Ninja Editor
Камерен ансамбъл „Силуети“ представя музикалната приказка „Петя и вълкът“ с идеята да създаде детски образователен спектакъл, който да запознае деца и ученици с един от шедьоврите на класиката, да провокира в тях интерес, отношение и добър вкус към музикалното изкуство и да им напомни, че да бъдеш добър не е отживелица. В България творбата е изпълнявана многократно от различни симфонични оркестри, но за първи път се прави обработка за по-малък камерен ансамбъл, който включва цигулка, виолончело, кларинет и пиано.
От своята премиера през 1936 г. до днес музикалната приказка „Петя и вълкът“ непрекъснато се поставя на световната сцена и продължава да вълнува деца и възрастни. Този дълъг сценичен живот не е случаен. Историята за малкия Петя, който хваща лошия вълк и го изпраща в зоопарка, е все така актуална и интригуваща. Темите за доброто и злото, за смелостта и риска в името на доброто, за приятелството са основни в тази прекрасна творба на Сергей Прокофиев. Композиторът е автор както на музиката, така и на текста към нея. Произведението е написано по инициатива на Наталия Сац, директор на Централния детски театър в Москва по това време. Главната цел на създателите му е „да култивират музикалния вкус на децата в училище“ – стремеж, който намира и днес своя смисъл с все по-голяма сила.
В оригинал Прокофиев пише музика за симфоничен оркестър и четец, който да представи приказката. През годините обаче се появяват множество преработки за различни инструменти или състави, анимационни екранизации, игрални версии и много други.
Дати на концертите: 29 април, 11.00 ч.; 13 май, 16 ч.; 3 юни, 16 часа
Спектакълът се представя в залата на Сити Марк Арт Център. Билети можете да закупите на касата на центъра.
Препоръчваме ви още:
"Шарената книжка" - концерт-спектакъл за най-малките
Програма на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи
„Шарената книжка” е концерт-спектакъл за най-малките слушатели от 0 до 5 години, представен от Камерен ансамбъл "Силуети" и Надежда Кондаклиева, споран и водещ. В програмата са включени някои от любимите пиеси на малки и големи, обрисуващи чрез звуците на кларинета, виолончелото, цигулката и пианото различни животинки - магаренцe, птички, лебеди, калинки. Музикалната програма е комбинирана със стихчета подходящи за най-малките и крехки бъдещи любители на музиката. Сред тях са както известни и познати от детството ни, така и някои нови с персонажи от любимите пиеси в класическия репертоар. Автор на част от тези стихчета е учителят на младите музиканти проф. Венцеслав Николов. Централно място в концерта заема приказката „Лече-буболече” на Георги Авгарски. Музика и текст се редуват и потапят неусетно слушателите в шарения свят на книжки, приказки и детски игри. Спектакълът връща младите родители към техните най-първи детски спомени и предоставя на тях и децата им една изпълнена с нежност среща с музикалното изкуство.
* Билети могат да се закупят на касата на City Mark Art Center, в чиято зала ежемесечно се състои „Шарената книжка”.
Препоръчваме ви още:
Програма на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи
Ще бъда най-добрата майка за детето си – вероятно това си мисли почти всяка бременна жена. Но когато роди, започва да се измъчва от съмнения, че е лоша майка, не се справя добре и ще направи детето си нещастно. Единственият човек, който знае истината, е същото това дете, заради което са всички терзания. Защо да не се поинтересуваме как изглеждаме в неговите очи.
Аби е майка на пет деца. В своя блог тя предлага своите 23 въпроса, които е задала на децата си, за да разбере каква майка е в техните очи. Отстрани нещата винаги изглежда по-различни.
- Мамо, ти си луда! - възкликна неотдавна моята по-голяма дъщеря (5,5 г.), когато седна на масата, където бях сервирала вечерята.
Озадачен мъжът ми я попита:
- Защо говориш така!
- Защото храната изглежда много вкусно – му отговори тя, като че ли той самият е полудял, без да забележи.
Понякога е трудно да разберем какво мислят децата ни за нас. Аз през ден съм „най-лошата майка“. Разбира се, не ми е приятно да го чувам (както и да чувам понякога обидните им коментари, когато са в стаята си). В други дни съм „най-добрата майка на света“, защото най-вероятно съм казала „да“ на някаква прищявка, която са били сигурни, че ще отхвърля.
Майчинството не е за хора със слаби нерви. Понякога може да бъде доста обезкуражаващо. Невинаги реагирам с чувство за хумор, невинаги запомням малките мили жестове, които ми правят. Понякога ми е нужен свеж поглед върху това коя съм аз.
Бихте ли искали да разберете какво мислят децата ви за вас? Какво правите в тази посока?
Аз си имам 23 въпроса, които ми помагат да разбера що за майка съм. Отговорите на децата ми ме караха едновременно да плача и да се смея, но разбрах едно:
Те често виждат това, което ни се струва незабележимо.
Някои от нещата, които ми казаха, ми помогнаха да подобря отношенията си с тях. Е, не станах идеална, но със сигурност съм малко по-добра майка, поне в техните очи. Всъщност не е ли това най-важното?
Каква е мама – 23 въпроса към децата
1. Какво ти казвам винаги?
2. Какво ме радва?
3. Какво ме натъжава?
4. Кога те карам да се смееш?
5. Какво съм обичала като дете?
6. На колко години съм?
7. Колко съм висока?
8. Какво обичам най-много да правя?
9. Какво правя, когато не съм с теб?
10. Ако стана известна, като кого ще бъда?
11. Какво умея да правя наистина добре?
12. Какво все още не правя добре?
13. Какво работя?
14. Коя е любимата ми храна?
15. Какво те кара да се гордееш с мен?
16. Ако съм герой от приказка или филм, кой ще бъда?
17. Какво обичаш да правим заедно?
18. По какво си приличаме?
19. По какво се различаваме?
20. Как разбираш, че те обичам?
21. Какво харесвам най-много у баща ти?
22. Кое е любимото ми място?
23. На колко години съм била, когато съм те родила?
Дори да не знаят отговорите на някои въпроси, децата ви ще научат повече за вас самите. А и вие ще разберете какви майки сте в техните очи. Забавно е! И много поучително.
Препоръчваме ви още:
Когато стана майка, никога няма да...
Петя Саздова е майка на дете, което живее с хемофилия. Координатор е на Българската асоциация по хемофилия за София. Поводът за интервюто с нея е велопоходът "Заедно" - ежегодна спортна инициатива на асоциацията, с която организаторите привличат вниманието ни към това социално значимо заболяване. Мама Нинджа е медиен партньор на проявата.
Петя, кога и как беше диагностицирано детето Ви с това заболяване?
Стивън беше на 7 месеца, започна активно да пълзи и крачетата от коленете към глезените започнаха да се обсипват със синини. Огледах се и при останалите деца нямаше така обострени синини, помислих си - “Ако го видят социалните, ще ми го вземат.“ Същата седмица предстоеше поредната консултация и реших да попитам педиатъра. Още с първия поглед, педиатърът отказа да постави ваксина и моментално ни даде направление за хематолог, попита ме: ”Нали си чувала за кралската болест?”
Нищо не отговорих и директно отидохме към настоящия му лекуващ хематолог- д-р Стоянова. Благодарна съм, че толкова бързо и адекватно специалистите диагностицираха заболяването. Преди това диагностициране, при всяка ваксина се образуваха хематоми, но тъй като видях още в родилното такава синина на крачето му, реших че на бебетата кожата е нежна и предположих, че има подобни последствия. Има доста семейства, които не са имали нашия късмет с бързата диагностика, а с месеци са обикаляли при различни специалисти, поставяни са доста грешни диагнози и са взимани доста грешни решения.
Има ли симптоми, които биха могли да известят родителите, че нещо не е наред?
Аз самата забелязах, както вече казах, появата на много синини по краката още при започване на лазенето, дори и синини на самите глезени - това според мен са първите видими симптоми, както и бавното кръвоспиране при взимане на кръв от пръста.
Какъв е пътят, който трябва да се извърви до поставянето на диагнозата и назначаването на лечение при едно дете?
При нас диагностицирането стана буквално за няколко часа - през педиатъра и направление към детски хематолог, но тъй като хемофилията е едно от редките заболявания - от опита на много семейства разбирам, че диагностицирането при тях е било дълго и доста често погрешно.
Какво бихте посъветвали родителите, чиито деца имат същия здравословен проблем – как да съкратят максимално процедурата, до назначаване на лечението?
Да не се страхуват, да преодолеят първоначалния шок от диагнозата, да не си заравят главата в пясъка по принципа «за мен това не може да е вярно» - това, че заболяването не е толкова познато, не го прави по-страшно.
Да потърсят компетентни медицински специалисти за бърза поставяне на точна диагноза и съответно лечение. В днешно време това е напълно реалистично.
Нашата асоциация предлага специализирана помощ на семействата, още с поставянето на шокиращата диагноза. Имаме специално обучени екипи включващи психолози, опитни медицински специалисти и родители готови да окажат първоначалната помощ на тези семейства. Това е от ключово значение.
При това заболяване има профилактично лечение. Какви условия са създадени за това в страната ни?
Профилактичните схеми са успешният подход за поддържане на пациентите с хемофилия, за да могат да водят качествен живот и да бъдат пълноценни граждани в нашето общество. Жалко е, че профилактиката е позната само при децата, всички пациенти след 18-годишна възраст остават без профилактика, както и количество фактор при кръвни операции, да речем.
Как действат институциите ни в случай на спешно състояние?
За съжаление, статистиката сочи, че по-скоро не са достатъчно подготвени за бърза адекватна реакция. Една от целите на информационната кампания “Споделянето е сила!” е освен да информира обществото, да призове и институциите да бъдат по-отговорни към заболяването и пациентите.
Реагира ли адекватно Спешната помощ, можете ли да разчитате на навременна помощ от лекар-хематолог?
Спешната помощ не разполага с определения фактор в линейките, нужен на пациентите с хемофилия. При дадена ситуация първо се поставя фактор, след което се отива към лечебното заведение (поставянето на фактор от родителите е въпрос на обучение и избор за самостоятелност). Вече при поставения навреме фактор, разбира се, хематологът ще продължи и назначи адекватно лечение.
Европейските принципи за лечение на хемофилията са били утвърдени още през 2009 година. Кои от тях са факт в България?
- Централна организация за лечение на хемофилията
- Центрове за цялостна грижа и центрове за лечение на хемофилията
- Партньорство в грижите за пациенти с хемофилия
- Домашно лечение и достъп до лекарства
- Профилактика (предотвратяващо) лечение
- Лечение на инхибиторите
Прави впечатление, че процедурата по издаване на протокол за получаване на лекарствата за домашно лечение е дълга, изисква подготовката на много документи, аптеките, които предоставят тези лекарства, са строго определени.
Какво би могло да се направи, за да се облекчат процедурите и пациентът да има бърз достъп до лечение? Изобщо има ли такава необходимост?
В нашия случай, не са ни отказвали в аптеките да изпълняват изписаното по рецептурна книжка, всъщност първият протокол ни беше отказан от една малка аптека, след което вече почти три години ползваме услугите на една аптека. Редно е да има разбиране и търпение и от двете страни - аптеката понякога не е запозната, а и ние, като заинтересовани, трябва да предвидим срок за доставка, но всичко това е уредено в нормативни уредби. Това, което определено има нужда да се подобри у нас, е да се предвиждат повече количества фактор на нуждаещите се, повече информираност на обществото и по-позитивно и толерантно отношение.
Какво е качеството на живот на децата и възрастните с това заболяване и какво може да се направи, за да се подобри? Имате ли впечатление как това е решено в други страни?
При съвременните методи на лечение и адекватна грижа от страна на държавата, днес децата могат да имат пълноценен начин на живот. Прилагайки профилактично лечение с вливане през определен период от време на необходимите медикаменти, децата с хемофилия могат да играят, учат и растат заедно с връстниците си като се включват в във всички общи активности и занимания. У нас това е осигурено за най-нуждаещите се - децата с тежка форма на заболяването. Тези възможности би трябвало да се предоставят при необходимост и на тези със средна форма на хемофилия.
Същото важи и за възрастните – към момента под предлога на ограничения в необходимите разходи за лекарства, на възрастните пациенти масово се отказва достъпа да профилактично лечение независимо от видимите потребности. По-възрастните болни от хемофилия с тежка форма у нас, в повечето случаи, са с необратими увреждания в опорно-двигателната система поради дългогодишните периоди на липса или крайно недостатъчно лечение. Много от тях са инвалидизирани и се нуждаят от специални грижи и интервенции. Качеството им на живот е най-общо казано, влошено.
Тук е голямата разлика между нас и държавите с развита система на здравеопазване и грижи за болните от хемофилия. В държави като Ирландия, Холандия и Дания например, нашите ежедневни трудности са останали назад в миналото – всички нуждаещи се пациенти получават адекватно като качество и количество лечение. Това не означава че и при тях не съществуват проблеми свързани с болестта, просто за тях нашите не са актуални.
Велопоход "Заедно" в подкрепа на болните от хемофилия, Пловдив, 2017 г.
Защо е важно хората да знаят повече за това заболяване? С какви реакции се сблъсквате? Как можем да помогнем?
Генерално е нужно нашето общество да стане по-толерантно и съпричастно към всички хора в неравностойно положение - било то с увреждания или нуждаещи се от интеграция. За съжаление, това у нас е много наболял проблем и доста от хората с хемофилия се сблъскват с непреработена стигма, поради факта, че вследствие на заболяването, повечето от тях имат намалена двигателна способност. Предразсъдъците са много, но слава богу има позитивно развитие и в тази посока.
Проблемите тръгват още от ранна детска възраст, която е една от основните за сформирането на здрава и устойчива психика у всеки самостоятелен човек. Родителите не са достатъчно осведомени, което предават на децата си и оттам се получава домино ефект върху дечицата с хемофилия. Нерядко те биват изолирани, с идеята да не бъдат наранени при игра, което се надяваме все повече да се променя. Реакциите продължават и в по-късни етапи от живота на пациентите, когато те се сблъскват с търсене на работа и създаване на семейство. Вярваме, че една подобна кампания би помогнала много, а когато хората са по-добре информирани, те неминуемо губят страха и стигмата си.
Благодарни сме на медийната подкрепа, която е най-силният инструмент, с който можем да информираме повече хора от нашето общество, както и да съдействаме на майките за ранна диагностика и превенция!
*************
На 21 април 2018 Българската асоциация по хемофилия за 3-та поредна година организира Велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората с хемофилия. Социално-спортното събитие стартира точно в 11:00 ч. едновременно в 4-те най-големи града у нас – София, Пловдив, Варна и Бургас и ще премине под патронажа на Датското посолство в София и Министерство на здравеопазването. Сборният пункт в София са пилоните на НДК, във Варна – входа на Морската Градина, в Пловдив – площад „Съединение“ и в Бургас - площад „Тройката“.
Велопоход "Заедно", София, 2017 г.
Препоръчваме ви още:
Как да разпознаем автоимунно заболяване при децата
Истинските лекари на децата са родителите им
Автор: Траяна Кайракова
Днес щеше да готви зеле с ориз. Погледна гордо новото ренде. Не беше никак евтино, но експресно режеше всичко и спестяваше време и сълзи. Обичаше прясно зеле. Сложи олиото, постави зелето, червен пипер, доматен сок, сол, шепа ориз и дафинов лист, закъде без него? Направи си кафе и се замисли. Спомените се върнаха светкавично, без да избледнеят, без да са отшумели.
Беше любов от пръв поглед. Ученическа, красива, невероятна, прекрасна, вълшебна. Имаше и пеперуди в стомаха, и искри в очите, скришни прегръдки, облягане на топло рамо, сигурност. После дойде абитуриентският бал. Скараха се за нещо незначително, дребно, дори не помнеше за какво. Тя замина да учи в София, той - във Варна. Сякаш бяха в двата края на света.
Завъртя се въртележката на живота, потъгува, страда, плака, съвсем изгуби връзка с него. После срещна другия. Омъжи се, роди две деца, започна работа. Не беше всичко цветя и рози, не беше и твърде лошо, но просто не беше същото. Децата се изпожениха, останаха само работата и мъжът. Той се промени, тя все по-често се ужасяваше. Не се оплакваше, не се предаваше, но все по-рядко се усмихваше. Слънчевото момиче изчезна, стопи се, смали се, стана невидимо.
- Дай солта!
- Изпери го това веднага! Трябва ми за утре!
- Хлябът къде е? Слагай де, какво се мотаеш?
- Забравила си пак бирата. Слизай до магазина, после ще ядеш и ти!
- Къде са ми ризите, бе? Що не са изгладени?
- Писна ми от тебе, за нищо не ставаш!
Добре, че беше работата. Там забравяше, там се усмихваше, там живееше. Тенджерата под налягане засвири. Зелето беше готово… навреме. Наряза хляб, сложи чаши. За него бира, за нея вода. Сипа в чиниите, за да изстине. Вратата хлопна.
- Дай ми чехлите! Какво ще ядем? Пак ли зеле? Бе как не ти омръзна, бе? То кога ли си можела да сготвиш нещо свястно? Тая бира в тенджерата ли я държа? Дай друга от хладилника!
Седна в крайчеца на дивана. Трябваше да е готова всеки момент да стане и да даде следващото поискано нещо. Хапна два залъка и срещна две злобни очи.
- Бе ти луда ли си, бе? Какъв е тоя дафинов лист, бе?
Блъсна го в чинията й.
- Яж! Изяж го де, да видиш какво си сготвила!
Едно листенце бе останало в яденето. В бързината не бе видяла, за да го извади. Стърчеше отгоре в чинията.
- Дъвчи! Пред мене дъвчи!
Преглътна го, загорча й, не в устата, в душата.
Прибра масата, изми чиниите, прехвърли останалото зеле и стриктно провери за някое останало листенце. Вратата хлопна. Остана сама. Гледаше в нищото, не заплака, очите й отдавна бяха пресъхнали.
Телефонът иззвъня. Веднъж, втори път, трети. Помисли, че нещо е станало с някое от децата. Вдигна разтревожено слушалката.
- Здравей. Как си?
Господи този глас, това усещане, това вълнение. Краката й се подкосиха. Не можеше да е истина, това не се случваше, не и на нея.
- Аз…, аз…
- Не успях да ти звънна по-рано. Извинявай, никой не знаеше номера ти. Толкова време го търсих… Извинявай.
Сълзите се отприщиха. Плачеше безмълвно. Изкашля се.
- Здравей. Радвам се да те чуя. Ами… намери ме.
- Кажи ми само едно нещо. Щастлива ли си?
- Аз…, аз, не мога, аз…
- В София съм. След час тръгвам. Ела с мен. Не мога да ти предложа много, само едно – винаги ще бъдеш щастлива. Обещавам, обещавам ти… Ако решиш, след час ще те чакам пред вас.
Телефонът замлъкна. Краката не я държаха, главата й бучеше, сърцето биеше лудо. Ами децата, ами работата, ами… Беше минал почти час. Скочи, сложи няколко блузи в малкия сак, личните документи, изхвърли мобилния си телефон и хукна навън.
През цялото време не я попита нищо, не каза нищо, само обръщаше светли и усмихнати очи, сякаш да е сигурен, че е тя, че е истина. Апартаментчето беше малко, уютно и чисто. После говориха цяла нощ. Не беше се женил. Сякаш цял живот я бе чакал. Разхождаха се, говореха с гларусите, с вълните, държаха се за ръце като влюбени хлапета.
- Обичаш ли зеле?
- Много!
- Искаш ли днес аз да сготвя?
- Искам.
Усмихна се като дете и я поведе към кварталното пазарче.
Сложи олиото, постави зелето, червен пипер, доматен сок, сол, шепа ориз и дафинов лист, закъде без него? Направи си кафе и се замисли. Спомените се върнаха светкавично, без да избледнеят, без да са отшумели. Подреди масата, сложи свежите цветя, купени само за нея. Сложи две димящи чинии със зеле, а в неговата най-отгоре един дафинов лист…
Препоръчваме ви още:
Компромисите, които превръщат зимите ни в лято
Автор: Мая Цанева
Наскоро наближава един от онези рождени дни, за които обикновено говорим с половин уста. Насред своята Сатурнова дупка, реших да не мисля много за недовършените си дела. Те са като прането, което ме чака търпеливо и дебне подмолно. Концентрирах се върху най-важното си дело, което осмисли последните 5 години и о, да, накара ме да живея на пълни обороти, че дори и да свистя на трета космическа. Да, говоря за родителството. То ми даде няколко ценни лични урока, които предполагам, че всеки научава, стига да има подходящ учител, извинете дете, до себе си.
1. Майчинството ме направи независима
Щом поех бебето в ръце, станах независима. Тогава разбрах думите на майка ми отпреди няколко години: „Единствените, на които дължа обяснение за действията си, сте ти и сестра ти.“ Всичко, свързано с малкия човек, стана моя отговорност и не дължах обяснение защо, какво и как, на никого друг, освен на него. От друга страна, от мен не зависят много неща, свързани с неговия избор на живот. Той яде, играе, смее се и се сърди, не по моя воля, а според своя. Разбира се, живеем по общи правила, но той е свободен. И независим.
2. Майчинството ме научи да ценя себе си
Шест месеца след като Митко се роди, аз реших да се върна на работа. Бях останала без постоянен работодател и търсех нещо на свободна практика. Скоро се откри възможност да поема много амбициозен медиен проект и аз приех. Три месеца работих по 12 часа на ден. Правих конферентни разговори в банята, за да не се чува рева на бебето, управлявах дистанционно екип от 15-ина души и всичко потръгна добре, но до време. Няколко дни след като почти пропуснах първия рожден ден на момчето ми, се отказах от работата. Заради здравето си и защото бях родител, а не кариерен спринтьор. Избрах да съм маратонец, който може да спринтира за време и пари, но знае, че бързите пари и успехи могат да са опасни за здравето и семейството.
3. Майчинството ми даде възможности да надскоча себе си
Знам в какво съм добра, и го работя… откакто работя, с малки изключения. Когато станах родител, разбрах, че ако сега не прескоча средното си ниво на реализация, ще потъна в блатото на личното разочарование. Предизвиках се да работя по собствени проекти, които ме вълнуват, да се уча чрез практика и да съм с постоянно отворени очи и уши за нови възможности.
Апетитът идва с яденето. Същото е и с писането. Желанието ми се засили, след като написах първите си блог статии, първите си социални и икономически текстове, отпуснах се да споделям родителските си вълнения във ФБ постове. И днес, извинете ме, ако ви досаждам, но ми идва отвътре. Пише ми се! Аз вярвам, че надскочих себе си и съм горда с това.
4. Майчинството не ме удави, а ме направи повече човек
Майчинството може да те смаже, ако се капсулираш в ролята си на родител. След първите месеци на шок и пълен блокаж с бебето, се върнах бързо в нормалния свят, в който има и необвързани мъже и жени, и хора без деца, и с големи деца, и всякакви авантюристи.
Един ден говорих с колежка, с която работихме по нов проект. Тя ми зададе учтиво няколко въпроса за семейството, а аз я залях с информация, още в стил „ние ядем, ние плачем“. Тя замлъкна и смутено добави: „Аз има котка. Засега не мисля за деца“. Почувствах се много глупаво и й казах, че всички деца имат нужда от любяща леля, защото майките, както знаем, понякога са много досадни. Доволна съм, че не се удавих в собственото си величие на „майка“, и че осъзнавам, че сме единни в разнообразието от форми и размери щастие.
5. Майчинството ме превърна от „обикновен гражданин“ в „Майката“ на детската площадка
Аз съм „Майката“ на детската площадка. Започнах да се занимавам с това, за да реша конкретен казус, но се оказа, че истинският проблем изисква много по-сериозен личен и професионален ангажимент. Ей така, заради една счупена катерушка аз сътворих ФБ буря, в която увлякох и други, още много хора, и то си стана социална кауза на почти пълен работен ден и без пари. И така, вече две години ние сме „бъг“ за системата. Не твърдя, че сме постигнали исторически пробив, но вече не само аз не съм мрънкар и „обикновен гражданин“.
Разбира се, правя това заради детето си. Защото не искам до живее мърляво и с преклонена глава. Правя го, и защото някой трябва да покаже, че с питане и собствени действия и до повече безопасни и увлекателни площадки за игра се стига. Няма да спася света от разрушение, но е важно да имам кауза за по-добър свят, поне докато „Бързи и яростни“ върви по екраните, а сагата вероятно ще ни надживее.
В заключение, ако сте стигнали дотук, ще ви наградя с един забавен въпрос на сина ми.
- Мамо, преди да се родя, вие сте били като маймуните, нали?
(Из "Дарвинова теория за произхода на родителите")
Е, вече съм човек. Или поне майка.
Препоръчваме ви още:
Автор: Валентина Вълчева
През немного близката вече 2001-а година така се случи, че и аз се сдобих със собствен апартамент. Заветната панелка – една от десетте най-разпространени соцмечти навремето – вече моя!
Вярно – гарсониерка, но пък кой ти я дава!
Като ми писне да се правя на социално животно, пускам кепенците и след това с войскови подразделения не могат да ме изкарат от там. Е, някой по-сочен паяк вероятно би успял. Още си спомням един случай, в който двайсет минути стоях затворена в банята заради един скакалец и крещях по мъжа ми да не е посмял да убие „горкото животно”, но моментално да изхвърли през терасата „тая гад мръсна”.
Та значи, разполагам вече с лична домашна лудница, където мога да си дивея, колкото и когато си поискам. В конкретния момент още не съм омъжена, за деца и дума да не става.
И така, седя си пред телевизора, белким стане чудо библейско някакво и внезапно обявят например 500 % повишение на заплатите, когато на вратата се звъни.
Още няма 20:00 часа, така че се предполага, че все още не е започнало работното време на серийните убийци, обирджиите и другите там разновидности на криминалния контингент. Затова отварям без особени очаквания. Най-много да е някой инкасатор, но за тях си имам готов набор от варианти на отговора „Не точно днес.”
Насреща ми стои невзрачен тип на средна възраст. И още преди да съм си отворила устата, ме закарфичва със странен въпрос:
- Извинете, колко крушки имате на полилея в хола?
Хлъцвам. И докато се усетя, по инерция отговарям с готовност:
- `Ми… три.
- А колко от тях светят в момента?
Предполагам, не е необходимо да описвам каква физиономия вероятно съм добила.
Честно казано, помислих си, че човекът вероятно е луд. А като си знам късмета – при всички случаи ще се окаже и опасен. Просто няма начин да не е!
И тъкмо взех да се озъртам за нещо тежко и евтино, с което евентуално да го светна, ако съвсем превърти, когато той най-сетне се сеща да обясни, че е съседът ми от горния етаж. Та докато се прибирал, погледнал нагоре и му се сторило, че у тях свети. Ама можело и да се е объркал и да е видял моя полилей.
Шубето е голям страх, ей! Даже Булгаков го е осъзнал, но според него е и порок. Аз, по времето когато се развива действието в настоящата история, все още не съм толкова крайна, може би защото съм твърде млада и се предполага, че тепърва предстои да се запознавам с човешките пороци. Засега се запознавам само с тези на комшулука.
Рано на следващата сутрин опознавателната серия продължава с кански писък, който ме изкарва от леглото още преди да съм се събудила на практика. Или някой го дерат жив, или току-що е намерил цялата си фамилия в банята, избита от изтрещял психопат.
Скачам и хуквам към вратата, така както съм си по гащи.
Оказва се доста по-тривиална история. Просто на едно комшийско хлапе от долния етаж никак, ама никак не му се ходи на училище, и очевидно държи всичко живо в радиус от половин километър да го разбере.
Ле-ле! Свръхзвукови оръжия ли, човече?! Те това е истината! Пусни го да вресне из Близкия Изток и ще видиш как ще прочисти де що има ислямистка паплач!
Майка му очевидно не е много верен последовател на идеите за педагогически подход, защото му обърсва два бързи шамара, колкото да е сигурна, че сега поне хлапето ще пищи с основание, и го натъпква в асансьора, скърцайки със зъби.
Това е възпитание! Явно се е учила от Дарт Вейдър.
Разбирам я. Рано сутрин и аз не съм от най-търпеливите.
И докато на прага все още обмислям казуса и мислено се заричам като всяка непосветена в тайнството на майчинството жена „Аз моите деца един ден никога няма да…”, от съседния апартамент надниква дребен, прогресивно оплешивяващ чичко с леко стреснат поглед. Разбирам го – вероятно и аз все още имам вид на някой, до чието ухо току-що е гръмнала ловна пушка.
- А, съседке!... Случайно да сте ми виждала пижамата?
В този именно идиотски момент съм сигурна само в това, че той е на светлинни години от представата ми за мъж, чиято пижама бих искала да видя някога. А да не помня – абсурд! Чак толкова не мога да пия, за Бога!
По някое време съобразявам, че стърча пред него само по бельо, и затова се опитвам да се измъкна с едно пестеливо „не”, но той май има други намерения.
- Ама, съседке, чакайте да ви обясня!
И докато аз се опитвам деликатно да затворя вратата под носа му, научавам, че пижамата му била на простора за пране да се суши, но явно през нощта е хвръкнала нанякъде, та дали случайно не е потърсила писта на моята тераса?
Ами не, не е.
Измъквам се някак си, без да се налага да ставам твърде груба (затръшването на вратата, не се брои, нали?) и пак си лягам. Идеята е да си доспя. Няма и час по-късно обаче ме събужда… блеене на овце.
???...!...???...!...???...
Мигам още сънена под завивката и ми се върти нещо в смисъл:
„Овце на булеварда?! Няма начин! Сигурно сънувам още…”
Да, ама не. (Ако Петко Бочаров получаваше по левче за авторски права върху тази реплика от всеки, който я използва, досега наследниците му да са станали мултимилиардери.)
От терасата установявам, че долу е паркирал тир, пълен с пухкави бели овчици, явно за проверка от местните пътни власти.
Мисля си…
Може би трябваше да инвестирам в някоя труднодостъпна високопланинска хижа.
Препоръчваме ви още:
Кристин живее със съпруг, три деца и две котки. В промеждутъците между прането, походите по магазините и приготвянето на вечеря за многолюдната фамилия споделя рецепти, съвети за домакинството… това е шега, разбира се, и всякакви други нелепи истории, които могат да се случат само на един родител.
Някога, преди много години... когато нямах деца, наивно мислех, че те са само елемент от домашния интериор като саксиите с цветя например. Не е нужно да се приспособяваш към тях, те ще се приспособят към теб. После се появиха децата. Вече нямам саксии. Отдавна пресъхнаха от напрежението в къщи, защото ние имаме такива навици – ако не надвикаш останалите, никой няма да ти обърне внимание.
Когато станах майка, преглътнах гордостта си и позвъних на всички приятели с деца, за да им се извиня за нетърпението и липсата на разбиране от моя страна едно време. И досега се изчервявам, като се сетя какви нелепи въпроси съм им задавала. Но вече имам и собствени отговори.
Защо не вземеш да си вдигнеш телефона поне веднъж за разнообразие?
Точно в секундата, когато реша да отговоря на позвъняването, неизвестно как се появяват децата с молба да им помогна, с някаква нова много интересна история, с желание да се оплачат едно от друго или с парче от панталоните ми между зъбите си. В момента в който оставя телефона, се разбягват като мравки и изчезват там откъдето са дошли... до следващото позвъняване.
Защо не вземеш и децата със себе си?
Няма никакъв проблем, ако искате:
- да гледате как 5 минути изпълзяваме от колата, влизаме, разопаковаме се, крещим и плачем, защото на някой му е време да спи, после пак се опаковаме, товарим се в колата и успешно си тръгваме към къщи 15 минути след пристигането;
- да си говорите сами, докато аз половин час тичам след мъника около магазина;
- да прекъсват постоянно разговора ни, защото детето задължително иска да правите „здрасти“ след всяка трета дума;
- или да ви се случи всичко споменато наведнъж.
Защо не идваш вече на събиранията ни?
Просто ми е по-лесно да остана вкъщи, в моя си сапунен мехур, в моя затвор, в моя приют, в моята лудница или както там още го наричат дома с деца. За да не изгубя разсъдъка си, аз толкова стриктно се придържам към домашното разписание, че имам чувството, че ще се взривим, ако изостанем с 10 минути и малкият ни свят ще се разлети във всички посоки като парченца тоалетна хартия.
14 признака, че имате двегодишно дете
Защо не си наемете бавачка?
Като че ли можеш просто да отидеш в супера и да си вземеш една от щанда. Трудно е не да намериш бавачка, която ще се грижи за три деца едновременно, а да откриеш тази, която ще ги надхитри всичките.
Какво се е случило с теб? Толкова си се променила!
Да, променила съм се. Нарича се Стокхолмски синдром.
Защо те нямаше на срещата на випуска ни?
Защото имам деца, които не ме пускат.
Как върви твоят социален живот?
Състоянието на родителите много прилича на ходене напред-назад по време на разговор, докато с едната ръка се поглаждаш по главата, а с другата си почесваш корема. Само че вместо собствената си глава вие се опитвате да застопорите тази на детето, което тича с ножици в ръка. Едновременно с това мъкнете нещо за хапване, търсите къде да изхвърлите пълния памперс, проверявате дали не са се разлели 4-те шишета вода в количката и се опитвате да докопате телефона си, който звъни непрекъснато.
Ако искаш, мога да дойда, когато децата спят?
Не. В никакъв случай. 90 % от родителите на малки деца мечтаят за минута усамотение.
Да излезем към 19?
У нас в 19 всички лягат да спят. Това е времето, когато настъпва тишина, която не бих заменила за ресторант или бар. В 17 аз вече съм вечеряла с децата и сега искам просто да се излежавам в леглото си и да зяпам някой сериал, докато очите ми не започнат да се затварят. Искам да лежа и да не правя нищо, докато не настъпи утрешния ден и не започне всичко отначало.
Обади ми се след 10 минути, ако можеш?
Е, ако под 10 минути разбирате 5-12 седмици, тогава е възможно… Всичко зависи от това колко близо до 19 часа е това позвъняване, което децата няма да успеят да чуят.
Обръщам се към всички свои приятели с деца да им поискам прошка затова, че някога съм била такава глупачка. А на всички свои приятели без деца, които постоянно ми задават подобни въпроси, вече дадох отговор. Затова не забравяйте да си поливате цветята, а аз ще ви звънна някой път „след 10 минути“.
Източник: scarymommy.com
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
