Aвтор: Мария Пеева

Ярък спомен от моето детство е красивото Данче - същински ангел с руси къдрици и червена панделка, която ми удря шамар. Но това си има предистория.

Аз съм дете, което не е ходило на градинка, гледана съм от любяща баба в прекрасен огромен двор с градина, заедно с куп много по-големи братовчеди, които всички до един ме обожаваха и глезеха. Съответно социалните ми умения в предучилищната се равняваха на нула. Просто очаквах от всички да са мили с мен и по подразбиране да ме харесват. Никой никога не ми беше причинявал болка - не физическа, а дори и от лоша дума.

На първия ден в предучилищната се появих с широката си усмивка и също толкова широко отворените си очи, изпълнени с възхищение, че виждат толкова много прекрасни деца на моята възраст, с които ще играя и ще имам всякакви приключения. Учителката ни подреди в редичка по две, за да влезем в класната стая. Пред мен беше Данчето, чието име още не знаех, но русата й конска опашка ме заплени от пръв поглед. До нея беше друго момиченце, по-едричко и силно, чието име не помня, но то я познаваше от детската градина и впоследствие разбрах, че е нейната лична комбинация от придворна дама и бияч. На онзи етап дори не забелязах другото момиченце, защото Данчето вече беше грабнала сърцето ми и веднага пожелах да съм нейна приятелка. Потупах я по рамото и я попитах с всичкото дружелюбие, което едно 6-годишно дете може да вложи в тези думи:

- Как се казваш?

- Данче. - отговори ми тя.

И после ми удари шамар.

Болката не помня, надали е била значителна, колко сила може да има в една пухкава детска ръчичка. Но помня как очите ми се изпълниха със сълзи от обида. Помня усещането, че си отхвърлен, без да си направил нищо, с което да го заслужиш, че дори не си имал шанс. Така и не попитах русото ангелче с какво я подразних в онова свежо септемврийско утро, защото повече никога не я заговорих. Нито нея, нито придворната й дама/бияч.

Благодарна съм на Данчето обаче. Тя ми даде добър урок. Разбрах, че в живота си неминуемо ще срещам хора, които не ме харесват. 

Впоследствие срещнах още много Данчета и всички те ме научиха на още много важни неща.

Научиха ме, че има хора, които не ме харесват, защото не съм като тях.

Научиха ме, че има хора, които не ме харесват, защото съм точно като тях.

Научиха ме, че има хора, които не ме харесват и които аз не харесвам.

Научиха ме също, че има и хора, които не ме харесват, въпреки че аз ги харесвам.

Един от най-тъжните уроци, които научих от моите данчета е, че има и такива хора, които се ПРАВЯТ, че ме харесват, а всъщност не е така.

На всички тях благодаря.

Най-вече защото ако не бяха данчетата, нямаше да се науча да се пазя от шамарите, а и да им отвръщам, когато се наложи. Освен това нямаше да ценя толкова много приятелите си. Нямаше и да разбера, че не е нужно да полагам специални усилия някой да ме харесва. Напразно е. По-добре да полагам усилия, за да се харесвам аз самата.

Интересно е, че уроците на Данчето нямат край.

Защото продължавам да я срещам - само че сега това се случва на детската площадка, на която играят децата ми, или на лагера, или в училището им. И не, тя не е пораснала. Тя все още е дете - понякога е момиченце с очила, което изглежда толкова мило и безобидно, докато не я завариш да налага сина ти, научен, че на момиче не се посяга. Друг път е момченце, което настройва всичките му приятели срещу него с грозна лъжа, а уж мъжете не правели така. Може да е цяла тайфа хлапаци, които му се подиграват, че не иска да участва в щуротиите, които са замислили. И сега шамарите болят още повече, защото ги получават децата ми. Сълзите на обида са в техните очи, те са отхвърлените, те са неразбраните, те са тъжните.

Но аз продължавам да благодаря на Данчето.

Защото знам, че заради такива като нея моите момчета ще станат по-силни и по-смели, докато търсят себе си, своето място в света, своята среда и своите приятели - онези, които ще ги харесват такива каквито са, които няма да им завиждат, няма да ги унижават, няма да ги пренебрегват, няма да говорят зад гърба им, няма да им удрят шамари.

Данчетата са навсякъде, но свестните хора също. 

И рано или късно те се намират.

Още по темата:

Имаш ли приятели?

Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник?