Автор: Нели Чурова

Този призив на Нели Чурова ни трогна дълбоко и затова решихме да го споделим с вас.

Посвещавам на Росен Валентинов Стефанов, с надеждата за едно по-добро негово "Утре" и с молба към всички Вас за помощ.

Малко късно разбрах, че днес било Игнажден. По стара традиция, за годината, която предстои, се гадае по първия човек, който посети дома ти и когото наричат полазник. Само че дъщеря ми и аз от предния ден си бяхме уговорили среща без да знаем за празника. Трябваше да отидем у дома на Росен Валентинов, който спешно се нуждае от операция, а не е по силите му да събере сам 24 000 евро, и да помогнем с каквото можем.

Нямаше време да стоим у дома и да чакаме полазника си. Представихме си, че първият гост днес у дома е Бог и че сме го посрещнали с широко отворени сърца и тръгнахме към Росен. Оказа се, че без да искаме ние сме първите полазници в дома му.

Посрещна ни отрудена възрастна жена, от чиито очи тихо се прокрадваше тъгата. Тя ни покани в стаята на болния си син. Първото нещо, което се откри пред погледа ми беше една малка руса главичка, която се беше сгушила в бащината си прегръдка. Мъжът беше вперил очи в нея и я наблюдаваше нежно и с любов. Когато чу шума от стъпките ни, малкото двегодишно момиченце бързо се изправи и седна, потърка очички и се усмихна на нас, непознатите за нея хора. Поздравих, а после протегнах ръце, вдигнах от леглото и гушнах малкото момиченце, а то въобще не се противи на непознатата жена и доверчиво ми се засмя. Казах й, че е много послушна и затова Дядо Коледа е дошъл с подаръците първо при нея. Детето впери очи към подаръчната чанта и взе кукличката, стояща най-отгоре. Погледна ме с такава радост в очичките си, сякаш й бях подарила цялата Вселена и се засмя. След това се обърна към внучето ми Калоян. Двете деца заподскачаха едно срещу друго, смееха се, а после се прегърнаха, сякаш се познават от години. Видях усмивката на болния мъж, който малко преди това бавно и с усилие се изправи от леглото и се опита да седне. Гледайки децата, той ни разказа за болката си, че е принуден от болестта да лежи, без да може да направи нищо друго за дъщеря си, освен да й говори и разказва приказки. Разказваше и за надеждата, че има шанс отново да проходи, но само ако събере необходимата голяма сума. Докато децата играеха, а ние разговаряхме, видях сълзите, които майката на Росен се опита бързичко да скрие. В стаята влезе с плахи стъпки възрастен мъж, който протегна треперещата си ръка, за да ни поздрави. Беше бащата на Росен. Около нас беше много тихо. Само смехът на децата се опитваше да разкъса паяжината от тишина, оплела радостта и щастието в този дом.

Разбрах, че тези хора имат нужда от мила дума, от подкрепа, от надежда. И не на последно място от финансова помощ.

Помощ, за която приятелите и колегите на Росен призовават. Помощ, която трябва да е бърза и навременна, защото с всеки ден обездвижване мускулите атрофират. Помощ, която ще даде възможност на един баща сам да вземе в ръце детето си, да го вдигне и прегърне, а не само тъжно да гледа как другите правят това. Помощ, която ще дари на едно малко дете детство, в което то да расте с един здрав баща, с когото ще тича заедно и ще рита топка. И не на последно място помощ, която ще направи щастливи двама възрастни родители, които в залеза на живота си ще са спокойни, че дори и да си отидат от този свят ще оставят прекрасното си малко внуче в ръцете на оздравелия си вече син, а не в социален дом на грижата на чужди.

Моля Ви, хора! Вярвам, че Бог е влязъл пръв в домовете на всички Вас и Ви е нашепнал да отворите сърцата си към другите. Ако всеки от нас помогне дори и с малко, всичкото това малко умножено по хилядите ви сърца ще се превърне в помощта, необходима за Росен. 

И не забравяйте, че точно тази Ваша помощ ще даде шанс на едно малко невинно дете с прекрасното име Анита да изживее детството, което заслужава.

Открита е дарителска сметка във Fibank:

IBAN: BG13FINV91501317235545

BIC: FINVBGSF

PayPal:  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Повече информация можете да намерите тук, където самият Росен споделя историята си, както и във Facebook групата Да помогнем на Росен. 

Да помогнем на Любчо

Автор: Ина Зарева

Дъщеря ѝ е изнасилена и убита, а месеци по-късно все още няма виновни и наказани. В отчаянието си, майката поставя три билборда, чрез които да изрази гнева си, защото „понякога гневът е единственият начин да накараме хората да слушат и да се променят“ – казва авторът на „Три билборда извън града“. Това е сценарий на филм, но едни други билбордове преди време написаха сценарий за живеене. С реакциите, атаките, защитите и коментарите към тях.

Изводът?

Изводът е, че у нас никой никого не обича.

Това е, можете да не четете повече.

Ако все още сте тук – съжалявам! Явно и вие се чувствате необичани. Необичани, защото не се вписвате. Защото дразните. Защото не искате да влезете в калъпа. А тук калъпи има всякакви. Дори когато кажеш – аз съм различен, ще ти сложат калъп за различност. Ти пак си бъди различен, но ние ще ти кажем точно колко и докъде може да стига тая различност.

Разбирам как се чувствате. Защото и аз се чувствам така, нищо че не съм точно като вас. И знаете ли – всеки отделен човек в тая държава се чувства като вас. И точно затова той реагира така срещу смелостта ви. Защото на него тя не му достига. Затова разберете и вие.

Отделният човек тук никога не е бил обичан. Личността никога не е била важна и ценена.

Ако тук личностите бяха важни, нямаше хора на изкуството да стават чистачи, учителките да стават болногледачи, а доценти да карат таксита, за да оцеляват.

Ако тук  човекът беше дори малко важен, нямаше да завършва живота си в мизерия, студ и да умира сам вкъщи. Нямаше да бъде унижаван, защото е нисък, висок, дебел, слаб или има недъг. Нямаше да пречи на никого заради начина, по който се облича, по който обича, по който живее.

Ако тук личността струваше нещо, нямаше хората с онкологични заболявания да са туморите на тая система, защото си искат лекарствата; нямаше да вкарват деца в затворите, защото са откраднали хляб; нямаше да има толкова унижени жени, които не се побират в представите за красиво и нямаше да има толкова много жертви на домашно насилие.

Не ги мразя, НО...

В България всички живеят под гилотината „какво ще кажат хората“,  докато цивилизованите общества живеят под свободата: „хората сме ние, нищо няма да кажем“.

Тази необич толкова силно ни погълна и увреди, че ние спряхме да  обичаме и себе си, и децата си. Иначе нямаше да им причиняваме това, което им причиняваме в опитите си да ги предпазим, да ги  направим повече от останалите, повече от нас, повече от тях самите. Повече какво? Нещастни? Уплашени? Необичани?

Защо?

Защото са различни. Защото не се вписват в мечтите на мама, в целите на татко и в снимките с родата.

Защото: какво ще кажат хората!

Искам да има по три билборда на всеки човек. Един, на който да пише той самият, втори – на който да пишат децата му и трети – за това „какво ще кажат хората“.

И тогава ще видим колко еднакви сме всички. Колко много ни е страх и затова обвиняваме; от колко много обич се нуждаем и затова мразим; колко ни плаши различното, затова го забраняваме; колко се възхищаваме на смелите, затова ги прокуждаме; колко много ни боли, затова нараняваме; колко много сме изгубени, затова заблуждаваме; колко много искаме да сме живи, затова убиваме.

 „Понякога гневът е единственият начин да накараме хората да слушат и да се променят“.

Другият начин е обичта.

Изберете си.

Препоръчваме ви още:

Не го искаме!

Ако ние спрем, светът спира

Имаш ли нужда от помощ?

Автор: Ина Зарева

Помните ли, като ви казвах, че декември е надут и се пръска по шевовете? Това е, защото през останалите месеци, годината само сменя пъстри тоалети и мързеливо мърка. Не бърза заникъде и се лее така лежерно, като че има на разположение сто и дванадесет месеца. И когато декември внезапно се поръси отгоре ѝ, тя изведнъж се забързва, скача в шепите му и започва да го командва, като гневна жена мъжа си, изпуснал отбивка за магистралата. И той какво да прави – надува се с нея и се забързва като гюле по нанадолнище. Ходѝ се моли за отсрочки или се опитай да избягаш, ако си нямаш работа!
Нищо от планираното не постигам през никой декември, но и не спирам да опитвам. А тази година се предизвиках в такива подвизи и приключения, че не знаех изобщо кой ден, месец или година сме. Приключвах важен проект, внезапно започнах прекрасна, нова работа, през уикенда ходих на интензивен езиков курс, а между всичко това, усилено се готвих за една много плахо мечтана, но много голяма стъпка в живота ми.
Толкова уморена не се бях чувствала от времето на кърменето, коликите и раждането, взети заедно. Непознатите ме имаха за леко невменяема и не влизаха в излишни разговори с мен. Приятелите спряха да ми пращат вицове, на които успявах да се засмея едва три дни по-късно. Дори майка ми спря да звъни всеки ден, защото задавах един и същи въпрос по 17 пъти.
Но най-страшното стана вкъщи. Съпругът ми смени спортните канали с готварските и апокалипсисът започна. Всяка вечер полуразложеният ми мозък се сепваше от аромата на кулинарните му шедьоври и за някакво кратко време дори успяваше да фиксира погледите на децата. Напълно достатъчно, за да констатира, че те са вперени в баща си, изпълнени с нямо обожание. Това го преглътнах сравнително лесно с поредната, топяща се в устата ми, хапка.
Но после стана още по-зле. Дъщеря ми, вместо като всяка нормална тийнейджърка да изпадне в истерия, че любимият ѝ пуловер е в коша за пране, реши да пусне пералня! Разбира се бяха нужни няколко инструкции, които изпращах в месинджър, защото тази пералня след едни козунаци вече искаше специално отношение. Но мисията беше повече от успешна. 
Обаче, когато и синът ми, и кучето започнаха да подрежат чехлите, разбрах, че напълно съм изпуснала ситуацията от контрол.
През последната седмица се носех като главен герой в екшън филм – стърчат счупени кости, отнякъде тече мозък и се изсипват вътрешности, но той тъпче всичко обратно и продължава да се бие със зъби и нокти до самия край.
И най-накрая хепиендът дойде! 

Този надут декември!

Дишах тежко, като след раждане на десет близнаци, и точно толкова шокирано гледах. Съпругът ми върна спортния канал, а дъщеря ми каза, че изобщо не е чувала думата „пералня“ през живота си. Било к`вот било. Само синът ми, като видя как съм се разпаднала на съставни части, с щастлив тон отсече:

- Значи няма да учиш повече? Браво! Хайде сега да правим сладки за училищния базар утре. Нали не си забравила?

Не съм забравила ли?! Цяло чудо е, че изобщо помних, че имам син и горе-долу в кой клас е. Какво ти училище, че и базар?

- Миличък, ужасно съм уморена, а и нямаше кога да подготвя продукти. Ще участваш само с парички този път. Ще си купиш много неща и така ще помогнеш на каузата също.

Да бях му казала, че ще го продавам на Женския пазар, че не съм му майка, ами съм киборг, че футболът му е забранен завинаги или че ще му спра достъпа до Youtube, нямаше да заслужа този поглед.
Това беше поглед тип – Не стига, че не ме роди същински Меси, не стига, че не ме кърми до трети клас, че да не ям от гадния стол, не стига че нищо не разбираш от футбол, гледаш компютърните ми игри, като че са живи и пищиш като момиченце, ами и сега едни сладки не можеш да направиш. Веднъж в годината е това! Дори за рождения ми ден не ми правиш торта, ами я купуваме.

- Освен това – продължи неизказаните си мисли той – аз днес направих точно това. Купувах много неща от другите и после не си ги взимах за себе си, а ги слагах на нашата маса и ги продавах втори път. Така спечелихме още повече пари.

Ето ти Коледно чудо! - внезапно почувствах тежестта на някакъв ореол над себе си - Ами че аз съм родила истинско еврейче!
Изправих се бавно с насълзени очи и треперещи пръсти. Изстъргах каквото беше останало от брашното, снесох, пардон, намерих в хладилника няколко яйца, мляко се появи също, даже и подобрители разни се изсипаха от чекмеджетата.
И се започна – ровех из рецептите, както главният герой от екшъна рови в жици на взривно устройство. Тази ли да е, другата ли. Ами, ако гръмне всичката сода или се подпали глазурата?
Стиснах очи, затворих рецептите и реших, че ще импровизирам! Аз екшън герой ли съм или някаква простосмъртна, дето даже не може да готви?!
Превързах раните си, заредих продуктите и започнах да стрелям. Яйца експлодираха пред очите ми, брашно се сипеше навред като във взривена нарколаборатория, мляко се лееше като кръвта на онзи-гадния-дето-винаги-си-го-получава-накрая. Полученият тротил, оформих на топчици, метнах ги във фурната и зачаках от засада.

Дядо Коледа, подари ми...

Първо приличаха на малки, сладки планетки. Чудесно, казах си, могат и за космически проект да минат. После реотаните на фурната ги откриха и започнаха зловещо да ги преобразяват. По едно време в тавата можеха да се различат физиономиите на Путин, Меркел, Брус Уилис, Лейди Гага и Милко Калайджиев (загоряха на места), едновременно.
И какво правим сега? Часът е 1.30 през нощта. Продукти няма. Работещи магазини в близост – също. Базарът е след няколко часа, а моят екшън герой се въргаля наоколо и не иска с никого да се бие повече. Освен това заплашва, че á съм пуснала още една сълза, á е обърнал филма на индийски и си е пуснал мустак.
Лицата от фурната или бяха постигнали нов световен мир, или така се бяха размазали от бой, че се бяха превърнали в една немного хомогенна сплав. Тя обаче миришеше изкусително - на ванилия, шоколад и карамел. Оказа се и прилично вкусна. Но как от дебелия блат с целулит, в който се бяха превърнали моите сладки, малки топчици, да получа апетитни хапки?! Аз, ако го можех това, ехеее....
Извадих хубава чаша за вино. Повъртях я празна в ръцете си, но вместо да я напълня, както подобава, я обърнах и заизрязвах с нея еднакви, симпатични кръгчета. Приличаха на понички, попаднали под валяк. Пак са понички, но в rar формат. 
Рисувах отгоре им някакви неща, поръсвах с други, замазвах с трети и накрая се получи едно съвсем доволно количество продукция, че даже и годна за продаване.
Върху ръба на чашата, която оформи тези малки, коледни чудеса (щото е цяло чудо, че изобщо се ядяха), се бяха полепили ароматни, захарни трохи. Върнах цялото ѝ достойнство, като я напълних с вино и ето го второто коледно чудо! Опитайте задължително! Рецепта за коледните сладки, по очевидни причини нямам, но поне хубаво вино има навсякъде.
Какво стана с училищния базар ли?

- Мамо, сладките бяха тоооооолкова вкусни, че аз си ги изкупих всичките и ги разделих с приятелите си. А за базара направих още картички.

Кой каза наздраве за декември?

Историята с козунака в пералнята вижте тук.

За още коледно настроение:

Christmas is coming! (Коледа идва!)

Моето писмо до Дядо Коледа

"Скъпи Дядо Коледа, донеси ми един нормален батко!" 

Автор: Яна Пеева

Вчера в групата се заформи една дискусия, няма да я нарека спор, защото като цяло беше доста премерена и мирна, която се повтаря на всеки няколко месеца. Дискусия, която всеки път ме оставя разтреперана, нерядко разревана, а от скоро молеща Теодор да си съберем багажа възможно най-скоро и да се махнем от тук. Една дама пусна снимка на билборд, на който е изобразена хомосексуална двойка, двама прегърнати мъже, залят с боя. Не са голи, не правят секс, няма садомазо елементи, не се целуват, дори не им се виждат лицата - двама мъже, които са се прегърнали, защото се обичат. Биха могли да бъдат всеки двама мъже. Няма страшно, това е просто любов, казва постерът. Страшно явно обаче има, защото в рамките на минути се започна споделяне на мнения, че “това” не трябва да се натрапва, не трябва да се показва, не трябва да се вижда. “Нямам нищо против, но...”, “Не ги мразя, но...”, “Познавам един, но...”, “Не бих ги била, но...”. Все така, както обикновено, с редовното допълнение “аз не съм хомофоб, но...”.

Докато ние си водихме разговора, споделяхме и разсъждавахме, други хора, много по-крайни от тези в групата, са се взели в ръце и са нарязали билборда, а след това са го и свалили. Билборд, хора, на който двама мъже се прегръщат! Имам топка на гърлото, която седи и не помръдва. И буца в стомаха. И страх. Аз съм страшно емоционален човек и в такива ситуации не мога да бъда градивна. Нерядко са ме обвинявали, че не съм обективна, защото го приемам лично. Че се паля прекалено много и не мога “да вляза в обувките” на другата страна. Спрях и да опитвам. Бавно изчистих живота си от всички хора, които използват гей като мръсна дума. От всички хора, които без да се замислят пожелават на гейовете да умрат. От всички хора, които смятат, че да харесваш същия пол е извращение, грешка, нещо гнусно. И честно, срам ме е от това. Срам ме е, че потръпвам, затварям очи и се опитвам да избягам от реалността, докато в същото време изпитвам панически ужас всеки път, когато брат ми се прибере в България. Срам ме е, че не знам какво да му кажа и че не знам как да реагирам, когато ми разкаже как го е страх да се прибира с такси нощем и вместо това ходи пеш. Срам ме е, че не винаги имам сили и желание да променя света, още повече, че нямам идея как да го направя.

Никой не обича гейовете

Нямам сили да споря с вас. Нямам сили да ви показвам омразата в думите ви, нито тежестта на онова вечно присъстващо “НО”, зад което криете хомофобията си. Имам сили обаче да ви помоля следващия път, когато кажете на някого “кура ми да ви убие, изроди” или “смърт за вас помиари долни, аз натрапвам ли ви моята сексуалност”, да си представите, че го казвате на детето си. Или на най-добрия си приятел. Или на брат си. Или на дъщеря си. Представете си как излизат тези думи от устата ви и влизат в сърцето на някой, когото обичате. Представете си как казвате на най-добрата си приятелка, че нямате нищо против това, че харесва жени, но ако може да не ви го натрапва. Да не я виждате с гаджето й, да не се държат за ръце пред вас, да не се целуват. Никога. Представете си, че някой изисква това от вас. Да не показвате близост с любимия си човек. Да не слагате глава на рамото му, докато стоите на пейка в парка. Да не се хвърляте на врата му, когато слезете от автобуса и го видите на спирката. Да не го целунете, когато ви вземе от летището и след като сте били разделени. Представете си как дъщерите ви слушат нещата, които говорите години наред, порастват и осъзнават, че за жалост не ги кефи Иван, а Мария от съседния клас. Представете си омразата, която започват да изпитат към себе си, страха да не се издадат, погнусата към собствената си същност. Представете си, че за това сте виновни вие.

Бавно спирам да вярвам в това, че хората могат да се променят. Идва ми да крещя, да се тръшкам на земята, да рева. Идва ми да си тръгна. Ясно осъзнавам, че не искам детето ми да расте тук, не искам това да е неговото нормално. Изпитвам ужас, че в един момент ще излезе от балончето, в което сме го отгледали, и ще осъзнае, че около него цари само омраза, дискриминация и гняс. Че някой ден някой ще реши да му обясни, че вуйчо му е изрод, който няма право да съществува. Че заслужава да умре. Че това да е щастлив и обичан няма да е негово право.

Няма страшно, хора, това е просто любов. А любовта е най-хубавото нещо на света. Дори чуждата.

Тук можете да намерите информацията и подкрепата, от които имате нужда: 

Single Step

Фондация GLAS

ЛГБТИ проектът

Прочетете още:

Третият пол в Канада

Любов по време на Холера

Автор: Мария Пеева

Една дама, голямо име в психологията, ме убеждаваше веднъж как всички деца се раждат лоши. 

- Помисли, Мария. - ми каза тя - Какво прави бебето, когато се роди? Усмихва ли се? Не, то реве. С пълна сила. Първата проява на всяко човешко същество е агресията. После майката го учи да обича, да спазва социални норми, или както ти простичко казваш - да е “добър човек”. Понятие “добро дете” няма. Децата се раждат лоши.

Трябва да я запозная с моя Коко някой ден.

Това дете е едно на милиони и нямам никаква заслуга за това. То такова си дойде на белия свят - добричко, слънчево, гушкаво, усмихнато, обичащо всичко живо, готово винаги да прости, да помогне, да отстъпи, да зарадва. Когато беше на пет годинки, махаше охлюва от тротоара, защото “някой може да го настъпи и ще го заболи, нищо че си има черупка”. Когато беше на осем, предложи всички подаръци от рождения му ден да пратим на бедните деца. 

Днес навършва 11.

Вярвам в него. Нямам представа какъв ще стане, когато порасне, но знам, че ще е добър човек. И в още нещо вярвам - че ще бъде успял човек, въпреки че всичко, което прави, на пръв поглед е точно обратното на това, което днес разбираме, когато говорим за успех - той се раздава, вместо да трупа, отстъпва, вместо да се бори, помага, вместо да прецака. И всичко това прави с широка усмивка. Затова и ще бъде щастлив човек - защото е напълно лишен от завист, горчивина или злорадство. 

Само веднъж си спомням да е скачал да се бие с друго дете. Беше на пет, батко му на 10, побойникът - на 15. Големият посегнал да удари брат му. Коко веднага хукнал да го защити, ама на бой скочил, като малко петленце. Засилил се и се забил в корема му като торпедо, с главата напред. Онзи не очаквал контраатаката, паднал, децата се разсмели, пък той се засрамил, че скача на малки хлапета и се отказал. После Коко ми разказа историята.

- Той можеше да ни набие и двамата, мамо.

- А ти не се ли уплаши?

- Да, но по-добре двамата, отколкото само батко ми.

Ей такова дете е Коко.

Най-малкият му брат Алекс много се кара с него. Взима му нещата, крие му ги, тормози го, както повечето малки братя обичат да правят с по-големите. Понякога се съюзяват двамата с Косьо срещу него. Веднъж Алекс беше останал сам с мен вкъщи и ме попита:

- Кога ще се върне любимият ми брат?

- Кой ти е любимият брат?

- Ами Коко.

- Но ти постоянно се караш с него и му правиш номера.

- Да, обаче той е любимият ми брат.

- Но защо?

- Защото той най-много ме обича.

Да, Коко може да рисува, да прави баница, бургери и други вкусотии, да решава задачи, да разказва интересни истории, да е забавен, да танцува и още много неща. Но най-най-специалното му умение е, че може да обича - безкористно, с цялото си сърце, без усилие, без да очаква нищо в замяна. А тъй като животът понякога е лош с истински добрите хора, той си има и тайно оръжие - любовта му е заразна и всички около него веднага прихващат от нея и се опитат да са по-мили, състрадателни и благородни. Има и още едно тайно оръжие - голямото му семейство, което безкрайно се гордее с него и подкрепя всичките му идеи и начинания - дори и най-щурите.

Благодаря ти, че правиш света по-прекрасен, Коко! Да си здрав и да сбъдваш мечтите си!

Разказвала съм ви много за Коко и много уроци съм научила от моя малък философ. Тук може да прочетете как никога не забравя баба и дядо. Може би ще ви хареса и историята ни с математиката. А в Лайфхакер ви разказвам за щурите му идеи.

Източник: Scary Mommy

Помним рождените дни. Сортираме чорапите. Прибираме дрехите, които вече не стават и вадим тези, които стават. Записваме часове за прегледи. Попълваме в календара си кой кога има тренировка. Опаковаме обядите. Избираме дрехите на цялото семейство от предната вечер, ако сме много организирани; грижим се дрехите да са чисти, ако не сме чак толкова организирани. Възможно е сами да се справяме с цялото готвене. Възможно е сами да се справяме с цялото пране.

И не е като партньорът ни да не помага. Помага. Може да предложи да помогне със сгъването на дрехите. Може да предложи да отиде до магазина и да напазарува по списък (и да се обади от там поне три пъти, за да не обърка нещо). И ако помолим, прави други неща, но трябва да му кажем точно кои.

Трябва да изкараме чувалите с дрехи в средата на стаята и да попитаме: “Може ли да качиш тези на тавана?”. И чакаме. И чакаме. И няколко дни по-късно, след постоянно настъпване и под гневния ни поглед, ще ги качи. Или толкова ще ни писне да чакаме, че ще си ги качим сами. Но, да, помагат - въпреки че често очакват и благодарности за това. Ще накара децата да почистят след себе си, когато види, че вече полудяваме. Ще прибере чистите си дрехи, когато му кажем. Ние посочваме нещата, които искаме да свършат. И те ги вършат.

Всичко това, което правим? Нарича се “емоционален труд”. The Guardian го нарича “повтаряем, натоварващ и непризнат труд от единия пол”; дама от Harper’s Bazaar го описва като “да бъдеш мениджърът на домакинството без да очакваш никакви благодарности. Делегираш работа, демек казваш на половинката си да свърши неща, които би трябвало да се сеща да свърши сам. Изморително е.” Когато трябва да кажем на някого да вдигне опаковката от вафлата, която седи в коридора последните 2 дни, няма как да не сме изнервени и изморени. Можем да го свършим и сами. Но това също е форма на емоционален труд.

Трябваше да ми кажеш

Лейси е добър пример за това как ни влияе претоварването с емоционален труд. “Менажирам дъщеря си, съпруга си, както и свекърва си”, казва тя. “Ужасно изморително е, а те нямат идея защо постояно съм скапана… пране, задачи, готвене, планиране.”

Ако си мислите, че Лейси просто изпълнява съпружеските си задължения, ето какво е станало на последната им почивка. “Искаха да отидем на ваканция и познайте кой трябваше да прекара дни в търсене на хотел и забавления. После отидохме там, но никой не се будеше достатъчно рано, за да направим което и да е от нещата, които грижливо бях планирала по тяхна молба. А после ми се ядосват, когато побеснея и им кажа, че повече никога нищо няма да планирам.” Казали са й, че е злобна. Не, отвърнала им тя, просто съм адски изморена, защото “нямате никаква идея колко време и усилия съм вложила във всичко това.”

Толкова е изтощаващо, че когато майка й й предлага да й подари билети за събитие извън града, Лейси отказва. Казва, че няма начин да планира още един уикенд извън града, защото й е ясно, че ще трябва да свърши цялата работа сама.

Това е емоционален труд. Не е досаждане. Това са очакванията, че жените трябва да се грижат за определени неща, а когато не го направят, негодуването, че не си изпълняват задълженията. Някои неща просто за женска работа - това е положението. Или поне така си мисли обществото.

Да си майка означава да работиш на две места и половина

Друга майка разказва за ужасната Коледа преди да се разведе. “Спомням си една Коледа, когато имахме по-малко от 5 долара в сметката си. Будех се по 12 пъти на нощ, за да кърмя 3-месечните близнаци, тормозени от колики, и да се грижа за слепия ни 20-месечен син. Бях невъобразимо изморена. Мъжът ми ме попита какъв подарък искам. Казах му: Само една нощ сън. Няколко часа, без прекъсване, за да се почувствам отново поне малко човек. Не можехме да си позволим нищо друго. Можех да се цедя, имахме и адаптирано мляко. Но не. Той просто ме отряза. Каза ми, че е моя работа и той не може да се справи. Не получих никакъв подарък.”

Емоционалният труд означава, че има женска работа и мъжка работа, и от жените се очаква да вършат определени неща - без значение как им се отразява това: психически, душевно, емоционално. След развода им, бившият мъж на Роуз дори й се обажда, за да я попита какво да подари на сестрите си за Коледа. Тя му прави списък. Той отива в магазина и продължава да й звъни, за да я пита къде стоят определени неща, какъв аромат да избере, и т.н. После я пита кога ще отиде у тях, за да опакова подаръците. И докато това е доста екстремен пример, той показва как някои задачи се приемат за женска работа - дотолкова, че бившият ти мъж да очаква да пазаруваш за сестрите му просто защото пазаруването е нещо, което жените правят!

Аз? Аз постоянно посочвам разни неща. Мъжът ми и аз имаме различни задачи (негови: храна и готвене; мои: дрехи и пране), но когато стане дума за Неща, които са на земята, той ги игнорира или ги настъпва, или просто не ги забелязва, докато аз със сълзи на очи се моля някой друг освен мен да започне да ги вдига и прибира. Това е емоционален труд. Трябва да делегирам. Трябва да карам децата да чистят, което в техните очи ме прави истинско чудовище. Ето още емоционален труд!

Момичета, вие сами разваляте мъжете си

Първата стъпка към промяната? Образование. Жените трябва да са наясно какво се случва, както и мъжете. Чак след това можем всички заедно да работим по въпрос. Мъжете имат нужда да осъзнаят какво изискват и какво очакват от цените.

Жените трябва да осъзнаят какво очакват от самите себе си. Това може да значи, че някои неща ще останат недовършени: уговорките няма да бъдат направени, играчките няма да бъдат подредени, дрехите ще си останат несгънати. Може да значи, че няма да планирате менюто за цялата седмица, а ще оставите мъжът си да го направи.

Всички ние трябва да обърнем внимание на емоционалния труд, който полагаме - самата работа, както и делегирането - и да направим нещо, за да го променим, заради собственото си психическо здраве. За да чакаме всяка вечер децата ни да заспят, за да можем да припаднем от умора веднага след тях.

Препоръчваме ви още: 

Печка-мивка-пералня

Най-добрият татко на света

Автор: Мария Пеева

Вероятно вече сте видели това видео. Има около 400 хиляди споделяния, публикуваха го в цял свят и получи много позитивни коментари.

Ако все пак не сте - ето за какво става дума. 10-годишната дъщеря на Мат Кокс ходи до училище с училищен автобус всеки ден като стотици хиляди деца по света. След като обаче я хващат да тормози съученичка, училището я наказва, като й отнема правото да се качва на автобуса. Дотук добре, си мисля. Явно училищният тормоз е неприемлив на някои места по света и учителите обръщат внимание на такива неща, независимо, че се случват извън учебния час.

Бащата е толкова възмутен от поведението на дъщеря си, че решава да я накаже като я накара да ходи пеш до училище. За да е сигурен, че няма да й се случи нещо лошо, през цялото време кара след нея и снима. Както пише в поста си във фейсбук “В нашето семейство не е допустимо да тормозим по-слабите”.

Сред хилядите коментари прочетох “Защо няма повече бащи като вас?”

Само на мен ли ми се струва, че поведението на бащата също е тормоз? 

Надявам се да ме разберете правилно. Нямам нищо против наказанието да ходи пеш до училище. Децата трябва да осъзнаят, че всяко тяхно действие има последствие. На 10 години тормозът над други хора се наказва с ходене пеш. На 18 може да стигнеш и до затвор. Наказанието само по себе си не ме притеснява. Нещо повече - то не е толкова наказание, колкото отнемане на привилегия, което го прави още по-поучително.

Това, което много ме притеснява обаче е публичното излагане на детето. Ако познавах лично този баща, бих го попитала защо е избрал да сподели с цял свят наказанието.

Бих го попитала още дали това, което прави, не е тормоз над по-слабите? Точно какъвто иначе не се практикува в неговото семейство.

Всички деца правят грешки и трябва да си носят последствията от тях. Но ние, родителите, имаме една по-голяма мисия от това да коригираме грешките им. Мисията да ги научим да обичат, да градят доверие, да проявяват съчувствие и разбиране.

Да, този баща вече научи дъщеря си, че винаги когато наруши правилата, ще си носи последствията. Но той пропусна да я научи, че ако разбираш чувствата на хората около теб, никога не би ги наранил. Всъщност неговото действие по нищо не се различава от нейната постъпка.

В моето детство имах подобна случка, когато се почувствах застрашена от собствените си родители и публично изложена. Бях виновна. Постъпих ужасно със съседско дете. Разказала съм ви това в “Денят, в който пораснах”. Тогава се разболях от притеснение, че трябва публично да се извиня за грешката си. Наказанието ми се струваше ужасно по-жестоко от това, което бях направила. Толкова по-жестоко, че дори не успях да осмисля вината си и да се разкая. Това се случи, но много по-късно и по съвсем друг начин.

Децата грешат. И си учат уроците от това. Нека не играем ролята на съдници за тях. Такива ще имат предостатъчно в живота. Родители имат само едни - и това сме ние.

И ако ги научим как се обича, няма да се налага да ги учим как да бъдат добри хора.

Автор: Мария Пеева

Откак се помня, в живота ми все има някой Спайдърмен.

Първият ми Спайдърмен се казваше Иван. Не знаех, че е Спайдърмен, докато една сутрин не ми се обади по телефона, след като се бяхме скарали на предния ден и след няколко общи приказки от негова страна и красноречиво мълчание от моя, попита смутено:

- Тииии… излизала ли си на терасата тая сутрин?

- Не, разбира се. Защо, трябва ли?

- Ами, излез, глътни чист въздух.

- Какво, намекваш ми, че съм ядосана ли? Защото аз наистина съм.

- Ох, бе, Мерче… Излез да видиш! Оставил съм ти букет червени рози на терасата! И спри да ми се сърдиш вече, че щях да се пребия снощи. Три тераси изкатерих, докато улуча твоята.

Простих му. Не за друго, ами да спре да се катери. После се оженихме.

Имаше един Иван

А сега вече, майтапът настрана, истинският Спайдърмен се появи в живота ни още с първия ми син. Не знам как ги правят тези филми, какво толкова вълнуващо има в пустия му Спайдърмен, че всичките ми четири момчета с 20 години разлика между първия и последния все да са влюбени в тоя герой. Правила съм поне десет, а може и повече рождени дни със спайдърменска тема. Притежаваме спайдърменски костюми, тениски и пижами във всякакви размери. По едно време имахме дори маратонки “Спайдърмен”, ботушки Спайдърмен и пантофи Спайдърмен. За играчките и игрите със Спайдърмен по-добре да не коментирам, там вече е страшно. Успях да поставя вето поне над паяжината, след като прекарахме един чуден семеен уикенд в почистване на паяжина от тавана. Всички филми се гледат семейно и се знаят наизуст. Някои от тях съм превеждала, което веднага се разказваше на всички приятели и съученици, които после не пропускаха да ми се обаждат със забележка, ако нещо не съм превела достатъчно хубаво според тях. Ами, децата знаят английски, какво да се прави. 

Върхът беше когато избирахме име на третото ми момченце и решихме, че номер 2 ще има честта да го избере. Косьо дълго обмисляше какво име би искал да има брат му и накрая тържествено и много отговорно заяви:

- Мамо, тате, измислих. Бебето ще се казва Спайдърмен.

Мили Боже! При целия наплив от екстравагантни имена съм сигурна, че нашият Спайдърмен щеше да е единствен. 

Моите четири изненади

Много се чудихме как да разубедим Косьо от това име. Накрая умният му баща се сети да му каже, че самият Косьо е нашият Спайдърмен и затова не бива да си дава името на бебето. Та сега си имаме Калоян.

Имаше дори период, в който момчетата гониха паяци из къщи с надеждата някой да ги ухапе, та сакън, дано се трансформират. Ей такива преживявания имам всевъзможни със Спайдърмен.

Затова, когато от “Александра Филмс” ми се обадиха с предложение да озвуча женска роля в последния и най-велик досега Спайдърмен, в който ще се съберат всички спайдърмени от всички вселени, изобщо дори и не попитах коя ще е ролята, дали ще се справя, ами изпищях по телефона в ухото на Нина:

- Ама какво говориш? Искам, разбира се! Приемам! Аз просто съм създадена да озвучавам тази роля! Ще се справя!

А после казах на момчетата и настана едно голямо гадаене коя ще съм аз и разбира се, отново обаждане на всички приятели и съученици.

- А майка ми ще озвучава роля в новия “Спайдър-мен: В Спайди-вселената”.

Много е готино децата ти да се гордеят с теб. Е, бих предпочела да се гордеят с овчарския ми пай, или може би с това, че винаги ги изслушвам, или дори с книгата ми, например. Но така или иначе, важното е да се радват.

Така че, когато заведете хлапетата си на този най-велик досега “Спайдърмен” и когато чуете някъде във филма един познат глас, който не може да казва буквата “Л”, ами произнася “Уъ”, да знаете, че това е мама нинджа.

И моля, без забележки! Не съм професионална актриса, а най-обикновена професионална майка.

Мама Нинджа - първо в София, после и във Спайди Вселената.

И само някой да каже, че по Коледа не ставали чудеса :) 

За работата на филмовия преводач разказвам в тази история.