Въпреки всичко и всички аз съм тук

Въпреки всичко и всички аз съм тук

05 Май, 2019
0 коментар

Преди време споделих с вас историята на Мартина Богданова за нежелания подарък. Всички се трогнахме много тогава - тя е осиновена преди почти 30 години и мечтае да открие биологичната си майка. В края завършваше с призив за помощ, на който откликнаха много хора.

Тогава обещах да ви разкажем, ако има развитие. С радост изпълнявам обещанието. Това е писмото, което Мартина ми прати вчера.

Ти разбираш или знаеш, че осиновен. Че хората, които са те отгледали, възпитали, хранили, обличали и, да се надяваме, ОБИЧАЛИ, всъщност не са ти кръв. Какво пък толкова, получил си всичко, каквото и другите деца получават (в общия случай). Това си го мислиш ти, това говорят и хората, с които си споделил.

Да, ама не съвсем.

Как се чувстваш, е една друга тема. Там вътре има една рана, която, когато узнаеш истината, започва да кърви. И в зависимост от начина ти на живот, тази рана е с различна дълбочина и степен на кървене. Аз знаех от малка. И не ми пречеше, споделях го с всички като нещо нормално, не ми тежеше.

Докато не порастнах.

Докато не станах голям, здравомислещ човек; докато не започнах да усещам разликата в отношенията между родители/деца в другите семейства и в моето. Растях, поумнявах и раната ставаше все по-дълбока, все по-кървяща.

Защо са ме оставили; защо не са ме искали; на кого съм пречела; защо не заслужавам да имам истински майка и татко... Все въпроси, които ме глождеха болезнено (особено по празници).

Създадох свое семейство, родих деца. И покрай ражданията, държейки в шепи малките същества, раната с нови сили кървеше. И все се намираше някой да бръкне в раната, наричайки ме копеле...

Ох, мамка му, как боли!

Стисках зъби, търпях... Докато не усетих, че раната загноясва. Става опасно за душата, за сърцето, за живота! И тогава се реших! Трябва да разбера! Бях простила отдавна, сега просто трябваше да намеря лек. И успях! Бога ми, и аз още не вярвам, но успях...

Всъщност, наистина Бог беше с мен, защото да се докопаш до осиновително дело (освен ако осиновителите не те подкрепят) е като мисията невъзможна в 5 части.

Е, благодарение на двама човека успях!

Първият не съм виждала от над 25 години. Дори не помнех как изглежда. Благодаря ти, Васко! Той ме е осиновил заедно с осиновителката ми и веднага щом се свързах с него и го помолих да отвори делото, той каза ДА!

Вторият човек е една прекрасна жена, която прочете моя зов и се притече на помощ. Вдъхна ми кураж, увереност и с правилните наставления успяхме! Отворихме делото и вече знам коя е моята майка!

Да ви кажа, не знам кое е по-трудно, смущаващо и объркващо. Чакането на отварянето на делото или след това издирването на лицето Х. Казвам лицето Х, защото не знаеш кой е, какъв човек е. Ами дали си спомня (едва ли се забравя подобно нещо, но знае ли човек), дали ще иска да поговорим, дали пък няма да ме отхвърли от страх да не й разбия, вгорча живота.

Далеч бях от мисълта, че няма друго семейство и само мен ме чака да й тропна на вратата.

Когато я намерихме, и когато й писахме (да е жив и здрав Марк Зукерберг), минутите бяха часове. По рождената дата разбрах, че е била пълнолетна, когато съм се родила и всяка мисъл и надежда „принудиха ме, аз не исках” се беше изпарила. Всъщност точно нещо такова е станало, но това по-натам.

Телефонът извъня:

- Марти, тя иска да те чуе, но мъжът й още не знае. Изчакай.

Добре, имам цялото време на света... седмица, месец, година... Когато има сили ще му каже. Да, ама не! След има-няма час телефонът пак звъни:

- Марти, казала му е. Ти си наред, чака те!

Какво?! Вече? Разтреперих се! Много бързо нещо взеха да се развиват нещата... Ами сега, как да й се представя, здравей, аз съм дъщеря ти...

Не, не, не... Не става! Дай го по-лежерно, Мартинке...

Здравей, казвам се Мартина...

И зачаках... секундите бяха часове, минутите - дни... но тя ми отговори. И започнахме да пишем. Имам брат, сестра, да са живи и здрави. Боже, колко исках да си имам по-малка сестра! Благодаря!!! Е, едва ли ще седна да й реша косите, изпуснах и момента с помагането за уроците. Сега за гаджета и мъже ще си говорим (дори снощи ми звъня, за да сподели нещо, което й тежеше) на мен... на сестра си... Юхууу, кой като мен! I am the best! Живеят в чужбина, но не ни пречи да се чуваме всеки ден!

С майка ми много бързо скъсихме дистанцията и си станахме близки. Ей така, от самосебе си. Толкова топли думи и съвети не съм чула от осиновителката си за целия си живот. Говоря за онези, житейските съвети... Онези съвети, които ти помагат да преглъщаш горчилката по-леко. Между другото има много успокояващ глас или поне на мен ми действа така! Хората казват: Кръвта вода не става! И може би са прави...

Спънката дойде не оттам, от където очаквах, не от нея.

Семейството ми не я приема... и ги разбирам. И имат основание, и не са прави. Когато усетих това, сякаш рухнах за миг. Та аз намерих семейството си (кръвното), та за тях аз вече съм част от тяхното... Но, уви, едва ли ще се съберем двете семейства на маса и празник заедно.

Здраве да е... И досега не сме, нали?

Поне знам, че някъде там ги има и означавам нещо за тях. Какво и колко... времето ще покаже. В началото не се и надявах на подобно развитие.

Аз съм късметлийка, знаете ли! Късметлийка съм, че ме има, че съм оцеляла след раждането в 7 месец, че устоях и устоявам на всяка една буря в живота си. Знам кой е и баща ми. Изчаквам за контакт с него... Човекът не е повярвал, че ще става баща, та там ще го караме по-кротко.

Раната не е излекувана съвсем (едва ли и някога ще бъде), но вече не кърви... заздравява... има белег, който ще си стои доживот и ще напомня... Ще напомня, че въпреки всичко и всички аз съм тук

Надявам се историята на Мартина да не се изтълкува погрешно от всички прекрасни жени, решили да осиновят и отгледат детенце, родено от друга жена. Да дадеш обич и грижа на едно дете е смисълът на майчинството и способността да го направиш не се определя от кръвната връзка. Историята на Марти е просто една от многото истории с осиновяване, които са навсякъде около нас и всички са толкова различни, колкото и различни са отношенията между деца и родители с кръвна връзка. Споделям я с вас, защото вярвам в правото на човек да знае кои са биологичните му родители, ако има желание за това.

Първото писмо на Мартина може да прочетете тук: Нежеланият подарък