Автор: Валентина Вълчева

Помните ли играта „Развален телефон”? Като детска игра си е забавна, но като част от ежедневието вече говорим за съвсем друго нещо. В най-безобидните случаи можете да стигнете до някой и друг семеен скандал, преди да се уточни кой какво казал, кой какво разбрал.

И така, на работа съм. Скоро съм се върнала, след две години майчинство, и все още се опитвам да хвана ритъма. И точно в най-потния, шумен и задъхан момент от производствения процес телефонът ми звъни. Номерът на мъжа ми, но когато вдигам, от другата страна е Престолонаследник №1, който по онова време е на около две и половина и тъкмо е овладял чистото говорене, но не и изкуството да си мълчи, когато трябва. И след обичайните „мамо, много те обичам” и „мамо, ти кога ще си дойдеш” ме закарфичва с информацията:

- Мамо, а пък тати каза, че ти си овца.

Стъписвам се за миг, но успявам да реагирам сравнително бързо и измамно спокойно:

- Каквооо?!...

Надявам се, че нещо не съм разбрала правилно.

- А пък тати каза, че ти си овца.

О`кей! Значи няма грешка – правилно съм чула.

- Добре, маме – все така спокойна съм – я ми дай тати на телефона!

Тати вече е в режим на оправдания и обяснения.

"Не съм казвал така, бе. Що лъжеш мама?!”

„Ти така каза!”

„Не е вярно!”...

Най-накрая мъжът ми успява да се пребори с него за телефона и започва в скороговорка:

- Слънце, тоя дребен мошеник лъже. В затвор те вкарва и окото му не мигва даже! Аз такова нещо не съм казвал. Казах само, че си добра като овчица и затова някой път ходиш на работа и в събота и не можеш да излезеш с нас в парка, а пък той...

- Да, бе. Ясно. – хиля се аз на телефона.

Разбира се, че мога да използвам повода, за да се направя на кръвно обидена, и впоследствие да го размахвам като рапира всеки път, когато с милото имаме някакво противоречие вкъщи, само за да го накарам пръв да клекне. Мога, ама не искам. Защото ако я карахме така, нямаше да устискаме заедно толкова години.

Семейство се гради така – малко на шега, но не безотговорно. Всъщност познавам хора, които се опитваха да го направят просто от скука. Е, после със сигурност им стана мнооого интересно, но не по начина, по който очакваха. И се разделяха. Или оставаха заедно по навик, обвинявайки се един друг кой на кого е съсипал живота. Общо взето разочарованието идва, когато започнеш да се вземаш прекалено насериозно.

Понякога с мъжа ми вечер, докато гледаме някой филм, започваме да се чудим – ние ли нещо не сме наред, или всичките ни познати са изкрякали от необходимостта да пораснат и да поемат живота си в ръце, че и този на по едно-две деца, които междувременно са създали? И тук няма как да не се сетя за прозрението, осенило една от любимите ми писателки Даря Донцова: „В брака трудни са само първите двадесет и пет години. После разбираш, че от този до теб нищо хубаво не бива да очакваш... и започвате да си живеете щастливо.” (Преводът от руски си е лично мой.) Номерът е, според мен, просто да си намериш същия идиот като теб, с когото да успеете някак си да ги избутате тия двайсет и пет години, докато стигнете до момента „... и заживели щастливо”. Дотук ги докарваме вече десет. Не лош резултат на фона на всички онези около нас, които успяха да теглят чертата с повече или по-малко тъпи мотиви. Съжалявам, ама оправдание от рода на „Той/тя вече не ми обръща достатъчно внимание” си е тъпизъм отвсякъде, освен ако не сте още на етап прогимназия.

Добре, може и да не съм права. Може пък моят подход да е грешен и да е крайно наложително да започна да гледам на нещата по-сериозно. Винаги допускам вероятността да съм в грешка. Но все си мисля, че разните там дребни недоразумения от рода на „Тати каза, че ти си овца” или евентуално „Мама каза, че ти си гадина” (случвало се е – не мога да си кривя душата) с малко условности са напълно простими прегрешения в името на всичко останало, което сме имали и евентуално ще имаме в бъдеще. Не че не съм си събирала багажа поне пет пъти досега (макар че така и не стигах до прага, защото мина ли през него, връщане няма). Не че и мъжът ми не е отпрашвал да спи по някоя и друга вечер на село, докато изпусне парата понякога. Но все още сме тук. Заедно.

Или ако трябва да съм сериозна, в една връзка има само едно нещо, което не бих простила (не, не е изневярата). Но това сме го уточнили още докато излизахме само на кафе преди десет години и не бяхме наясно ще ли излезе нещо сериозно от това кафе, освен хубав спомен. И също така научих едно нещо: никога не казвай „никога”! Съдбата си няма друга работа, да знаете!

Препоръчваме ви от същия автор и Женските тайни, които обикновено научаваме твърде късно и Шпакли, такери и други маждрамуняци