logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Валентина Вълчева

Може би ще изненадам някого, а може би не.

През ХХ век България е била шестата космическа сила в света. Да, не само Жени Калканджиева го може.

Може го и инженер Иван Стефанов Ночев от Карлово, който записва името си в историята на космическите проучвания като конструира двигателите на модула „Орел”, с които Нийл Армстронг и Едуин Олдрин кацат на Луната в рамките на мисията „Аполо 11”.

Точно така! Нийл Армстронг прави първите си стъпки към летенето и Космоса, вдъхновен от книгата „Your wings” на българина Асен Йорданов и каца на Луната благодарение на двигателите, конструирани от Иван Ночев. Не е като да не сме дали нещо на света, а в този случай – и на Космоса.


Иван Ночев се ражда на 23 септември 1916 г. в Карлово. Завършва местния техникум и кара стаж в казанлъшкия вонен завод „Арсенал”. По това време постъпва на работа и в Държавната аеропланна работилница на летище „Божурище”. Той е и един от създателите на аеропланната работилница към летището „Марино поле” в Карлово.

През 1942 г. след тримесечна специализация в Германия е приет за студент в Берлинската политехника, но сградата на училището е разрушена при бомбардировка и Иван Ночев се прибира в България. Продължава образованието си в Прага, а после се прехвърля във Виена, където защитава докторската си степен. Междувременно е обикновен работник на летището във Виена, но вече иска да се върне в родината си.


За негова почуда и огорчение, заради „западните” му „упадъчни” разбирания и възпитание, в България той не е добре приет, което го кара през 1951 г. да емигрира в Канада. Там започва работа в Канадаеър. Напук на докторската му степен, Иван Ночев започва живота си в Канада като всеки друг емигрант – отначало като метач по улиците, после като берач на ягоди, докато успее да си спечели мястото на старши инженер във фирма за авиационно оборудване. Едва пред 1956 г. докторската му степен най-накрая прави необходимото впечатление и му спечелва място в американската фирма „Дженерал Дайнамик Корпорейшън” в отдел Конвеър. И тук започва неговата работа в космическите технологии. Най-големите умове в авиоинженерството разработват в пълна дискретност самолети и ракетни системи за целите на НАСА и Пентагона. Тук под ръководството на немския учен Вернер фон Браун нашият изобретател започва работа като главен проектант-инженер на ракетни двигатели, в това число и по програмата „Аполо”.

47 anos del alunizaje del apolo 11 todas las naves que han llegado a la lunaПрез 1962 г. Ночев най-сетне получава американско гражданство, променя първото си име на Джон и основава собствена фирма, която нарича „Лансия” (Lancea). Естествено, специализирана в аерокосмическите изследвания. Доста притискан от срокове и изисквания, Ночев продължава да работи върху ключовия момент от програмата „Аполо 11” – двигателите на модула, с който се предвижда да се осъществи първото в историята на човечеството кацане на Луната. И не само. Двигателите трябва след това да успеят да издигнат модула обратно в окололунна орбита и да го скачат с кораба.

И тук се намесва трети българин. Ядреният физик Иван Михов, прекръстил се по американски на Вен Майкълс-Кристофър. Благодарение на неговото изобретение – използването на лазер за определяне на разстоянието до Луната – Иван Ночев успява да завърши конструирането на двигателите за модула „Орел”.

Останалото е история, както казват.


На 20 юли 1969 г. в 22 часа и 17 минути Нийл Армстронг и Едуин Олдрин успешно кацат на Луната, а на 21 юли в 4 часа и 56 минути Армстронг официално стъпва на лунната повърхност. В 19 часа и 54 минути двигателите на „Орел” са включени в готовност да отделят модула от Луната в посока към очакващия го кораб. Те са свързани с 4 болта, които се взривяват при излитането, оттласвайки нагоре едната половина от модула и двамата космонавти успешно се връщат на борда на кораба си.

За своето постижение д-р Иван Ночев е удостоен от Конгреса с отличие за заслуги към НАСА. Въпреки това знаем твърде малко за работата му по обясними причини – през повечето време той работи над проекти, които до днес са с гриф „строго секретно” в архивите на НАСА и Пентагона.


Животът на Иван Ночев зад граница бива следен строго от българските власти преди прехода. През 1970 г. чрез сестра му, която получава от властта разрешение да пътува зад граница, за да се види с него, му е казано, че ако реши да се върне в България, ще бъде приветстван с „добре дошъл” и с почести. Той обаче взема решение да посети родината си едва след промените през 1989 г. Дори определя дата – месец май 1991 г.

За съжаление, завръщането му не се осъществява, защото Ночев внезапно заболява и умира в Сан Диего, Калифорния, на 13 март 1991 г. На погребението, в последния си път, той е изпратен от трима американски президенти – Роналд Рейгън, Джордж Буш, Джими Картър и от елита на НАСА.


Ако обаче погледнем назад в историята на програмата „Аполо”, в нея оставят следа и други двама българи. През 1967 г. в построяването на ракетата-носител „Сатурн 5”, която обикаля около Луната и с която впоследствие Армстронг и Олдрин също стигат дотам, вземат участие проф. Петър Петров и проф. Виден Табаков.

Можем с пълно право да претендираме, че България е основната движеща сила в американската космическа програма. Буквално!

 

Прочетохте ли Асен Йорданов - българинът, който научи американците да летят?

 

Снимки: интернет

Автор: Валентина Вълчева

Знаете ли коя е връзката между кортизона, биоразградимите препарати против насекоми и хапчето антибебе? Вероятно се сещате. Това е откривателят им проф. Карл Джераси.


Син на български лекар дерматолог от еврейски произход – Самуел Джераси и на австрийската гражданка Алис Фрийдман, той е роден във Виена на 29 октомври 1923 г. Родителите му се запознават в Медицинското училище на Виенския университет, женят се и се преселват в София. Заради брака си Алис губи своето австрийско гражданство и получава българско. Въпреки това тя се отнася с известна надменност към България и неслучайно два месеца преди раждането на Карл заминава за Виена с идеята детето да се появи на бял свят именно там.


Първите пет години от живота си именитият учен прекарва в България, след което заминава с майка си за Виена, когато родителите му се разделят, и до 14-годишната си възраст учи в Реалната гимназия на Фройд. След развода със Самуел, Алис възвръща австрийското си гражданство, но такова е отказано на Карл и той остава български поданик, което му помага да се връща безпрепятствено в страната на баща си. 
Идва за по-дълго време едва през 1938 г., за да избяга от нацистката заплаха, която надига глава в Западна Европа. След присъединяването на Австрия (Източния Райх) към Голяма Германия, баща му набързо се жени отново за майка му, за да може Карл да се върне в България с нея, където са в относителна безопасност. Впоследствие се оказва, че семейството се е разминало почти на косъм със случилия се няколко месеца по-късно антиеврейски погром в Кристалната нощ.


Започва да учи в Американския колеж в София, а през това време майка му заминава за Лондон, където прави всичко по силите си да си уреди имигрантска виза за САЩ. Задачата е трудна, защото визите за австрийски граждани вече са изчерпани заради многото желаещи да избягат по-далеч от конфликта.

На 16 години с българския си паспорт Карл Джераси действително поема към САЩ. Пристига там с майка си и двамата разполагат само с 20 долара.

Самият Джераси описва майка си като изключително обсебваща личност, която така и не успява да обикне САЩ така, както преди е отказала да обикне и България.

Там той успява да продължи образованието си като изучава химия в „Кениън Колидж” в Гамбиер, Охайо, и го завършва с отличие.  Всъщност приемането му в „Кениън Колидж” става погрешка, защото в САЩ решават, че Американският колеж в София е висше учебно заведение, каквато е практиката с колежите в САЩ. Така вместо да довърши първо средното си образование, Карл Джераси е записан направо да следва висше. Но се справя повече от блестящо и получава бакалавърска степен по органична химия. През 1945 г. получава и докторска степен от Университета на Уисконсин в Медисън. През същата година придобива и американското си гражданство.

Четири години по-късно Самуел Джераси също емигрира в САЩ, но двамата с Карл поддържат връзка почти само чрез писма, защото се оказва, че живеят доста далеч един от друг.
ad 172621119

През 1949 г. Карл постъпва в „Синтекс” в град Мексико като помощник-директор по изследванията при тогавашния технически директор Хорхе Розенкранц.

Карл Джераси е откривателят на прословутото хапче „антибебе”, макар самият той никак да не одобрява това име за откритието си. „Бяхме екип, а това не е хапче против бебета, а против аборти.” Това свое откритие той прави през 1951 г., когато успява да синтезира progestin norethindrone, който за разлика от прогестерона, действа дори при орално приемане и е в пъти по-силен от естествено съществуващия хормон. Откритието действително прави в екип с мексиканците Луис Е. Мирамонтес и Хорхе Розенкранц. Професор Джераси винаги е твърди обаче, че когато започват работата върху проекта, далеч не са имали идея да налагат контрол върху раждаемостта.

Именно заради това свое откритие, през 1968 г., той е на път да спечели дори престижната Нобелова награда, но Ватиканът се намесва решително и излиза с енциклика, която заклеймява хапчето, което е в пълен разрез с идеите на религията и с догмите на католицизма. В резултат кандидатурата му е отхвърлена от комитета за наградите. Със или без Нобелова награда, факт е, че „вълшебното хапче” променя завинаги както демографията, така и сексуалния морал по света. Променя идеите за свобода на избора и дава на жените възможност още малко да се приравнят с мъжете в това отношение.

Карл Джераси обаче не само не се главозамайва – самият той предрича, че най-късно до 2050 г. неговото изобретение ще стане напълно излишно, защото в бъдеще бебетата в западния свят вероятно ще се раждат почти винаги след инвитро процедури заради динамичния начин на живот на хората и желанието на жените първо да направят кариера и да си осигурят някаква стабилност в живота и едва след това да имат деца.


Разбира се, изобретяването на хапчето „против аборти” моментално се сдобива и със своите противници, които твърдят, че учените като Карл Джераси са се самозабравили и се бъркат в делата на Майката Природа. Самият Джераси коментира този род изявления като казва, че днес очевидно има много хора с антинаучна позиция, които страдат от „наукофобия”. Факт е обаче, че към днешна дата откритието на Карл Джераси спасява хиляди, може би дори милиони животи на жени, които по една или друга причина не би трябвало да забременяват, и по този начин предотвратява хиляди трагедии годишно.


Дилемите за морала на съвременните научни изследвания той влага и в своя роман „Дилемата на Кантор”, където разглежда въпроса през погледа на главния си герой доктор Кантор.


За сметка на това „Лондон Таймс” го обявява за една от 30-те най-велики личности на миналото хилядолетие, редом с Шекспир, Дарвин, Коперник, Нютон и Айнщайн.

У нас е удостоен с орден „Мадарски конник”, връчен му от президента Петър Стоянов, и с титлата „доктор хонорис кауза”. Получава и Национален медал за наука на САЩ. през 1973 г., връчен му лично от президента Никсън, и Национален медал за техника през 1991 г. Носител е на над 30 почетни докторски титли.

След смъртта му се оказва, че в завещанието си е оставил значителна сума на Американския университет в България.

Професор Карл Джераси умира след дълго боледуване на 30 януари 2015 г. на 91-годишна възраст. През май тази година синът му Дейл, който е продуцент в Холивуд и внукът му Александър бяха в България, за да валидират марка с лика на учения, който не забрави корените си.

 

Прочетете още:

Асен Йорданов - българинът, който научи американците да летят

Снимки: интернет

Автор: Цветелина Чобанова

Напоследък всички говорим за агресията – агресията сред децата, към животните, между мъже и жени, между стари и млади, агресия към различните, между държави. Като гледаме какво причини ураганът Ирма, можем дори да говорим за агресия на природата към човека и неговия свят. Пиша този текст, защото днес бях на родителска среща и там между учебните предмети, които ще изучават децата през годината, правилата на училището, дисциплината, състезанията и екипната работа, бе отбелязана агресията и колко лошо нещо е тя. И как ние, родители и учители, трябва заедно да се борим срещу нея. Съгласна съм от една страна, агресията при децата е жестока, садистична, а понякога дори и мазохистична, когато детето се затвори в собствен свят, не споделя, става апатично, линее, посегне към наркотици или алкохол, а не дай Боже и на себе си.

Но това не е истинското лице на агресията.

Тази агресия психолозите наричат „вторична” и „третична агресия”. Тя е потисната, стаена, неизразена, когато е трябвало и към когото е трябвало. От страх, от чувство за безсилие или просто защото нашето общество не толерира бунтуващи се, не толерира различното мнение, правото на другия да изрази себе си. Ние искаме усмихнати, щастливи, мислещи като нас хора около себе си. Искаме усмивки по лицата, искаме да ни харесват и да харесваме, или ако сме обидили някого, той просто да си замълчи. Колко родители позволяват на детето вкъщи да си каже мнението, да бъде чуто. Разбира се, това не означава да го приемем на всяка цена, това означава да го зачетем. Защото всеки има право да каже какво мисли, какво усеща, какво не му харесва и съответно какво му харесва.

Колко често учим детето си на „замълчи”, „той/тя е по-силен/по-голям/по-умен/по-стар, не се обаждай, трай си, изчакай да отмине”?

Да, но не минава. А само се трупа. Така е и с агресията при децата, тя не е могла да се изрази там и тогава, когато и където е било необходимо. Например детето не е могло да каже на родителя си, на учителя, на по-големия от него, ако нещо не му харесва. Затова този стаен гняв се излива садистично към друг някой, който не може да отвърне, който е по-слаб или по-малък. Или гневът, обидата, унижението се преглъщат навътре и тогава децата стават агресивни към себе си – затварят се, нараняват се, понякога се разболяват, посягат към наркотици, алкохол или други вредни вещества.

21730009 10212691676620552 467189568 o

А агресията няма само отрицателен знак. Агресията е движение. Движение към света, към другия, към това, което ми харесва или съответно правото да обърна гръб и да кажа НЕ на това, което не ми харесва. Агресията е отстояване на себе си, заявяване на собствените граници – „не се чувствам добре от това, което ми каза”, „не ми харесва храната в стола и няма да я ям”, „не ми е интересно”, „обидиха ме думите ти, почувствах се зле от това”.

Колко често учим децата си да изразяват това, което усещат? Колко често ние изразяваме това, което усещаме? Защо е забранено да поискаме или да откажем нещо, защо го смятаме „за неморално”, „неетично”, „недисциплинирано”. Когато казваме НЕ ставаме „лоши”, неприети, необичани. А колко важно за едно дете е да се чувства обичано, да се чувства прието такова, каквото е. С неговите ДА и НЕ.

Говорим непрестанно с децата за това какво НЕ ТРЯБВА или ТРЯБВА да се прави, а говорим ли за това какво ИСКАТ или НЕ ИСКАТ да направят?

21741981 10212691677180566 967632790 o

Агресията не е само разрушителна и деструктивна. Като всяко нещо в света, тя има положителна и отрицателна страна. Тя е движението напред, към света, към другите, към развитието, промяната. Тя е тази искра в нас, която заедно с Любовта е създала Живота. Раждането. Творчеството. Търсенето. Опита. Да ти подам ръка, да те прегърна също е акт на агресия. Да ти кажа „в момента съм ти ядосана, защото ме обиди и не искам да те виждам” също е агресия. Но това е чистата агресия. Тя се изразява и се променя, преминава в друг вид енергия. Във физиката има закон за запазване на енергията, който гласи – „Енергията може да се преобразува от една форма в друга, но не се губи или унищожава“. Как ще трансформираме тази енергия на движението наречена „агресия” е наша отговорност. Как ще научим децата си да я разбират, усещат и трансформират, също е наша отговорност. 

И тук се замислих, колко много предмети се учат, а никой не ни учи какво да правим със собствената си енергия, как да я използваме конструктивно и да я трансформираме в добро. В добро за себе си и след това за околния свят. 
21745186 10212691677420572 1802567292 o

Ето няколко възможности, на които можем да научим децата си и да ги култивираме в себе си.

Можем да учим децата си да казват какво усещат, какво им харесва, какво не им харесва. Какво ги дразни, ядосва, на кое или кого са гневни. Да споделяме, когато ние изпитваме тези емоции, за да разберат, че и ние сме като тях, за да видят многообразието на човешката природа.

Да ги учим, че освен радост, щастие, състрадание, има тъга, гняв, здравословен егоизъм. Гледайте анимационния филм „Отвътре-навън”, там много добре са представени емоциите ни и какво се случва, когато непрестанно искаме да сме само радостни.

Можем да показваме на децата си и да ги учим какво са „граници” - ти имаш право да кажеш НЕ, когато нещо не ти хареса, но и аз имам право да кажа НЕ за нещо друго. Аз приемам твоето НЕ (не искам да ям, не искам сега да уча, не искам да излизам, не искам да си сложа шапката), но и ти трябва да приемеш и разбереш, че аз имам същото право да кажа НЕ (НЕ искам да ти купя тази игра днес, НЕ може сладолед този следобед).

Не генерализирайте определенията към децата, коментирайте само определени ситуации. „Ти си лош” е едно, но „тази твоя постъпка беше лоша” е съвсем друго. Децата имат право на грешки, на бели. Всички имаме право да сбъркаме, да си вземем поука и следващия път да пробваме по друг начин. Това е опитност. Това не ни прави „лоши хора”. Заклеймявайки някого с етикет „ти си лош”, „ти си неудачник”, „ти не можеш, не знаеш”, поражда единствено омраза и гняв, които след това садистично се пренасят към по-слаби същества, които не могат да отвърнат.

Много важно е да говорим с децата си, да се опитваме да разберем техния свят и да си спомним какви сме били ние като деца. Защото ние, големите, имаме склонност да забравяме. Да забравяме нашите бели, да забравяме нашите страхове и да се отнасяме към чуждите такива с пренебрежение. А няма нищо по-хубаво за едно дете от това да знае, че има спокойно убежище, където да сподели и да разкаже какво усеща без страх, че ще бъде наказано за това.

Повече за автора
3sVBEe0Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Освен всичко това Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

 

 

 



Препоръчваме ви още: 

Детето-жертва 
Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник 
Вербалната агресия

Днешните хлапета умеят да боравят с пари, да извършват малки покупки и отрано си имат собствено портмоне или касичка. Всичко това обаче се случва пред погледа на родителите им. Когато тръгне на училище, ситуацията за детето се променя: харчи парите си самостоятелно. Първото, на което трябва да го научим, е да не ги губи.

Какво портмоне да купим?
Преди всичко трябва да научим детето да ползва портмоне. Джобовете са ненадеждно място, с всяко преобличане, тичане или игра то рискува да загуби парите си. Затова е най-добре да са прибрани в портмоне, където ще бъдат предпазени и от механично увреждане. Малко, тъничко портмоне с цип е може би най-удачният вариант за по-малки деца. Практични са и аксесоарите с лепенки, но те твърдо бързо губят способността си плътно да се затварят, при редовна употреба. Едно такова портмоне не заема място в раницата или джоба. Не е необходимо да има няколко отделения, те го правят по-обемно, но нямат никакъв практически ефект. Ако малчуганът вече е получил специален портфейл с отделения, и други екстри, е по-добре да го остави вкъщи, като касичка, в която ще спестява.
ааааааааааа

Къде да се носи портмонето?
За да няма драми, е добре предварително да уточним мястото на съхранение и то да не се променя. Ако ще е в джоб – нека въпросният джоб да се затваря сигурно – с цип или копче. Ако ще е в раничката – нека е във вътрешно отделение. Трябва да предупредим детето, че портмонето не бива да мени мястото си. Изрично трябва да уточним, че в никакъв случай не трябва да е в заден джоб – дори джобовете да са плътно прилепнали, дори да има дреха, която ги покрива. Ако все пак ще бъде съхранявано постоянно в джобове, поне да са предни. Но не бива да забравяме, че когато се налага връхната дреха да бъде съблечена, джобните на детето остават без надзор. Хлапето трябва да изгради навик да мисли за парите си. Ще стане по-бързо и лесно, ако му напомняме правилата достатъчно често.

Колко пари имаш е тайна
Това, че вече имаш собствено портмоне, а вътре са твоите парички, е повод за гордост при малките. Те нямат търпение да се похвалят и да споделят „финансовата“ си тайна с околните, защото това е доказателство, че вече са големи и самостоятелни. Но всички деца се отнасят към парите по различен начин. Има такива, които биха се изкушили да посегнат на чуждите пари, особено, ако са свикнали да проверяват джобовете и портфейлите на родителите си и никой не им е правил забележка досега. Затова трябва да обясним на детето си, че портмонето и парите са нещо много лично, не се показват на околните, не се вадят монети или банкноти, ако не се купува нищо. Не бива да обясняваш на другите колко пари имаш, да се хвалиш или да даваш точна информация, ако някое друго дете те попита, особено ако е по-голямо. Най-добре е портмонето да си стои „тихо“ в определеното за него място. Можеш да го разглеждаш и да си броиш монетките колкото искаш, но у дома. Когато детето ни е в начален етап от създаването на навици за боравене с пари, преди да му предоставим джобни, можем да предложим ние да станем „пазители“ на неговите „авоари“. Можем да му даваме определена част от тях за конкретна покупка, така ще създадем навик за преценка на стойността на нещата, за които плаща, освен това ще изгради навици за общуване с продавачи или касиери. Разговорът за парите в първите месеци трябва да е ежедневен – детето трябва да свикне да споделя какво си е купило, откъде, дали е взело парички от друго дете или е предоставило. Тази обратна връзка ни е нужна, за да му помогнем да изгради освен чувство за отговорност и коректни взаимоотношения със съучениците си.

21 SWED laps raha 700x408Проучване на цените
Това също е важен момент от подготовката. Повечето деца в началния курс имат подсигурена храна в училище, но все пак е добре да отделяме малка сума за лични разходи, ако имат в училище магазинче. Знаем, че малчуганите много често се изкушават с някое лакомство, особено ако и другите около тях го правят. Затова е полезно да сме проверили цените на стоките, да сме обяснили на детето откъде и каква вода за пиене може да си купи. Така ще имаме ориентир за джобните, които му даваме. Родителите с по-големи възможности се изкушават да дадат на детето си повече от нужните джобни, но това в никакъв случай не е възпитателно. Най-много да си купува сладости и вредни неща, вместо да се храни с обедното меню.

Взе ли си рестото?
Малките деца са нетърпеливи и неопитни. Много често, когато най-сетне купят това което искат, изхвърчат от магазина, без да си вземат рестото. Трябва да им се напомня за него, и това може да се тренира при съвместни посещения в хипермаркета. Ние плащаме – детето чака за ресто, под наш контрол. Постепенно очакването на рестото става утвърден навик. Можем да стимулираме интереса към него, ако го предоставим на детето (когато става дума за дребна сума).

Как конкретно може да премине едно такова тренировъчно пазаруване:

- провери колко пари имаш; 
- избери какво ще си купиш и прецени дали парите ще ти стигнат или ще останат;
- вземи стоката и изчакай реда си на касата;
- дай стоката да я маркират;
- изчакай касиерът да ти каже сумата и погледни екранчето на касата;
- плати;
- вземи си рестото;
- вземи си покупката.

Този алгоритъм се тренира многократно при съвместното пазаруване, но всеки път трябва да бъде уточнявана последователността му. Така изграждаме полезни навици за боравене на детето с пари и пазаруване.

1431367660 98456546Пари за екскурзия
В такива случаи, особено ако парите са за няколко дни, трябва да определим сумата за всеки от тях. Можем да ги сложим на няколко места. На едното могат да стоят парите за първите дни, на друго - за последните. Така детето няма да носи непрекъснато цялата сума със себе си и да се изкуши да изхарчи всичко още в началото. Обикновено в такива случаи помага учителят, който съхранява остатъка, докато дойде неговият ред. Но не е излишно да започнем да създаваме полезен навик за разпределяне на средствата отрано. Ако багажът се съхранява отделно и не сме убедени, че там парите ще са в безопасност, е по-добре да бъдат в личния багаж, който е непрекъснато с хлапето или в учителя, с малка сума за дребни разходи у детето. Неразумно е да се дава голяма сума на малкото дете, а и не е възпитателно. Ако все пак се случи така, че загуби парите си, не бива да го обвиняваме, а да се опитаме да разберем какво се е случило и защо, и да обясним причината за това. Неудачният резултат също изгражда навици.

Източник: www.7ya

Препоръчваме ви още:


Децата и парите 
Нов в класа 
Кое е най-трудно в първи клас

Този текст е на анонимен автор. Мисля, че е достоен за вниманието ни.

Аз съм баща на три деца – син на 8 и две дъщери на 7 и 4 години, и съпруг на начална учителка. През всички тези години, като пряк свидетел на детското поведение в училище и у дома, както и като слушател на безброй истории от учителска и детска гледна точка, съм осъзнал няколко важни неща, които бих искал да споделя с други родители.

Бих започнал с наблюдението, че нашето родителско поколение прави изключително лоша услуга на децата си. Просто защото отглеждаме деца, които няма да бъдат способни да постигат успехи в съвременната реалност. Защо? Защото ги учим да са егоцентрични и да се отказват от нещо, което изглежда по-трудно често преди изобщо да са опитали да го направят.

Родители, вие не сте най-добрите приятели на децата си. Вие сте родителите им.

Най-важният урок, който научих е, че работата на родителя е да възпита добро поведение и ценности в децата си, както и да установява правила. Познавам прекалено много родители, които смятат, че трябва първо да бъдат най-добрият приятел на детето си и чак след това родители. Грешите не защото е лошо да се опитвате да разберете децата си, а защото има една голяма разлика между ролята на приятелите и родителите. Най-добрите приятели са тези, които ви подкрепят в добри и лоши времена, но не ви държат сметка за вашите действия и не ви учат на дисциплина. За тази важна възпитателна цел са необходими родители.

Родители, придобитата безпомощност е ваша вина, не на детето.

Ако има една истинска грешка, която нашето поколение от родители прави, то е онова, което наричаме придобита безпомощност. Да, ще има много случаи, когато детето ви ще застане до вас отчаяно и ще каже, че не знае как да се справи с някое домашно или дейност у дома. И когато вместо да го насочите как да се справи, вие предпочетете да свършите задачата сами, го учите да се чувства неспособно. Така ние отглеждаме поколение от деца, които или се отказват много лесно, или дори не си дават труда да опитат изобщо.

Провалите са необходим етап от порастването и децата трябва да усвоят умението да падат, да се изправят след това, да се поизтърсят и да пробват отново. Те трябва да разберат как могат да следват различни указания или какви стъпки да предприемат при липса на насоки, за да си изпълнят задачата. Можете да покажете на децата си как да направят нещо, или да им дадете инструкции, след това обаче се отдръпнете и ги оставете сами да се научат. Сигурно те няма да са толкова ефективни, колкото вас, но това е необходим етап от порастването им. С времето ще стават все по-добри, ако имат този шанс.Нищо не е по-разочароващо за един учител от дете, което дори не иска да се опита да свърши някаква задача. Това обаче се случва постоянно в училище - просто защото твърде много родители вършат трудните задачи вместо децата си.

Родители, защитавайте децата си, но подкрепяйте и учителите им.

Много родители смятат, че задачата им е да защитават децата си. Това е вярно, но също така имат отговорност и да подкрепят учителя на децата си. Това означава да изслушвате учителските коментари и какво казват за детето ви, защото дори и да не вярвате, детето ви вероятно се държи по-различно в среда извън вашето присъствие.Учителите са професионалисти. Това, че всеки е ходил на училище, не означава автоматично, че всеки може да преподава.

Когато противоречите или поставятe под съмнение авторитета на учителя пред детето си, на практика му казвате, че няма нужда да уважава учителя си. Ако учител ви сподели нещо за детето ви, не се обръщайте към детето, за да го попитате дали учителят говори истината. Дори и да си мислите, че това е начин да включите детето си в дискусията, вие всъщност поставяте под съмнение авторитета на учителя. Помислете през призмата на учителя – такава реплика ще означава, че няма да повярвате на думите му, освен ако детето ви не ги потвърди.

Родители, не забравяйте и вашата роля в образованието на децата.

Много родители погрешно смятат, че учителите трябва да преподадат на децата им всички уроци за живота в училище. Но като родители именно ние сме отговорни да възпитаме децата си на уважително и добро поведение, а не училищата. Преди да прескочите даден материал с идеята, че учителят ще го покрие, помислете логически. Учителят е с децата ви около седем часа на ден, пет дни в седмицата и 9 месеца в годината. Това няма как да бъде достатъчно, за да ги научи на добро поведение и едновременно с това на предвидения учебен материал. Вашата работа като родители е да давате пример и да учите децата си на важните житейски уроци. Учителите ще допълват уроците ви, но вие сте тези, които децата имитират. Така че дайте им добър пример за подражание и няма да съжалявате по-късно.

Препоръчваме ви още: 

Отговорът на една учителка

Кой се грижи за децата ни 

Три великолепни години... като учителка 

За нова образователна система

 

Лятото свърши, но никак не ни се иска да се сбогуваме със спомените, които ни създаде. Можем да ги съхраним при това с полза за детето. Ето няколко идеи, които могат да ни помогнат да направим истински дневник за пътешественици и да се забавляваме заедно децата си.
Хлапетата винаги са привлечени от ярките корици на книжките и с удоволствие изпълняват всякакви задачки скрити в тях – оцветяват, лепят, рисуват. Защо да не направим заедно една книжка за семейната почивка?
 
1. Мини албум (3-5) години

За да запазим впечатленията на детето от семейната ваканция задълго, можем да направим албум на спомените. За това са ни нужни: цветен картон или велпапе, цветна хартия, парчета плат, моливи, флумастери, ножици, лепило, двойно залепящо тиксо, перфоратор, красива лента или шнурче или това, с което разполагаме у дома.

Да оформим корицата
Със сигурност имаме достатъчно снимки от пътешествието си и сме уловили всички по-интересни моменти от него: необичайни дървета, красиви пейзажи, цветя, интересни камъчета или миди, птици и т.н.

За корица са подходящи тематичните снимки от мястото, където сме пребивавали: домове, сгради, градини, пейки улици и др.
Вземаме лист цветен картон, определяме какво ще е разположението по страниците – вертикално или хоризонтално. В лявата част на корицата правим две дупки с перфоратора (както и на всяка страница от албума). Те ще послужат за съединяване на готовите страници. Разделяме пространството на корицата визуално на три части – заглавие, колаж и място за снимката на малкия пътешественик.
c5185707829c42a76ad91578383abfe8

Заглавието на албума разполагаме най-горе. Изписваме го с някакъв необичаен шрифт: може да е ръкописен в стила на древните летописи, да е като части на пъзел или наниз от понички или балончета. Малкото дете с удоволствие ще оцвети тези нестандартни буквички.

Най-много място оставяме за колажа. Избираме с мъника снимките и картинките, които най-добре илюстрират главните моменти от пътешествието ни. Изрязваме ги, като им придаваме предпочитаната от детето форма, разполагаме ги върху корицата и с помощта на двойнозалепящо тиксо или лепило ги фиксираме към картона.

Да си направим карта
Вземаме лист плътна бяла хартия за първа страничка на албума. Върху него рисуваме подробен маршрут на пътешествието.

Пътят. За начало изрисуваме улица, започвайки от дома и завършвайки в крайната цел. Описваме на детето пътя, по който сме минали, левите и десни завои (те са условни и само повод), после го караме да вдигне лявата или дясна ръка, да тропне с ляв или десен крак, за да се убедим, че правилно се ориентира. За него една такава „гимнастика на посоките“ ще е забавна. Знаем, че малките деца трудно задържат вниманието си и е добре да има с какво да се разсеят.
Идва ред на криптирането. Нанасяме върху картата основните обекти, които сме срещнали по пътя си. Измисляме, заедно с детето, с какви символи можем да ги обозначим. Квадратче за дома, светофарче апликирано от цветна хартия, дървета, реки или езера от синя хартия или парче полиетилен. Каквото имаме под ръка, у всеки у нас дреме един хендмейкър. За най-интересните обекти избираме по-специален символ и ги надписваме.
str1

Карта на съкровището. Ако детето е открило някакъв много интересен предмет (камъче с необичайна форма, красива мида или рапан и всякакви други „невероятни“ съкровища), можем да ги сложим в кутия и да ги скрием с малчугана на „тайно“ място. Когато заровим съкровището ще го обозначим на картата. Може да го скрием в близкия парк, някъде в дома, изборът е на детето. След време ще имаме повод да предприемем пътешествие за търсене на съкровището, за което вече имаме подробна карта.

Малки спомени
Често си вземаме сувенир от мястото, което сме посетили, дори да не е от някоя туристическа сергия. Може да съберем находките на малчугана, да му предложим да избере кои от тях могат да се използват, ако са подходящи за залепяне.

Красотата на природата. За оформянето на такава страничка ще ни помогнат всякакви изсушени листа, цветя, малки плоски камъчета, дреболийки, които могат да бъдат фиксирани върху страницата с двойнозалепящо тиксо или лепило. Надписваме всеки „сувенир“.
1485907366 17

Творчество. Това е страницата на впечатленията. Можем да залепим снимка от посещение на зоопарк и да помолим детето да разказва какви животни и птици и видяло там, докато майсторим заедно албума. Впечатленията ( и снимките) може да са свързани и с посещение на детски кът, плаване с лодка, каране на рикша или каквото друго сме организирали като забавление на детето. Може да залепим билетче от филм, ако го пазим, или някакъв друг спомен от това събитие. А може и просто да ги нарисуваме. Можем да украсим страницата с лапички на кучета и котета и помолим мъника да ги запълни с пластилин.

Фоторепортаж
Това е страницата на крайната цел на пътуването ни. Избираме снимките, които най-добре илюстрират мястото, където сме почивали (според преценката на детето, разбира се). Подреждаме ги хронологично и ги залепяме към страница от цветен картон. Под някои от снимките може да измислим интересен коментар например: „Първата среща на Дани с морето“, „Пясъчният дворец на тате“, „А, къде ми е тялото?“ и др. подобни.
Вече сме готови с нашия „Албум на малкия пътешественик“. Съединяваме страниците с лентата или шнурчето, което сме си приготвили. Разглеждаме заедно  с малчугана общото си творение. Да, ангажиращо е, изисква посвещаване на време и труд, но пък какъв чудесен спомен от лятото ще е след време! А и никой не е казал, че всичко трябва да бъде свършено за един ден. Можем да посветим няколко творчески уикенда на албума, ако времето не позволява игри навън.

21585896 1458202857596324 2084106214 ok

2. Дневник на пътешественика (6–10 години)

Можем да използваме вече споменатите материали и всичко друго, с което разполагаме вкъщи. „Герой“ на дневника може да бъде всеки посетен от семейството град, който детето си избере. Може, разбира се, да опишем и всички места, които сме разгледали по време на пътешествието си, но затова ще са нужни много повече време и усилия.

Оформяме корицата
Написваме заглавието, което детето си избере, колкото и да е необичайно, след време ще е забавен спомен. Отделните букви то може да украси с ярък пластилин, това ще придаде релеф на корицата. Можем да залепим символа на мястото, ако има такъв или емблемата му.

Фотоколаж. Той заема най-голяма част от корицата. Нека детето да избере снимките, които са му любими от посетеното място.

В долния десен ъгъл слагаме малка снимка на пътешественика, чийто дневник правим заедно, в целия му блясък!

21641209 1458202964262980 658752814 nokpng
Природа и изглед от градчето, където е посетената атракция
Посвещаваме страница на забележителностите на това място, обсъждаме кои от тях да включим с детето. Провокираме въображението му като го оставим то да измисли заглавията на снимките с някакво необичайно название, според емоцията, която му създава мястото. Бихме могли да посветим страница на разказа на младия пътешественик. Най-забавните и интересни впечатления, които е споделил, мъдри мисли и констатации.

Следващата страница е за посетения обект. Тук всякакви сувенири под формата на билетчета от атракции, дребни сувенири от мястото, стикери, брошури от забележителности могат да бъдат залепени в реда и формата, които детето си избере. Забавните обяснения към „артефактите“ са задължителни.
На друга страница можем са съхраним в плик паметни бележчици, изписани върху цветна хартия, смешни думи и определения за местата, които детето е видяло, неща, които не сме залепили другаде, но са не по-малко ценни.

Национална кухня.
В тази възраст пътешественикът вече може да оцени качествата на местната кулинария. Можем да сложим снимка от мястото, където сме се хранили. Нека детето да украси менюто, което сме опитали. Може да нарисува или залепи картинка на ястието, което най-много му е харесало, ако междувременно сме се сдобили и с рецепта. Кулинарната страница детето може да изрисува с всякакви кухненски съдове, продукти и каквото друго му хрумне, това ще е чудесен фон за кулинарното кътче.
21640544 1458202910929652 922355132 ok

Фоторепортаж
Любимите места и обекти оставяме за последната страница. Може тази страница да е летопис за следващите поколения, с няколко мъдри послания от пътешественика в духа на: „Ти, който отваряш този дневник... ще разбереш как преди… години аз съм пътешествал по тези нместа.“ Може да прибавим и няколко „завета“ и препоръки на пътешественика, към следващите, които ще поискат да посетят описаното място – какво да имат предвид. На гърба на последната страница обозначаваме кой и кога е създал този дневник на пътешествието.

Коментар на педагога
Рисуването на карти създава у детето елементарна представа за пространството, което обкръжава дома му, за мястото, където е било посещението. Това е възможност да обогати речника си с понятия като улица, светофар, адрес и др. 
Обяснете на малкото дете колко далеч е дома ви от крайната цел на пътешествието, като сравните с разстояние, което му е по-познато – например от дома ви до детската площадка. Така ще започне да разбира, че всички предмети на улицата са разположени на различно разстояние един от друг. Занимания като оцветяване, изрязване, лепене и моделиране развиват и усъвършенстват фината моторика. Обозначаването на местата, които са посетени, надписването на снимките, колажите или забавните рисунки тренира паметта, усъвършенства говора и умението за свързване на думите в текст и трениране на новите попълнения в речника му. Предизвикателството да опише в малък разказ преживяното провокира въображението.

Препоръчваме ви още:

 

Как да съхраним спомените от детството
Как да създаваме радост и да отглеждаме щастие 
Мамо, скучно ми е! 
Домакински задължения по възраст 

 

Материала подготви Янка Петкова. Източник на снимките и идеите - интернет и личен опит. 

Съпруг, покосен от вирус, решава да си направи чай. След дълго, безрезултатно търсене отива при жена си:
- Не мога да го намеря тоя чай!
- Ти сякаш не живееш в тази къща! – репликира го тя. Естествено, че е в бюфета, на горния рафт, в буркана за кафе, на който пише „сол“.

***

Лекция за вредата от алкохола.
- Известни са немалко случаи - казва медиаторът – когато алкохолът е основна причина за раздяла на семейните двойки.
В отегчената тишина се чува въпрос:
- Колко е необходимо да се изпие за целта?
 

***

Съпруга купува вратовръзка за рождения ден на мъжа си.
- Харесва ли ти? Два часа я избирах! С какво ще ти стои най-добре, според теб?
Мъжът поглежда ужасния десен и отвръща:
- С дълга брада!

***

- Все се каня да те питам, защо носиш обувки с три номера по-малки – казва мъж на приятеля си.
- Как да ти обясня… Жена ми е грозновата, разхвърляна и не може да готви. Синът ми не учи, не съм сигурен дали изобщо ще завърши годината. Тъщата виси по цял ден вкъщи и мърмори. Единствената ми радост в живота е да се прибера вечер от работа и да си сваля обувките.

***

Мъж казва на жена си:
- Този слепец, на когото хвърли монета току-що, наистина нищо не вижда.
- Как разбра?
- Каза: „Благодаря, красавице!“

***

- Мамо, ти получи ли от татко за рождения си ден онова кожено палто, което много харесваш? – пита синчето.
- Боя се, че не.
- А пробва ли да легнеш на земята и да се тръшкаш?

***

Класическа ситуация – самолет пълен с пътници, влиза стюардесата и мрачно обявява:
- Самолетът е претоварен, трябва да изхвърлим един пътник, иначе всички ще се разбием.
Тягостна мълчание. Изведнъж се чува вбесен мъжки глас:
- Все така се случва. Когато не ти трябва, тъщата вечно ти е на главата, а когато наистина имаш нужда от нея -  никаква я няма.

***

Морски курорт. Хотел. В стаята – съпрузи. Мъжът казва на жена си:
- Скъпа, канени сме на бал на нудистите
довечера.
- Чудесно! Какво да облека?

***

След дълга, мъчителна диета, жената се качва на кантара със затворени очи и казва на мъжа си:
- Моля те, не мога да го гледам вече тоя кантар. Кажи ми колко килограма съм свалила.
Настава тишина, мъжът нещо се бави, чуди се как по-деликатно да съобщи резултата, накрая се прокашля и казва:

- Знаеш ли колко трябва да си висока, за да ти съответства ръста на теглото?
- Колко?
- Пет метра.

***

Много необвързани мъже мечтаят да имат красива, умна, грижовна жена. Много обвързани – също.

***

Съпруг се прибира в малките часове и едва се държи на краката си:
- Пак си се напил – констатира съпругата.
- Не съм – отговаря категорично мъжът.
- Ама ти едва стоиш на краката си, колко изпи?
- Не съм пил – още по-твърдо отговаря „набеденият“.
- Добре, кажи „Гибралтар“ – настоява жена му.
- Добре де, пих. – смирено отговаря мъжът.

***

Мъж купува презервативи. Гледа на рафта – бели, черни и с Мики Маус. Мисли: „Белите са банални, тези с Мики Маус твърде инфантилни. Ще взема от черните – елегантни, класически.“
Девет месеца по-късно му се ражда чернокожо бебе. Един ден, след години, когато детето поотрасва, пита баща си:
- Тате, защо вие с мама сте със светла кожа, а аз с тъмна?
Бащата въздъхва дълбоко и отговаря:
- Ти, моето момче, се благодари, че не си Мики Маус.

***

Двама приятели си говорят пред витрината с топла храна в супермаркета:
- Знаеш ли, моята жена прочете някъде, че е най-полезно да се ядат сурови храни.
- Да, знам, и моята не може да готви.

***

Мъж прелиства списание, в което пише, че Памела Андерсън ще се омъжва за някакъв неизвестен спортист:
- Как им върви на някои идиоти! Как все им се падат най-красивите жени на света!
Жена му го поглежда и отвръща:
- Благодаря, скъпи!

***

Съпрузи на масата. Жената се обръща към мъжа си, който чете вестник:
- Дани, престани вече да симулираш. От 10 минути мълча!

***

Мъж отива при врачка и пита:
- Разваляте ли черни магии?
- Да, за какво проклятие става дума? Подозирате ли кой може да го е направил?
- Сигурен съм! Това е една отмъстителна жена, която преди 30 години произнесе: „Обявявам ви за съпруг и съпруга.“

***

Момченце играе на гатанки с майка си:

- Мамо, познай дреха без ръкави.

- Елек.

- Не.

- Потник.

- Не, почва с Г. 

- Не мога да отгатна. Предавам се.

- Гащи.

 

 

Препоръчваме ви още:

Семеен хумор
Развален телефон
 

Как само ме дразниш! 
Как Цола Ц. отслабна за лятото

Автор: Ина Зарева

Нали знаете какво e, когато се появи едно натрапчиво, гъделичкащо желание, хванало под ръка настойчивото усещане за задължителност и двете заедно започват да танцуват из главата ви, докато не им кажете: „Ох, добре! Хайде!“

А когато в същия момент чуете човека до себе си да казва това и на неговите жужащи танцьори, които са досущ като вашите, тогава светът, макар и за секунда, спира да се върти, за да осъзнаете, че напук на годините, битовизмите, сметките и паркирането, все още мечтаете заедно и наум, и то толкова силно, че дори ви се получава.

Та това упорито жужене ни накара да изстържем последни отпуски и да хукнем с главата напред към последното морско сгушване и то в Созопол, и то по време на Аполония.

- Взимаме много малко неща! – наредих изрично на децата и се заех с всички сили да спазя собствената си заръка. Малкото багаж и малката открадната ваканция, носят усещане за младост, свобода и още нещо. Това още нещо, беше кучето ни, което оказа се има собствен багаж за цял отделен сак, но това е друга една история.

Пътуването е истински кошмар. Все повече безумни шофьори, убедени, че са по-умни от всички балъци, спазващи правилата, и че ще надхитрят тях, системата и самия Господ. Никога няма да успея да разбера това мъжко мерене на скорости, сили, възможности. Излишни, а често пъти и трагични героизми да стигнеш с някакви си минути по-рано. По средата на пътя попадаме на зверска катастрофа. Трупът на шофьора лежи покрит встрани от платното, а машината му е размазана. Децата са потресени и дълго време мълчим, а после говорим за смисъла на изборите, които правим и за правилата, които са създадени, за да се спазват.

Избрали сме по-дълъг, но живописен маршрут, по който имаме възможност да спираме често, защото лаещото бебе на задната седалка има своите потребности. Разхождаме го във всеки град с по-голям парк, макар че то е животно с достойнство и е свикнало да извършва нуждите си вкъщи на сигурно, спокойно и интимно, след като се прибере от дългата разходка навън. Този път някак разбира, че в колата сме пропуснали да му вземем банята и с много голямо смущение и обвинение в погледа маркира няколко градинки. Извън това, понася изключително спокойно своето първо дълго пътуване. Ясно показа, че харесва джаз, спи на рок, а регето леко го изнервя.

Последните километри се точат бавно и горещо като разтопен карамел, докато внезапно сивотата на пътя се гмурва в морската синева. И през ден да пътувам към него няма да спра да крещя: „Морето! Морето!“, при първата гледка на хипнотизиращата шир. Много сме интересни ние – посетителите на крайбрежните градчета. Мислим си, че морето е само наше, че си няма друга работа, освен да стои и да ни чака, и ето – ние най-после идваме, след дълги офисни и магистрални борби, за да се отдадем един на друг с него и завинаги. А мъдрите местни хора наблюдават нашите напъни и истерични обяснения в любов, махват с ръка на детския ни ентусиазъм да им обясняваме какво всъщност имат те и как трябва да му се радват, и с въздишка се отправят да подготвят онова, което морето им взима, докато ние се топлим в сухите си, градски домове.

Настаняваме се в прекрасно уютно място, което не само има изглед към целия бургаски залив, към красивите скали и волните делфини, но и няма нищо против малкия-голям лаещ член на семейството ни.

Много са любимите ми места, пръснати като бели камъчета по Черноморието, но Созопол има специално място в сърцето ми. Той е сладък и дъхав като сочна смокиня. Той е тайнствен и загадъчен като пещера. Той е съкровен и дълбок като олтар. Той принадлежи първо на себе си, а после на останалите – живеещи или прииждащи. За тях той е вечна муза. Още по-силно се усеща това по време на Аполония – по набръчканите калдъръмени вени преминават стотици вдъхновени от мястото хора - усмихват се, говорят, разглеждат, забелязват, оценяват. Дори тийновете са извадили носове от телефоните си и предимно снимат с тях наоколо. А наоколо е красиво. Много красиво. Морето целува нозете на града и се оттегля в покой. Залезът прегръща старите къщи, намига в прозорците им, изтяга се по покривите. И безбройните улички са изпълнени с красота. Най-много са книгите. Навсякъде има книги – на щандовете около летния театър, във витрините, в малките спретнати магазинчета, между изящните ръчно направени бижута, отново са наредени книги. Калейдоскопът се пълни с багри от картини, керамики, сувенири. Кичът е пренебрежително малко, за да му се обърне внимание. Колоритът се допълва от улични музиканти, мимове, неизменните снимки със змии, игуани, ретро облекла, съвременни врачки, които вместо да гледат на ръка, измерват цветовете на човешката аура. Тази наситена пъстрота не е дразнеща или прекалена. Тя се пропива във въздуха, забърква се с морския бриз и аромата на смокини и създава една по созополски различна атмосфера. И само в нея за толкова кратко време е възможно да се събере толкова много и толкова разнороден талант на едно място. Издателства и автори, музиканти и певци, актьори и художници – същински Аполоновци в този крайбрежен олтар, повеждат хората след себе си, за да изпълнят залите и сцените. Постановките се играят пред десетки правостоящи, а доайените на българската музика, заедно с по-младите си колеги, заглушават дори грохота на Нептун и песните на нимфите.

Щурците отбелязват грандиозно своята 50-годишнина. В публиката, наравно с преданите им фенове, хитовете припяват и много тийнове, за които явно хубавата музика няма възраст и поколение. Истински успокояващо действа фактът, че докато световните ти „идоли“ си отиват един след друг, родните са непоклатими като Зевсове.

Вечер се чувстваме богоизбрани да присъстваме на нечовешки талантливите представления, а денем обикаляме не по-малко възхитителните близки плажове. Доскоро като видех куче на пясъка, възмутено си мислех: „Само дано не се изпикае тук, където си играят децата ми!“ Този път възмущението ми беше още по-голямо: „Ама как няма да ми пуснат кучето да види и то море!“. Не само го видя, но изяде почти целия пясък от плажа. А плажът е чист и хората са ведри. Няма ги демонстрациите от началото на лятото – на мускули, силикон и техните притежатели. Няма я силната музика от близките заведения, няма го дори неизменния сърцераздирателен детски плач. Всички са затаили дъх за последна прегръдка с морето и хипнотично са се потопили в нея. Без излишна суета, показност и надменност. Хора и природа са в мълчалив обмен на сили, с които да успеят да издържат надничащата зад планините зима.

Връщаме се без обичайната тъга. Сетивата ни са толкова препълнени с преживяното, че бавно и протяжно го асимилират и подреждат в лавиците от спомени. На мястото на трагичната катастрофа движението отново е отбито. Млади момчета поставят паметна плоча на загиналия шофьор. Отново потъваме в мълчание.

„Да живееш на морето е особена привилегия.“, казва една българска писателка. Да живееш вече е привилегия, мисля си аз. Животът бълбука в шепите ти, готов да приеме формите, които му зададеш, а Созопол лепне като смокинов сок по пръстите и ги споява в едно Аполоново начало. 

Препоръчваме ви още:

Къща на морето 
Малко слънце и някой, когото обичаш 
Диана, ти си страхотна жена!

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам