Автор: Валентина Вълчева

През немного близката вече 2001-а година така се случи, че и аз се сдобих със собствен апартамент. Заветната панелка – една от десетте най-разпространени соцмечти навремето – вече моя!

Вярно – гарсониерка, но пък кой ти я дава!

Като ми писне да се правя на социално животно, пускам кепенците и след това с войскови подразделения не могат да ме изкарат от там. Е, някой по-сочен паяк вероятно би успял. Още си спомням един случай, в който двайсет минути стоях затворена в банята заради един скакалец и крещях по мъжа ми да не е посмял да убие „горкото животно”, но моментално да изхвърли през терасата „тая гад мръсна”.

Та значи, разполагам вече с лична домашна лудница, където мога да си дивея, колкото и когато си поискам. В конкретния момент още не съм омъжена, за деца и дума да не става.

И така, седя си пред телевизора, белким стане чудо библейско някакво и внезапно обявят например 500 % повишение на заплатите, когато на вратата се звъни.

Още няма 20:00 часа, така че се предполага, че все още не е започнало работното време на серийните убийци, обирджиите и другите там разновидности на криминалния контингент. Затова отварям без особени очаквания. Най-много да е някой инкасатор, но за тях си имам готов набор от варианти на отговора „Не точно днес.”

Насреща ми стои невзрачен тип на средна възраст. И още преди да съм си отворила устата, ме закарфичва със странен въпрос:

- Извинете, колко крушки имате на полилея в хола?

Хлъцвам. И докато се усетя, по инерция отговарям с готовност:

- `Ми… три.

- А колко от тях светят в момента?

Предполагам, не е необходимо да описвам каква физиономия вероятно съм добила.

Честно казано, помислих си, че човекът вероятно е луд. А като си знам късмета – при всички случаи ще се окаже и опасен. Просто няма начин да не е!

И тъкмо взех да се озъртам за нещо тежко и евтино, с което евентуално да го светна, ако съвсем превърти, когато той най-сетне се сеща да обясни, че е съседът ми от горния етаж. Та докато се прибирал, погледнал нагоре и му се сторило, че у тях свети. Ама можело и да се е объркал и да е видял моя полилей.

Шубето е голям страх, ей! Даже Булгаков го е осъзнал, но според него е и порок. Аз, по времето когато се развива действието в настоящата история, все още не съм толкова крайна, може би защото съм твърде млада и се предполага, че тепърва предстои да се запознавам с човешките пороци. Засега се запознавам само с тези на комшулука.

Рано на следващата сутрин опознавателната серия продължава с кански писък, който ме изкарва от леглото още преди да съм се събудила на практика. Или някой го дерат жив, или току-що е намерил цялата си фамилия в банята, избита от изтрещял психопат.

Скачам и хуквам към вратата, така както съм си по гащи.

Оказва се доста по-тривиална история. Просто на едно комшийско хлапе от долния етаж никак, ама никак не му се ходи на училище, и очевидно държи всичко живо в радиус от половин километър да го разбере.

Ле-ле! Свръхзвукови оръжия ли, човече?! Те това е истината! Пусни го да вресне из Близкия Изток и ще видиш как ще прочисти де що има ислямистка паплач!

Майка му очевидно не е много верен последовател на идеите за педагогически подход, защото му обърсва два бързи шамара, колкото да е сигурна, че сега поне хлапето ще пищи с основание, и го натъпква в асансьора, скърцайки със зъби.

Това е възпитание! Явно се е учила от Дарт Вейдър.

Разбирам я. Рано сутрин и аз не съм от най-търпеливите.

И докато на прага все още обмислям казуса и мислено се заричам като всяка непосветена в тайнството на майчинството жена „Аз моите деца един ден никога няма да…”, от съседния апартамент надниква дребен, прогресивно оплешивяващ чичко с леко стреснат поглед. Разбирам го – вероятно и аз все още имам вид на някой, до чието ухо току-що е гръмнала ловна пушка.

- А, съседке!... Случайно да сте ми виждала пижамата?

В този именно идиотски момент съм сигурна само в това, че той е на светлинни години от представата ми за мъж, чиято пижама бих искала да видя някога. А да не помня – абсурд! Чак толкова не мога да пия, за Бога!

По някое време съобразявам, че стърча пред него само по бельо, и затова се опитвам да се измъкна с едно пестеливо „не”, но той май има други намерения.

- Ама, съседке, чакайте да ви обясня!

И докато аз се опитвам деликатно да затворя вратата под носа му, научавам, че пижамата му била на простора за пране да се суши, но явно през нощта е хвръкнала нанякъде, та дали случайно не е потърсила писта на моята тераса?

Ами не, не е.

Измъквам се някак си, без да се налага да ставам твърде груба (затръшването на вратата, не се брои, нали?) и пак си лягам. Идеята е да си доспя. Няма и час по-късно обаче ме събужда… блеене на овце.

???...!...???...!...???...

Мигам още сънена под завивката и ми се върти нещо в смисъл:

„Овце на булеварда?! Няма начин! Сигурно сънувам още…”

Да, ама не. (Ако Петко Бочаров получаваше по левче за авторски права върху тази реплика от всеки, който я използва, досега наследниците му да са станали мултимилиардери.)

От терасата установявам, че долу е паркирал тир, пълен с пухкави бели овчици, явно за проверка от местните пътни власти.

Мисля си…

Може би трябваше да инвестирам в някоя труднодостъпна високопланинска хижа.

Препоръчваме ви още: 

Дантелени недоразумения

Снощи беше страхотно! Искам още!

Да случиш на съседи

Добро утро, мили мои съседи!