Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Днес мама има рожден ден. Става на 77 години. Не й личат, младолика е. А ако питате нея, най-вероятно ще ви каже, че е на 17.
И в известен смисъл ще е права.
Мама има деменция. Само преди няколко години беше една съвсем обикновена баба, която приготвяше пиле с картофи и баварски крем за внуците си. Предпазлива баба с високо кръвно и лош холестерол, която се обличаше в дебели жилетки и нахлузваше плътни чорапи. Притеснена баба, която звънеше всеки ден да чуе как сме, че даже и по два пъти, ако по новините кажат, че в София е станала катастрофа или е завалял проливен дъжд. Грижовна баба, която печеше курабийки на внуците си (ех, какви курабийки правеше), носеше си домашните пантофи в найлоново пликче в чантата и ми правеше забележки за бешамеловия сос.
Освен баба на децата ми, тя е и моята майка, единствената, която имам и някога ще имам. (Помислете си само - човек може да има много деца, много връзки, много семейства, много приятели. А майка има една… Колко важни ни прави това в живота на децата ни, каква радост е майчинството, но и каква отговорност…) Но да се върнем на моята майка. Майката, която беше толкова критична към мен, но за която бях смисъл на живота. От която се криех, че пуша почти до трийсетгодишна, но която идваше да се грижи за синовете ми винаги, когато имам нужда от нея. Да, по нейния начин, с притеснения, със забележки. Но също и с обич и всеотдайност. Със сърце. Както някога се грижеше за мен.
Казвала ли съм ви колко обичах да боледувам като дете? Беше ми толкова хубаво мама да се грижи за мен, докато лежа и чета книжки. Бях готова да изтърпя дори компресите за болно гърло, гаргарите и противните чайове. Никога не съм се чувствала толкова глезена и обичана, колкото когато карах поредната ангина. Сега като се замисля, може и нарочно да съм се разболявала. Но вече отдавна не съм дете и мама вече отдавна не е моята болногледачка. Ролите се размениха.
Мама стана младо момиче.
За някои думата деменция звучи много страшно. Спомням си първия път, когато мама не ме позна, когато осъзнах, че изобщо е възможно собствената ти майка да не те познава. Бяха в София, вече знаехме, че нещо не е наред, водих ги на изследвания - и нея, и татко. А една вечер, точно на Свети Валентин (разказвала съм ви тази история), тя ми заяви, че иска да си ходи в Пловдив, децата й щели да се тревожат за нея.
- Кои деца, мамо? Ти имаш само мен.
Тогава плаках за първи път.
После плаках, когато каза на сина ми, че тоалетната хартия е свършила, да повика камериерката. После си поплаках, и когато му сподели, че някаква чужда жена, съседка или колежка, излязла с нейния Динко. После плаках, когато и двамата казаха на психолога, че нямат деца.
Знаете ли колко е странно да чуеш родителите си, за които винаги си била центърът на света, да кажат, че нямат деца? Сякаш никога не си съществувала, сякаш целият ти живот е бил техен сън, от който се събуждат, и теб вече те няма. Изведнъж се чувстваш… не сираче, не, това не е точната дума. Чувстваш се… никоя. Хората, които цял живот са те закриляли, обичали, подкрепяли, вече не те помнят. Не само че не те познават, но и никога не си била част от живота им. Теб те няма и споменът за теб го няма. Заличена си. От най-близките си хора.
И това мина. Научих се да приемам болката, да не споря, да не им напомням коя съм. Ако се сетят, добре. Ако не, мога да бъда всичко за тях. Колежката, приятелката, съседката, камериерката. Всичко, което поискат.
И когато я приех, деменцията се оказа не чак толкова страшна. В тази болест няма болка. Мама вече няма лош холестерол, нито високо кръвно. Облича се като младо момиче, винаги е гримирана, с обеци и няколко гривни. Обича дрънкулки и всеки път й нося по нещичко. Преди две седмици си хареса розови обувки с цветенца по тях. Купих й ги. Нямате представа колко се зарадва. Не се е радвала толкова дори на перлите, който преди години й бях купила за юбилея. Тогава ми обясни, че няма нужда, твърде скъпи били. “Но аз ти ги купувам, защото те обичам, мамо, просто се зарадвай, моля те.” Не й го казах, по онова време не говорех такива неща. Би го приела като неуместно разнежване. Сега мога да й кажа всичко.
Тя не е на 17, но се радва на живота като седемнайсетгодишна. Нима това е страшна болест? Вече не е критична, не е мнителна, не се притеснява за хилядите дреболии, които я тревожеха преди. Разказвам й за децата, за грижите си, а тя просто се усмихва.
- Всичко ще се нареди. Децата боледуват, после оздравяват. Лошото минава.
Каза ми го преди да оперират моето внуче (и нейно правнуче) от тумор.
Забелязвам промяна и в себе си, не само в нея. Едно време, когато беше здрава, я наричах “майко”. Винаги съм й казвала така, през целия си живот, още от дете. Не “мамо”, а “майко”. Не знам какво биха отсъдили психолозите за това. Вероятно, че е била малко по-студена отколкото трябва, или малко по-взискателна. Все едно. Откакто се разболя обаче, някак неусетно и неумишлено, започнах да я наричам “мамо”.
Не знам дали тя се отдалечава от мен, но аз се сближавам с нея. Никога не съм се чувствала толкова спокойна в разговорите ни. Най-после имам майка, която може да ми бъде и приятелка. Напрежението, нуждата ми да се доказвам, нуждата й да ме напътства, всички негативни нюанси в отношенията ни ги няма. Сега сме просто две жени, свързани от кръв и болка. И обич. Коя е майката, коя е дъщерята, има ли значение в крайна сметка? Не и за нея.
Днес мама има рожден ден, а дори не го знае. Ще й занеса най-красивата торта, с много плодове, винаги е предпочитала плодовете пред шоколада (виж, това го помни). Някога тя правеше торти за мен, а татко ги украсяваше. Имала съм торта-таралеж, торта “Ден и нощ”, торта гараш, торта Шарлота, торта парфе и още много-много торти, винаги различни. И на всяка имаше свещички, по една за всяка година.
На тортата на мама няма да има 77 свещички, нито 17. Ще има само една. За днешния ден, в който ще сме заедно и който тя няма да запомни.
Но ще се почувства добре в този ден, в този миг, ще се почувства обичана. От мен - нейната камериерка, приятелка, колежка, съседка, и ако имам късмет, дъщеря.
А аз ще се почувствам щастлива, че съм занесла торта и радост. На нея.
Единствената майка, която някога ще имам.
*********
Не знам дали сте чели На път към дома. Опитвам се да видя света през нейните очи, да видя себе си както ме вижда тя...
Автор: Яна Пеева
Миличък мой,
Когато се роди, душата ми затанцува танц, който дори не подозирах, че знае. И преди съм си мислела, че съм щастлива, но нищо дори не стъпваше на пръста на това, което изпитвах през първите седмици с теб вкъщи. Не можех да го облека в думи и единственото, което правех, е да се втренча в баща ти и да повтарям до откат: “Ужасно съм щастлива, много го обичам. Много ми е хубаво.” Дори не подозирах, че мога да събера толкова много обич в себе си. А тя се увеличаваше всеки ден. И продължава да се увеличава.
Още не ме познаваш, мен, личността Яна, но нямам търпение да ме опознаеш. Не само ръцете ми, които те прегръщат, гъделичкат и държат твоите ръце. Не само краката ми, които тичат след теб, които ползваш за катерушка, за които се държиш, докато снова из кухнята. Не само врата ми, в който се сгушваш вечер, и раменете ми, върху които отпускаш глава, когато се измориш. Нямам търпение да се смеем заедно, да спорим заедно (или един с друг!), да те гледам как се изумяваш от света, който ти показваме с баща ти. А след това как ние се изумяваме от света, който ти показваш на нас.
Преди да се родиш, Боби, бях много смела. Всъщност, никога не бях изпитвала страх, истински страх. Даже не знаех какво е. Никога не ме е било страх от високо, от дълбоко, от буболечки, от нищо. С теб обаче се появи и страхът. Едно гадно лепкаво чувство в дъното на съзнанието ми, което си седи там и само отвреме навреме, късно вечер, в тъмното, когато е толкова тихо, че чувам как сърцето ми бие, се прокрадва и човърка в душата ми, а после си тръгва колебливо, когато мъничката ти ръчичка хване моята големичка ръчичка и тихичко изсумтиш и се сгушиш в мен.
Някой ден ще ти разкажа за април 2019-а година, ще ти покажа белега и ще те похваля колко си бил смел и силен. Ще ти кажа как си се закачал с докторите, как си се разхождал из болницата, как заспиваше, вкопчен в пръста ми, а аз седях часове наред, втренчена в теб, вкочанена на стола в интензивното, слушаща непрестанното пиукане на машини и апарати. Няма да ти кажа колко ме е било страх, няма да ти кажа как не можех да гледам хората в очите, как физически ми ставаше лошо, когато някой ме заговори, как сърцето ми хем биеше, хем беше пред пръсване, как исках да се свия в точица и да изчезна, но и как се мразех за това. Научих нещо - да си смел не значи да не те е страх. Да си смел е обратното на това да се свиеш в точица. Да си смел значи изведнъж да станеш много голям. По-голям от най-голямата ти плюшена играчка, по-голям даже от планина. Сърцето ти да порасне, да стигне размерите на вселена и да продължи да расте, за да успее да събере цялата любов и грижи, и хубави мисли на света. Да си повтаряш във всяка секунда как всичко ще бъде наред, как винаги всичко ще бъде наред, как дори и да не бъде, ще трябва да си силен, много силен.
Този Великден посрещнахме в болницата, но поне бяхме заедно. Както обикновено.
Разбрах, че е много лесно да си смел, когато някой те обича. Защото нямаш друг избор. Когато някой те обича, трябва да си смел, защото смелостта е заразна и се разпространява, полепва по хората, прави и тях големи, светли и добри. Разбрах също така, че някак по пътя си в живота с баща ти сме събрали около себе си цяла армия хора, големи като планини, които ни правеха много, много смели. Така и не разбрах с какво сме ги заслужили, но цял живот няма да ми стигне, за да им благодаря и да им дам толкова обич, колкото те дадоха на нас - на теб, Теди и мен.
Онзи ден повторих на баща ти същите думи, които повтарях всекидневно през седмиците, след като те родих. “Ужасно съм щастлива, много го обичам. Много ми е хубаво.” Казах му, че не мога да повярвам, че съществува нещо на света, което да ме направи по-щастлива от това, че си се родил, а той ми каза най-умното нещо, което някога някой ми е казвал - “Няма нищо по-хубаво от това да разбереш, че няма да загубиш нещо, което никога не си си представял, че можеш да загубиш.”
Така че, миличък мой, ако понякога те прегръщаме малко по-силно, гледаме малко по-втренчено и ти повтаряме малко повече от нормалното, че те обичаме, то е защото някога много много много ни е било страх. Не мога да ти обещая, че теб никога няма да те е страх. Но ти обещавам, че имаш зад себе си цяла армия хора-великани, които ще те научат как да бъдеш смел, ако се наложи.
И последно - винаги помни нещо, нещо, което ни напомниха бабите и дядовците ти, когато най-много имахме нужда - няма никакво значение на колко години си, прегръдката на мама и тати винаги прави чудеса. И никога не е срамно да си я поискаш.
ПС: Никога не съм предполагала, че най-любимите ми три думи на света ще са “Не е рак”. Но ето и това се случи. Преживяхме един изключително сюрреалистичен месец - един април, който никога няма да забравя. Благодаря ви, прекрасни, прекрасни хора, които мислехте за нас, които се грижихте за нас, които ни пращахте обич и подкрепа. Мила моя прекрасна майчинска секта, знам, че обещах никога да не пиша за вас, но ето, правя го, защото ви обичам - вие сте най-яките, най-прекрасните, феноменални страхотни жени!
Прочетете още:
Автор: Мария Пеева
Синът ми разглежда университети и чете отзиви по разни форуми. Преди малко ми прати това писмо, споделено от младеж, на когото комисията е отказала прием в Харвард. Толкова се смяхме всички у дома, че честно ви казвам, независимо от академичните му успехи, ако бях в комисията, със сигурност щях да настоявам да преразгледаме позицията си и да го приемем. Успех на този оптимист!
Ето и писмото, а превода може да видите отдолу:
Уважаема комисия по прием в Харвард,
Благодаря за интереса да ми пратите официален отказ.
Прегледах писмото ви и съм впечатлен от причините за отказа и другите ви предложения. Но тази година получих много писма, в които ми отказват прием. Затова след внимателно обмисляне реших, че няма да приема вашия отказ.
Моля да разберете, че това не е негативна оценка на вашия отказ, а по-скоро отразява моите уникални критерии за избор.
Още веднъж оценявам смелостта ви да ми пратите отказ и ви желая успех в по-нататъшните ви откази.
Ще се видим в кампуса през август.
С най-добри пожелания...
Не е зле, нали?
Ако вашите деца са студенти, може би ще ви е интересно да прочетете някоя от тези статии:
Споделиха в майчинската ни група този текст на Стан Додов. Броени часове, след като беше написан, министър-председателят Бойко Борисов разпореди Стратегията да бъде оттеглена за преработване поради “силно обществено недоволство”. “Силно обществено недоволство” са - доказуемо и процедурно - две подписки с общо около 20 000 подписа. Много по-малко от бедните деца в България, още по-малко от техните родители и изобщо загрижени възрастни. Това би трябвало да е показателно колко й пука на тази власт, след като повече от година работеше върху Стратегията с какви ли не хора. Майната й на стратегията, каза г-н Борисов, макар и с други думи. Така започва и авторът.
Майната ѝ на „Стратегията за детето“! Майната им на всички стратегии, конвенции и документи, и на всички фурнаджийски лопати в правителството и администрацията. И аз не вярвам на тая прокажена власт и се страхувам какви ги дроби за мен, за бъдещите ми деца и за всички ни.
Автор: Мария Пеева
Преди няколко дни разхождах бебе Борис в количката в един приятен следобед. Точно го бях приспала след безброй обиколки в тръс из квартала. В далечината мернах група мъже и тръгнах към отсрещния тротоар, за да не ми събудят бебето. И тогава един от тях се обърна към мен, размаха ръце и извика с плътен глас:
- Мамооооо!
Беше ти. Не че не виждам колко си пораснал всеки ден, не че не забелязвам огромните ти обувки 45 номер, до които моите изглеждат като детски. Но така, на улицата, отдалеч, изведнъж осъзнах, че моето момченце с тънко вратле вече безвъзвратно си е отишло и занапред един огромен, широкоплещест мъж ще ме нарича “мамо”.
Искам да ти направя едно признание. Това момченце ще ми липсва, защото толкова обичах да ме прегръща. Толкова обичах да слага ръката си в моята, свита в юмруче, така че дланта ми да я обгърне цялата. Толкова обичах да ме гледа с възхищение. Толкова обичах да го приспивам с приказка.
Толкова обичах да се гордея с него.
Всъщност последното няма да ми липсва, защото момченцето вече го няма, но аз и сега се гордея с теб - с мъжа, в когото се превръщаш.
Гордеех се с теб, когато един ден се върна от игрището и каза, че няма да се биеш с никого, защото не ти харесва да удряш хората. И все още се гордея, защото знам, че никога няма да злоупотребиш с това, че си толкова силен.
Гордеех се с теб, когато ти писаха единица, защото имахте еднакви контролни със съученика ти, но ти не издаде, че той е преписвал от теб, а пое своя дял от вината, задето си му позволил. И все още се гордея, защото знам, че винаги ще поемаш отговорност за действията си.
Гордеех се с теб, когато веднъж защити брат си пред нас, защото реши, че сме несправедливи към него. И все още се гордея всеки път, когато се намесваш в споровете ни, без оглед на това кой е по-силният или коя страна ти е по-изгодна, защото знам, че винаги ще търсиш справедливостта.
Гордеех се с теб, когато майките на съучениците ти искаха да сте в една стая на лагера, за да следиш дали се грижат за себе си. И все още се гордея, че мога да ти оставя дома си за уикенда и когато се прибера, почти да не личи, че тук е имало тийнейджърски купон.
Гордея се още, че не държиш всички да те харесват, че не се правиш на такъв, какъвто не си, само за да си интересен, че не унижаваш по-слабите и не се подмазваш на по-силните, че имаш самочувствие, упоритост и амбиция. Гордея се, че ти ще станеш по-добър човек от нас. И тази мисъл ме успокоява в моментите, когато сърцето ми се свие при мисълта, че скоро ще отлетиш.
А ако онова момченце все още се крие някъде в теб и се случи един ден да има нужда от майка, която да подържи ръката му, аз винаги ще съм тук.
Нищо че сега моята се побира в твоята - два пъти.
Честит рожден ден.
Бъди здрав, бъди щастлив и позволявай понякога да те прегърна и да те питам как си.
Това е само защото те обичам.
Снимката е от преди 10 години. Моля те, позволявай понякога и да те снимам. Или рискуваш някой ден да разказваш на детето си: Тази снимка баба ти ми я направи, когато бях на 16. Всъщност не бях толкова намръщен младеж, просто не давах да ме снимат. А на онази снимка пак съм аз, макар че не личи, защото съм размахал ръце пред лицето си.
Препоръчваме ви:
Автор: Мария Пеева
Има едни откачени хора, които обичат да се разхождат в IKEA, дори когато нямат нищо планирано за покупка, и за ужас на моя съпруг, аз съм една от тях. Поне веднъж месечно ме хваща IKEAмания и го замъквам на разходка там. И винаги се сдобивам с нещо супер нужно и полезно, а той казва тъжно:
- Просто не знам как някога сме живели без ИКЕА.
И аз това се чудя.
Този път открих цяла нова серия продукти, които ще привлекат вниманието на всички собственици на домашни любимци. Като всички икейско, и те са качествени, практични, всеки детайл е обмислен и на всичкото отгоре цената е добра. Разбира се, не изкупих цялата гама (мисля, че единствената причина мъжът ми да идва с мен, е, за да ме спира), но се сдобих с няколко много интересни покупки. Ето ги и тях:
Каишки с нагръдници за Цезар и Чара.
Има ги в различни размери, според килограмите. Регулират се лесно, слагат се лесно и не знам дали си внушавам, но мисля, че моите хъскита дърпат по-малко с тях. Още един плюс - светлоотразителни са. Може да ги видите на снимката.
Котаракът ми Фройд беше най-облагодетелстван. Получи нова кутия за път, много по-голяма от предишната, с прозорчета и сгъваема.
Освен това се сдоби с красиво ново килимче и чесалка за нокти. Нещо интересно - калъфчето за легло може да се напълни с наши стари дрехи, така че когато ме няма Фройд да си ляга на него и да се чувства спокоен. Мислите, че го глезя прекалено ли? Може би, но той го заслужава. А и аз съм голямата му любов все пак, освен че съм единствената жена в неговата малка вселена, която изобщо му обръща внимание.
Съветите на Фройд за щастлив живот
Загледах се в къщичките за котки, които представляват кутия за етажерка. Много ме изкушава и специалното диванче за домашни любимци, но мисля, че Алекс веднага ще си го присвои, както се опита да направи с котешкия куфар.
А на следващата разходка ще взема на кучетата нови купички за бавно хранене, така че животните да не си изяждат храната на две хапки.
Мисля, че вече и домашните ми гадинки са фенове на ИКЕА.
Прочетете още за приключенията на четирикраките ни любимци:
Автор: Мария Пеева
Тази година нашият отбор най-после е на финалната права към Голямата титла на Висша лига и ситуацията вкъщи става все по-напрегната. Тъй като открай време си падам малко връзкарка и Непознатият отгоре нищо не ми е отказал досега, момчетата ми казват да стискам палци и да Го помоля да е с нас. Аз обаче предпочитам да не си хабя патроните за футболни истории и си трая, само наблюдавам как се развиват нещата. Внимателно ги наблюдавам. В тази връзка забелязах една особена зависимост между съдийството и играта ни.
Винаги, когато ни се случи лош съдия, ние губим.
Когато ни се падне съдия, дето е корумпиран, сляп и няма да изброявам какъв още, нашият отбор задължително се представя зле. Не знам защо точно Ливърпул се влияе толкова от съдиите, а не другият отбор. Опитах се да попитам защо само на нас се отразява лошото съдийстване, а на противника не му дреме, но момчетата ми скръцнаха със зъби, че нищо не разбирам от футбол и тоя въпрос си остана в графа “Тайните на Вселената, които не ми е писано да разбера в тоя живот”. (Надявах се с възрастта тая категория да се поизпразни, но тя все повече се пълни със загадки - та не вярвайте много, че с годините човек помъдрявал).
Да вземем за пример снощния мач срещу Саутхемптън. (Докато пиша този текст, мъжът ми гледа повторението, защото веднъж не стига, много важни моменти се изпускат). Съдията в началото беше много крив, Ливърпул се напрегнаха, разсеяха се, сигурно им домъчня за него и още в първите минути ни вкараха гол. Ами така е, като си толкова емпатичен, накрая си плащаш. Слава богу, на съдията му мина кризата и влезе в час, та и ние се вдигнахме към края и на бърза ръка отбелязахме два гола в последните минути. Ливърпул много обичат така, това също съм го забелязала. Сигурно се наговарят, за да е по-интересен мачът. Представям си го тоя симпатяга Клоп как им дудне в съблекалнята.
- Слушайте сега, момчета. Има едно семейство Пееви, дето ни гледат в момента, и заради тях ви моля, натискайте си парцалите, не показвайте какво можете до САМИЯ КРАЙ на мача. Няма да е интересно, ако веднага им разкажете играта на тия слабаци. Задължително трябва да е в последните минути или Пееви няма да са доволни.
И нашите момчета слушат, какво да правят. Мисля обаче тия дни да им пиша едно съобщение, че не ми харесва тая практика. Опасно е. Седи си човек, гледа спокойно, дъвче ядки, коментира си мача (и съдията) и изведнъж бам - ситуация на терена. А у нас викове, скачане, кучета бягат, котка се крие зад дивана, бебе реве. Познайте какво правя аз! Вадя апаратчето за кръвно. Казала съм, че вдигне ли Пеев горна граница над 160, ще забраня футбола у нас. Тоя спорт е инфарктен. Да сменят тактиката веднага, че ще се наложи иначе аз да взема мерки.
Като изключим инфарктните ситуации с Ливърпул, съм доволна от отбора, даже много. Не че разбирам много какво се случва всъщност. Тичат едни момчета по терена, размятат една топка напред-назад. От време на време задавам смислени въпроси като например “Защо вратарят е с розов екип”, но момчетата не щат да ми обясняват подробно. Не им се сърдя, радвам им се. Вторачени в екрана, строени на дивана един до друг, същинска представителна извадка на футболни запалянковци от всякаква възраст - един мъж на 45, двама младежи на 25 и на 15, две деца на 11 и на 6. И моя милост там - наблюдател. Откакто се помня, гледаме заедно Ливърпул, а момчетата стават все повече и диванът - все по-тесен. Скоро и внучето ще се нареди, трябва да купуваме нов. Ей такива си ги мисля, и изведнъж се присетих за една стара история, та подхвърлих на Теди, големият.
- Маме, ти помниш ли като беше малък, как веднъж обеща на баща си, че като пораснеш, ще му подариш Ливърпул за рождения ден?
А той ми отговаря:
- Е, маме, аз сигурно съм бил на 6 тогава.
- Ааааа, не, на 12 беше.
Теди се замисля съвсем сериозно. Косьо, тийнът се обажда:
- Мамо, Ливърпул струва три милиарда долара.
Пък аз:
- Е, доста е. Нищо де, може да се обедините четиримата братя, ще е общ подарък.
11-годишният Коко се притесни:
- Мамо, аз не знам дали ще мога. Мисля да стана художник, те май не вадят много пари.
Косьо обаче го отряза:
- Що пък да не вадят? Просто гледай да станеш добър художник. Няма само ние да се харчим.
Та снощи момчетата стигнаха до съгласие, че ако Ливърпул спечелят тая година Висшата лига, ще го купуваме, няма как.
Малкият Алекс обаче остана доста учуден. Детето, оказва се, расте с убеждението, че Ливърпул вече е наш. Не просто, че е НАШИЯТ отбор, ами че реално е наш. Разбирам защо мисли така, след като у дома редовно се говори по следния начин:
- Дали не е по-добре да продадем Салах?
- Може. Но кой да купим на негово място?
Та, ако някой не знае, трансферите на Ливърпул от години се решават у Пееви. Остава само да купим отбора и вече всичко да е наше и на документи. А Пеев ще го направим тренер и тогава да видите как никой не може да ни излезе насреща. То Висша лига, то Шампионска, даже и купата на Строителната асоциация ще вземат!
И накрая една строга забележка към спортните коментатори. Вие защо каните в студиото само такива хора, дето изобщо не разбират от футбол? Как ги разкрих ли? Ами те не харесват Ливърпул! Може ли човек да разбира от футбол и да не харесва Ливърпул?
Да вземете да поканите Пеев някой път.
Не пиша за първи път за футбол. Четохте ли Футболът - този омразен спорт?
- Най-популярни
- Най-нови
