Автор: Яна Пеева + майките нинджи

Подредили сте си някакъв живот, намерили сте си половинка, имате работа, приятели, ежедневие, което харесвате. И после си раждате бебе. И всичко се обръща с главата надолу. Не казвам, че е лошо. Но е ново, непознато и нито една лекция, книга, приятелка с опит не може да ви подготви за истинското майчинство. Просто защото всички сме различни, децата ни са различни и животите ни са различни. В един момент, след 10тата под ред вечер, в която сте спали между 15 минути и 4 часа, а бебето е мрънкало, вкопчено във вас, започвате да се чудите дали наистина това ще е целият ви живот отсега нататък. Наистина ли повече никога няма да спя необезпокоявана, без нечие пухкаво дупе да се опитва да се намести върху лицето ми? Наистина ли ще съм постоянно изморена, гневна, докачлива и без никакво желание да бъда докосвана? Наистина ли ще подреждам всичките си дни по това в какво настроение се буди едно малко същество, което дори не може да си каже името още? Наистина ли ще съм скапана всяка вечер и ще муча нечленоразделно, когато Теодор ме попита дали искам да гледаме филм или да си говорим, докато в същото време се опитвам да не заспя на дивана? 

Но най-вече - как ще се справя, когато майчиството всъщност свърши? Как ще се справя, когато се наложи да добавя към и без това пълното ни ежедневие и лекции, и работа, и времезамен? 

За последната една година открих нещо за себе си, което не бях подозирала преди това - имам нужда от хора, които ме разбират, които ме подкрепят, които знаят какво да ми кажат (или да не кажат), когато им пиша в 4 през нощта “Пак е в раницата и не ми дава да седна, искам да се застрелям.” Тези хора се оказаха, изненадващо за мен, другите МАЙКИ. Има нещо много велико в това да имаш около себе си един кръг от жени, които искат да ти помогнат да се чувстваш добре, да се справиш, да си щастлива просто защото ТАКА. 

Та, по същество. В един особено критичен ден след една три пъти по-критична вечер попитах майките нинджи в групата ни как се справят. И те ми отговориха. Публикувам без редакция някои от отговорите, защото съм сигурна, че всяка една от нас има нужда да знае, че не само на нея й е трудно, не само тя не успява винаги да се справи и това определено не е нейна вина. Истината е, че просто Е трудно. Но се справяме. Защото можем! А когато не можем съвсем, винаги има към кого да се обърнем за добра дума, съвет или просто съчувствено кимване и прегръдка. 

Да си майка означава да работиш на две места и половина

Разпределение на задачите:

"Ритъм. Това е. Първата година като се върнах на работа, трябваше да ставаме в 6, за да водим малкия на ясла в другия край на София и съответно се прибирахме в 8. Обикновено мъжът ми го водеше, а аз го прибирах, но неговата работа е по-особена от моята и предимно аз се занимавах с това. Можете да си представите, че като се прибереш в 8 след 3 часа път на ден + работа си парцал. А и в метрото и автобусите почти винаги се водеха безумни дискусии с изкукали хора. "Къде го водите това дете в час пик?" "Засрамете се да го качвате в автобуса в час пик!" (докато навън вали изведро). "Защо му давате телефон на това дете? Не знаете ли колко е вредно?" (Това в 20-те минути с метрото, защото той е на 2.6, знаете как е и си редеше пъзели. "Тази раница....не е ли голям?" (тук си знаете как е). Та се прибирах някои дни емоционално изцедена. Но си наложихме ритъм с леки и бързи вечери и потръгнаха нещата. Сега градината е до нас. Ставам в 7, оформям храната на детето ако се налага (вече не яде само яйца и бадеми), обличаме се, оставяме го и заедно с ММ пътуваме за работа. Офисите ни са близо. В 6 излизам от работа, 6:20 взимам малкия, пазаруваме, готвим, в 8:30 почва процедурата по лягане с ММ, докато аз си оправя малко кухнята или приготвя ядене за градината/работа. След като малкия заспи чета книга, гледаме филм или други неща. Събота голямо шетане всички. ММ и малкия си имат задачи, аз малко повече, но правим така че да няма много работа през седмицата. Имаме мини прахосмукачка, с която обирам около стола на малкия. Нямаме помощ от никой, никога. Тримата сме си. 
Това е съветът ми - график, ритъм и нещата се получават. Но ММ се включва във всичко, даже и в готвенето, но рядко, защото не е неговото нещо."

"Започнах почасова работа, когато детето навърши 9 месеца. Работя като учител, което означава, че работя определени часове на място и още толкова се подготвям вкъщи. Майка ми гледа детето, докато аз съм на място на работа. Признавам си, че в началото много подцених ситуацията - бях толкова въодушевена, че се връщам сред хора след една хубава следродилна депресия, че въобще не помислих за много неща. Първият месец- два бях в отрицание, мъжа ми помагаше, майка ми помагаше, а аз все съм преуморена и не разбирах защо се получава така. Започнах да се провалям във всеки един аспект, детето започна да плаче всеки път, когато изляза от стаята, на всички около мен им стана изключително трудно. Тогава осъзнах, че всъщност ходейки на работа и бързайки да се прибера и веднага да взема детето и после стоейки до посреднощ нямам въобще време за почивка. Започнах постоянно да боледувам. С мъжа ми си поговорихме и взехме решението да наемем жена, която да ни помага за почистването на къщата, записахме детето на детска кухня, за нас готвя, когато смогна и то предимно бързи неща, понякога си взимаме и нещо готово. Старая се да прекарвам времето си с малката възможно най-пълноценно и да не си позволявам да я лигавя от гузна съвест. Като цяло ми е доста трудно да насмогна с всичко, но малко по-малко става по-добре. С мъжа ми вече имаме режим - аз стоя до късно и поемам първата част на нощта с детето (растат й зъби, има кошмари, чат пат боледува - рядко се случва да спи спокойно), а той поема сутрешната смяна. Върша каквото мога, когато тя спи и се старая, когато имам възможност да си лягам с нея следобяд или поне да си давам час почивка. Имам късмет, че шеф ми е една от най-човечните и разбрани жени, която винаги ме разбира, ако се разболея и отсъствам. Също така имам подкрепящи ме майка и мъж, така че всичко ще се получи - само ми трябва повече организираност и търпение."

"За мен най-голямата тайна и което считам за най-важното си постижение е, че успях да приобщя съпруга си към грижите за децата и дома. Убедих го, леко и спокойно, че няма женска и мъжка работа. И така стана с 1-2-3 идеи по-лесно. Пазаруваме наведнъж за цяла седмица, с колата и после купуваме само хляб и нещо, което му се прияде на някой от нас. Чистим и перем и двамата, кой когато може, а от известно време включвам и момичетата. Подреждам, обаче, само аз - сякаш на другите разхвърляното не им пречи. Ако сме много уморени или имаме тежък период в службата, поръчваме пица или ядем навън. Когато децата бяха много малки, винаги съм избирала да ги обгрижа или да поиграем пред това да имам подредена къща. Включвах и по-голямото да помага за по-малкото, хем и обръщах внимание, хем нямаше ревност. Време за спорт или срещи с приятели отделях и докато самите деца са на тренировка или курс. От време на време и свекърите помагаха, но никога не съм злоупотребявала с това."

Да работя или да се отдам изцяло на майчинството

Стриктна организация:

"Имам бебка на 6м, кака на 2г, мъж моряк (отсъства по 6 седмици,после 6 седмици е вкъщи), ходя на работа, студентка съм и съм ръководен кадър в 2 синдиката и в детската градина (тя се управлява от 5 родители). Сутрин ставам в 6, за да пия кафе на спокойствие и да се приготвя. Будя бебка, обличам я и я храня. След това будя каката и я обличам. Тръгваме трите, бебка оставям при детегледачка, каката на ясла, а аз в 8:30 съм на работното място. В 16ч взимам бебка,после каката и се прибираме. Занимавам се с децата, докато междувременно правя някакви домашни задължения. Между 19 и 20 ч е къпане,хранене и слагане по леглата на децата. В 20ч обикновенно те спят, а аз готвя за следващия ден. Приготвям ядене, от което половината да ядем следващия ден, а другата половина замразявам и така имам ядене в някой от дните, когато съм уморена или нямам време да сготвя. Пера,гладя, уча, къпя се, чета книга след това. Лягам около полунощ. Чистенето го оставям за понеделника обикновенно,когато не съм на работа. Когато имам срещи в синдикат или свързани с детската градина, викам на помощ приятелка или свекърва ми,ако е свободна ( на 84г е , но е толкова ангажирана,че трябва да си записвам час 2 седмици по-рано). Когато мъжът ми е вкъщи, той кара каката на детска градина и той готви. Не мога да кажа, че той ми помага, защото задълженията по дома и децата са и на двамата, така че си ги разделяме (прави всичко без да глади). Остава ми време да ходя на фризьор, маникюр, да пия кафе с приятелки. Но аз съм много организирана и постоянно имам списък и календар, които плътно следвам."

"Имам дете на 6 години. Три пъти седмично мъжът ми я води и взема от училище, той работи два пъти седмично в къщи, в сряда почива, защото училище няма след обяд. Аз съответно в тези дни ставам в около пет, просто съм си ранобудна не за друго. Пия кафета, приготвям сандвичите на детето и излизам около 6.30. Имам около 1.5 ч път до работа с автобус, колело, влак... вечер съм в къщи около 18.30. Вечерята я приготвя мъжът ми. Детето ляга да спи около 19.30. Два пъти седмично аз я водя сутрин, вечер я взема леля и и стои при свекърва ми. Баща и я прибира. Чистене един път седмично през уикенда. Пазаруване в събота и сряда. През кратките ваканции си взема на смени отпуска, също стои при баба си. През лятото идва и майка ми. Два пъти седмично ходя на народни танци. Мъжът ми също има хобита, обикновено е зает вечер. Детето ходи също веднъж седмично на танци. Общо взето всичко е разпределено и организирано по минута едва ли не."

"Абсолютно възможно! Имам 4 коренно различни бизнеса, 2 от които международни и се налага да пътувам често. Съпругът ми много ми помага, за сметка на баби/рода, които са на принципа “Който си има деца, да си ги гледа”. 
Делнични дни ставам в 6:30, правя закуска, приготвям плодове, вода и следобедна закуска за сина ми (почти на 7 години, който е първи клас). Събуждам мъжете в 7:00 и им помагам, за да могат 7:20 да са излезли от къщи. След което пускам перални, подреждам в къщи, къпя се и в 8:00 съм в залата. 9:15 се прибирам, простирам, пускам нови 2 перални, душ, оправям се и 9:30 съм в офиса. Срещи, мейли, задачи. В 16:00 поръчвам продукти спрямо това, което съм предвидила да готвя и в 17:00 съм в къщи, за да посрещна малкия. До 18:00-18:30 пишем домашни или играем, след което приготвям вечерята (обожавам да готвя) с чаша вино и музика за разкош. 19:00-19:30 вечеряме, душ и най-късно 20:30 младежа е в леглото. До 21:30 си подготвям нещата за следващия ден, пускам перални, оправям след вечерята, чета книга или се чувам с приятелки. Душ и в 22:00 съм в леглото. Поне веднъж в седмицата се събираме с приятели в къщи или излизаме да хапнем. Пътуваме често със семейството ми и разполагам с достатъчно време за себе си. 
Преди години си наложих да направя животът си 30/30/30/10 и успях!"

Бележка: 30/30/30/10 значи 30% време за семейството, 30% за кариера, 30% социален живот, 10% лично време.

Шестте тайни на работещите майки

"Имам кака на 8г и дребосък на 3,6. За щастие НАЙ-НАКРАЯ успяхме да запишем дете в градината до нас (каката не успяхме), та честно казано се родихме. Каката също успяхме да запишем в училището до нас. Работим до 5, и двамата сме на 15-ина мин път до вкъщи, та варианти за взимане и водене - много. 
Още откакто се роди тя, си работех от нас - докато бяха бебета, ми беше по-лесно, но като попораснаха, и нещата се усложниха. И ето - 2 седмици сме с малкия вкъщи, аз работя от нас, защото имам дедлайн (правя един сайт и още куп странични неща покрай него), в цялата лудница обърках 500бр визитки, и се наложи да ги пусна втори път за моя сметка....Къщата е в щоо.. .годе задоволителен вид, чак чиста надали. Иначе сутрин аз ставам в 6:50, малкия и каката стават към 7:15, ядат, правя обяд на каката, защото този в училище е гаден и я боли коремче, след което, ако съм успяла да си направя сандвич, и е останало време, закусвам и аз, ако не - си го нося в работата. В 7:50 излиза единият от нас с каката, към 8 излиза и другия с малкия и хайде на работа :) И ТОГАВА следва най-хубавия момент - влизам в ТИХИЯ офис, защото има 1-2 колеги по това време, а и те не са в помещението, където съм аз, правя си едно хубаво кафе и - enjoy the silence! Иначе вечер направо не мога да усетя как изтичат тези 2,3 часа - сготвям нещо набързо(имам си мултикукър, който успешно ползвам от 4 год., лятото например го зареждам и излизаме навън, а после ни чака топла храна), през това време каката пише домашното по английски, малкия се мотка и ѝ пречи, след това вечеря, баня ред по ред, и гледам в 21ч и двамата да са в леглата. Да не забравя да отбележа, че и таткото помага много. До 22 са заспали, и тогава - идват моите 2 часа - ако имам сили - поработвам нещо частно, ако нямам сили, се просваме с мъжа на дивана, той ми гали крачката, аз пийвам винце, и благополучно към 1ч си лягаме."

За приоритетите:

"Ми според мен не е много трудно, честно. Понякога си слагаме сами някакви огромни цели, които побъркват майките, а реално никой не изисква всичко това - като например вечерята да е от 3 степенно меню, у дома винаги всичко да е измито и изчистено по конец, и т.н. После се чудим защо са толкова изнервени жените. 
При мен денонощието изглежда горе долу така - ставам около 6ч. (но понякога, ако ме мързи, си спя като пич до 7ч). Ако стана по-рано събирам кутии и правя нещо специално за училище на малкия, ако не, мажа един сандвич набързо. В 7:30 излизаме от вкъщи, в 16:30 излизам от офиса и към 5- 5:30 сме си у нас (зависи дали съм с кола или пеша). Сядам директно на компа и работя до около 19ч. тогава ако се налага излизаме за пазар, докато детето е на тренировка, ако съм у нас, почвам да правя някаква вечеря (ако е нещо по-бавно го правя преди да работя)... следват баня, разправии и към 11ч всички сме в леглата. Ако имам да правя меденки (това ми е един вид като втора работа), изкукуригвам и ги сънувам по цяла нощ и спя по 3-4 часа на денонощие, за да мога да си свърша ангажиментите. Гледам да не се филмирам, у нас винаги е разхвърляно, чинии за миене имам винаги..  Купчина от дрехи за пране имам от лятото... Имам приятелки в истерия, нервни, притеснени, защото не са сготвили, защото не са изчистили всичко по конец. Пука ми, че ми дреме, който му е зор може да хваща парцала.  У нас нямаме разпределени задължения, всеки цапа колкото може и чисти колкото може. Обикновено вечер ми се налага да готвя по 3-4 неща, за да има за ученика, аз следвам режим, правя за себе си, правя за общата вечеря... ама гледам да го приемам по-дзен и да не изкуквам и да го приемам като трябва, че ще изпуша. Изобщо не помогнах, знам, ама призовавам всички майки да си сипват и да отделят време да си го пийнат!"

"Напоследък все повече се замислям дали да си изготвя график, защото към момента имам такъв само в главата си. Работя от вкъщи. Ставаме около 8 аз и децата, обличане х3, тоалет х3 и 9-9:30 излизаме тримата, водя големия (4г) на градина и с малкия (2г) тръгвам по задачи (пазаруване, плащане на нещо и пр.), а ако нямам задачи се прибирам и работя до обяд. Като имам нужда да почина от лаптопа захващам домакинството. Обядваме с малкия и той продължава игрите, а аз или играя с него или работя ако не ме иска. Около 14-15ч го приспивам. Използвам времето, в което той спи или да спя и аз или да работя или да сготвя (което е най-наложително). У дома не е рядкост да поръчваме храна от заведения. Събуждам го в 17ч и тръгваме към градината за баткото. Ако е хубаво времето, оставаме тримата навън до тъмно, а ако не е се прибираме направо в къщи, те играят, а аз се въртя из кухнята да правя вечерята. Някъде измежду домакинските неща поигравам с децата. Вечеряме, баня и в леглото до около 22ч. Ако съм се захванала да работя, леглото се мести чак към полунощ, което е лошо за всички. Ако съм в кондиция, работя още 1-2ч след като децата заспят, но това е рядко. Пролет и лято времето след градина е изцяло за децата ми, не гледам работни имейли, не гледам съобщения от колеги. Отдавам им се - разходки, паркове, игри. Ценя много съня и почивката си. Имах периоди на крайно изтощение и се старая да не се повтаря. Има много дни, в които нямам свое време, време “сама”, защото държа да се наспя. Почивката е над всяко работно и домакинско задължение за мен."

Защо майките са перфектни в офиса

"Ставам рано, лягам късно, делегирала съм много задължения на другото родителско тяло. Само двамката сме, помощ нямаме от никого, а всяка втора седмица не се виждаме заради работният му график. Детето е научено да е самостоятелно от бебе. Сам се облича, мие, къпе, яде, поддържа си стаята и вещите, слага маса и т.н. 

Имаме постоянни графици и сложни схеми. Сменила съм приоритетите - домакинстването е последно. В камерата винаги има замръзена храна за спешни случаи. Правя всичко на принципа разделяй и владей. Всеки ден по малко и на части. 

Ако съм имала време и желание, гладя и качвам дрехите за седмицата на закачалки комплектовани за всички ни (отнема ми около 30-40 минути) - дърпаш една закачалка сутринта и си готов. Ако ли не - хващам каквото е най-отгоре и хуквам по задачи. 

Пазарувам почти всички онлайн. А и много неща правя през компютъра в движение. Това ми освобождава страшно много време.

Съвети:
- Забрави всичките си мании. Светът няма да свърши, ако чиниите са неизмити, а прането е на купчина върху дивана.
- Не си незаменима. Детето, мъжа, съседът....всички могат да го свършат. Няма да е перфектно, както ти го можеш, но е важен крайният резултат.
- Научи се да планираш седмица, месец, 6 месеца напред. Получаваш покана за детски рожден - веднага поръчваш подаръка и не го оставяш за последния момент въпреки, че събитието за след 3 седмици. 
- Улеснявай си живота - поръчвай храна за вкъщи, когато се налага, махни всичко пречещот ти и усложняващо ти живота. Има машини за всичко вече с отложени стартове и всевъзможни функции. Изхвърли всичко излишно и подреждай така, че с едно движение лесно да вземаш и връщаш всичко на мястото му.
- Почивай си! Усетиш ли, че си на ръба, просто зарязваш всичко и всички.

П.П. Излизам в 7 и се прибирам в 18 часа. С пътя, това ми е работния ден."

"Не знаех дали искам да работя по време на майчинството. За мен е напълно окей да се посветиш изцяло на детето си в това време и никога не бих си и помислила да величая работещите майки или да подценявам неработещите. 
Започнах да работя по малко, защото видях, че мога. Защото ми носеше удоволствие. Защото в точния момент излезна прекрасна оферта за мен, която прегърнах и не съжалявам. 
Работя от вкъщи, откакто той беше на 2 месеца. Дадох си шанс да разбера дали ще се чувствам добре и се оказа, че ми е приятно и благотворно. Изградих нещо като личен план, който гласеше да търся толкова работа, колкото е нужно, за да запълвам разликата между майчинството и заплатата, която взимах преди да родя. Това беше моята своеобразна цел, а резултатите ме караха да се чувствам изключително добре и откъм самочувствие.
Както е казала Vladislava, в началото беше по-лесно. Синът ми е вече на годинка и изисква много повече внимание. Дните си посвещавам на него. Запазих ранен час за заспиване за него - в 19ч. вече спи. Така имам време след неговото заспиване да поработя и да си легна и аз в нормален час. Той не е спирал да се буди по много пъти нощем и дори едно оставане до много късно не мога да го наваксам после дни наред. 
Приоритетите ми са подредени така: семейството, почивката, работата. Т.е. работя само тогава, когато нямаме нужда от семейно време и се чувствам свежа. Работата ми е креативна в по-голямата си част и не съм продуктивна, ако нещо не ми е наред.
Интересното при мен е, че всичко опира както до много добра организация, така и до усещането за свобода, импровизация и малко по-ларж график. Разписвам си задачите за целия месец още в началото и при нужда размествам. Има дни, в които не съм в настроение за нищо и просто мързелувам цял ден със сериали на дивана, докато дребното се катери върху мен. Голям кеф. Имам вечери, в които слагам слушалките и се потапям в работни процеси - това адски ме зарежда, но само ако го чувствам така. 
Двамата с мъжа ми работим от вкъщи и си поделяме почти всичката работа и гледането на малкия. Единствената разлика е, че той има много повече работа от мен и стриктно работно време."

5 идеи за работещи майки

За храната:

"Купувам неща, които стават бързо. Например кюфтета. Мятам ги на тигана и за 20мин има вечеря със салата. Омлет, гювечета, запеканка, преправям остатъци от други манджи, например от печено пиле с месото правя фрикасе. Имам заготовки за супи,замразен микс чушка, морков за супа, имам сложени малки бурканчета домати с магданоз. Аз си ги правя, не купувам замразени, а аз си ги консервирам за 1 ден лятото. Всичко това намалява подготовката. Имам сложен също паприкаж, с 4 яйца и миш машът е готов. Или събота варя пилешко. С едната част правя манджа на момента, а с друга обезкостявам и замразявам с бульон. Вадя, лук, картоф и някоя от заготояките и супата е готова за 30мин. 
Готвя лесни неща. Яхнии леща, грах, с пиле и картофи, също винен кебап или боб. Аз работя от вкъщи и дългата подготовка ми пречи, а не дългото готвене. Така че мятам един боб във фурната и след 3ч е готов на мозък :) 
Ако съвсем нямам време ядем пица от близката пицария, или в много краен случай купувам от витрина готова храна. Винаги предпочитам да взема карначе, кюфте или пържола, която да си изпечем набързо."

За помощта:

"Дупе знае 2 и 200; имам основна работа, която мога да работя и от вкъщи, което много ме улеснява. Мога да сготвя, изпера, простра, изчистя и т.н. през деня. Сутрин ставам в 6 и до 7:30 работя по втората ми работа; до 8:30 тр. да съм завела малкото на градина, големият е на 13 години, там ангажиментите са ми да го събудя и да има закуска/обяд, след това си поема по задачите. Вечер, след като заспи малкото, работя пак по втората работа, а ако не ми останат сили/време, наваксвам с нея през почивните дни. Ако тр. да ходя в офиса, става малко по-тегаво, но тогава викам на помощ свекърва ми, поне да вземе малкото от градина и да ме изчакат, докато се върна от работа; сега съм взела мама при нас (да е жива и здрава още сто години!) и ми е доста по-спокойно (не знам тя обаче колко дълго ще ни трае). Мъжът ми почина преди 3 месеца, всичко чака мен, това е. Като се налага, търся помощ, не ме е срам грам."

И в рими:

"Диво препускане е моят живот,
приличащ на смешен анектод !
Сутрин детето дивее, а косата ми скоростно сивее, сивее...
Трудно се обличаме, многократно се събличаме...
Как един ден не пожела мирно да застане и от спокойствието на баща си, поне мъничко да прихване ....
Щом в офиса стъпя - усещам наслада...
В главата ми в мигом нахлува приятна прохлада...
Но всичко приключва след час, може би - два, защото душата и сърцето започват да мислят за моята дъщеря :).
Но такава е майчината съдба на работещата жена :) !"

А когато мине този период, колкото и да е дълъг той, се случва нещо ей такова, което ни показва, че всичко си заслужава:

Автор: Мелани Бишъп

Да се грижа за майка, която страда от деменция, беше много трудно. Иска ми се да можех да го направя отново.

Когато изгониха майка ми от дома в Северна Каролина, защото изисква прекалено много грижи, съпругът ми, Тед, и аз се съгласихме да я вземем да живее близо до нас в Прескот, Аризона.

Тя имаше деменция и беше прекарала няколко години по домове - първо близо до брат ми в Остин, Тексас, а после близо до двете ми сестри в Ашвил, Северна Каролина. Сега беше наш ред. Майка ми не харесваше нито един от домовете, но най-малко харесваше този. Понякога си мисля, че не харесваше и мен.

Едно от малкото неща, които харесваше в Прескот обаче, беше, че отново се среща със старата си кола - Хонда Акорд от 1992г, която ми беше продала преди години, малко след като баща ми почина.

Хондата ѝ напомняше за живота преди деменцията в Остин, където беше църквата ѝ, където имаше приятели. В Прескот я нямаше църквата, нямаше ги приятелите, а единствените ѝ излизания бяха, когато я изведа на фризьор или по задачи. Беше най-щастлива, когато седяхме в Хондата, и се гордееше, че колата някога е била нейна, спомен от някогашната ѝ независимост.

Заради деменцията излизанията ни следваха определена рутина. Винаги викаше “Ау”, докато й помагах да влезе в колата. Сядаше с крака навън и после полека се обръщаше напред, точно колкото да ги вкара и двата в колата. Молеше ме за помощ с колана, а докато ѝ помагах, ми казваше: “Бъди внимателна! Не толкова грубо!”

Когато вече беше наместена, някой от персонала на дома ми подаваше напитката ѝ, марка "Бууст", а аз я подавах на нея. Тя махаше капака, но не и фолиото отдолу и ми я връщаше обратно. Без значение дали отивахме на фризьор или на среща с психиатъра й, "Бууст" винаги я правеше щастлива.

Този ден се бяхме запътили към единствения мол в Прескот. През последните няколко месеца бяхме ходили там, за да ѝ купим тенис обувки, бельо, нощница, както и рокля - все от магазин "Дилардс". Този път обаче пожела да остане в колата.

“Сигурна ли си?”, я попитах. “Ти харесваш "Дилардс".

Беше сигурна. Доверяваше ми се да намеря тоалетното мляко на "Клиник", от което имаше нужда, и без нея.

Отворих прозорците и ѝ казах, че ще бъда бърза.

Не ми харесваше, че я оставям сама в колата, знаейки, че може да забрави къде съм отишла и защо е там без мен, но беше толкова по-лесно да отида сама. Нямаше нужда да вадя патерицата от багажника. Нямаше нужда да ѝ помагам да слезе от колата. Нямаше нужда да търси слънчевите си очила. Нямаше нужда да я чакам, докато ходи бавно зад мен. Без нея, аз тичах.

Константин и Елена

Когато се върнах няколко минути по-късно, бях облекчена да я видя на пасажерското място, точно където я бях оставила. Беше наведена напред и ровеше в жабката.

“Хей,” казах аз.

“Много беше бърза,” каза тя.

Дадох ѝ тоалетното мляко, но тя продължаваше да е съсредоточена върху съдържанието на жабката.

“Има ли нещо интересно там?”, попитах я.

Показа ми какво има в скута си: тирбушон, малка отвертка и комплект за първа помощ. “Обикновено държах кеш тук,” каза ми тя.

Помнех. Минаваше през банката, а след това слагаше плика с пари в жабката. Харесваше й да крие кеш на различни места, за всеки случай. Често забравяше, че го е направила и теглеше още. В апартамента й в Остин бях намерила много пликове с банкноти по 20 долара в различни чанти в гардероба  ѝ, както и в чекмеджето за зеленчуци в хладилника.

Тя извади синята чантичка, в която държах застраховката и регистрацията на колата. “Това е полезно”, каза.

Съгласих се.

В денят, в който Хондата окончателно спря без предупреждение, докато шофирах на около миля от дома си, майка ми беше мъртва от три години и половина. Знам това, защото погледнах календара. Емоционално имах чувството, че са минали само няколко месеца. Заради връзката на майка ми с колата си помислих: “Наистина ли? Сега и колата?” Приех го лично, сякаш изведнъж ме беше сполетял лош късмет.

Предположих, че е маслото, което бях забравила да проверя. Като цяло не се грижех добре за колата, но я обичах. Беше принадлежала само на двама човека: на майка ми и на мен. Копие от написаното на ръка споразумение, което съдържаше информация за ежемесечните плащания, които бяха правила, седеше в жабката, в синята чантичка.

“Изплатено”, пишеше на него вече повече от десетилетие, но исках да го запазя. Времето й в Прескот беше толкова по-кратко, отколкото си мислехме, че ще бъде. Беше осигурена финансово да остане в дома още 12 години. След като се премести до нас, тя живя само 11 месеца.

Първо се обадих на пътна помощ, а след това на Тед, който дойде и ми донесе яке, защото със скриването на слънцето ставаше студено. Пътна помощ вдигна колата и я закара до Кент, механикът ни.

Оказа се агренажният ремък, който се е развалил в движение. Кент много нежно ми каза “Няма смисъл да инвестирате толкова много пари, за да оправите толкова стара кола”. Даде ни номера на човек, който може би щеше да ни даде $400, за да я ползва за части.

Попитах дали може да я задържи за две седмици при него, защото щях да пътувам до Калифорния, за да видя племенницата си. Каза ми, че няма проблем; само ще я премести на улицата засега.

Майка ми също почина в движение, без предупреждение. Вървеше от масата към тоалетната, когато падна на земята.

След като се върнах от Калифорния, не исках да се занимавам с колата. Гаражът на механика ни е по пътя, по който минавам всеки ден, но нямах сили да я видя как просто седи на пътя, изоставена, затова всеки път се взирах напред, когато минавах оттам.

Най-накрая Тед ме убеди да я докараме вкъщи. Брилянтно. Как не се бях сетила за това сама? Когато вече беше тук и я виждах всеки ден, когато излизах и когато се прибирах, усещах, че се е върнала в семейството, като някаква част от майка ми.

Тед си търсеше работа тази зима и го бяха поканили на няколко скайп интервюта. Къщата ни не е голяма, затова когато един ден му трябваше малко тишина за няколко часа, реших да отида на паркинга, да седна в старата Хонда и да попиша.

Стани приятел на човек с деменция

Облякох се, сложих си дебело яке, шапка, ръкавици и ботуши. Седнах на пасажерското място, където седеше майка ми. Избутах седалката възможно най-назад и покрих скута си с одеало.

Вътре времето беше замръзнало в деня, в който се развали агренажният ремък. Имаше касова бележка от ветеринаря, бележка с указания как да стигна до новия дом на приятели, сдъвкана дъвка в хартийка.

Освободих ръчната спирачка и колата въздъхна. Вече нямаше нужда от това напрежение.

Когато протегнах ръка, за да наклоня седалката назад, пръстите ми напипаха кръгла пластмаса. Беше червената капачка на напитка "Бууст".

Смешно е как нещо такова може да ти навее спомени.

Какво ли не бих дала в този момент, за да мога да чакам, докато майка ми върви дългия си, бавен път към колата. Да я чуя как казва “Ау, внимавай.” Да закопчея колана ѝ, да отворя напитката ѝ, да я видя как доволно отпива. Бих я закарала навсякъде.

Отворих жабката и прегледах съдържанието ѝ: синята чантичка, отвертката, тирбушона, пластмасови вилица и нож. Седях на седалката, сякаш беше скутът на майка ми, погледнах вчерашния сняг и затворих очи.

Не знам колко време съм останала така. Час? Повече? Беше като утроба, като пашкул.

В един момент Тед почука на стъклото, усмихнат, и ми каза: “Влизай вътре. Сигурно замръзваш.”

Не успях да се разделя с Хондата до следващия месец, когато се приготвяхме да се преместим в Калифорния за новата работа на Тед и махането на колата стана просто част от огромния ни списък с неща за правене.

Човекът, който я купи за части, я закачи и я вдигна. Извърнах поглед, за да не гледам.

Препоръчваме ви още:

Всичко, което ни свързва

 Сънувах мама

Ние бяхме и вече не сме

Докато пътувам с автобус...

Автор: Мария Пеева

Наскоро една съвсем млада и много притеснена майка сподели с мен, че най-голямата й тревога е дали ще успее да възпита правилно детето си. “Постоянно мисля за това”, ми каза тя, докато подрусваше лекичко нищо неподозиращия пухкав, синеок и неприлично сладък "извор на безпокойство" в слинга му. “Изчела съм десетки книги по темата. Дори за боледуването не се притеснявам толкова, знам, че всички деца минават през периода с вируси и инфекции. Но пустото му възпитание… Толкова си противоречат всички теории, че вече не знам коя е най-добрата. Моля те, кажи ми според теб кое е най-важното, което трябва да направим за възпитанието на детето?”

- О, веднага ще ти кажа. - й отговорих без грам колебание. - Според мен най-важното във възпитанието на децата е да ги научим да държат правилно ножа и вилицата. 

Този отговор толкова я изуми, че чак спря да подскача, при което младежът гръмко изпищя, недоволен, че вече не го подрусват. Майката заподскача отново, детето млъкна, а тя ме попита:

- Майтапиш се с мен, нали? Не може това да е най-важното. Със сигурност има куп други умения и качества, които трябва да възпитаме у детето. Например… умението да оцелява. Децата са толкова безпомощни. Непременно трябва да ги научим да оцеляват.

- Наистина ли мислиш, че са безпомощни? Ето, виж например твоето малко момченце. Още няма и годинка, не може да ходи, не може да се храни само, да се хигиенизира. Но е толкова безумно сладко, така ти е грабнало сърцето, не само твоето, но и на баща си, и на цялото ви семейство, че вие сте готови на всичко, за да се грижите за него по най-добрия възможен начин. Детето си е дошло на този свят с пълен пакет за оцеляване и в момента използва само малка част от него - умението да бъде мил, сладък и беззащитен. Дори непознатата жена в парка протяга ръце да му помогне, за да не падне, когато прохожда. Това е много полезно умение, не мислиш ли?

Майката се засмя и продължи да си мисли, че се шегувам с нея, а малкият заспа и ние млъкнахме, за да не нарушим спокойствието му. Но тъй като темата продължи да ме човърка, седнах и направих списък на всички качества и умения на малкото дете, които винаги са ме изпълвали с възхищение.

Детето е любознателно.

То чупи играчките си и бърка в контактите, и “чете” книжките, и тича из парка, и ровичка в мравуняци, и гони пеперуди, защото иска да знае всичко и да опознава света. То гори от желание да учи. Единственото, което се иска от нас, е вместо да убием този копнеж към знания и умения, да го стимулираме. Но дори и с това често не се справяме.

Детето е прощаващо.

Един ден най-добрият му приятел ще го удари, а то ще дойде да плаче горко на рамото ви. Душата ви ще се къса за него и направо ще намразите чуждото дете, задето му е причинило толкова болка. А на следващия ден вашето хлапе ще го доведе у дома и ще очаква да го посрещнете и да му приготвите какао и курабийки, защото то вече му е простило и никак не може да разбере защо вие все още помните вчерашната история. Много просто - защото някъде по пътя вие сте изгубили умението да прощавате. А то го владее до съвършенство.

Детето е безкористно.

То спасява животинки от улицата, дава си последната паричка на просяка и купува кифла на дете от другия клас, което си е изгубило парите, без да очаква нищо в замяна. Колко от нас могат да се похвалят с безкористна доброта? За съжаление и това е от уменията, които обикновено губим и се налага съвсем осъзнато да ги възпитаваме отново в себе си. Най-малкото, за да се чувстваме добре със собствената си съвест.

Детето знае какво иска.

То умее да казва “не” и “да”, като се съобразява със своите потребности, а не с чуждите очаквания към него. Опитайте се да накарате едно дете да яде, когато не е гладно; да спи, когато му се играе; да се навлече, когато не му е студено. То ще ви каже, че не иска и ще се съпротивлява. А ние ще го накараме насила и най-вероятно ще направим първата стъпка към “пречупването му”, заради което някой ден, също като нас, ще му се наложи да посещава психолози, за да разбере какво всъщност иска.

Детето вярва в себе си.

То не се притеснява да опитва нови неща. Когато не му се получат, опитва отново и отново, защото иска да се научи. Намира собствените си граници и точния момент за всичко. В него няма неувереност, то не се плаши от мнението на околните и не се съобразява с него. Само вижте как едно дете прохожда. Ако падне и се удари лошо, то ще изчака известно време, докато почувства, че е достатъчно силно и ще опита отново. Как ми се иска да имах детската увереност, че мога всичко и детската сила да следвам мечтите си. Хората, които са съхранили детската вяра в себе си, са тези, за чиито постижения четем и им се възхищаваме. А някога ние също сме я притежавали.

Детето приема хората каквито са.

В каквато и среда да попадне едно тригодишно дете, то няма да има никакъв проблем да се заиграе с децата около себе си - независимо, че може да са различни от него по всякакви начини. За детето няма никакво значение дали приятелчетата му на детската площадка са слаби или дебели, дали са с неговия цвят на кожата, дали имат очила или говорят правилно, дали изобщо могат да ходят или говорят. За него ще има значение само едно - дали се чувства добре с тях. То ще ги съди според делата им, единственият правилен начин да си създаваме преценка за хората. Още едно умение, което много от нас бързо изгубват. Светът щеше да е далеч по-приятно място за живеене, ако го бяхме запазили.

Детето умее да обича безусловно.

То не се опитва да променя хората, които обича, не му е нужно да ги прави по-съвършени отколкото са, няма претенции към тях. За него те вече са идеални. Сигурно е прекрасно да живееш с човек, който не се опитва да те променя и просто те обожава какъвто си. Всъщност ние всички живеем с такива хора - това са собствените ни деца. Разбира се, ние също ги обожаваме, но това не ни спира постоянно да се опитваме да ги променяме и да ги правим още по-добри. Все едно вече не са толкова прекрасни.

Детето умее да се чувства щастливо.

Всяко малко нещо може да го изпълни с безмерна радост. Един балон, едно камъче, един час в парка, целувката на мама. Светът на детето е щастлив. Не защото не му се случват тъжни неща, а защото детската психика има ресурсите да ги приеме, обработи и сложи на правилните им места. Няма по-мъдри философи от децата. Бащата на познато момченце почина след тежко боледуване. Когато синът ми го доведе вкъщи скоро след тази ужасна загуба, за миг се почудих какво да му кажа, как да изразя съболезнованията си към толкова малко човече.

- Много съжалявам за татко ти. - казах в крайна сметка. Не успях да измисля нищо по-подходящо за дете. Какво ли можех да кажа всъщност, което да помогне в такъв случай.

- О, да, той почина. - каза момченцето. - Повече няма да можем да си играем заедно.

- Сигурно ти е много тъжно. - отговорих. Струваше ми се недостатъчно само да кимна.

- Да, тъжно ми е. Но поне доста си поиграхме преди да се разболее. Научи ме да ловя риба и да си пиша името. Освен това накрая беше много болен и даже малко му се сърдех, че вече не иска да си играе с мен. По-добре да си почива, отколкото да е толкова болен.

Това малко хлапенце беше приело съдбата по единствения възможен начин, който да съхрани психиката му. И най-вероятно дори е помогнало на майка си повече от всичките й приятели, които (като мен) се чудят какво да й кажат, за да я утешат.

И колкото повече си мисля, май наистина остават само ножа и вилицата. А ако ще възпитаваме някого, по-добре да започнем от себе си. Защото ние, възрастните, сме поизгубили всички тези прекрасни умения по пътя. Може би ако успеем да си ги върнем, личният ни пример няма да ги заличи и в нашите деца. Те ще продължат да слушат вътрешния си глас, а ако понякога чуват и нашия, той ще им казва само две думи, най-важните.

Обичам те.

Прочетохте ли: 

7 въпроса, които децата мразят

Да се научим да ги слушаме

Яна: От първия момент, в който разбрах, че съм бременна, тайничко (или не съвсем) се надявах бебето да е момиче. Не защото исках да връзвам опашки, да купувам рокли или да излизам по женски. Не, изпитвах истински ужас от мисълта, че може да ми се наложи да отгледам момче, защото нямах ни най-малка представа как се прави това. Когато се оказа, че действително чакаме един малък Борис, спрях да мога да спя. По цяла нощ будувах и се чудех как ще успеем да отгледаме добър човек. Сега всичко това ми се струва безумно. С интерес прочетох тази статия в The Times и кимах в съгласие през по-голямата част от времето. Истината е, че смятам, че тези съвети важат не само за момчетата. 

Как да отглеждаме момчетата, така че да отраснат здрави и щастливи мъже? Може и да сме по-сензитивни към емоционалните им нужди, отколкото преди 20 години, но те все още страдат. Мъжете имат проблеми с психическото здраве: самоубийството е най-честата причина за смърт при мъжете на възраст 20-49 години. През 2017 от 5821 самоубийства, 75% са на мъже.

Последните данни на NHS (National health service) показва ръст на емоционалните проблеми при момчетата. Това включва тревожни разстройства (anxiety disorders), характеризирани със страх и безпокойство; депресивни разстройства (depressive disorders), характеризирани с тъга; загуба на интерес; и мания и биполярно разстройство.

В Щатите това също е голям проблем. Наскоро Американската психологическа асоциация публикува първите си насоки за терапевти, работещи с мъже и момчета. Едно от заключенията на организацията, след 13 години наблюдения, е че мъжете е много по-малко вероятно да потърсят помощ за проблемите си, отколкото жените, както и че момчетата са отглеждани много по-строго от момичетата. За тази разлика допринасят различните очаквания от двата пола, казват те. Мъжете, които се чувстват по-малко мъжествени, защото не отговарят на представата за това как трябва да се държат, е най-вероятно да страдат.

Не е изненада, че много родители може да се чувстват сякаш няма да се справят достатъчно добре в това да отгледат добре приспособен и уверен млад мъж. Добрата новина е, че родителите могат да направят много. Ето какво:

Оставете момчетата да плачат, без значение на колко години са

Когато синовете ни заплачат, често трябва да се преборим със собствените си предразсъдъци. Може да ни се иска да им кажем да спрат - тогава няма да ни се налага да се справяме със собствените си напиращи емоции. Моят съвет е, когато синът ви плаче, без значение на колко години е, просто да го прегърнете. Разберете какво се опитва да ви каже, но не може. Ако се чувства зле от това, че плаче, му кажете: “Не се притеснявай, смелите мъже плачат.” Да го обезкуражавате от това да изразява емоциите си е равносилно на да му показвате, че за вас емоциите му са маловажни. В такъв случай той ще ги потиска и ще се превърне в един нещастен човек, който не може да се справя нито със собствените си чувства, нито с тези на околните.

Лошотията може да е знак за тревожност

Често лошото поведение на момчетата е всъщност зов за внимание, който не знаят как да изразят по друг начин. Едно осемгодишно момче, на което помагах, постоянно хвърляше сандвича си за обяд на пода в училище, което го вкарваше в беля. Оказа се, че учителят му го е тормозил, а той не е знаел как да го каже с думи.

Вместо да го поучавате, засрамвате или да вярвате на другите, попитайте го какво не е наред. Ако се съмнявате, недейте да вярвате на първия му отговор и попитайте отново. Проклетията е начин, по който се изразява някаква липса - била тя на внимание, на любов или на емоционална подкрепа.

Как да възпитаваме правилно родителите - ръководство за деца

Училището може да е много стресиращо за момчетата

Хормоните им бушуват, сблъскват се със социалното и академично натоварване, с нуждата да бъдат одобрени от връстниците си. Родителите вече не са центъра на вселената им- но продължаваме да бъдем тяхната опора. Бъдете ангажирани постоянно. Ако ви се струват прекалено заети, не се опитвайте да им казвате как да се чувстват или какво да правят, но им обяснете, че е нормално да са напрегнати. Ако си признаят, че наистина са и ви споделят защо, изслушайте ги. Давайте им съвети само когато ги поискат.

Същото се отнася и за по-големите тийнейджъри. Трябва да знаят, че ви пука за тях и че искате най-доброто. Ако нямат достатъчно емоциална подкрепа, може да насочат притеснението си навътре - тогава се появяват зависимостите, като например прекаленото играене на игри. Ако усещате, че нещо не е наред и говоренето вече не помога, че вие като родители сте безсилни, не се колебайте да се обърнете към специалист - семееен терапевт.

Родителите трябва да позволят на момчетата да изразяват гнева си

Това не значи да преминават границите. Чупенето на неща не е окей. Тръшкането, когато са на 5 години, обаче е, както и псуването, тръшкането на врати и гневното излизане от вкъщи, когато са на 15г. (Напишете му смс: “Каквото и да се случва, те обичаме, тук сме и сме готови да говорим, когато и ти си.” Естествено, ако по-малко момче го направи, тръгнете след него.) Идеята е да разберете защо синът ви е гневен, вместо да му обяснявате да не бъде.

В зависимост от това колко точно е раздразнен, ядосан или наранен, един 15-годишен тийнейджър може дори да се опита да се нахвърли на баща си. Обикновено в тази ситуация момчето казва: “Искам да ме видиш като мъж, като равен на теб.” От опита си смея да твърдя, че при момчетата гневът обикновено се надига от това, че се чувстват игнорирани от родителите си.

Най-честото оплакване, което чувам от млади мъже, е: “Родителите ми не се интересуват от мен, искат само да ми казват какво да правя. Искат да бъда тяхно точно копие.” Нито един тийнейджър не би искал да бъде точно копие на родителите си.

Да бъдеш добра майка не значи да бъдеш прислужница на сина си

Може и да е малкият ви принц, но трябва да го научите да бъде самостоятелен: винаги бъдете добра с него, но никога не му бъдете сервитьорка. Уверете се, че изпълнява своята част от задълженията вкъщи - храни котката, слага дрехите си за пране, понякога ви намазва препечената филийка. Нашата роля е да отгледаме балансирани, автономни мъже, които знаят разликата между правилно и грешно, между да и не. Научете го да допринася към обществото, вместо единствено да взима наготово. Без значение дали вие ходите на работи, а мъжът ви си стои вкъщи, или обратното, научете го да уважава всяка роля в семейството и домакинството поравно.

Най-важното нещо, на което майките могат да научат синовете си, е, че грижовността не е ексклузивно женска черта.

Синът на моя син

Бащи: прегръщайте го, без значение на колко години е

Говорете със синовете си сякаш са най-необикновените и фантастични хора на света. Децата имат крехко его. Няма как да им помогнете да повярват в себе си, ако винаги им говорите отвисоко. Можете да го направите обаче като подхранвате емоциите им. Казвайте им редовно “Винаги съм те обичал, обичам те сега и ще те обичам завинаги.” Най-важното нещо за едно дете е да чувства и да чува, особено синовете от бащите им, че е обичано безусловно. Големите, едри тийнджъри също имат нужда от прегръдки. Понякога особено те!

От 12, 13, 14 годишна възраст момчетата изпитват границите. Не приемайте всеки бунт лично, но имайте предвид, че може би се опитва да предизвика реакция. Във всички отношения има търкания понакога и родителите трябва да признаят, че те също се случва да сгрешат.

Позволете му да играе с Nerf пистолета си вкъщи

Децата имат нужда да тичат, да карат колело, да се цапат, да се изморяват. В последно време още като станат на 5 години започват да бъдат водени от един урок на друг, програмата им е постоянно запълнена - което ги изморява психически. Наше задължение е да позволим понякога да им е скучно, да бъдат себе си, а не постоянно да ги записваме на различни неща или да ги укротяваме с екрана на телефона. Малките момчета, ако искат, трябва да могат да лудуват с Нърфовете вкъщи. Родителите не трябва да се притесняват прекалено много за къщата. Родителите трябва да се присъединят!

Когато момчетата са шумни или весели, или груби на публични места, не се притеснявайте толкова какво може да си помислят другите хора. Дори най-сладките, мили и добри момчета понякога се държат по най-ужасния начин и казват най-гадните неща. Учете ги на маниери, да, но не приемайте всичко толкова сериозно.

Научете го на разликата между агресивен и отстояващ себе си

Да отстояваш себе си значи да показваш, че не позволяваш някой да се възползва от теб. Агресията, от друга страна, е да тормозиш другите, компенсирайки за емоциална и интелектуална слабост, и страх. Отстояването е естествено следствие на това да бъдеш обичан безусловно, да знаеш, че си достатъчно добър. Това е вярата в правото ни да бъдем чути, да говорим и да слушаме.

Ако искате да отстоява себе си, комуникирайте ясно с него - не го манипулирайте. Ако родителите не комуникират ясно, синовете им също няма да го правят.

Ако ви пука единствено за победата, синът ви никога няма да се чувства достатъчно добър

Най-голямата опасност е да накараме синовете си да се чувстват непълноценни. Това може да доведе до проблеми с психическото здраве, ниско самочувствие, депресия. Ако родителите ценят единствено победите, синовете им ще се срамуват, когато не се справят, когато се затрудняват, когато не успяват. Въпроси като: “Защо направи това? Защо не се справи по-добре?” показват, че той не отговаря на очакванията ви, че не печели одобрението ви. В работата си постоянно срещам възрастни, които така и не успяват да се почувстват достатъчно добри.

Бащите особено трябва да прекарват време със синовете си - вие сте моделът им на подражание, те ще се научат, бидейки близо до вас, а не наблюдавайки ви отдалече. Дори когато не можете да сте заедно физически, си пишете и говорете по телефона - покажете на сина си, че сте до него наистина.

Няма да навреди да им кажете и: “Искам да бъдеш, какъвто ти искаш да бъдеш. За мен важното е да си щастлив.”

Пубертетът не е битка на живот и смърт

Какво да правим когато момчетата са прекалено тихи или пък просто мучат

Има един момент, обикновено в пубертета, когато момчетата започват да мучат, или пък да мълчат. Понякога те се борят с емоциите си, с хормоните, със себе си. Може би обектът на чувствата им не им е отвърнал, и това ги тормози. Няма нужда винаги да ви споделят всичко, нито пък постоянно да получават непотърсени съвети. Попитайте ги, ако има някакъв проблем, който има нужда от решение, но ако не искат да говорят, им дайте пространство.

Понякога дори те не знаят за какво е цялото мучене - просто опит за привличане на внимание. Занесете му чаша чай, за да му покажете, че мислите за него, но не го тормозете. Ако сте го научили как да комуникира, няма за какво да се паникьосвате. Има неща, с които трябва да се справят сами. Оставете ги, все пак порастват.

Часове наред играене на видео игри не е ОК

Това обикновено не се случва изведнъж, а когато вкъщи няма достатъчно интерес, връзка или комуникация. Ако момчетата нямат безусловната обич на родителите си или пък достатъчно контакти с модел на подражание, те започват да търсят тази комуникация на друго място.

Не се лъжете, че момчетата на 14 или 15 години нямат нужда да бъдат около вас. Уважавайте личното им пространство, но очаквайте от тях да бъдат функционална част от семейството. Включвайте ги. Трудно е, защото те търсят емоционална връзка с връстниците си - тази връзка стимулира произвеждането на хормона допамин, който ни кара да се чувстваме добре. Играенето на игри също стимулира синтезирането на допамин. Опасността се крие в това, че спират физическите контакти с други хора. Бъдете там за тях. Не ги оставяйте да правят, каквото си искат, защото сте заети, а после да им се карате, че прекарват прекалено много време пред екрана. Защо не опитате да държите конзолите в зона на дома, която се ползва от цялото семейство?

Нелюбов

За тялото

Загрижеността за тялото може да се изостри в училище, особено сега, когато всички са в Инстаграм. Ако подрастващият ви син е по-пухкав, не го критикувайте, защото ще го съсипете. Той така или иначе ще го разбере, ако му се подиграват. Това, което можете да направите, е да му помогнете да води по-здравословен начин на живот.

Няма проблем да кажете “Мисля, че трябва да ядем по-малко боклуци” и да зареждате хладилника, така че да ядете здравословно. Но “Още си гладен? Леле!” или да му сложите прякор “Пухчо” е надсмиване и е недопустимо. Не се занимавайте постоянно с храненето му, не се заяждайте с него. И правете положителни коментари за външния му вид. Не пропускайте да му кажете: “Това много ти отива, чаровник такъв!”

Да, може да ви е неудобно, но говорете с него за порно и мастурбиране

Ако искате синът ви да е добре приспособен, не можете да си позволите да сте превзети, когато става въпрос за секс. Когато кажа на бащите, че трябва да обяснят на синовете си, че мастурбацията е нещо нормално и приятно, че често се засрамват и протестират: “Ще го открие и сам.” Но тези разговори също имат за цел да създадат самочувствие и самостоятелност у сина ви. Не казвам да държите речи, а просто да му кажете: “Нормално е, няма от какво да те е срам.” Ако смятате, че това ще го накара да се почувства неудобно, подхрърлете го като коментар, а не му го казвайте директно. В същото време това не е разговор, който майките трябва да водят - синовете ви не искат да мислят за вас и мастурбация по едно и също време!

Сексът и връзките трябва да могат да бъдат обсъждани свободно, а родителите трябва да въведат порното в разговорите към 11-годишна възраст. Научете ги, че не е истинско, че истинският секс не изглежда винаги така. Идеята е да разберат, че сексът не е самозадоволяване, а комуникация, връзка, грижа и удоволствие за партньора. Поговорете и за съгласието. Отношението що се отнася до сексуалния живот на сина ви не се различава от отношението в другите аспекти на живота му. Изисква се уважение и съобразителност - качества, който се опитваме да развием в децата си от най-ранна възраст.

Наркотици: дайте му причини да не пуши трева

Около 15г. се появяват изкушенията. Това е бурна възраст и той ще търси неща, които да му помогнат да мине през нея, особено ако му липсва емоционална подкрепа от семейството. Момчетата са по-малко склонни да обсъждат чувствата си и може да търсят лесни начини да се почувстват по-добре - канабисът вдига нивото на допамина. За някои момчета това ще е просто фаза. Други се пристрастяват.

Как можете да предотвратите пристрастяването? Няма гаранция. Само ще ви кажа, че обикновено когато тийнейджърите спрат да комуникират, това е защото не получават достатъчно внимание от родителите си. Важно е да говорите за одобрението на връстниците им. Един от клиентите ми се притесняваше, че 14-годишния му син му ще започне да пуши трева, защото излиза с “напушеняци”. Клиентът ми директно предупреди сина си, че марихуаната действа неблагоприятно на паметта и мотивацията. В този случай това проработи, защото връзката между двамата беше силна и имаше доверие, изградено преди това.

Несъмнено синът все пак е опитал, но също така е запомнил какво е казал баща му. Това са важните битки - когато синът ти е изгубен, държи се неразумно и минава през труден период, трябва да го подкрепите. Но ако виждате, че тревата се превръща в начина му да се справя със ситуацията, може би трябва да поговорите със специалист.

Междувременно родителите могат да помогнат на тийнейджърите си като им дадат възможност да спортуват, което спомагат за вдигането ендрофините, също както и смехът и времето, прекарани със семейство и приятели. Колкото по-приятна е тяхната реалност, толкова по-малка нужда биха имали от външни стимули. Но не бъдете наивни. Има голяма вероятност той да иска да експериментира, да опитва нови неща, да опознава света. Предупреждавайте го.

Просто да забраните нещо не работи, а просто го прави по-желано. Кажете: “Наистина предпочитам да не го правиш. Има рискове. Но не мога да те следя 24/7.” Бъдете честни и откровени. И знайте, че въпреки естественото им желание да поемат рискове, повечето момчета наистина искат да бъдат успешни.

Автор: Жан-Клод Шалме

Препоръчваме ви още:

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат

Не искам да бъда мъжка майка

Автор: Яна Пеева

Вчера бе поставено началото на една много хубава и нужна кампания, инициирана от Мрежа за съвременна родилна грижа - Да превърнем раждането в позитивно преживяване!

Моето беше точно такова и помня с хубаво всеки един момент от него, като удобно не мога да си спомня единствено болката от контракциите. Помня, че се чувствах сигурна, чувствах се в безопасност, чувствах се сякаш за мен ще бъдат положени най-добрите възможни грижи, каквото и да стане. Помня, че търсех Теодор с очи всеки път, когато за кратко се отдалечеше от мен и не висях на врата му. Помня как ме успокояваше Илона, как стисках ръката й, как ме окуражаваше да викам, колкото си искам, как внимателно обясняваше и на мен, и на Теди всяко нещо. Знаехме много добре какво ще се случи, как протича едно неусложнено раждане, бяхме насърчени да си изготвим план за раждане, да сме наясно какво искаме и какво не искаме. Да зададем всички въпроси, които ни тормозят, да преговорим всички неща, които са ни неясни. Да се чувстваме сигурни в това, което ще последва. Бях спокойна, защото знаех, че към мен ще се отнесат с уважение и грижа, че ще имам нужната подкрепа.

Много жени нямат този късмет. Хората като цяло смятат, че това е късмет. А то всъщност е просто едно раждане, по време на което бяха уважени препоръките на СЗО. Раждане, каквото би следвало да преживее всяка жена. За съжаление обаче в България нещата не стоят точно така. Ужасяващите истории, разказани от раждали жени, изстрадали кошмарни преживявания, са хиляди. А масовото разбиране е, че раждания, подобни на моето, са глезотия. Кампанията на Съвременна мрежа за родилна грижа цели да промени точно това - закостенелите, архаични разбирания и методи, за да може всяка жена, без значение от финансови възможности, образование, история и т.н да може да роди, обградена от грижи и уважение, да има положително преживяване без значение дали раждането й е естествено или секцио. Да не тръгва със страх към болницата, а с нетърпение. И понеже мен ме бива да говоря за емоционалните неща, но с фактите не съм никак добра, следва и официална информация от сайта на организацията:

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

В продължение на два месеца на фейсбук страницата на организацията   ще бъдат публикувани визуални материали и текстове за популяризиране на препоръки на СЗО, които доказано подобряват както клиничния, така и емоционалния резултат от раждането. На страницата на Мрежа за съвременна родилна грижа в интернет пък ще бъдат публикувани пълните 56 препоръки на български език, както и връзка към аналитичния доклад на СЗО на английски език. 

9-те препоръки, които са основен фокус на кампанията, акцентират върху физическите нужди на жената и начините, по които медицинските екипи биха могли да направят така, че раждането да бъде по-щастливо и положително. 

- Уважение към раждащата жена

- Емоционална подкрепа от придружител

- Ефективна комуникация от страна на медицинския екип

- Различни методи за правяне с болката

- Редовно и прецизно следене на родилния процес и документиране на хода му 

- Приемане на подходяща храна и течности от жената по време на раждането

- Движение и възможност за избор на позицията по време на раждането

- Акушерски модел на грижа - преди, по време и след раждането

- Предварителен план и информация, ако изникнат усложнения

Пресконференцията за началото на кампанията можете да видите тук - в нея членове на Мрежа за съвременна родилна грижа дават повече информация както за препоръките, така и за самата кампания. Можете да чуете любимите ми акушерки Илона и Йоана, адвоката по мединско право Мария Шаркова, психолога Доротея Панова, както и Мирослава Филипова от Асоциация на българските дули.

За финал оставям любимата ми снимка от раждане. Аз самата нямах нито фотограф (нищо, че Ивето каза, че с кеф ще снима още едно раждане), нито дула (нищо, че Йоана и Илона няколко пъти ме окуражиха да помисля в тази посока), но с удоволстие и лека завист гледам всички снимки, които Мира публикува във фейсбук. Иска ми се всяка жена да може да има също толкова щастливи и умилителни спомени за деня, в който е родила дете си, дори и без снимки. Дори и не в частни болници. Дори и не с любимите ми акушерки. Просто всяка жена, във всяка болница, на всяко раждане. 

Препоръчваме ви още: 

Роди се човек - история в снимки

Моето раждане в България

Автор: Яна Пеева

В неделя с Теодор имахме годишнина. 6 години. 1/4 от живота ми съм прекарала с него. Луда работа направо. Не сме от най-романтичните хора и нямахме пълна програма с просълзяващи дейности, даже торта не му направих, защото още дояждахме последната. Признах му обаче, че го обичам повече от печени картофи, което си е голяма работа, защото аз много обичам печени картофи! Освен това се уговорихме с мама да дойде да погледа Борис, за да излезем ние като големи хора НА МОЛ! Не че не посещаваме редовно мола, все пак ни е кварталният магазин, но обикновено един брой син виси върху единия от нас, а и бързаме да се приберем, да не би кучетата да ни изядат апартамента и да продънят ушите на съседите. Та в неделя, малко преди обяд мама пое Борис (който започна да се прозява в секундата, в която я видя, не знам какви магии прави тази жена!!!), а ние се отдадохме на романтика - направихме си кратка разходка с колата до Панчарево, където почти станахме на ледени висулки, а после се върнахме обратно вкъщи, покрещяхме си малко на тема комунизъм, както и на тема “тази половин краставица мога ли да я хвърля, или ти ще я хвърлиш след 4 дни, като я видиш, забравена в хладилника?”. Идилия, романтика, рози и еднорози! 

В крайна сметка успяхме да си спомним, че на този същия ден, преди 6 години, сме си запалили пламъчета в сърцата, изхвърлихме краставицата на раздора, целунахме синковеца по челото и мърморещи си под нос се отправихме към мола, за да вечеряме и да  гледаме след това Аквамен. Някъде по средата на пицата си с кренвирш, Теодор с лека въздишка ме погледна и попита дали наистина толкова държа на Аквамен и дали случайно не искам да отидем вместо това на хоръра за хора, които биват убивани в ексейп руум. Много държах и въобще нямах никакво желание да гледам никакви хоръри, за никакви хора, които умират, докато решават пъзели, затворени в стая. И понеже нито единият от двама ни не искаше да отстъпи, единодушно взехме решението да решим спора с “Олимпиада по избиране на филми”. Това гениално творение на Теодориния мозък представлява следното: 1-ви рунд - камък-ножица-хартия във формат 3 от 5; 2-ри рунд - познай числото, четно или нечетно, с помощ от random number generator на телефона; 3-ти рунд (ако се наложи) - пържолки. Представете си ни, моля, нас двамата, що годе добре облечени, седим по средата на "Виктория", заливаме се от смях и играем на камък-ножица-хартия. Не си ни представяйте как играем на пържолки - до там не стигнахме, аз победих в първите два етапа на Олимпиадата. След известен брой измрънквания, изстенвания и проплаквания, Теди все пак се съгласи, че съм спечелила честно и почтено и се отправихме към киното. Той ужасен от идеята, че ще трябва да гледа Аквамен, аз - леко пияна от чашата бяло вино, която изпих. За моето огромно съжаление и правопропорционално удоволствие на Теди - билети нямаше. Поставени пред перспективата да се приберем два часа по-рано и да развалим кефа на мама, която си умира да гледа Борис, решихме да се жертваме и да се разходим из мола. Теодор, сякаш озарен от гениална идея, ме хвана за ръка и ме поведе напред, като на всеки мой въпрос къде отиваме, се подхилкваше дяволито и ускоряваше крачка. Накрая, 4 минути по-късно, спряхме пред магазин за бельо и той тържествено застана пред него, ухили се до уши и каза:

- Хайде да ти купим гащи!

Сега, не си мислете, че купуването на гащи в нашето семейство е някакво събитие, което изисква специален случай и изпиване на по чаша вино преди това. Просто от известно време мрънкам, че с подреждането на апартамента и поредното разчистване на дрехи, които не ме правят щастлива (защото, нали, Мари Кондо така каза!), са изчезнали всичките ми гащи. Неподозирайки какво ме очаква, доволна влязох в магазина и се отправих към бельото, което ме прави щастлива. През това време Теодор направи своя обиколка, огледа всички модели, попита консултантката дали случайно има и женски боксерки с морков отпред (да, има) и в крайна сметка стигна до мен. 

Преди да продължа, една бележка, която Теодор настоя да добавя. За хората, които не го познават и по някаква случайност не са виждали нито една негова снимка в сайта - понастоящем той прилича на доста добре охранен пастор - с дълга коса, дълга брада и пронизващ син поглед. Хубаво си го представете. 

Та, стоим си ние пред гащите - дантелени, сатенени, копринени, червени, тюркоазени, всякакви. Аз разглеждам и се чудя кои точно ще ме направят щастлива. Теодор ме поглежда с най-сериозния си поглед и казва на висок глас, така че да е сигурен, че и хората пред магазина ще го чуят:

- Тези гащи ИЗОБЩО не са библейски! Не смятам, че имат място в нашия правдив дом. 

Аз и консултантката се споглеждаме. Аз избухвам в смях и някак извинително вдигам рамене. Тя се чуди дали да се смее или да ме попита имам ли нужда от помощ. Теодор продължава да гледа осъдително миниатюрите парчета плат. 

- Искаш всички да горим в ада заради теб ли?

Червена като домат и почти неспособна да дишам от смях, го издърпах от магазина под потресения поглед на жената вътре. Същата сцена се повтори още два пъти в различни вариации. Нали не си мислите, че след първия път съм влязла доброволно в следващите магазини? Не! Бивах насилствено издърпвана за ръката вътре и стратегически поставяна пред възможно най-червените и дантелени гащи. 

В крайна сметка Теодор се смили над мен и в последния магазин, четвърти за този етаж (кой има нужда от толкова много магазини за бельо?!), ме остави да си избера порядъчни библейски гащи. Опита се все пак да направи още малко смях, но в секундата, в която посочи обекта на следващата си шега, жената го погледна с леденостуден поглед и изсъска: “О, тези са прекалено скъпи за вас!”, което го остави без думи почти до колата.

Както казах, никак не сме романтични. Но пък се смеем почти денонощно. 6 години смях, можете ли да си представите! Човек би си помислил, че ще имаме плочки на коремите, но уви - ядем прекалено много печени картофи. Ако имате някого до себе си, който успява да направи дори купуването на гащи незабравимо изживяване, не го пускайте. Знам, че звуча като клиширан лайфкоуч, но наистина - това са важните неща в живота. Да имаш кой да те накара да се смееш до сълзи. И да имаш с кого да си разделиш печените картофи.

Препоръчваме ви още: 

Ех, тези влъхви

Автор: Мария Пеева

Миналата пролет имах тежък период. Това е отделна история, в която не ми се иска да навлизам сега, свързано е с родителите ми. Може би ще събера сили да ви я разкажа друг път, но все още ми е болезнено. Споменавам я тук, защото съм убедена, че заради този стрес и притеснение започнах да качвам килограми. Не че и преди това не бях пухкава, както моите момчета мило ме определят. Но през март установих, че всяко качване на кантара показва все повече и повече килца. А най-неприятното беше, че диетата ми беше същата като преди - сутрин кафе и някой плод, обяд и вечеря домашно сготвена храна в нормални порции и филийка хляб, веднъж на ден нещо сладко или шоколад, вечер чаша вино или бира. Така се храня откакто се помня, а сега изведнъж започнах да качвам. С този темп само след година щях да съм поне десет килограма отгоре. Ужасих се и си записах час при ендокринолог.

Слава богу, изследванията не показаха нищо притеснително, но когато погледнах диагнозата, много ми докривя. Обезитет 1 степен. С други думи - затлъстяване. Докторът - симпатичен (и много строен) млад човек ме погледна и доста сериозно ми каза:

- Госпожо, вие сте съвсем здрава, но трябва да вземете мерки за килограмите си, защото след някоя година затлъстяването вероятно ще доведе до всякакви други проблеми, може да имате проблеми със ставите, със сърцето, диабет и май е по-добре да не продължавам…

Можете да си представите с каква физиономия се прибрах у дома. Обясних на мъжа ми, че е женен за официално затлъстяла жена и се наревах на приятелките. След като ми омръзна да се оплаквам, най-после успях да се взема в ръце, седнах и изчетох това-онова за диетите и си направих план.

Всичко, което следва, разказва само моя собствен опит и преживявания. Умолявам ви да не го приемате като съвет за отслабване, защото не съм нито диетолог, нито инструктор, нито психолог, нито лекар. Аз съм просто една жена на 45 години, която свали 15 килограма без прекомерни усилия. И не на последно място - не ги качи отново.

И така - ето каква диета в три етапа си съставих:

Две седмици - строга безвъглехидратна

Шест месеца - нисковъглехидратна

Доживот - с известни ограничения

Надолу ще ви разкажа по-подробно за всеки от трите етапа:

1. Първите две седмици изключих от менюто си абсолютно всичко въглехидратно - не само захар, но и ориз, картофи, плодове, дори бобови. Но да не си помислите, че съм гладувала. Всички диетолози пишат с огромни букви в книгите и сайтовете си, че за да отслабнеш, трябва да се храниш, иначе организмът задържа резерви и човек хем е дебел, хем е гладен. Тази перспектива никак не ми допадна, затова старателно си изготвих режим с пет хранения на ден. Всъщност дори започнах да ям повече отпреди. А може би не ви се вярва, но след първата седмица напълно изгубих желанието си да ям сладко, което направи по-нататъшния процес безкрайно по-лесен.

С какво се хранех тези първи и най-строги две седмици?

За закуска яйца и/или сирене и някакъв зеленчук - обикновено суров.

Към 11 часа и следобед - ядки.

Обяд и вечеря - огромна салата с маслини и зехтин и месо/риба.

В този период не консумирах никакъв алкохол. Кантарът изведнъж ме заобича и започна всеки ден да сваля килограм надолу. Осъзнавах обаче, че има голям риск бързо да ги върна, ако не съм много старателна и постоянна. Не съм усещала слабост или липса на енергия, дори напротив. Пиех много вода - поне 2,5 литра на ден. Пиех и доста кафе, но това е, защото го обичам. Добавки не съм взимала в никой период от диетата.

2. След първите две седмици започна вторият етап на диетата ми - 6-те нисковъглехидратни месеци. Мисля, че бих могла да издържа и повече, но бях решила да не подлагам организма на прекомерен стрес и след две напълно безвъглехидратни седмици върнах плодовете в диетата. Започнах всеки ден да ям по един плод - примерно една ябълка или купичка сезонни плодове. Стараех се да не ги смесвам като вид и да не са повече от 200 грама. Започнах да хапвам и бобови храни, но все още наблягах на месото и рибата. Картофи и ориз не съм яла изобщо в този период. Брашното и захарта също си останаха табу. От време на време, но не всяка вечер си позволявам чаша вино или една бира. Продължих да пия и много вода. Кантарът също продължи да върви надолу, не толкова интензивно и не равномерно, а сякаш на скокове. Нямам обяснение затова, но предполагам, че ако се заровя, ще намеря някъде.

3. До септември вече бях свалила 15 кг. Някъде през ноември приключих и с този етап и започнах да се храня така, както мисля да продължа и занапред. Не ям сладко - освен на рожден ден или на празник, но не повече от два пъти месечно. Веднъж седмично ям картофи, веднъж седмично ориз и веднъж седмично - бобови. През останалите четири дни съм на салати, месо и риба, млечни и яйца. Пия много, много вода - поне два литра на ден. Всеки ден ям някакви ядки и плодове. Пия чаша вино или бира не всеки ден. Пия и кафе, моята любима дрога. Добре че не ми пречи на диетата, иначе може би щях да се откажа от нея. Кантарът мърда леко нагоре и надолу в зависимост от часа на деня, но вече не свалям килограми. Не съм слаба и най-вероятно никога няма да бъда, но обезитетът отдавна е забравен. 

Относно спорта и движението. През пролетта и лятото беше лесно, защото правехме дълги разходки с кучетата, бебето, децата. През студения сезон не прекарвам много време навън, затова започнах да правя упражнения у дома - нищо сложно и натоварващо, но ми се отразява добре. Може би най-после ще тръгна и на някакъв организиран спорт, за което отдавна се каня.

За конкретни рецепти - в интернет и в социалните мрежи намерих купища интересни и вкусни рецепти. Когато човек готви за семейство, а не само за себе си, трябва да се съобразява и с техните предпочитания, което определено прави спазването на диетата малко по-трудно. Но не е невъзможно. Ето, справих се.

Признавам, че малко се гордея с това. :) 

Накрая ще си позволя един съвет - ако някога решите да правите диети, потърсете диетолог. Това е далеч по-лесен вариант. Аз не го направих, но през цялото време се консултирах с приятели лекари и с хора, които се занимават професионално със спорт. Техните съвети ми бяха безценни.

В крайна сметка благодарна съм, че минах през това преживяване. Научих се да се храня по-здравословно и да обръщам повече внимание на сигналите на тялото си. Освен това сега определено имам повече енергия отпреди. Не съм перфектна, нито слаба, но пък се чувствам добре.

Е, имаше и един страничен ефект - наложи се да си сменя гардероба. Но познайте дали се оплаквам от това. :)

Две статии, които са ми били полезни и които съм споделила в сайта: 

Кога и как да пиете вода 

14 трика как да спазваш диетата си

Автор: Яна Пеева

Не знам какви илюзии успявам да създам за себе си в онлайн пространството, но всъщност на живо съм едно доста често сърдито същество, което не обича кой знае колко да си говори с непознати хора и като цяло се държи като темерут. С годините (вече 24!) успях да си събера едно кръгче от приятели, които стоически ме понасят, обичат и ценят такава, каквато съм. Или поне успешно се абстрахират от неприятните ми особености. Има един ден в годината обаче, който изкарва наяве всичките ми ужасни страни - ставам изнервена, докачлива, мрънкам постоянно и за всичко, чисто и просто непоносима съм. Този ден, естествено, е рожденият ми ден. И понеже все пак не съм отвратителен човек, всяка година всячески избягвам контакт с любимите ми хора на точно този ден. Иначе казано - не го празнувам. Виждам се с мама, духвам свещичките върху тортата, която тя ми прави, прекарваме малко време заедно и това е. Тази година обаче бях решила да си подаря един специален ден. Секнах в зародиш всякакви нелепи идеи за празнични вечери и партита (за ужас на Теодор, който живее за празнични вечери, партита и подаръци) и си самоорганизирах тържествена програма. Първоначалната идея беше някак да подредя в този един ден всички онези неща, които Теодор не обича да прави и за които аз си умирам - разходка в ИКЕА, разходка в центъра, ядене на сладолед и разходка, спускане с шейни, бавно и мързеливо пиене на кафе, излежаване, готвене на вечеря заедно, миене на зъби ЗАЕДНО пред огледалото на забавен каданс, докато за фон звучи Your song на Елтън Джон. Схващате - гледала съм прекалено много романтични комедии в пубертета и най-накрая ми се е отворила възможност да ги преживея и аз. Да, ама не. Теди, понеже ми е умник, е цяла седмица по интервюта за работа, и с леко облекчение установи, че няма да може да участва в пълния набор активности, които ни бях замислила.

Вместо романтичния ни ден се получи друго, не по-малко хубаво. Мама дойде да гледа Борис, а аз отидох да си направя татуировка, докато Теди е на интервю. После отидох в любимата ми Цукерня Савенко, където Ани ме изненада с неочакван подарък - магнитче с нашата сватбена торта! След порядъчно количество капучино, макова торта с лимон (обещавам ви, това е най-вкусната, която можете да си купите) и четене на книга САМА, Теодор се появи и все пак получих бленуваната разходка в центъра - 600 метра до Скаптобара, където влязох с думите “Най-накрая имам рожден ден!” и получих безплатния бургер, за който мечтая от години! Освен това на Раковска ни спря една ужасно симпатична жена с думите “А! Вие сте синът на Мама Нинджа! А вие сте снаха й! И освен това имате рожден ден!”. Прекрасна жено, благодаря ви за милите думи и извинете, че не реагирахме по-адекватно! 

Вкъщи ни чакаше мама със закачени по лампите балони, “сандвичи за рожден ден” (с изрязани във формата на сърчица саламчета и кашкавалчета) и най-вкусната торта, която не можете да си купите. Взехме въпросните провизии и се отправихме към Пееви, за да духна свещичките и да ги почерпим с торта по случай съществуването ми. 

Прочетохте първия параграф, нали? Ако си мислите, че преувеличавам и само си въобразявам, че съм толкова непоносима, ей сега веднага ще ви оборя. Прекрасната ми майчица, жената, която ми е дала живот и ме обича повече от всеки друг човек на света, най-добрата ми приятелка, на която винаги казвам всичко веднага след като го кажа на Теодор ми подари ето това: 

По-ужасното е, че след като я видя, Теди дълбокомислено кимна с глава и каза “Ето, най-накрая имаш шанс да се оправиш…”, Мими пък избухна в смях. Не знам дали се смееше, защото е съгласна, защото е АДСКИ смешно или пък защото тепърва предстоеше да получа подаръка си от тях. Обяснението, което получих за него беше, че Иван го е избирал и е нещо мноооого специално точно за мен и трябва да изчакаме той да ми го подари. Можете ли да си представите как изкарах следващия половин час, докато се прибере Иван? Само дето не тръгнах да обикалям къщата в търсене на въпросния подарък. Знаете ли какво получих? 

Не случи на семейство, Яна

Индустриална горелка! За да правя крем брюле! 

След обсъдихме, че никой никога не е получавал такива подаръци на рождения си ден, Мими ме попита Теди какво ми е подарил. Ами, как какво - тиган! 

Истината е, че това ми беше най-хубавият рожден ден досега. Първият ми с Борис. Който прекара по-голямата част от вечерта в опити да седне върху котката и да изяде кабела на лаптопа на баба си. Но пък беше облечен като малък лорд и постоянно раздаваше големи мокри целувки.

А на вас, мили непознати и познати нинджи, ви благодаря за хубавите думи, с които ме заливахте цял ден. Дано всички пожелания ви се връщат поне стократно!

Препоръчваме ви още:

Писмо до свекърва ми

Искам си розовата сапунерка

Захарче, сготви ми пак!