - може да имат брат или син, подходящ за вас.
15. Намерете си правителствена работа в чужбина.
16. Доброволствайте като съдебно жури.
17. Дръжте се с добре и с грозните мъже - по-важното е какви са отвътре.
18. Кажете на приятелите си, че искате да се омъжите. Не го пазете в тайна!
19. Изглеждайте загубена на футболни мачове.
20. Недейте да работите в компании, управлявани главно от жени.
21. Намерете си работа в магазин за риболов и показвайте такъмите.
22. В самолет, влак или автобус недейте да сядате до жени, сядайте до мъже.
23. Не пропускайте срещи на випуска. Може да има вдовци.
24. Не се притеснявайте да дружите с по-привлекателни жени - може да ви “оставят” някого.
25. Посетете родното си място - дивият ви съсед може изведнъж да се е превърнал в подходящ ерген, докато ви е нямало.
26. Недейте да живеете с момичета, които постоянно са тъжни и депресирани - може да повлияят и на вас така.
27. Намерете си почасова работа в информационен туристически център.
28. Сменяйте квартирата от време навреме.
29. Когато пътувате, отсядайте в малки хотелчета, където е по-лесно да срещнете непознати.
30. Научете се да рисувате. Застанете заедно със статива си пред инжeнерно училище.
Как да си намерим смислен партньор за секс
Как да го информирате за присъствието си
31. Спъвайте се, когато влизате в стаята, в която се намира той.
32. Понякога му звънете вие, вместо да чакате той да го направи.
33. Носете кутия за шапки.
34. Сложете си лепенка. Хората винаги се интересуват какво се е случило.
35. Изкарвайте много пари.
36. Научете няколко забавни анекдота и как да ги разказвате добре - но внимавайте да не му ги кажете повече от веднъж.
37. Отидете при него и му кажете, че имате нужда от съвет.
38. Да си изпуснеш носната кърпичка все още работи.
39. Накарайте баща си да купи билети за театър, от които трябва да се отървете.
40. Застанете в ъгъла на стаята и се разплачете. Вероятно ще дойде да ви попита какво се е случило.
41. Не го карайте да познава името ви следващия път, когато се срещнете. Никакви “познай кой” глупости.
42. Ако сте на курорт, накарайте пиколото да ви се обади.
43. Купете си кабриолет. Мъжете обичат да се возят в коли без покрив.
44. Научете се да печете вкусни ябълкови пайове. Занесете един в офиса и дайте на подходящите ергени да го опитат.
45. Смейте се на шегите му.
46. Ако има някой срамежлив мъж в обкръжението ви, опитайте се да го култивирате. Може пък да се окаже истинско съкровище под прикритие.
47. Без да искате изпуснете чантата си, така че цялото й съдържание да се изсипе на улицата.
Как да изглеждате добре за него
48. Мъжете обичат да си мислят, че са истински специалисти, когато става въпрос за парфюм. Попитайте го какъв трябва да носите.
49. Купете си по-хубави очила - мъжете нямат против тях - или пък си сложете лещи.
50. Тренирайте пиенето си с приятелки.
51. Ако боядисвате косата си, изберете един цвят и се придържайте към него.
52. Носете обувки на високи токчета през по-голямата част от времето - те са по-секси!
53. Освен ако не е по-нисък от вас!
54. Кажете му, че е привлекателен.
55. Грижете се за здравето си. Мъжете не харесват жени, които боледуват.
56. Ако изглеждате добре в пуловери, обличайте пуловер на всяка трета среща.
57. Обличайте се различно от другите момичета в офиса.
58. Изгорете на слънцето.
59. Внимавайте как говорите.
60. Минете на диета, ако трябва.
61. Когато сте с него, поръчвайте стека си алангле.
62. Не му разказвайте за алергиите си.
63. Европейките умеят да използват погледа си в своя полза. Упражнявайте се пред огледалото.
64. Купете си голямо огледало и винаги се поглеждайте преди да излезете с него.
65. Купете си друг цвят чорапи и дръжте ръба изправен.
66. Дръжте всичко вкъщи лъснато!
67. Ако ви е подарил някакъв аксесоар, носете го.
68. Използвайте пепелника - не си гасете цигарите в чашите за кафе!
69. Осъвършенствайте начина, по който се запознавате с нови хора, научете се да го правите елегантно.
70. Не бъдете дребнави.
71. Придържайте се към моралните си ценности.
72. Не мрънкайте.
Как да го спечелите
73. Покажете му, че можете да си прекарвате добре и без много пари, но не се престаравайте!
74. Не позволявайте на родителите си да се държат с него като с потенциален зет.
75. Помолете родителите ви да излязат, когато сте вкъщи.
76. Излизайте на срещи заедно с друга двойка - щастливо женена - нека види как изглежда бракът!
77. Говорете хубави неща за него на приятелите му.
78. Изпращайте на майка му картички за рождения ден.
79. Питайте майка му за рецептите й.
80. Говорете с баща му за бизнес и се съгласявайте, че данъците са прекалено високи!
81. От време навреме купувайте подаръци на децата на сестра му.
82. На първата среща му кажете, че все още не мислите за брак.
83. Не говорете за това колко деца искате.
84. Ако е рибар, се научете да чистите риба.
85. Не му казвайте всичко за себе си от самото начало. Запазете някои неща за по-късно.
86. Когато се разхождате заедно, не се спирайте пред всяка витрина.
87. Не му казвайте колко струват дрехите ви.
88. Научете се да шиете и носете нещо, което сами сте направили.
89. Не клюкарствайте за него.
90. Никога не признавайте, че е единственият, дори ако някои вечери си оставате сами вкъщи.
91. Не му отказвайте, когато ви кани на среща.
92. Още от самото начало намерете песен, която да е “ваша”.
93. Проучете момичетата, за които не се е оженил. Не повтаряйте техните грешки.
94. Не обсъждайте бившите си гаджета с него.
95. Ако сте овдовели или разведени, не обсъждайте предишните си съпрузи с него.
96. Бъдете гъвкави. Ако реши, че не му се ходи на танци, а иска да гребе в езерото, съгласете се! Дори и да носите най-хубавата си вечерна рокля.
97. Крийте спомените си от колежа - някой ден може да ги дадете на децата си да играят с тях.
98. Можете да превърнете дори и най-неподходящите ергени в подходящи, ако си предствите, че имат чест!
99. Въздържайте се от това да го променяте - поне докато се ожените!
100. Научете се къде да слагате граници, но го правете елегантно.
101. Останете невинни, но не и невежи.
102. Направете дома си удобен - големи пепелници, удобни кресла.
103. Научете се да играете покер.
104. Ако е богат, кажете му, че ви харесва, че има пари - честнотта ви ще го спечели!
105. Никога не му позволявайте да вярва, че кариерата ви е по-важна от брака.
106. От време навреме му купувайте забавни или особено подходящи подаръци. Но не прекалено скъпи.
107. Изпращайте му забавни комикси, които значат нещо и за двама ви.
108. Не разказвайте мръснишки истории.
109. Не бъдете момичето на тати - не му позволявайте да си мисли, че родителите ви не го харесват, дори и да е вярно.
110. Споделете с него, че свободните мъже умират по-рано от женените.
Луди идеи - когато всичко друго се провали!
111. Отидете да учите в Йейл.
112. Изкарайте си разрешително за лов.
113. Ако майка ви е дебела, кажете му, че приличате на баща си. Ако и той е дебел, кажете му, че сте осиновена.
114. Озовете се на боен кораб.
115. Наемете билборд и сложете своя снимка с телефона си на него.
116. Напишете името и телефона си на покрива, заедно с призив “Звъннете ми, пилоти!”
117. Започнете слух колко търсена сте.
118. Корабокруширайте на популярен плаж по обяд.
119. Возете се на автобуса на летището.
120. Подкупете оператора на Виенското колело, за да заседнете най-горе.
121. Отидете на оживена улица. И си вземете ласо!
122. Носете си фотоапарат и питайте непознати привлекателни мъже дали не биха искали да ви снимат.
123. Помолете майка си да взима мъже квартиранти.
124. Правете и продавайте перуки - плешивите мъже са лесна плячка!
125. Пуснете “търси се” обява за мъж, който да притежава лодка заедно с вас.
126. Ако видите мъж със спукана гума, предложете да му помогнете.
127. Носете си въже за дърпане в багажника на автомобила.
128. Уверете се, че всички в офиса знаят, че имате кутия с копчета и можете да зашивате скъсаните копчета на ергените!
129. Не се женете за него, ако има прекалено много скъсани копчета!
И това са само най-разумните предложения от над 400-те идеи, които са споделили членовете на панела, чиято задача е бил този списък! Между смеха и клатенето на глава, докато превеждах, се промъкна и чувството на огромно облекчение, че все пак се движим напред и на повечето хора тези идеи биха се сторили чисто и просто нелепи.
Препоръчваме ви още:
Мадона, Клеопатра, Хилъри Клинтън
Здравейте, хора. Представете си, че един ден някой идва и нарочно ви сритва в топките. Превивате се. Усещате болката. Почти припадате. Почти повръщате.
Но ви ритат отново. И отново.
Представете си, че ви се е случило на 12. Представете си, че ви е ритнала 38-годишна жена. Представете си, че тя е приятелка и бизнес партньор на майка ви. Представете си, че след това баща ви ви обяснява, че жените просто искат да ритат мъжете в топките, и вие, като момче, трябва да сте много внимателни.
Представете си, че ви дава изключително детайлни съвети как да сте внимателни.
Представете си, че прекарвате целия си живот в планиране как да не ви ритат в топките.
Представете си, че ви става ясно, че жените, включително по-възрастните жени, дори много по-възрастните, постоянно ви гледат в топките. Жените по улицата ходят след вас. Казват ви, че имате много як пакет. Казват ви, че ще е много секси, ако си покажете топките.
Представете си, че започвате да носите дрехи, които да ги крият. Купувате си неудобни приспособления, с които да ги защитавате.
Че всички постери и реклами във всички списания изобразяват мъжки чатали, често без да се вижда останалата част от тялото.
A женските крака често са изобразени в близък план.
Представете си, че повечето ви приятели споделят, че и тях са ги ритали в топките.
Представете си, че нито един от тях не е казал на никой друг.
Представете си, че по-големите момичета в училище редовно се шегуват, че ще ви ритнат в топките.
Представете си целия смях. Шегите са толкова смешни.
Шеги.
Представете си, че отивате на църква и там ви казват, че Бог е направил така, че жените да желаят тялото ви и вие трябва да се пазите на всяка цена.
Представете си, че свещеникът ви казва, че е ваша отговорност, като подрастващо момче, да не правите нищо, с което бихте провокирали момичетата да искат да ви ритнат в топките.
Представете си, че си намирате приятелка, с която се обичате много.
Една вечер, докато се целувате, тя ви рита в топките възможно най-силно и вие си спомняте за предишните пъти.
Представете си, че тя се държи сякаш вие очевидно сте искали да ви ритне в топките, подиграва ви се, че сте разстроени.
Представете си, че казвате на полицията, а те ви питат с какво сте били облечени преди да ви ритне в топките. Питат ви дали сте пили. Питат ви какво сте правили преди това. Голи ли сте били? Целували ли сте се?
Да.
Тръгвате си.
Представете си, че има закони, които казват, че ако една жена ритне съпруга си в топките, това не е насилие.
Представете си, че сте чували за мъже с разкъсвания по тестисите, които е трябвало да платят сами за съдебномедицинския доклад.
Представете си, че виждате статистиките, които показват, че само 1% от ританията в топките стигат до осъждане.
Представете си, че момиче е хванато да рита момче в топките, докато момчето е пияно и припаднало.
Представете си, че съдията пуска момичето, защото се притеснява за последиците, които това би имало върху бъдещето му. Тя все пак е блестяща плувкиня със стипендия.
Представете си, че това се случва постоянно.
Представете си, че един ден мъжете започват да говорят за това, че почти всички, в един или друг момент, са били ритани в топките.
Представете си, че главният проблем на жените е как едни фалшиви обвинения биха накърнили репутациите им, както и че тази откровеност би разрушила мистиката на секса.
Представете си, че жена се кандидатира за президент.
Представете си, че изтича запис, в който тя се хвали с това, че редовно рита мъже в топките, без дори да им се представи преди това.
Представете си, че не губи популярност заради това.
Представете си, че тя казва, че мъжете, които я обвиняват, лъжат.
Представете си, че казва, че са прекалено грозни, за да ги ритне в топките.
Представете си, че никога не е имало мъж президент.
Представет си, че тя е кандидатирана срещу първия мъж-кандидат от голяма партия.
Представете си, че той има опит, а тя - не.
Представете си, че тя все пак спечели.
Представете си, че тя подкрепя кандидат за Сената, който е известен с това, че е ритал млади момчета в топките.
Представете си, че номинира съдия-жена.
Представете си, че съдията е обвинена в ритане на момче в топките.
Представете си, че момчето, което я обвинява, трябва да се крие от всички заплахи за живота си след това.
Представете си, че Президентът се подиграва на обвинителя пред тълпа, която се смее и ръкопляска.
Представете си, че съдията е ръкоположена.
Представете си, че решаващият вот е на мъж.
Можете ли да си го представите?
Сега си представете, че ритането в топките води до това, че трябва да носите в собственото си тяло генетично подобие на човека, който ви е ритнал.
Представете си, че съдията смята да направи така, че да трябва да го износите.
Представете си, че това е причината, поради която е била избрана.
Не мога да си представя гнева на жените днес, но това упражнение, макар и абстрактно, ми помогна да се опитам.
Бъдете мили към жените, мъже. Днес и всеки друг ден.
А ако видите някого, който се държи грубо, агресивно или злоупотребява с жени?
Ами, ритнете го в топките.
Също така е 100% безумно, че този проблем има нужда от аналогия, за да бъде хвърлен фокусът върху това колко е сбъркано обществото ни в момента.
Този текст е написан от мъж. От писателя А. Р. Моксън. Първоначално е публикуван в профила му в twitter, можете да го видите тук. Ето какво още казва Моксън:
“Ако си говорим на макросоциално ниво, емпатията е главно еднопосочна, когато става въпрос за половата динамика. Забелязал съм, че жените успяват да бъдат емпатични към мъжете, но мъжете имат затруднения да им отвърнат със същото.”
“Казано иначе, за да оцелеят, жените трябва да се замислят какво чувстват мъжете. При мъжете не е така и ако не искат да се поставят в чуждите обувки, не са длъжни да го правят. И по-голямата част от тях не го правят.”
“Когато жени разказват за опасностите в живота си, за това колко са уязвими, за това как са оцелели след нападения, ние, мъжете, инстинктивно се опитваме да се защитим от отговорността, да покажем, че не сме виновни.”
“Избрах ритането в топките, защото няма нито един мъж на света, който не знае точно какво е чувството, и няма нито един мъж, може би с малки изключения, който би го искал, би го потърсил или би “си го просил”. По-важното е, че нито един мъж не може да обърка ритането в топките със секс. Това е очевидно насилие, въпреки че се случва с половите органи. Идеята за общество, в което ритането в топките би било нормално и систематично позволявано от същото това общество, както и редовно бъркано с приятен акт като секса, би била абсолютно ужасяваща за всеки мъж.”
А можете ли да отгатнете кои отговори са на мъжете и кои - на жените?
Прочетете още:
Преведохме за вас този текст от Mother.ly, защото има моменти, в които се чувстваме точно така.
Понякога да си майка е като да си част от племе. Оглеждаш се из магазина, докато бебето в количката пищи, и срещаш погледа на друга майка. Тя се усмихва окуражително и леко свива рамене и знаеш, че те разбира. Тя е с теб в този адски момент, дава ти това късче кураж, от което толкова отчаяно имаш нужда.
Понякога се облягаш назад и с облекчение си напомняш, че има милиони други жени по света, които се чувстват така, както и ти се чувстваш, които минават през това, през което и ти минаваш. И това е магическо.
Понякога обаче… майчинството може да бъде наистина самотно.
Понякога стоиш будна посреднощ, кърмиш бебето, мъжът ти хърка до теб, котката спи в краката ти и дори лудите ти, бездетни приятели отдавна спят, а ти се чувстваш сякаш си единственият човек на света, който е буден.
Понякога се поглеждаш в огледалото и не познаваш човека, който те гледа оттам. Мазна, несресана коса, която има крещяща нужда от боядисване; тъмни кръгове под очите; бледа кожа, която не е виждала слънце сякаш от седмици. Дори отражението те кара да се чувстваш изгубена.
Понякога, когато разглеждаш фейбук, а бебето стои закачено за теб вече трети час, виждаш приятелите ти на почивка или в любимият ти бар, или смеещи се на шега, която само ти не разбираш.
Понякога, въпреки че си прекарала целия ден с друго човешко същество, залепено за гърдите си, имаш чувството, че и в пълна изолация. Не си изричала нормални думи с нормалния си глас на нормален възрастен човек и всъщност сякаш не си правила нищо продуктивно цял ден.
Понякога, въпреки че стои само на другия край на дивана, съпругът ти сякаш е на милиони километри от теб.
Защото кой има енергията за нормален разговор след цял ден шъшкане, гушкане и успокояване на нервно бебе? Да не говорим за каквото и да е била интимност…
Понякога майчинството просто е самотно. И това е окей. Защото знаете ли какво? То е също така и прекрасно. Удивително, вълнуващо, невъобразимо, както и милиони други синоними на “страхотно”.
Защото въпреки чувството за изолация и празнота сега, няма винаги да бъде така.
Някой ден бебето ще те погледне в очите и ще каже “мама”, ще се засмее, а ти ще знаеш, че точно така е трябвало да бъде. Някой ден то ще се изправи сам-самичко, ще направи няколко несигурни крачки и ще се озове в прегръдките ти, а ти ще се чувстваш по-горда от всякога. Това са моментите, които определят майчинството, не другите.
До всички майки, които имат чувството, че светът ги е забравил: повярвайте ми, не е. Той все още е тук и ви чака да се върнете към него. Това е просто период, приятели. Труден, но ще мине, както всички други периоди.
Междувременно, не забравяйте за племето си. Спомнете си за всички други майки по света, които се чувстват точно, както и вие се чувствате, минават през точно това, през което и вие минавате.
Разбираме ви. И сме с вас!
Препоръчваме ви още:
Автор: Росица Букова - Движение на българските майки
Очевидците и преките участници в събитията, наречени „недоволството на майките“ през последните 11 г. могат да разкажат много. Някои от тях все още издържат и търпят наглостта на постоянно сменящите се управляващи в България. Да видим какво провокираха майките още през 2007 г. с протест по повод един уронващ престижа на България филм, който показа мизерията на хората, заложници на системата. Да видим и какво оттогава досега се промени. Убедена съм, че поне 20 жени ще кажат: “Да, така беше. Бяхме там, тук сме и сега 11 г. след Могилино и знаем, че през тези години поне сме били част от общността, която се опита да промени нещо в полза на хората с увреждания.“. Те ще се разпознаят в думите, описващи събитията.
През 2007-а год., заедно с други разгневени граждани организирахме протеста под прозорците на МТСП, който трябваше да изрази несъгласието ни с политиката на държавата и грижата, която дава на децата с увреждания в институции. Дойдоха много хора, много семейства, които не бяха изоставили децата си с увреждания на държавна грижа. Някаква малка светлинка се промъкваше в тъмнината, която не подозирахме колко е дълбока.
След протеста се запознахме с много семейства и съдби, които бяха заключени между 4 стени. Тяхното Могилино мъждукаше в някоя инвалидна количка, която нямаше как да обикаля кварталните тротоари и въздухът беше лукс. Намираха ни много семейства и ние им помагахме. Както можем. Така до 2009 г. станахме част от една система. Паралелна - децата в домовете и децата в семействата. Ходехме в държавните институции и обсъждахме възможните промени с цел подобряване качеството на живот на децата с увреждания. Едни от нас знаеха как е в домовете, други как е в семействата. Изградихме един голям екип от доброволци, които тичаха по срещи, пишеха текстове, съгласуваха закони, ходеха в медиите да обясняват на обществото кое и как. Получавахме обещания всеки път и всеки път бяха лъжливи. Всеки път ходехме забързани по коридорите на това и онова министерство, за да сме там и на време, за да бъдем отговорни към ангажимента, който сме поели. Да помогнем на системата да запълни дупките с нашата експертност. Тази, която сме придобили покрай работата ни в домовете и покрай грижите за децата ни вкъщи.
2009-а. Януари. 19-и. Големите сурови и студени протести на майките, земеделците, студентите, пчеларите, млекопроизводителите… Пак така. Дни на срещи, писане, ходене по срещи, обещания. С малки стъпки пробивахме статуквото за равен старт и достойно съществане на хората с увреждания. Много жени изоставиха каквото правеха тогава, за да бъдат отговорни към поетите ангажименти за работа по закони, наредби и т.н. обещани текстове, които трябваше да гарантират донякъде исканията им. Тези искания не бяха просто някакъв каприз. Те бяха адекватните действия, които управляващите трябваше да предприемат, за да има наистина случваща се човешка политика за тези хора. А те са много. Вярвайте ми, тези хора са много. Само дето ние не ги виждаме. Не можем да ги видим, няма ги сред нас. Ние продължавахме да трамбоваме коридорите на министерствата с едната малка надежда за промяна.
В домовете нищо не се променяше. Децата порастваха и ги местеха в други домове - за възрастни. През тези няколко години около мен витаеха и хубави, и лоши моменти. Хубави, защото всеки следващ път виждах познатите лица на някои деца усмихнати, а лоши, защото други никога повече не видях. И знаех, че са в известното селско (градско) гробище, в известен парцел с плоча и име на починалия и… толкоз. За 11 години изпратих повече от 20 деца, а за колко не знам, дори не смея да мисля.
Майките, от които нищо не зависи
Но ние не спирахме да говорим, пишем, казваме къде и какво куца, какво трябва да се промени. Пишехме, ходехме, пак пишехме и пак викахме. Неуморно. По коридорите и извън тях. Майките не мирясваха, защото не можеха. Виждаха „светлото“ бъдеще на децата и семействата си. А аз виждах онова на тези в институциите. Изходите и в двата случая бяха два - следващата институция или гробището.
Нещата след 2009-а като че ли позатихнаха откъм граждански публични прояви, а ние донякъде се поизморихме да ни лъжат и да въртим километраж в коридорите. Виждахме обаче, че в домовете нещо се случваше. Великата деинституционализация започна. Местеха децата от големите лоши и грозни домове в други. Малки, уютни, хубави „семейни“ такива. Същите болни деца в нови домове. Смяната на табелите доведе до още по-големи проблеми. Стресирани деца и възрастни, неподготвен персонал, лоши условия, текучество и липса на кадри, занижаване на грижата и купища неразбории, които бяха подхранени със стотици милиони левове.
С исканията ни за промени и нови закони за реформа нищо не се случваше.
Ние пак си обикаляхме домовете, поемахме ангажиментите на държавата, за да не ходим на гробищата, ръчкахме дарителите за какво ли не, молехме се някой да разбере, че има проблем. Голям. Не. Тишината бе като в онова място… Такъв бе пейзажът и в семействата. Там поне любовта на родителите лекуваше децата им.
Неуморните майки отстояваха исканията си и с право. Отстоявахме ги и ние, защото знаехме какво очаква децата в семействата, ако държавата не направи каквото е необходимо. Не искахме това да се случва.
Така преди 3 години майките избухнаха отново. Яростно, гневно и с ясното съзнание, че е време поредният управник да ги чуе и размърда подчинената му администрация, която е там, за да обслужва именно нас, гражданите. Тези хора са там точно за това - да решават проблемите на хората и да защитават правата им.
Вече 8 протеста за последните 3 години писнаха на всички ни. Да отстояваме правата си, да искаме полагащите ни се реформи, да желаем за децата си грижи, които се полагат по закон. Защото в тази държава законите са за всички, но някой трябва да ги отстоява. Коридорите на институциите вече знаем като десетте си пръста. Политиците са едни и същи за тези 11 години. Те знаят отлично какво се иска в задачата, но защо не я решават, отговор нямам.
Условията в много ЦНСТДМУ се влошават, семействата изнемогват, системата е в тотален блокаж. Никой не го е грижа за тези хора. Без значение дали са в семейство или в институция. Те са на един кантар. Говорим за едно и също нещо от 11 години поне. И вече сме изморени. Защото изход няма. Генерален няма и да има.
Докато ние като общество не осъзнаем, че сме едно цяло, че сме тук и ни има, че политиците сме ги избрали, за да ни защитават и отстояват правата ни.
Докато разрешаваме да ни разиграват, тези хора бъдеще нямат. Методично, бавно и без много усилия системата убива. С право са гневни майките. С право искат политиците да си свършат работата, защото, извинявайте, но майките не трябва и не могат да им я свършат. Помагат им 11 години да го направят. Пишат вместо тях, внасят вместо тях, висят в тъпите работни групи, понасят подигравки. Обвиниха ги в какво ли не. Нарекоха ги как ли не. А те търпят. Търпяха...
След осем протеста Системата блокира
След 11 години съм уверена, че проблемът не е в нас, че не знаем как и не можем, че не сме компетентни и достатъчно упорити. Проблемът е, че решението е в ръцете на друг. А на онзи друг не му дреме, защото не мисли, че проблемът е негов. Затова наблюдаваме бавната смърт на много млади хора и техните родители. От Могилино до днес разлика няма. Никаква.
Гневът на майките е разбираем, учудващо е търпението им.
Чудя се как издържаха изобщо на това системно подигравателно подмятане с годините… Как са живи, се чудя… И вече не виждам мъждукаща светлинка. Защото обществото ни е обвито в черен облак. И ние всички сме част от него.
Аз съм Яна и съм ужасно щастлива. Само че това, че си ужасно щастлив, не значи, че не си изморен. Понякога след изтощителен ден, в който всъщност не съм правила кой знае какво, седя и се чудя дали всички майки са така. Дали всички се чувстват толкова тотално изгубени на моменти. Дали аз съм неблагодарна, защото има дни, в които нямам търпение Борис да заспи, за да постоя малко в пълна тишина и да не правя нищо. Има дни, в които искам единствено да легна във ваната, даже няма нужда да я пълня, може и празна да е, и да съм абсолютно сама. Без Борис. Без кучета. Без Теди. Сама. И се чувствам ужасно смачкана и тъжна от това. После някой ми се усмихва или избърборва наченките на "мама", някой ми близва ръката или се свива в краката ми, някой ми носи шоколад и ме целува малко по-силно, когато се прибере. И си напомням, че всички сме изморени, всички имаме много неща, всички имаме нужда от малко време сами. И това не значи, че не сме щастливи. Искам да споделя с вас нещо, написано от Хейли Хенгст, което прочетох на стената на приятелка.
Този етап от живота е наистина труден, хора.
Говоря на вас, майките между 20 и 40* години. Имате деца. Може би две, три, дори четири. Вероятно са на възраст от току-що родени до 7-8-годишни.
Този етап от живота ви е наситен с умора. Психическа, физическа, емоционална.
Този етап от живота е свързан с никнене на зъби. С ушни инфекции. Със стомашни вируси. Движите се по програма - за спането, за храненето, за футбола, танците, тренировките. Жонглирате със стотици задължения и сигурно се чувствате сякаш изпускате всичко от контрол.
Този етап от живота е свързан с вина. Вина, че имате кариера и не прекарвате достатъчно време с децата или че си стоите вкъщи с децата и не изкарвате пари. Вина, че сте прекалено строги. Или прекалено меки. Вина, че домът ви е чист, но децата - игнорирани, или вина, че прекарвате по цял ден с децата си, но съпругът ви се прибира в истинска кочина. Вина.
Този етап от живота е пълен с решения за взимане. Някои от тях животопроменящи, други не. Нито едни обаче не са с ясни отговори. Да ваксинирам ли децата си? Или не? Да ги пратя в държавно училище? Да ги обучавам вкъщи? Да продължавам ли да кърмя? Да харча ли всичките ни пари за био храна? Да карам ли детето да се извинява, въпреки че няма да е от сърце? Не знаете отговорите на нито един въпрос, но сте под постоянно напрежение да разберете всичко!
Този етап от живота е все по-малко свързан с това да гледаме как приятелите ни се женят и имат деца и все по-свързан с това да стоим отстрани и да ги гледаме как се борят да запазят брака си или дори се развеждат. Това е период, в който трябва да отделите времето, усилията и енергията, за да е добре собственото ви семейство. И това е прекрасно, но е също така много трудно. На този етап вие или някой, когото познавате, се сблъсква с това, че не може да има деца. Със спонтанни аборти. Със загубата на дете.
Емоционалните последици от спонтанния аборт
През този етап от живота си купувате къщи, продавате къщи, обзавеждате къщи, събирате си багажа от къщи. И след някоя и друга година повтаряте упражнението.
През този етап хормоните ви бушуват. Сякаш през последните 10 години или сте бременна, или току що родила, или кърмачка, нали?
През този етап се борите със собствената си идентичност. Аз единствено “мама” ли съм? Има ли нещо останало от мен, което не е свързано с родителството? Имаше ли нещо друго, по-бляскаво, което можех да направя с живота си? Сега си изглеждам като “мама”, нали? Определено, да.
През този етап постоянно търсите баланса. И никога не го откривате.
През този етап сте постоянно претоварени. Постоянно. Претоварени с въпроси, които децата ви никога не спират да задават. Претоварени с докосвания. Някой постоянно иска да бъде прегръщан, постоянно се държи за вас, постоянно виси от вас, постоянно ви пипа. Претоварени сте със задължения. Толкова много задължения. Никога не свършват. Претоварени сте с тревоги. Претоварени сте с неща. Децата ви имате прекалено много играчки. Претоварени сте със занимания. Претоварени сте с мисли (мисли, как да не бъдете толкова претоварени, може би?).
Трудно е.
Какво да направите, за да оцелеете?
Трябва да поискате помощ.
И да я приемете, когато ви я предлагат.
Трябва да обърнете внимание на брака си. Трябва да приспите детето рано. Седнете с половинката си на терасата, изпийте чаша вино, поговорете си.
Трябват ви приятелки.
Трябва ви майка ви.
Трябват ви по-възрастни приятели, които вече са минали през това. Които да ви уверят, че не, не се проваляте, както си мислите.
Трябва да не се чувствате виновни, че използвате дрямката на децата, за да правите каквото ви се прави.
Трябва да намалите очакванията си. И после да ги намалите още малко.
Трябва да опростите. Опростете всеки аспект от живота си толкова, колкото може да бъде опростен.
Трябва да се научите да казвате "не".
Трябва да се примирявате понякога.
Трябва да се научите да оставяте децата си за една вечер и да отидете някъде. Където и да е.
Трябва да правите нещо, което ви харесва, всеки ден, дори и да не е за повече от 15 минути.
Трябва ви кафе, което обичате, вино, което обичате, и вана с балончета, която обичате!
Моля ви, кажете на жена ми, че е супер майка!
Но може би най-важното е, че трябва да запомните, че…
Този етап от живота е прекрасен.
Наистина прекрасен. Това е този етап, за който всеки човек ви казва, “това ще ти липсва!”. И знаете, че е вярно. Това е етапът, в който децата ви обичат повече, отколкото някога ще ви обичат отново, през целия си живот. Етапът, в който все още се побират цели в скута ви, за да се сгушат. И все искат да се сгушат! Етапът, в който най-големите им проблеми са ушните инфекции, зъбите и стомашните вируси, и все още не ви се налага да се сблъсквате с неща като разбито сърце или пристрастявания или тормоз. Етапът, в който се учите да обичате половинката си по съвсем нов начин… по-силен, по-добър начин. Етапът, в който се учите заедно, в който заедно спирате да бъдете егоисти и се превръщате наистина в едно цяло. Етапът, в който виждате празниците праз очите на децата си и това ги прави толкова по-забавни и по-магически. Етапът, изпълнен с пътувания, празненства, карнавални костюми, уроци по плуване, вани с балончета, танци, клатещи се зъби, първи крачки. Все страхотно забавни неща! Етапът, в който все още сте достатъчно млади, за да се забавлявате, и достатъчно възрастни, за да сте поне малко мъдри. Това е страхотен етап!
Но, хора, наистина е труден!
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
