Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Споделиха в майчинската ни група този текст на Стан Додов. Броени часове, след като беше написан, министър-председателят Бойко Борисов разпореди Стратегията да бъде оттеглена за преработване поради “силно обществено недоволство”. “Силно обществено недоволство” са - доказуемо и процедурно - две подписки с общо около 20 000 подписа. Много по-малко от бедните деца в България, още по-малко от техните родители и изобщо загрижени възрастни. Това би трябвало да е показателно колко й пука на тази власт, след като повече от година работеше върху Стратегията с какви ли не хора. Майната й на стратегията, каза г-н Борисов, макар и с други думи. Така започва и авторът.

Майната ѝ на „Стратегията за детето“! Майната им на всички стратегии, конвенции и документи, и на всички фурнаджийски лопати в правителството и администрацията. И аз не вярвам на тая прокажена власт и се страхувам какви ги дроби за мен, за бъдещите ми деца и за всички ни.

Обаче това, което искам да попитам притеснените от тая Стратегия, е следното:
Нали се страхувате, че някой чиновник ще иска да ви вземе детето без причина, ако тя се приеме? Някаква тежка намеса в семейния живот, даже държавен произвол.
Хубаво, добре. Хайде да поразсъждаваме малко върху това и да си попредставяме разни работи за произвола на държавата.
Представете си, че детето ви е умряло преди да навърши една година. Защото има места в страната, където 22 на всеки хиляда деца умират, преди да навършат една година. Има други, в които се смята, че са 0, но това е защото там хем децата са много малко, хем необходимите неонатални грижи и съответно, евентуална смърт, не са там, а в друга административна област, и там ги регистрират. Най-често тая смърт е поради липса на достъп до бързи и адекватни здравни грижи – я за детето, я за майката преди това. Но представяте ли си да не знаете, че на малкото ви дете му има нещо? Или по-зле - да знаете, че му има нещо, но да не знаете къде и към кого да се обърнете? Или дори още по-зле - да знаете къде и към кого да се обърнете, но да не можете да отидете там. Или да отидете, обаче там да ви кажат, че не могат да направят нищо. Страшно, нали? Страшно е, че има деца и семейства в такава ситуация – у нас са повече от където и да е в ЕС.
Да приемем, че детето ви не умира. Представете си обаче, че някъде най-късно в ранното му юношество то се оказва с психично разстройство. Това е доста вероятно, защото към 2015 г. всяко второ дете беше в риск от такова разстройство, и сега няма причина да е по-добре. Иначе не се знае колко са заболелите деца, понеже държавата тия работи не ги брои. Знае се само, че към 800 са с ТЕЛК, а колко са без – това не е ясно. Но ако детето ви има психично разстройство, ще трябва да се обърне към някой от 20-те специалиста за такъв тип работа в цялата страна. Понеже може и да не можете да намерите един от тези специалисти, а може дори да няма кой да ви каже, че те изобщо съществуват, е много вероятно някой друг и без нужната експертиза да му тури някаква невярна диагноза, от която и Господ не знае какво ще последва. Междувременно може да поискате да потърсите заведения за съответната грижа за вашето дете. Тогава ще установите, че държавата не знае колко и къде има кабинети, и че ако се наложи детето да бъде хоспитализирано, то ще трябва да се класира за някое от 52-те легла в цялата страна. Впрочем, не е изключено и детето ви да е освен с психично разстройство, и с някакво друго сериозно състояние – да речем, диабет. Тогава ще ви се извие свят да обикаляте заведения и кабинети, понеже никой няма да се наеме да каже кое е приоритетно за лечение или по-зле – ще отказва да лекува, понеже истински не знае какво да прави.
Но да речем, че детето ви е с късмет и няма никакво психично разстройство. Късметът му може да свърши по друг начин обаче и то да се окаже със заболяване, изискващо много скъпа медицинска намеса, може би дори такава в чужбина. Най-вероятно не сте богати и няма да можете да си позволите сами нужното лечение. Само допреди няколко месеца в този случай щяхте да имате някакъв шанс през Фонда за лечение на деца. Вече не, понеже е закрит и засега не се знае как точно ще се осигуряват средства през НЗОК. Така ще се окажете сред онези, които правят кампании за дарения с есемеси и касички, и ще се молите на хората и на Господ да съберете сумата.
И без такива тежки здравословни проблеми обаче вие знаете, че не искате детето ви да боледува. Не само защото искате да е здраво, ами и защото, ако се разболее, трябва да го поверите в несигурни ръце. И най-вече – твърде малко ръце. У нас не достигат едно 30 000 медицински сестри, и неизброими други различни специалисти. Когато медицинските сестри, а сега и педиатрите протестират, те го правят и затова. Защото знаят, че малкото, които са останали, работят под непоносимо натоварване и в крайна сметка – оказват недостатъчно грижа за всички, дори и за децата.
Обаче би било нормално, ако не можете да си представите тия неща. Защото може би детето ви си е здраво и имате съвсем други проблеми на главата. Например, че жилището ви е студено, старо или някак опасно – в такива условия живее всяко пето дете. Или е пренаселено, което е така за всяко второ. Като нищо вашето е сред някое от тези. Но може и други проблеми да ви тежат – че детето ви няма място за учене вкъщи (това са две от всеки пет деца) или че не може да участва в извънучилищни дейности и екскурзии (това са половината деца в България). Изобщо, над половин милион, или почти половината от децата в България живеят в риск от бедност и социално изключване. Давате ли си сметка какво значи това? Ако детето ви страда от материални лишения (дрехи, пособия, каквото и да е), а това е всяко трето дете у нас; ако парите в домакинството не стигат за нищо или ви бичува трайна безработица – е, вашето дете е едно от половината деца в България, живеещи в риск от бедност и социално изключване.
Може би обаче сте намерили начин да връзвате двата края – например като работите в чужбина. Няма да е чудно, понеже поне един родител на всяко пето дете в България работи в чужбина, и поверява детето си или на другия родител, или на роднини, или на близки, а има и случаи деца да се гледат сами. Със сигурност това е тежко решение във всяко семейство, защото означава, че вероятно детето ще израства без присъствието на най-важните фигури в живота му.
Мога да продължа, но е време да попитам: разпознахте ли детето си някъде дотук? Защото аз разпознавам много и много деца, с които съм работил през годините. Разпознавам тези, които носят едни и същи дрехи, понеже нямат други; тези, чиито родители ги няма, и към които не можеш да отправиш въпрос за „Ваш»те“; тези, които в един момент просто изчезват, понеже трябва да започнат работа или понеже са си навлекли сериозни проблеми на улицата; тези, които са се невротизили от ежедневието си до степен да не могат да стоят на едно място и да отказват да те гледат в очите. Разпознавам и тези, с които никога няма да работя, понеже знам, че са затворени зад едни стени някъде там, от които може би никога няма да излязат.
Докато се занимаваме с апартаментите на този и онзи, докато се изливат едни стотици милиони публични пари за бизнесмени и вероизповедания, хората, които полагат грижи за децата – от медицинските специалисти, през социалните работници и учителите до самите родители – са изоставени да се оправят сами, съвсем сами! А когато те са сами, затворени, изтощени от всичко, което опитват да правят, децата остават още по-сами. И ще се превърнат в едни затворени, изтощени, отчуждени възрастни. Нямайте никакво съмнение в това.
Майната ѝ на тази Стратегия, но да попитам: всичко това не ви ли изглежда като произвол? Че тя държавата, с цялата си неадекватност и подчиненост на богаташите, ни отнема децата и без това! Страхуваме се да не се намеси, но, за Бога, тя очевадно се намесва толкова малко, че за стотици хиляди хора отсъства. Няма я. И да, нормално е да се страхуваме, че ще я проима, само когато стане време да наказва. Тя се е доказала, че вече с друго не се занимава. Обаче отговорът на това е не да се пазим и да се свиваме все повече зад стените, всеки поотделно, а да търсим начини да се съберем, да говорим и да преобърнем ролята на тая държава. Трябва най-накрая да започнем да си представяме какво общество искаме за себе си и за децата и да го изискаме от тая прокажена власт. И ако откаже да съдейства, да я сменим. И после пак.
Дали тази Стратегия може да отговори на всичко това? Не знам, но и честно казано – не вярвам. И нещо повече – не мисля, че е толкова важно.
 

Автор: Мария Пеева

Преди няколко дни разхождах бебе Борис в количката в един приятен следобед. Точно го бях приспала след безброй обиколки в тръс из квартала. В далечината мернах група мъже и тръгнах към отсрещния тротоар, за да не ми събудят бебето. И тогава един от тях се обърна към мен, размаха ръце и извика с плътен глас:

- Мамооооо!

Беше ти. Не че не виждам колко си пораснал всеки ден, не че не забелязвам огромните ти обувки 45 номер, до които моите изглеждат като детски. Но така, на улицата, отдалеч, изведнъж осъзнах, че моето момченце с тънко вратле вече безвъзвратно си е отишло и занапред един огромен, широкоплещест мъж ще ме нарича “мамо”.

Искам да ти направя едно признание. Това момченце ще ми липсва, защото толкова обичах да ме прегръща. Толкова обичах да слага ръката си в моята, свита в юмруче, така че дланта ми да я обгърне цялата. Толкова обичах да ме гледа с възхищение. Толкова обичах да го приспивам с приказка.

Толкова обичах да се гордея с него. 

Всъщност последното няма да ми липсва, защото момченцето вече го няма, но аз и сега се гордея с теб - с мъжа, в когото се превръщаш.

Гордеех се с теб, когато един ден се върна от игрището и каза, че няма да се биеш с никого, защото не ти харесва да удряш хората. И все още се гордея, защото знам, че никога няма да злоупотребиш с това, че си толкова силен. 

Гордеех се с теб, когато ти писаха единица, защото имахте еднакви контролни със съученика ти, но ти не издаде, че той е преписвал от теб, а пое своя дял от вината, задето си му позволил. И все още се гордея, защото знам, че винаги ще поемаш отговорност за действията си.

Гордеех се с теб, когато веднъж защити брат си пред нас, защото реши, че сме несправедливи към него. И все още се гордея всеки път, когато се намесваш в споровете ни, без оглед на това кой е по-силният или коя страна ти е по-изгодна, защото знам, че винаги ще търсиш справедливостта.

Гордеех се с теб, когато майките на съучениците ти искаха да сте в една стая на лагера, за да следиш дали се грижат за себе си. И все още се гордея, че мога да ти оставя дома си за уикенда и когато се прибера, почти да не личи, че тук е имало тийнейджърски купон.

Гордея се още, че не държиш всички да те харесват, че не се правиш на такъв, какъвто не си, само за да си интересен, че не унижаваш по-слабите и не се подмазваш на по-силните, че имаш самочувствие, упоритост и амбиция. Гордея се, че ти ще станеш по-добър човек от нас. И тази мисъл ме успокоява в моментите, когато сърцето ми се свие при мисълта, че скоро ще отлетиш.

А ако онова момченце все още се крие някъде в теб и се случи един ден да има нужда от майка, която да подържи ръката му, аз винаги ще съм тук. 

Нищо че сега моята се побира в твоята - два пъти.

Честит рожден ден.

Бъди здрав, бъди щастлив и позволявай понякога да те прегърна и да те питам как си.

Това е само защото те обичам.

Снимката е от преди 10 години. Моля те, позволявай понякога и да те снимам. Или рискуваш някой ден да разказваш на детето си: Тази снимка баба ти ми я направи, когато бях на 16. Всъщност не бях толкова намръщен младеж, просто не давах да ме снимат. А на онази снимка пак съм аз, макар че не личи, защото съм размахал ръце пред лицето си.

Препоръчваме ви:

Ти можеш 

Какво дете беше...

Автор: Мария Пеева

Има едни откачени хора, които обичат да се разхождат в IKEA, дори когато нямат нищо планирано за покупка, и за ужас на моя съпруг, аз съм една от тях. Поне веднъж месечно ме хваща IKEAмания и го замъквам на разходка там. И винаги се сдобивам с нещо супер нужно и полезно, а той казва тъжно:

- Просто не знам как някога сме живели без ИКЕА.

И аз това се чудя.

Този път открих цяла нова серия продукти, които ще привлекат вниманието на всички собственици на домашни любимци. Като всички икейско, и те са качествени, практични, всеки детайл е обмислен и на всичкото отгоре цената е добра. Разбира се, не изкупих цялата гама (мисля, че единствената причина мъжът ми да идва с мен, е, за да ме спира), но се сдобих с няколко много интересни покупки. Ето ги и тях:

Каишки с нагръдници за Цезар и Чара.

Има ги в различни размери, според килограмите. Регулират се лесно, слагат се лесно и не знам дали си внушавам, но мисля, че моите хъскита дърпат по-малко с тях. Още един плюс - светлоотразителни са. Може да ги видите на снимката.

IMG 0630 1

Котаракът ми Фройд беше най-облагодетелстван. Получи нова кутия за път, много по-голяма от предишната, с прозорчета и сгъваема.

Освен това се сдоби с красиво ново килимче и чесалка за нокти. Нещо интересно - калъфчето за легло може да се напълни с наши стари дрехи, така че когато ме няма Фройд да си ляга на него и да се чувства спокоен. Мислите, че го глезя прекалено ли? Може би, но той го заслужава. А и аз съм голямата му любов все пак, освен че съм единствената жена в неговата малка вселена, която изобщо му обръща внимание.

Съветите на Фройд за щастлив живот

IMG 0495

Загледах се в къщичките за котки, които представляват кутия за етажерка. Много ме изкушава и специалното диванче за домашни любимци, но мисля, че Алекс веднага ще си го присвои, както се опита да направи с котешкия куфар.

IMG 0616

А на следващата разходка ще взема на кучетата нови купички за бавно хранене, така че животните да не си изяждат храната на две хапки.

Мисля, че вече и домашните ми гадинки са фенове на ИКЕА. 

Прочетете още за приключенията на четирикраките ни любимци: 

Доброто куче Чара

Алекса, без която не можем

Автор: Мария Пеева

Тази година нашият отбор най-после е на финалната права към Голямата титла на Висша лига и ситуацията вкъщи става все по-напрегната. Тъй като открай време си падам малко връзкарка и Непознатият отгоре нищо не ми е отказал досега, момчетата ми казват да стискам палци и да Го помоля да е с нас. Аз обаче предпочитам да не си хабя патроните за футболни истории и си трая, само наблюдавам как се развиват нещата. Внимателно ги наблюдавам. В тази връзка забелязах една особена зависимост между съдийството и играта ни. 

Винаги, когато ни се случи лош съдия, ние губим.

Когато ни се падне съдия, дето е корумпиран, сляп и няма да изброявам какъв още, нашият отбор задължително се представя зле. Не знам защо точно Ливърпул се влияе толкова от съдиите, а не другият отбор. Опитах се да попитам защо само на нас се отразява лошото съдийстване, а на противника не му дреме, но момчетата ми скръцнаха със зъби, че нищо не разбирам от футбол и тоя въпрос си остана в графа “Тайните на Вселената, които не ми е писано да разбера в тоя живот”. (Надявах се с възрастта тая категория да се поизпразни, но тя все повече се пълни със загадки - та не вярвайте много, че с годините човек помъдрявал).

Да вземем за пример снощния мач срещу Саутхемптън. (Докато пиша този текст, мъжът ми гледа повторението, защото веднъж не стига, много важни моменти се изпускат). Съдията в началото беше много крив, Ливърпул се напрегнаха, разсеяха се, сигурно им домъчня за него и още в първите минути ни вкараха гол. Ами така е, като си толкова емпатичен, накрая си плащаш. Слава богу, на съдията му мина кризата и влезе в час, та и ние се вдигнахме към края и на бърза ръка отбелязахме два гола в последните минути. Ливърпул много обичат така, това също съм го забелязала. Сигурно се наговарят, за да е по-интересен мачът. Представям си го тоя симпатяга Клоп как им дудне в съблекалнята.

- Слушайте сега, момчета. Има едно семейство Пееви, дето ни гледат в момента, и заради тях ви моля, натискайте си парцалите, не показвайте какво можете до САМИЯ КРАЙ на мача. Няма да е интересно, ако веднага им разкажете играта на тия слабаци. Задължително трябва да е в последните минути или Пееви няма да са доволни.

И нашите момчета слушат, какво да правят. Мисля обаче тия дни да им пиша едно съобщение, че не ми харесва тая практика. Опасно е. Седи си човек, гледа спокойно, дъвче ядки, коментира си мача (и съдията) и изведнъж бам - ситуация на терена. А у нас викове, скачане, кучета бягат, котка се крие зад дивана, бебе реве. Познайте какво правя аз! Вадя апаратчето за кръвно. Казала съм, че вдигне ли Пеев горна граница над 160, ще забраня футбола у нас. Тоя спорт е инфарктен. Да сменят тактиката веднага, че ще се наложи иначе аз да взема мерки.

154588 3642993707207 2042560239 n

Като изключим инфарктните ситуации с Ливърпул, съм доволна от отбора, даже много. Не че разбирам много какво се случва всъщност. Тичат едни момчета по терена, размятат една топка напред-назад. От време на време задавам смислени въпроси като например “Защо вратарят е с розов екип”, но момчетата не щат да ми обясняват подробно. Не им се сърдя, радвам им се. Вторачени в екрана, строени на дивана един до друг, същинска представителна извадка на футболни запалянковци от всякаква възраст - един мъж на 45, двама младежи на 25 и на 15, две деца на 11 и на 6. И моя милост там - наблюдател. Откакто се помня, гледаме заедно Ливърпул, а момчетата стават все повече и диванът - все по-тесен. Скоро и внучето ще се нареди, трябва да купуваме нов. Ей такива си ги мисля, и изведнъж се присетих за една стара история, та подхвърлих на Теди, големият.

- Маме, ти помниш ли като беше малък, как веднъж обеща на баща си, че като пораснеш, ще му подариш Ливърпул за рождения ден?

А той ми отговаря:

- Е, маме, аз сигурно съм бил на 6 тогава.

- Ааааа, не, на 12 беше.

Теди се замисля съвсем сериозно. Косьо, тийнът се обажда:

- Мамо, Ливърпул струва три милиарда долара.

Пък аз:

- Е, доста е. Нищо де, може да се обедините четиримата братя, ще е общ подарък.

11-годишният Коко се притесни:

- Мамо, аз не знам дали ще мога. Мисля да стана художник, те май не вадят много пари.

Косьо обаче го отряза:

- Що пък да не вадят? Просто гледай да станеш добър художник. Няма само ние да се харчим.

Та снощи момчетата стигнаха до съгласие, че ако Ливърпул спечелят тая година Висшата лига, ще го купуваме, няма как.

Малкият Алекс обаче остана доста учуден. Детето, оказва се,  расте с убеждението, че Ливърпул вече е наш. Не просто, че е НАШИЯТ отбор, ами че реално е наш. Разбирам защо мисли така, след като у дома редовно се говори по следния начин:

- Дали не е по-добре да продадем Салах?

- Може. Но кой да купим на негово място?

Та, ако някой не знае, трансферите на Ливърпул от години се решават у Пееви. Остава само да купим отбора и вече всичко да е наше и на документи. А Пеев ще го направим тренер и тогава да видите как никой не може да ни излезе насреща. То Висша лига, то Шампионска, даже и купата на Строителната асоциация ще вземат!

И накрая една строга забележка към спортните коментатори. Вие защо каните в студиото само такива хора, дето изобщо не разбират от футбол? Как ги разкрих ли? Ами те не харесват Ливърпул! Може ли човек да разбира от футбол и да не харесва Ливърпул?

Да вземете да поканите Пеев някой път.

Не пиша за първи път за футбол. Четохте ли Футболът - този омразен спорт?

575201 3642994587229 838485888 n

Автор: Иво Иванов

Както има Закон за движение по пътищата за МПС-тата, така трябва да има и някакъв правилник за движение на пешеходци и за поведение в обществено превозно средство, и да се следи за неговото спазване, според мен. Отидете на втората метростанция Сердика в пиков час и ще разберете какво имам предвид. Там си трябва регулировчик. Все едно сте попаднали в титаничен сблъсък между армията на елфите и армията на орките от Властелинът“. Другия път когато водя Бобо на градина без колата, трябва да си направя копие като онези, дето се използват в рицарските турнири. Засилваме се с боен вик с копието напред и си пробиваме път през пълчищата. А може и да си разкопчая рязко якето и да се изцепя Аллах Акбар! Ведага ще се отвори коридор. Иначе ще има да си чакаме да преминем. 

Не знам защо, но хората сутрин в метрото са като стадо подплашени антилопи гну, като слязат от влака. То пък чак такъв ищах за работа! И като всички толкова ужасно много бързат, защо се нафърфорват на огромни опашки за ескалатора, а не използват стълбите – това не го разбирам. 

Не си представям, че ще се наредим на перона чинно в стройни редички като японците, но има все пак някои елементарни правила, спазването на които би ни спестило излишни нерви – например качващите се да изчакат първо слизащите да слязат и тогава да се качат. Това се подразбира от само себе си, ще кажете. Да, ама не – всеки път се налага да си пробиваш път с лакти на излизане. Също така много би помогнало, ако не се струпваха всички около вратите, за да могат да се качат и други пътници. За да накараш обаче пътник, заел стратегическо място до вратата, да се премести по-навътре във вагона, трябва да приложиш не силни аргументи, а аргументи на силата. Все едно да искаш от новоизлюпен политик да пусне властта, до която току-що се е докопал. Може би и при нас трябва да се назначат специални служители-набутвачи на пероните. 

Когато Йоан беше ученик в долните класове, го бях изтренирал на специална техника за качване в метрото: щом влакът отвори врати на нашата метростанция, да се засили и да се забие като торпедо в непомръдващата инертна пътническа маса, след което с мощно развъртане насам-натам с раницата на гърба да си осигури място и кислород, за да не го задушат. Имаше кратко мрънкане от страна на пасажерите, но иначе нямахме никакъв шанс да се качим във влака в пиков час и той да стигне навреме на училище. Емпирично бяхме установили, че с любезното „Извинявайте, може ли?“ нещата хич не ни се получават. Всички се правят на разсеяни и гледат в тавана, в телефоните си или някъде встрани, без да помръдват. Детето дотолкова беше усвоило тази техника, че се качваше така и когато вагонът не беше пълен, за „радост“ на онези отвътре. „Извинявайте, той по навик“. 

Изповедта на един аеробен организъм

photo 1494627344499 afd1027ee1f5

Пътниците в метрото по начало са пословично толерантни и отстъпчиви. В случаите, когато сме водили Бобо с метрото до градината като беше по-малък, можеха да се чуят подмятания от сорта „Къде са го повели по това време това дете!“ Такива не ги оставях да тънат в неведение и им обяснявах, че сме семейство извратени мазохисти, което нарочно става сутрин, за да се гнете в метрото – ей така, за добър тонус и стремително начало на деня, и искаме да възпитаме такива ценности и у детето още от малко. 

Не на всички детската градина им е на две преки от къщи и не всички ползват коли непрекъснато и по всяко време, така че нека проявяваме повече разбиране. 

Ако се качи майка с количка наблизо, изблъсквам всички около мен, за да й направя място, усмихвам й се окуражително, защото и без това й е достатъчно притеснено и само наблюдавам кой киселяк с възмутена физиономия ще се обади, за да го смачкам - вербално и всякак! Представям си какво прикрито негодувание ще настане, ако се качи човек на инвалиден стол. 

Нека да се разберем - метрото е за всички и колкото вие имате право да сте в него в този момент, толкова имат и всички останали! Тръгнали са в този час, защото очевидно им се налага, а не за да ви пречат специално (това не важи за пенсионерите-водоноски, тръгнали за минерална вода в най-натоварения трафик – те спокойно могат да изберат и друго време).

Преди време имаше инициатива (и май още я има) бременните да носят значки, за да им отстъпват място в метрото. Чудесна инициатива, благородна - подкрепям, особено когато не си напълно сигурен дали става въпрос за бременност, или за обремененост с повечко килограми. Убеден съм обаче, че жените и гевгир да си нахлупят на главата, няма да смутят желязната апатия на зомбираните в смартфоните пасажери. Просто няма да ги забележат. За това е препоръчително да носят със себе си и озвучителна сигнализация като свирки, пищялки, тромби, чинели и т.н. А най-добре да е надуваем пищящ чук, както в едно видео, което видях в нета. Как си го представям аз: качва се бременната жена с голям корем, оглежда се и като вижда, че никой не й отстъпва място, вади предварително приготвения чук от торбата и започва окуражително да налага наред по главите младите господа на седалките, дето си цъкат игрички на телефоните, докато на някой от тях не му стане неудобно и не й отстъпи мястото си. Дори няма да й се налага да си отваря устата. Насилие ли било? Ми нека да подадат жалба.

Знаят ли децата ни как да се държат на улицата?

photo 1487618155666 717ec5366095

Като говорим за седене в метрото - и тук има етикет. Някои господа имат навика като сядат, да се разкрачат арабийската на седалката, така че заемат още едно място – като чорбаджи Нено кога се опъне на теферич под асмата. Пичове, така се разполагайте у вас на дивана!

Асансьорите в метростанциите са за възрастни/болни хора, родители с колички и хора с много багаж. Не бързайте да се набутате преди тях и въобще, налага ли се наистина да ползвате асансьора?

Тук е мястото да се напомни също така, че основното предназначение на всякакви съоръжения от типа на ходещи пътеки в летища и молове е да бъдат „ускорители“, а не място за групови пътувания с раздумка. Возете си се, но стойте в дясната част и отстъпете лявата част на онези, които бързат. По света това правило се спазва и не виждам какво пречи да го прилагаме и у нас. 

На светофари и пешеходни пътеки се пресича максимално експедитивно - не се разхождаш като по Витошка и не си зяпаш в телефона, докато пресичаш. Също така, веднъж стъпил на зебрата, не се колебаеш дали си взел правилно решение като си тръгнал да пресичаш и дали все пак да не поизчакаш, или да се върнеш. - Ох, не знам, не мога да реша какво да правя. Разколебан съм.  – Ама не бързайте, моля ви се, ние шофьорите спокойно и търпеливо ще ви изчакаме да вземете решение. Когато се почувствате достатъчно уверени в себе си и готови да тръгнете, само ни дайте знак. Няма да коментирам шофьорите, които профучават през пешеходните пътеки – това е тема на друг разговор. 

Рампите на места като пространството пред НДК са направени преимуществено за детски колички, велосипеди, тротинетки, ролери, скейтбордове и прочие колесни, както и за по-трудноподвижни възрастни хора, така че ако сте в състояние без затруднение да изкачите няколко стъпала, предпочитайте стъпалата. И без това има толкова малко съоръжения за велосипедисти. И ако няма как да не вървим по велоалеите, поне да се движим само в едната им половина и да не се разпищолваме хаотично навсякъде като тълпа испански туристи. 

Изобщо, когато се придвижваме на обществени места, би било добре да се придържаме към един основен принцип – не съм сам и не съм си вкъщи, затова трябва да се съобразявам с останалите. В наш общ интерес е – стига се по-бързо. Пък ако можеше и малко повече толерантност и взаимно уважение да проявяваме, щеше да се стига и по-приятно. 

 Вижте също 

Златните правила за безопасност

Запознати ли сте с mom shaming? Дори и да не ви е известен изразът, със сигурност сте се сблъсквали със същината му поне веднъж. Като нищо да сте били и в единия, и в другия му край. Mom shaming e целенасоченото критикуване на действията (или бездействията) на майки с цел засрамване и набиване в глупавите им глави колко лоши родители са всъщност и колко зле се справят с отглеждането на децата си, защото не правят нещо по "правилния" начин. Често безценните съвети се предлагат без майката да ги е поискала и нямат нищо общо с... ами, с нищо. Сега вече сещате ли се за какво ви говоря? Случвало ли ви се е? Успяха ли да ви засрамят? И също така - усещали ли сте се, че и вие раздавате непоискани и никак градивни критики в безумни моменти на непознати хора?

Известните личности, естествено, с публичния си живот и интереса, който будят у хора, които вероятно никога не са срещали през живота си, са постоянно засипвани от всякакви критики, мнения и коментари. Дори на майките не се спестява нищо и често изключително мили снимки будят безумни коментари и съвети. 

1. Марая Кери и биберонът

82f27565 9a0c 4098 aa15 c02de182033d desktop.png

Instagram | @mariahcarey

Интернет критиците и перфектни родители не могат да простят на Марая Кери, че все още не е отучила 4-годишния си син от биберона.

2. Срешете го това дете!

54741d09 912c 48d8 8e8e af87de327815 desktop 2

Instagram | @beyonce

Хората в интернет са били толкова загрижени за благосъстоянието на дъщерята на Бионсе Блу Айви, че даже са започнали петиция в платформата Change.org, която цели да накара (безотговорните) родители да срешат дъщеря си.

Не се меси в чуждите работи

 

3. "Пишем ти 2!"

fe7970a9 b928 4a15 a572 685d712e9289 desktop

Instagram | @hilaryduff

Хилари Дъф пък е определена като лоша майка от таблоид, публикувал разплакана снимка на сина й от фризьорския салон със заглавие "C Minus Mother". C- e оценка равна на 4 по нашата система.

5. Синът на Меган Фокс, който е луд по Frozen

9504ba3f 66d7 49f4 a86e 720534e1fda9 desktop.pngInstagram | @the_native_tiger

Актрисата е разкритикувана след като споделя сладка снимка на сина си облечен с рокля като на Елза от "Замръзналото кралство".  Интернет критиците много държат да споделят с Меган колко точно неподходящо смятат, че е това.  

Почувствай се лош родител

6. Кортни Кардашиян и случаят с фалшивата обица

db764072 6209 4737 b8aa ca54f36d13d5 desktop.png

Instagram | @kourtneykardash

Кортни е разрешила на дъщеря си да пробва фалшива обица за устна и О, УЖАС! Хората в интернет, естествено, имат какво да кажат по въпроса и то никак не е хубаво. Представете си, ако беше истинска обица!

7. Как смееш да пиеш безкофеиново кафе?

c771897a 2b6d 4f74 b401 a22ff4f7f053 desktop.png 2

Twitter | @pink

Снимка на Пинк с чаша кафе пък поражда цяла лавина критики и коментари от засрамващата полиция. Аз лично си пия кофеиновото кафе всяка сутрин и се наслаждавам на факта, че няма кой да ми обясни колко #ЛОШАМАЙКА съм всъщност. 

Шегата настрана - майките сме поставени пред толкова много избори, когато става въпрос за живота на децата ни, че нямаме нужда някой друг да ни обяснява колко зле се справяме, ние си го мислим и сами. Така че следващият път, когато решите да обясните на някоя нищо неподозираща ЛОШАМАЙКА какъв провал като родител е всъщност, защото детето й не е облечено/обуто/възпитано по вашите стандарти, по-добре си замълчете. Особено ако го правите само за да начешете собственото си его и да се почувствате като много готин и полезен човек за сметка на някой друг. Естествено, добронамерените съвети са добре дошли, когато някой ги поиска. А, повярвайте ми, на всяка майка се случва да поиска съвет!

Прочетете още:

Защо майките се критикуват помежду си?

 

Автор: Мария Пеева

Напоследък често пътуваме за уикенда, а моят тийнейджър вече не иска да идва с нас. Един от ужасните ми спомени от моето детство беше как всяка неделя родителите ми ме караха да ходя с тях на вилата и по тази причина очаквах уикенда с огромно неудоволствие. Затова и не го караме насила да ни придружава. В крайна сметка - какво толкова? Той е отговорен младеж, грижи се за себе си, няма да забрави да яде и да спи, даже кучетата ще разходи. По-добре да се приберем и да ни посрещне с усмивка, отколкото да е два дни с нас и да ни се мръщи. А и винаги можем да се чуем по телефона, за да се уверим, че всичко е наред и не му липсваме чак толкова.

Как минават разговорите обаче? Ето един дословно предаден:

- Как си, маме?
- Никак.
- Какво правиш?
- Нищо.
- Какво ще правиш днес?
- Нищо.
- Какво закуси?
- Още не съм.
- Харесаха ли ти спагетите снощи?
- Не, много бяха гадни.
- Трябваше да дойдеш с нас, ние си прекарваме добре.
- Кой щеше да ви гледа кучетата тогава? 

Клетото дете - оставили сме го да скучае, да яде гадна храна и да разхожда кучетата, а ние през това време се забавляваме. Как да не се почувства виновен човек?

Извод първи за родителя: Родителят е длъжен винаги да се чувства виновен за нещо.

Двайсет въпроса

1937e92fe6e374fad96065dfaf6eb069 XL

Но това не е всичко. Преди да си тръгнем обратно към къщи, отново се обаждам. Знам, че къщата е с главата надолу (и не очаквам друго), но е редно да му дам време да поправи щетите. 

- Потегляме към София. Липсвахме ли ти?

- Е, само два дни са все пак.

Така де… Колко да му липсваме? 

Прибираме се, в къщи летят пухове от кучета и котки, мивката пълна с мръсни чинии, тенджерата от "гадните" спагети облизана, но неизмита (изглежда не са били толкова гадни все пак), тийнът ни посреща киселяк и почва да обяснява как ние сме си почивали два дни и затова сега трябва баща му да разходи кучетата.
Ние обаче сме в отлично настроение и всичко обръщаме на шега. След няколко реплики, от които разбира, че няма да успее да ни ядоса, изводът му е:
- Не стига, че два дни ви няма, ами и се прибирате напушени.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

0fd4836257f54a94b1cdb37b84c7708b L

Извод втори за родителя: Не е приемливо възрастни хора да се смеят и забавляват - това са занимания за младите. Ако все пак родителите си позволят да го правят, най-вероятно са на някакви незаконни субстанции. Родителят има право само да е мрачен, това е нормалното му състояние.

И още една култова реплика от спора кой ще разходи кучетата.

- Само знаете да ми се карате! "Какво дете беше, какво стана" (тук уж ни имитира).

Изпълвам се с възмущение:

- Тая реплика НИКОГА не си я чувал от нас. Едно време баба ти така ми говореше и мразех тези думи, затова и никога не ги използвам.

- Да! АМА СИГУРНО СИ ГО МИСЛИШ!

Гражданската война на семейство Пееви

3e5a35c93ee5c21ebfab34a0bc1ddced XL

Извод трети за родителя: Тийнейджърът ОЧАКВА от нас да сме сърдити и да му се караме, и ако не се получи, е недоволен. Каквото и да му кажете, той чува това, което иска да чуе, чува дори мислите ви, затова и всички спорове са излишни.

Мисля си, че моето добро и умно момче, което толкова много обичам и знам, че толкова много ни обича, просто има нужда да покрещи и да ни понамрази от време на време. Иначе как ще порасне и ще се отдели от нас?

Явно трябва да му даваме по-често поводи да ни се ядосва. Точно затова и написах този текст - сега ще има основание да вилнее цяла седмица, че съм нарушила личното му пространство.

Косе, ужасната ти майка те обича! Какво дете беше, какво стана!

Послепис: Ако случайно сайтът ми изведнъж изчезне или профилът ми се затрие - да знаете, това е отмъщението на тийнейджъра. Добрата новина е, че минава бързо, като пролетна буря. Погърми, потрещи, а после слънцето се усмихне отново. Само имайте търпение. 

Снимката е от личния ми архив. Преди има-няма 10 години. :)

********

Ето още няколко забавни истории за пубертета: 

Пубер вкъщи

Пубертетът - неизбежното зло

Автор: Яна Пеева

Днес Мими става на… честно казано не знам на колко става, но на нея така или иначе години не й личат. Прилича на момиченце, смее се като момиченце и е с размерите на момиченце. Само мръсни вицове не разказва като момиченце, но трябва все пак нещо да я издава, нали?

Спомням си първия път, когато я видях - беше много бременна, качена на една стълба и пълна с нареждания и заръки за мен и Теди. Къде да отидем, какво да направим, колко да сме бързи. Приличаше на един бременен капитан, който знае точно как да си изкомандори екипажа, за да стигне, където трябва. Не знам дали тогава Теди ме е питал какво мисля за майка му, не знам и какво бих отговорила, но сега 6 години по-късно знам, че съм истинска късметлийка. Каквито са и останалите хора около нея. Веднъж, докато беше болна, а ние бяхме отишли да я видим, седяхме в кухнята и си говорихме, а Иван каза на Теди: “Когато я няма майка ти, все едно някой ни е спрял тока. Нищо не върви.” И е така. Мария сякаш ни пуска ток на всички, кара ни да вървим, да действаме, да бъдем. Сякаш само с присъствието си зарежда всичко около себе си.

Честит рожден ден, Мими!

Пожелавам ти много обич в очите на всички около теб, много здраве, за да ни се радваш, много късмет, много щастие. Истината е, обаче че всичките тези неща си ги правиш и сама. Не познавам друг човек, който е толкова непримирим и способен да се бори за собственото си щастие, както и за това на хората около себе си. Пожелавам ти да продължаваш да бъдеш това, което си, защото си прекрасна, страхотна, чудесна жена и е чест и удоволстие да бъда част от семейството ти и да си баба на детето ми. Дори когато не те харесвам (а това не се случва особено често), те обичам. Пожелавам ти море, бирички, хубави книги, хубави филми, топли прегръдки, целувки, вкусна храна, прекрасни места, на които да отидеш и на които да се връщаш. Пожелавам ти винаги да се радваш на живота. Пожелавам ти всяка следваща година да е по-хубава от предишната!

Сега отивам да ти купя кафе, защото когато не си пила ставаш гневна, а когато си гневна, всички страдаме. (Тук се смея, но и съм леко притеснена, затова приключвам бързо.)

Обичаме те много!

Снимката е дело на Тодор Атанасов!

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам