Майната й на стратегията

Майната й на стратегията

25 Апр, 2019
0 коментар

Споделиха в майчинската ни група този текст на Стан Додов. Броени часове, след като беше написан, министър-председателят Бойко Борисов разпореди Стратегията да бъде оттеглена за преработване поради “силно обществено недоволство”. “Силно обществено недоволство” са - доказуемо и процедурно - две подписки с общо около 20 000 подписа. Много по-малко от бедните деца в България, още по-малко от техните родители и изобщо загрижени възрастни. Това би трябвало да е показателно колко й пука на тази власт, след като повече от година работеше върху Стратегията с какви ли не хора. Майната й на стратегията, каза г-н Борисов, макар и с други думи. Така започва и авторът.

Майната ѝ на „Стратегията за детето“! Майната им на всички стратегии, конвенции и документи, и на всички фурнаджийски лопати в правителството и администрацията. И аз не вярвам на тая прокажена власт и се страхувам какви ги дроби за мен, за бъдещите ми деца и за всички ни.

Обаче това, което искам да попитам притеснените от тая Стратегия, е следното:

Нали се страхувате, че някой чиновник ще иска да ви вземе детето без причина, ако тя се приеме? Някаква тежка намеса в семейния живот, даже държавен произвол.

Хубаво, добре. Хайде да поразсъждаваме малко върху това и да си попредставяме разни работи за произвола на държавата.

Представете си, че детето ви е умряло преди да навърши една година. Защото има места в страната, където 22 на всеки хиляда деца умират, преди да навършат една година. Има други, в които се смята, че са 0, но това е защото там хем децата са много малко, хем необходимите неонатални грижи и съответно, евентуална смърт, не са там, а в друга административна област, и там ги регистрират. Най-често тая смърт е поради липса на достъп до бързи и адекватни здравни грижи – я за детето, я за майката преди това. Но представяте ли си да не знаете, че на малкото ви дете му има нещо? Или по-зле - да знаете, че му има нещо, но да не знаете къде и към кого да се обърнете? Или дори още по-зле - да знаете къде и към кого да се обърнете, но да не можете да отидете там. Или да отидете, обаче там да ви кажат, че не могат да направят нищо. Страшно, нали? Страшно е, че има деца и семейства в такава ситуация – у нас са повече от където и да е в ЕС.

Да приемем, че детето ви не умира. Представете си обаче, че някъде най-късно в ранното му юношество то се оказва с психично разстройство. Това е доста вероятно, защото към 2015 г. всяко второ дете беше в риск от такова разстройство, и сега няма причина да е по-добре. Иначе не се знае колко са заболелите деца, понеже държавата тия работи не ги брои. Знае се само, че към 800 са с ТЕЛК, а колко са без – това не е ясно. Но ако детето ви има психично разстройство, ще трябва да се обърне към някой от 20-те специалиста за такъв тип работа в цялата страна. Понеже може и да не можете да намерите един от тези специалисти, а може дори да няма кой да ви каже, че те изобщо съществуват, е много вероятно някой друг и без нужната експертиза да му тури някаква невярна диагноза, от която и Господ не знае какво ще последва. Междувременно може да поискате да потърсите заведения за съответната грижа за вашето дете. Тогава ще установите, че държавата не знае колко и къде има кабинети, и че ако се наложи детето да бъде хоспитализирано, то ще трябва да се класира за някое от 52-те легла в цялата страна. Впрочем, не е изключено и детето ви да е освен с психично разстройство, и с някакво друго сериозно състояние – да речем, диабет. Тогава ще ви се извие свят да обикаляте заведения и кабинети, понеже никой няма да се наеме да каже кое е приоритетно за лечение или по-зле – ще отказва да лекува, понеже истински не знае какво да прави.

Но да речем, че детето ви е с късмет и няма никакво психично разстройство. Късметът му може да свърши по друг начин обаче и то да се окаже със заболяване, изискващо много скъпа медицинска намеса, може би дори такава в чужбина. Най-вероятно не сте богати и няма да можете да си позволите сами нужното лечение. Само допреди няколко месеца в този случай щяхте да имате някакъв шанс през Фонда за лечение на деца. Вече не, понеже е закрит и засега не се знае как точно ще се осигуряват средства през НЗОК. Така ще се окажете сред онези, които правят кампании за дарения с есемеси и касички, и ще се молите на хората и на Господ да съберете сумата.

И без такива тежки здравословни проблеми обаче вие знаете, че не искате детето ви да боледува. Не само защото искате да е здраво, ами и защото, ако се разболее, трябва да го поверите в несигурни ръце. И най-вече – твърде малко ръце. У нас не достигат едно 30 000 медицински сестри, и неизброими други различни специалисти. Когато медицинските сестри, а сега и педиатрите протестират, те го правят и затова. Защото знаят, че малкото, които са останали, работят под непоносимо натоварване и в крайна сметка – оказват недостатъчно грижа за всички, дори и за децата.

Обаче би било нормално, ако не можете да си представите тия неща. Защото може би детето ви си е здраво и имате съвсем други проблеми на главата. Например, че жилището ви е студено, старо или някак опасно – в такива условия живее всяко пето дете. Или е пренаселено, което е така за всяко второ. Като нищо вашето е сред някое от тези. Но може и други проблеми да ви тежат – че детето ви няма място за учене вкъщи (това са две от всеки пет деца) или че не може да участва в извънучилищни дейности и екскурзии (това са половината деца в България). Изобщо, над половин милион, или почти половината от децата в България живеят в риск от бедност и социално изключване. Давате ли си сметка какво значи това? Ако детето ви страда от материални лишения (дрехи, пособия, каквото и да е), а това е всяко трето дете у нас; ако парите в домакинството не стигат за нищо или ви бичува трайна безработица – е, вашето дете е едно от половината деца в България, живеещи в риск от бедност и социално изключване.

Може би обаче сте намерили начин да връзвате двата края – например като работите в чужбина. Няма да е чудно, понеже поне един родител на всяко пето дете в България работи в чужбина, и поверява детето си или на другия родител, или на роднини, или на близки, а има и случаи деца да се гледат сами. Със сигурност това е тежко решение във всяко семейство, защото означава, че вероятно детето ще израства без присъствието на най-важните фигури в живота му.

Мога да продължа, но е време да попитам: разпознахте ли детето си някъде дотук? Защото аз разпознавам много и много деца, с които съм работил през годините. Разпознавам тези, които носят едни и същи дрехи, понеже нямат други; тези, чиито родители ги няма, и към които не можеш да отправиш въпрос за „Ваш»те“; тези, които в един момент просто изчезват, понеже трябва да започнат работа или понеже са си навлекли сериозни проблеми на улицата; тези, които са се невротизили от ежедневието си до степен да не могат да стоят на едно място и да отказват да те гледат в очите. Разпознавам и тези, с които никога няма да работя, понеже знам, че са затворени зад едни стени някъде там, от които може би никога няма да излязат.

Докато се занимаваме с апартаментите на този и онзи, докато се изливат едни стотици милиони публични пари за бизнесмени и вероизповедания, хората, които полагат грижи за децата – от медицинските специалисти, през социалните работници и учителите до самите родители – са изоставени да се оправят сами, съвсем сами! А когато те са сами, затворени, изтощени от всичко, което опитват да правят, децата остават още по-сами. И ще се превърнат в едни затворени, изтощени, отчуждени възрастни. Нямайте никакво съмнение в това.

Майната ѝ на тази Стратегия, но да попитам: всичко това не ви ли изглежда като произвол? Че тя държавата, с цялата си неадекватност и подчиненост на богаташите, ни отнема децата и без това! Страхуваме се да не се намеси, но, за Бога, тя очевадно се намесва толкова малко, че за стотици хиляди хора отсъства. Няма я. И да, нормално е да се страхуваме, че ще я проима, само когато стане време да наказва. Тя се е доказала, че вече с друго не се занимава. Обаче отговорът на това е не да се пазим и да се свиваме все повече зад стените, всеки поотделно, а да търсим начини да се съберем, да говорим и да преобърнем ролята на тая държава. Трябва най-накрая да започнем да си представяме какво общество искаме за себе си и за децата и да го изискаме от тая прокажена власт. И ако откаже да съдейства, да я сменим. И после пак.

Дали тази Стратегия може да отговори на всичко това? Не знам, но и честно казано – не вярвам. И нещо повече – не мисля, че е толкова важно.

Обществото ни наистина не е дорасло.

Прочетохте ли "Изповедта на един убиец в бяло"?