Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Вчера ми писа читателка с молба да споделя ужасната история от дома за възрастни в Пловдив. А аз дори не мога да събера сили и да изслушам записа. Но тъй като и моите родители са в дом, реших да напиша нещо, което може би ще е полезно на близките на хора с деменция. Ще се върна малко назад и ще опиша нашия път - моя и на родителите ми, а вие ще прецените дали този опит е приложим при вас.

След първоначалния шок на диагнозата им изпитвах огромно чувство за вина. Защо не съм забелязала по-рано, защо съм пренебрегнала белезите, дали нямаше начин да се предотврати, забави заболяването? Не по-малко ми тежеше и новата отговорност - да взимам решения за родителите си - хората, които години наред са взимали решения за мен в детството ми. Тази размяна на местата е много объркваща в началото и внася допълнителен стрес в цялата ситуация. Като добавим и влошаващите се симптоми, незнанието къде да потърсиш помощ, какви мерки да вземеш, какво предстои, можете да си представите какво съм преживяла. И не съм единствената, защото всяка година хиляди възрастни хора излизат от лекарския кабинет с тази диагноза и остават на ръцете на децата и близките си. А ако, пази боже, няма такива - на благоразположението на случайни познати - защото пациентите с деменция бавно, но сигурно се превръщат в едни стари деца, които по никакъв начин не могат да се грижат сами за себе си.

Първото, което трябва да се направи, при съмнения за деменция, е да убедите възрастния човек да отиде на лекар. Възможно е да отказва и да се съпротивлява, но при все това трябва да намерите начин да го убедите. При нашите това стана лесно. Те вече осъзнаваха, че нещо не е наред с тях. Когато отидохме да ги видим, на котлона седеше тенджера с вода, в която плува сурова леща - изглежда, че това беше “сготвила” мама, която винаги е била чудесна готвачка. Прибрах си ги веднага с една чанта дрехи и започна ходенето по лекари и изследвания, а също и новият период в моя живот - този, в който се сдобих с още две бебета, които никога няма да пораснат.

Тъй като съм ви разказвала подробно тяхната история, в този текст ще се фокусирам по-скоро на практичната страна на грижата за дементните близки.

Както вече казах - първо и най-важно е преглед и назначаване на лечение. То няма да излекува пациента, но ще забави болестта. За това заболяване прегледът е при невролог, който ще назначи и изследвания за куп други заболявания, които биха могли да доведат до деменция. Нужна е също и консултация с психиатър, а ако вие можете да си позволите психолог, съветвам ви да го направите, за да ви помогне да приемете по-спокойно случващото се и да знаете какво ви очаква. Защото то не е леко.

Втората стъпка - как ще продължи занапред животът на дементните. Тук е от особена важност да осъзнаете, че те не могат да се грижат за себе си сами. Не могат да пазаруват сами и да управляват средствата си - лъжат ги в магазина, губят си парите, "крият" ги, изобщо не се справят с финансите. Забравят всякакви битови сметки и ежедневни разходи. Не могат да поддържат хигиена и да взимат лекарствата си сами - забравят. Не могат да си готвят, да се грижат за домакинство. Губят се на улицата, а често спират да разпознават и дома си и се губят и там. Напълно способни са да излязат навън необлечени в студа. Могат да скочат от прозорец, да изпият препарат с мисълта, че е безалкохолно, да се самонаранят по стотици начини. И всичко това се развива много бързо и както на единия ден са били добре и са познавали дома си, на следващия просто могат да изчезнат и полицията да не ги намери - ако мислете, че преувеличавам, погледнете колко старци изчезват всяка година и никой повече не чува за тях или ги намират твърде късно. Казвам ви всичко това, не за да ви плаша, а да натъртя на сериозността на ситуацията. От друга страна всички лекари съветват колкото е възможно по-дълго да оставите човека, в дома, в който е прекарал живота си. Така че на този етап, докато все още може да оцелее сам, бихте могли да му осигурите болногледач. Това може да е някой близък, съсед, самите вие или роднина. Лично аз съм за професионален болногледач, особено ако е човек с опит. Независимо какъв вариант изберете, болногледачът трябва да е човек, който:

  • Да е спокоен, благ, усмихнат - дементно болните също както и децата усещат веднага емоции и настроения и дори когато не разбират какво им говорят, съвсем им е ясно дали им се карат или им говорят мило. Първото качество на болногледача трябва да е човечност. Ако няма съчувствие, ако е сприхав, нервен, избухлив, изобщо не е вашият човек, дори да е много опитен.
  • Да е запознат с особеностите на болестта. Ако няма опит, ще трябва вие да му обясните всичко - и за лекарствата, и за храненето (те може да забравят да ядат, но може и да забравят, че са яли), за хигиената и такаа нататък. Всички грижи за пациента се поемат от него, както и пълната отговорност.
  • Да следи за тяхната безопасност и сигурност - причините вече ги изброих. Най-честият проблем е изгубването и битовите инциденти. Ще се наложи да направите в дома си някои промени с цел безопасност - ако примерно включват котлони, може да спирате бушона. Да приберете препаратите и така нататък - болногледачът трябва да е запознат с всичко това.
  • Трябва да е сигурен човек, на когото имате доверие. Болните с деменция са чест обект на измамници.
  • Трябва да е коректен - изключително неприятно е, когато болногледачът ви съобщи, че от утре напуска, а вие сте на 150 км и няма как да реагирате мигновено.
  • Да има висок праг на търпимост. Пациентите с деменция имат понякога параноични епизоди, постоянно губят вещи и обвиняват за това хората около тях. Или повтарят едно и също часове наред. Болногледачът трябва да е наясно, че това е нормално за заболяването и да знае как да реагира адекватно. (При деменция психолозите съветват не да се стремим да извадим пациента от неговия свят и да го вкараме в истинския, а обратното - ние да влезем в неговата реалност. Примерно майка ми обвинява баща ми, че е откраднал чантата й. Безмислено е да й обяснявам, че това не е възможно и да я разубеждавам. Правилната реакция е да изразя съчувствие, че чантата я няма и да я потърсим заедно или да се опитам да отклоня вниманието й с нещо по-интересно).
  • Да има елементарни медицински познания е важно, защото тук говорим за възрастни хора, които често имат и странични заболявания. Важно е болногледачът да може да разпознае начало на инфаркт например или как да реагира при припадък и т.н.

Проблеми, които съм срещала с болногледачи най-често са два - напускане (работата е тежка и изморителна психически) и неопитност и неразбиране на същността на заболяването - очакванията към болните с деменция не могат да бъдат като към пациент, който просто е възрастен или е с друго заболяване.

На някакъв момент от заболяването е важно да извадите ТЕЛК. Това става като отидете при личния лекар на пациента и той ви даде направление за невролог, психолог, изследвания и т.н. С тях се връщате при него, той ги обобщава, след което подавате молба да се назначи комисия. Комисията ви праща писмо с определен ден за явяване пред нея, където водите пациента с всички медицински документи. Ползата от ТЕЛК е най-вече, че голяма част от лекарствата са безплатни. Сумата, която се добавя към пенсията, не е голяма и не може да покрие разходите за болногледач или частен дом за възрастни, но все пак е някаква помощ. 

Стигнах и до домовете. В България все още цари много негативно отношение към домовете и случаи като пловдивския допринасят за това. Проблемът не е в домовете обаче, а в хората, които работят там. За дома в Пловдив чета, че е реновиран, но чета също, че управителката обяснява как нямало нищо такова и санитарите не посягали на потребителите. Само че когато в една институция, без значение дали е дом за възрастни или детска градина, нещо грозно и брутално се случва по вина на служители, няма как управителят да не е отговорен и да не е наясно. В най-добрия случай той игнорира заведението, за което отговаря, което го прави некадърен управител. В най-лошия жестокостите се случват с негово одобрение. Най-важната работа на управителя е да подбере персонала и да го контролира. Щом позволява грубости с възрастните хора, значи подбор няма никакъв, нито пък контрол.

За щастие, мнозина могат да си позволят частен дом, а вследствие на търсенето виждам, че се откриват нови и все повече се развива тази ниша в здравната грижа. Там някак се надяваш на друго отношение и обикновено го получаваш. В следващите няколко реда ще фокусирам на домовете, като го правя с уточнение, че говоря за частните.

В един момент се налага да смените болногледача с дом. Може би ако пациентът е лежащ, няма да се стигне до това. Но за хора, които са физически здрави, влошаването на болестта означава, че те стават все по-склонни да изчезват и са опасни за самите себе си. Когато дойде това време, ще разберете сами. При мен една сутрин просто и двамата ми родители бяха изчезнали и се наложи да ги издирваме с полиция. Тогава си представих само за миг, че никога не ги намирам (както за жалост се случва) и ужасът ми беше толкова голям, че си обещах да преборя собствените си скрупули и угризения и да им намеря най-доброто възможно място.

За избора на дом - няма да говоря за храна и хигиена, това е ясно, че трябва да е на ниво, ще наблегна на другите ми изисквания:

1. Отношението на хората отново е на първо място. Трябва да са сърдечни, усмихнати, човечни. Всичко останало е без значение, ако служителите, които обгрижват възрастните, се държат зле с тях. Дали всичко е наред ще разберете по самите пациенти. Те може да не помнят конкретни случки, но помнят отношението, гарантирам ви. Усмихнатите лица, спокойната атмосфера говорят повече от хиляди думи. 

2. Важно е да има градина, където да излизат и да се разхождат, а също да има и достъп до тази градина. Обърнете внимание на това, когато избирате дома - да не се окаже, че има парк, но няма кой да ги заведе дотам.

3. Достъп до медицинска грижа. Дори да няма постоянен медицински персонал, трябва да има опция за спешна помощ и редовни прегледи, както и редовно даване на лекарствата.

4. Грижа за личната хигиена - къпане, подстригване, боядисване, маникюр.

5. Развлечения - дори да не е нещо специално, важно е да имат някакво занимание, което да ги радва.

6. Достъп за посетители - близки и приятели. Това също е важно и се отразява добре на дементно болните, дори когато вече не ви помнят.

Моите родители са в дом вече втора година. Домът е до родния им град и ми е малко трудно за пътуване през зимните месеци, но първо ми го препоръчаха, второ - реших, че така ще е удобно за посещения и на другите им роднини - моите лели и чичовци. Тази зима се размислих и реших да се огледам за нов дом, по-близо до мен. В събота обаче, като бяхме да ги видим, пак попитах мама (татко вече почти не говори) дали там им харесва. Те все още мислят, че са на почивка впрочем.

- Да, много. - каза мама. - Хората са много добри. И виж, имаме котка.

И наистина им бяха позволили да прибират на топло в стаята едно дворно котенце и да му се радват. Предполагам, че това противоречи на всички хигиенни правила и така нататък, но пък ги прави толкова щастливи.

Реших, че няма да ги местя. В крайна сметка в случая е важното тяхното удобство, не моето.

А и мама винаги е обичала котки.

Някак ми е по-спокойно, че се чувстват там у дома си. И не знам какво пречи навсякъде да е така - в държавни, в частни институции. Това е последният дом на толкова много възрастни хора, не е ли така? Може би и нашият някой ден. Защо да не си отидат с достойнство, макар и стари, макар и болни?

Не е въпрос на пари, мисля си. Всичко е до човещина.

Още по темата:

Защо не разбрах по-рано? 10 признака на Алцхаймер

Когато и ако

Разказът на една дъщеря

7 ноември

Автор: Наталия Атанасова

Тя стоеше сама в стаята. Погледът ѝ се рееше из мебелите и предметите, без да се спира на нищо конкретно. Чувстваше се самотна и искаше да послуша нещо или по скоро някой. Искаше да поговори с жив и интересен човек, но наоколо такива нямаше. Всички, с които можеше да общува, отдавна ѝ бяха скучни, а и за разлика от нея те се бяха превърнали в старци. Тя също изглеждаше стара, скоро щеше да навърши 72 години, но сърцето ѝ беше младо и туптящо. Нито един човек в света обаче не знаеше това. Децата ѝ бяха заети със своите съдби, внуците ѝ изживяваха преображенията на юношеството и тя беше оставена сама със себе си. Роднините ѝ естествено идваха да я посещават, но те нямаха представа за нейните чувства и мисли. За всички тях тя беше баба Лида, за която най-важното и смислено нещо е да прави буркани със сладко за зимата. Те я обичаха, но не я познаваха, нещо за жалост твърде типично при роднинските отношения. Тя също много ги обичаше, но знаеше, че не може да им сподели вълненията си, нито горчивината от скучния живот. А животът на село можеше да бъде много скучен, особено за човек, който все още има желание да открива нови занимания и развлечения. 

Писмо за "остарелите" вече майки

44104665 m 1

Дните там минават монотонно и еднакво. Всяка сутрин Лидия трябваше да нахрани кокошките, да полее растенията в градината, да измете двора, да си побъбри с баба Тонка, живеeщa отсреща и да се прибере да закуси. Преди обяд гледаше малко телевизия, но там също нямаше нищо интересно, но поне чуваше гласове, които бърборят. На обяд обикновено се развихряше в кухнята. Кулинарията беше едно от малкото занимания, които все още ѝ доставяха удоволствие. Преди обичаше да готви за съпруга си, защото той винаги оценяваше вкусните ѝ ястия. След като той почина любимото ѝ занимание в кухнята беше да приготвя лакомства на своите внуци. С порастването си обаче те все по-рядко ходеха при нея, а и вече не се радваха толкова на нейните кексове, палачинки и бухти. 

Докато се чудеше какво да си сготви и оглеждаше наличните продукти чу, че кучето на двора лае. Лидия погледна през малкия прозорец в кухнята и видя, че пред входната врата е баба Пенка. В момента не ѝ беше много до гости, имайки предвид, че беше започнала да огладнява, а още нищо не беше сготвено. Все пак нямаше какво да направи и отиде да посрещне баба Пенка. Още преди Лидия да е стигнала до нея тя почна да говори нещо с треперещ глас:

- Какво е станало? Какво каза, не можах да чуя? – попита разтревожено Лидия.

- Гинчето е умряла, ей сега научих.

- Кой е умрял? 

- Гинчето бе, сестрата на Тошко. Толкова ми е болно. Почина, а беше само на 70.

- Аа, сестрата на Тошко – каза Лидия, кимайки с глава – Ти защо толкова си се разтревожила, та ние почти не я познавахме. Идвала е в селото два, най-много три пъти.

- Е, как бе, Лиде, как да не ми е болно, познавах я, говорили сме си, сестра на Тошко е.

Лидия изгледа баба Пенка неодобрително, но не каза нищо. Знаеше, че тя обича да драматизира и да се вайка за какво ли не. Помисли си, че трябва да обвини по-скоро себе си, че се подлъга по треперещия ѝ глас, въобразявайки се, че се е случило нещо сериозно. 

- Горкият Тошко, какво ще прави сега, тя му беше единствената сестричка.

- Хайде, хайде, ще се оправи все някак. Няма какво да се тревожиш толкова. Знаеш на нашата възраст се случват такива неща. 

За разлика от баба Пенка, а и от повечето баби в селото, Лидия не обичаше темата за смъртта на един или друг да е основна в разговорите. 

- Аз ще тръгвам – каза баба Пенка избърсвайки очите си – стана късно, а и имам работа. Може после да намина пак.

- Айде тогава, до после.

Лидия си отдъхна. Не очакваше гостенката ѝ да си замине толкова бързо. Като я изпрати се върна в кухнята и видя от прозореца, че баба Пенка влиза в съседната къща - на баба Стефка. „Наистина много работа има“, помисли си Лидия, „трябва първа да съобщи новината за смъртта на тошковата сестра“.  След като кимна неодобрително с глава и съпроводи с поглед влизането на баба Пенка в съседната къща, тя продължи с приготвянето на обяда. 

Зарадва се като видя, че ѝ е останало цвекло, защото искаше да си направи от него супа. Беше гледала по телевизията рецептата и се чудеше дали ще стане вкусно. Тъкмо беше обелила няколко картофа и глава лук, когато кучето на двора отново се разлая. „Ох, дано да не е Пенка, че не ми е до нея сега“, помисли си Лидия и погледна през прозореца. За нейна изненада там видя сина си с двамата ѝ внука. Зарадвана от неочакваните гости, тя набързо си изми ръцете и излезе да ги посрещне.

- Здравейте, скъпи деца.

- Здрасти, бабо – казаха в един глас Ася и Боби.

Ася беше на 14 години с права руса коса и пъстри очи, а Боби беше на 17 слаб, висок, с тъмен перчем, който постоянно падаше върху едното му око. 

- Виждаш ли нещо под тази коса – попита шеговито Лидия.

- Много смешно, бабо – каза язвително Боби, който никак не обичаше шеги със самия него. 

- Здрасти, майко.

- Здравей, сине, как си? Изглеждаш ми уморен.

- Добре съм, просто в работата имам много задачи и затова сигурно ти изглеждам така. Идвам да ти оставя за два дни децата, че ме пращат  в командировка и няма кой да ги гледа?

- Чудесно, тъкмо не са ми гостували от толкова време. Теодора с теб ли ще идва?

- Да, затова ти ги оставяме на тебе. 

- Добре, хайде да влизаме, да видя дали имам с какво да ви почерпя.

- Те децата вече влязоха, а аз трябва да бягам. Дойдох само да ги оставя и веднага се връщам в града.

- Няма ли да останеш поне за малко?

- Не мога, като идвам да ги взема ще остана. Това ще е след два или три дни. Те и без това са във ваканция.

- Добре, хайде, щом бързаш.

- Чао, майко, ще се видим след няколко дни.

Лидия целуна сина си по бузата и той потегли. 

- Бабо, какво готвиш? – попита Ася докато оглеждаше продуктите на кухненския плот.

- Щях да си правя борш от цвекло, но щом вие сте тук ще направя нещо по-вкусно. Искате ли кюфтенца с пюре и салата от домати и краставици.

- О, да – каза Ася, която обичаше да си похапва, макар да беше доста слабичка.

- Може – отвърна нехайно Боби, чиито мисли явно бяха другаде. Решението на баща му да ги прати на село не влизаше в плановете му и той беше сърдит. 

Лидия предположи, че той иска да бъде със своите приятели в града и реши да изчака да му мине. Знаеше, че внукът ѝ не може дълго време да се сърди и до края на дена настроението му ще се оправи. 

Тя беше много щастлива, че Ася и Боби са при нея. Те бяха най-свежото и интересно нещо в живота й. Всеки път, когато ги видеше, имаха нови интереси, нови занимания, нови идеи. Лидия слушаше с интерес всичко, което ѝ разказваха, защото искаше да е в крак с младите, да знае какво ги вълнува и какво правят. Животът на село можеше да се изчерпи с няколко изречения, които тя знаеше наизуст, и които ни най-малко не отговаряха на жизнения ѝ дух. 

- Бабо, знаеш ли, че от тази година в нашето училище има СИП по фотография? – попита Ася.

- Така ли? И ти записа ли се?

- Не за жалост. Още съм малка. Ще мога да се запиша догодина. Трябва да си поне 9 клас, за да можеш да се запишеш. Но батко се записа и вече доста пъти е ходил.

- Харесва ли ти този СИП, Боби? 

- Да, горе-долу. Не е кой знае какво.

- Да, бе не е кой знае какво! За това ли накара мама и татко да ти купят апарат, който постоянно мъкнеш със себе си?

- Ти, малката, да мълчиш. Аз знам по-добре от теб. 

- Добре, добре, ама защо не покажеш на баба снимките. Взел си апарата нали?

- Би трябвало да е в раницата ми. Но сега не ми се занимава да го търся.

- Хайде де, дай да покажем на баба какво си снимал, а има и някои мои снимки. 

С привидно негодувание Боби извади апарата. Той обичаше да показва снимките си затова като го включи се поразведри и застана до баба си, за да може тя да види какво е снимал.

- Това са снимки от един излет, който правихме с класа в парка. Учителят ни каза да се опитаме да снимаме определени обекти като дървета, птици, камъни и да ги направим център на нашата снимка, все едно са нещо много важно. 

- Тази снимка много ми харесва.

- Коя – любопитно попита Ася – дай да видя. А тази с катеричката ли, да и на мен много ми харесва. Като свършат снимките от парка ще видиш и няколко мои снимки, които направих пред блока.

- Чакай малко първо ще покажа на баба моите снимки – скара ѝ се Боби.

- А как мога да видя снимките по-големи. Вече не ги ли правите на хартия.

- Някои ги правят, ама само най-хубавите си снимки. Аз ги записвам на компютъра си, защото не ми се дават пари да ги проявявам на хартия, а и ми е по-удобно всичко да е на едно място. 

- Може докато си тук също да снимаш. Край реката сигурно ще се получат добри снимки – предложи Лидия.

- Може наистина. Така ще се упражнявам и като свърши ваканцията ще ги покажа на моя учител.

- Искам и аз да поснимам – обади се Ася

- Купи си апарат – отвърна Боби, но бързо съжали за грубостта си и сковано се усмихна – добре и ти ще поснимаш, но аз повече.

Лидия много хареса новото занимание на внука си. Тя самата никога не бе имала фотоапарат и малката машинка, която можеше да запечатва всичко наоколо я удивляваше и привличаше. Искаше ѝ се да я опипа и разгледа, но се страхуваше да не я повреди. 

Следобед тримата отидоха до реката. Боби искаше да снима, Ася да се топне във водата, а Лидия да ги погледа. Денят беше чудесен за разходка и речен плаж. Водата беше топла и бистра. Ася предвидливо си беше взела банския и щом видя реката веднага изтича към нея, съблече си роклята и бързо се гмурна. 

- Какво ще снимаш сега? – попита Лидия.

- Не знам още, бабо, трябва да огледам и ще реша.

- Виж там онова дърво в реката, струва ми се, че е подходящо.

- Да, май си правa, ей сега ще го щракна – каза Боби и снима - Виж какво се получи.

- Хубаво е, но може би трябваше малко по-близо, нали каза, че апаратът имал нещо, което да приближава, все едно си близо.

- Това се нарича варио, ето виж сега ще приближа дървото.

- Така трябва да го снимаш според мен – каза Лидия, докато гледаше на апарата приближеното дърво.

- Права си стана много добре. Ето виж.

Боби беше изненадан, че баба му му предложи добра идея за снимка. Той мислеше, че тя няма много да се заинтересува от фотоапарата, а камо ли да му дава съвети. 

- Защо не снимаш и онази птица там, която е кацнала върху камъка?

- Не мисля, че ще стане добре, бабо. Птичката е много малка.

- Но нали апаратът може да увеличава.

- Да де, но този апарат е обикновен и не може да прави добри снимки на толкова дребни и отдалечени неща. За да стане добре трябва да е с професионален апарат, а този е просто за туристи или любители като мен. 

- Не знаех, че има професионални апарати или по-скоро не съм се замисляла. Те сигурно да доста по-скъпи от този, който имаш.

- О, да много по-скъпи. А и са доста по-трудни за употреба, защото имат много настройки и копчета. Трябва да си минал курс, за да можеш да ги използваш. Ние в часа по фотография учим как да ги използваме, имаме учебник с основни правила и обяснения, но за жалост едва ли скоро ще имам такъв апарат. Нашият учител обаче има  и ни е обещал в края на учебната година всеки от нас да направи по няколко снимки с него. 

Следобедът край реката мина бързо. Ася почти през цялото време беше във водата, а Боби обясняваше на баба си какво ги учат в часа по фотография. Интересът на Лидия към фотографията не само, че не стихна след цял следобед разговори, а и се разпали. Тя беше като омагьосана. Харесваше ѝ да оглежда света около себе си и да си мисли какво точно би снимала и от какъв ъгъл. За първи път, откакто беше починал съпругът й, селото не ѝ се виждаше скучно и еднообразно, а цветно и подходящо за снимки.

- Бабо, не очаквах фотографията да ти стане толкова интересна – каза Боби, докато вечеряха.

- Ние си имаме модерна баба – допълни Ася с гордост.

- Абе, не съм модерна аз – въздъхна Лидия – но наистина са ми интересни новите неща, особено тези, които вълнуват вас двамата. То фотоапаратите не са нови, но аз така и не съм имала досега. С дядо ви сме се снимали във фото студия или пък някой фотограф ни е снимал на някой повод. А пък откакто той почина, аз не съм имала нови снимки. 

- Тогава трябва да те снимам. Може още сега или пък май по-добре утре, защото апаратът ми не прави много добри снимки на изкуствена светлина.

- Може, макар че май съм твърде стара да се снимам.

- Глупости, бабо – обади се Ася – човек винаги може да се снима. Утре Боби ще те снима и като се върнем в града ще проявим снимката, а като пак ти гостуваме ще ти я дадем. 

Как да правим хубави снимки с телефон

 55746532 m 1

***

Снимката пристигна по пощата няколко дни след като децата си бяха заминали. Двамата нямаха търпение да покажат на баба си нейната снимка, а и другите, които Боби направи по време на престоя им в селото. Лидия много се зарадва и изненада. Получаването на писмо беше рядкост в селото и бързо се разчу.

- Получих писмо от внуците със снимки – отговори Лидия на любопитната баба Пенка.

- Какви снимки, да не се е оженил някой?

- Не, бе, просто снимки. Нали ми бяха на гости и докато бяха тук Боби снима.

- Че какво има тук за снимане, снимки се правят на сватби, на кръщенета. Тук в наш‘то село няма какво да се снима.

- Има то, ама... – Лидия не продължи. Нямаше какво да обяснява на баба Пенка за фотографията, тя и без това нямаше да разбере.

След получаването на снимките дните на Лидия продължиха в старите си релси. Не се случваше нищо интересно, а нейните занимания бяха все същите. Кокошките, дворът, яденето, телевизията и накрая сън. Всяка вечер тя стоеше сама в стаята и слушаше щурците. Харесваше тяхната песен, приятно беше да я слуша, но искаше и тя да прави нещо, не искаше нейната песен да е изпята. Имаше сили, енергия и желание, в такъв случай трябваше да ги използва, а не да ги пропилява. 

В първия момент, когато ѝ хрумна да си купи фотоапарат, тя отхвърли идеята като глупава и невъзможна. „Как така ще си купувам апарат, нито знам как се ползва, нито знам от къде да си го купя. А и в селото ще ме помислят за луда, да се размотавам тук и там с тази машинка и да щракам все едно съм фотограф. Не, не е за мен тази работа“, мислеше си тя, опитвайки се да завинаги да отхвърли хрумналата ѝ идея. Това обаче не стана толкова лесно. Въпреки че ѝ се виждаше смешно и неподходящо, купуването на апарат все повече я блазнеше. Сещаше се за това всеки ден, а и няколко пъти се хвана, че обмисля как би снимала едно или друго нещо в двора. „Странна работа“, каза си Лидия, „на стари години такова желание, може би се побърквам. Ама пък какво да правя по цял ден? Скучно ми е, а не трябва. Остават ми още някоя и друга година живот и не искам да ги прекарам по този начин. Пък ако стана за смях, стана, другото да не би да е по-добре. Знам ги аз моите съседки, в началото ще се смеят, ама после ще ги заяде любопитството и ще искат да знаят какво точно правя. Вече ги виждам наредени пред вратата, за да видят, а и да се снимат. Със сигурност и те като мен от години не са се снимали.“ 

На сутринта решена, сресана, облечена и развълнувана, тя хвана автобуса за града. Той беше син, малък и раздрънкан. Отвеждаше хората от селото до града за половин час. Лидия седна на втората седалка от страната на шофьора и се загледа в пейзажа, който бързо се променяше пред очите й. Имаше план, който не беше съвсем избистрен, но същността му беше ясна. Първо трябваше да се обади в къщата на сина си.

- Ало, здравей сине, как си?

- Майко, ти ли си, от къде се обаждаш?

- От града, дойдох малко, за да си купя разни неща.

- Та какво толкова имаш да купуваш, че си дошла чак от село?

- Не е толкова далече, само за половин час се стига, както знаеш.

- Да, де, но все пак. Не очаквах да дойдеш днес.

- Не се притеснявай, знам че си зает. Всъщност искам да говоря с Боби, той върна ли се от училище?

- Да, тук е, но за какво ще говориш с него? Искаш ли като приключиш да те откарам обратно на село?

- Не, сама ще се върна. Дай ми сега Боби.

- Добре – отвърна объркано синът й

- Ало, бабо.

- Здрасти, Боби, какво правиш?

- Ами... пиша си домашните.

- Съмнявам се, ама хайде – каза закачливо Лидия – искаш ли да се видим след малко на центъра.

- Ами добре, аз така или иначе почти приключих. Ти сега къде си?

- Аз съм до онази голяма книжарница, която е близо до общината.

- Ще трябва обаче да ме изчакаш около трийсетина минути и тогава ще дойда. Трябва да се облека и да хвана автобуса.

- Добре. Аз ще разгледам книгите и ще те чакам в книжарницата.

- Добре, бабо, до след малко.

- Какво искаше баба ти – попита Кирил още преди синът му да е затворил телефона.

- Иска да се видим до общината.

- Много странно. Че за какво ще иска да се виждате.

- Ами не знам. Може би просто така.

- Странно – каза Кирил и се върна към предаването, което гледаше по телевизията – като се върнеш ще ми кажеш.

Докато чакаше внука си, Лидия разглеждаше рафта с книги за фотография. Хареса си няколко и след като се консултира с продавача реши да си ги купи. Младежът, който я посъветва, доста се учуди от нейния интерес, но си го обясни с желание да направи подарък на син или внук. Все пак не се срещаха бабички с интерес към фотографията, особено такива от село. 

- Здрасти, бабо.

- О, здравей.

- Разгледа ли книгите?

- Да, дори си купих няколко. Ето виж – Лидия подаде книгите на Боби.

- Но това са книги за фотография. Не трябваше да ми ги купуваш, аз си имам достатъчно. 

- Те не са за теб, а за мен. Реших да си купя фотоапарат и да се науча да снимам.

- Да, бе. Наистина ли? – попита Боби, поглеждайки с изненада към баба си.

- Да, съвсем наистина. Затова те извиках, искам да ми помогнеш при избора, защото не искам да е някакъв обикновен, а професионален, нали така се наричаха хубавите апарати.

- Ама ти не се шегуваш. Не мога да повярвам, баба ми ще си купува фотоапарат и то професионален. 

- Дълго мислих и накрая реших да го направя. Надявам се да ми помогнеш.

- Ще ти помогна разбира се, щом така искаш – каза все още невярващият Боби. Той гледаше баба си с почуда, удивление и радост. Хареса му, че тя е способна на нещо толкова неочаквано и нетипично за бабичките. Дори се гордееше с нея, макар все още да не го осъзнаваше. – Но помислила ли си за всичко, например къде ще проявяваш снимките, защото предполагам няма да си купуваш и компютър.

- Не, баба ти все още не си е изгубила напълно ума. Аз и с апарата трудно ще се справя, камо ли с компютър. А за снимките, засега мисля от време на време да идвам в града и да ги проявявам в някое фото. Нали ти ми беше казал, че в самия апарат могат да се съхранят много снимки. Ще снимам, ще си запазвам най-хубавите и тях ще проявявам. 

- Не мога да повярвам. Това е много странно, но и яко в същото време. Не съм го очаквал. Нямам търпение да кажа на приятелите си, те направо ще пощуреят. 

- Предположих, че ще ти се стори странно, но понякога и бабите правят странни неща. Освен това ти толкова разпалено и интригуващо ми говореше за фотографията. Така че до голяма степен това е твоя заслуга. Пък и знаеш, че на село няма много занимания, а с апарата ще имам какво да правя.

- Еха, баба ми ще си купува фотоапарат и ще се учи снима. Браво, бе, бабо – каза Боби и я прегърна - Хайде сега да изберем кой точно ще е.

Всъщност познанията на Боби за фотографията и апаратите не бяха кой знае колко големи или поне не толкова колкото му се искаше. Все пак той добре знаеше марката и модела фотоапарат на своя преподавател и препоръча него на баба си. Осланяйки се на познанията на своя внук Лидия купи това, което той ѝ каза. 

- Само че, бабо, трябва да отидем до вкъщи, за да ти дам моите записки за това как да ползваш този апарат. Те са много подробни и добре е обяснено какво трябва да правиш, за да се получат добри снимки. Само трябва да ги преснема в книжарницата и готово. 

- Сигурен ли си, че трябва? Тези книги, които си купих няма ли да ми свършат работа?

- Не, бабо, те не са специално за този апарат, а за снимането изобщо. Така че трябва да ти дам записките. Но не се притеснявай ще стане бързо и няма да си изпуснеш автобуса за обратно.

Лидия  се съгласи макар и с неохота. Тя не искаше да ходи в дома на сина си, защото очакваше неговата негативна реакция от новата ѝ придобивка. Той беше консервативен, дори скучен и не харесваше подобни неочаквани и ексцентрични прояви. За него майка му беше просто възрастна дама, която трябваше да си стои на село и да върши „бабешки“ неща. Отдавна той не я приемаше като пълноценен човек, чиито дни имат значение и предназначение. За него най-важни бяха децата му, после той и жена му, а майка му, както и родителите на съпругата му трябваше само да им помагат с каквото могат.

- Вие се върнахте – каза той като видя Боби и Лидия да влизат.

- Тате, знаеш ли какво направихме с баба, купихме професионален апарат Канон – Боби беше въодушевен и усмихнат.

- Купила си му апарат?! – попита ядосано Кирил.

- Не, не съм, а и да съм, какъв е проблемът?

- Проблемът е, че фотографията е поредното му хоби и не е нужно да се влагат толкова пари в него.

- Но, тате, апаратът не е за мен, а за баба.

- Какво? - Кирил повиши тон.

- Да, баба го купи за себе си, за да се научи да снима – Боби говореше с въодушевление, с което не успя да зарази баща си.

Лидия мълчеше и гледаше с тъга към сина си. Той никога не я беше разбирал. Имаше чувството, което не отмина с детството му, че нейният живот е предназначен, за да е в услуга на неговия.

- Но това е лудост! Майко, какво те е прихванало? Що за идиотщина си направила?

- Нищо не ме е прихванало, а и не съм длъжна да ти давам обяснение. Боби, ако обичаш донеси записките да ги преснемем и аз да тръгвам.

Боби не очакваше гневната реакция на баща си. Предполагаше, че и той ще се учуди като него, но не и че ще се ядоса. Не разбираше какво го ядосва и защо. Наистина решението на баба му беше странно, но неочакваните неща бяха интересни и очарователни, поне така мислеше той. 

- И какво ще снимаш? Кокошките из двора ли? Или някое от бабичките в селото? Страхотни снимки ще станат, няма що.

- Кириле, престани. Не искам да говоря с теб сега, ще изчакам Боби и се връщам на село. Това са моите пари, моето решение какво да правя с тях и моя фотоапарат. Съжалявам, че ти се ядосваш, макар и да го очаквах.

- Нормално е да си го очаквала, как няма да се ядосам като си направила нещо толкова ненужно - синът ѝ не продължи, не знаеше какво да каже. Решението на Лидия му се струваше глупаво и безсмислено. „Та тя е старица, как така тепърва ще започва да се учи да снима с професионален апарат. Това е нелепо и смешно“, мислеше си той. „Сигурно е превъртяла, иначе нямаше да ѝ хрумне подобна идея. Имайки предвид колко е скъпо подобно оборудване.“ Синът ѝ не беше съгласен толкова пари да се инвестират и за Боби, тъй като това най-вероятно беше негово временно увлечение, но му се струваше още по-неподходящо такава сума да се похарчи за фотоапарат за майка му. 

- Не искам да говоря – отвърна спокойно Лидия и обърна леко главата си в другата посока, опитвайки се да откаже сина си да продължи своя оскърбителен монолог.

Боби изтича до стаята си и се върна възможно най-бързо. Той чу какво каза Кирил на Лидия и му стана много неприятно. Колкото го очарова и впечатли нейната постъпка, толкова го разочарова и отврати неговата. Не очакваше баща му е да такъв „бастун“, както по-късно го нарече пред Ася, която също не вярваше, че е реагирал така. После двамата на дълго и нашироко си поговориха колко „яка баба“ имат.

След като взе преснетите записки Лидия хвана автобусът на обратно и се прибра в селото. Когато остана насаме с покупката си, думите на сина ѝ сякаш повече я засегнаха. Тя се запита дали наистина постъпката ѝ не беше глупава и ненужна. „Та аз съм вече на 72 години, кога ще се уча да снимам с фотоапарат? Още утре може вече да ме няма. Може би Кирил беше прав да се ядосва. Ама пък него какво толкова го засяга, това са си моите пари, нали като умра ще получи всичко, което имам, още от сега ли иска да му давам всичките си спестявания? Та аз съм си ги спестявала за мен. Не че и на тях не съм давала. Те всичко си имат, млади са, аз стоя сама на село, но въпреки това нямам право да правя нищо. Правилно ми казваше майка ми, че не е честен животът, когато остарееш, но тогава не я разбирах, а и как бих могла?“ Лидия хвърли поглед към фотоапарата и книгите, които беше оставила на леглото. „Ще прочета всичко, по няколко пъти ако трябва и малко по малко ще се науча. Колко пък да е сложно, а и дори да е много, имам време, ще успея или поне ще опитам. Пък за Кирил, той няма да се промени. Надявам се другия път като се видим да не ми говори за апарата.“

Тя, моята дружинка

30776523 m 1

***

Да се научиш сам да снимаш с професионален апарат не се оказа особено лесно. Имаше толкова много копчета, настройки, цифри и режими. Лидия беше малко изпрашена, но и много мотивирана. Беше ѝ интересно, понякога забавно, понякога безнадеждно, понякога разочароващо. Въпреки че беше убедена, че спазва написаното в записките на Боби, снимките ѝ не се получаваха така, както трябваше. В началото тя избърза да се върне в града и да ги прояви. Предполагаше, че не са много хубави, защото ги виждаше макар и в умален размер на екранчето на апарата. Когато ги видя големи на лист хартия обаче много се разочарова, но не се отказа. Знаеше, че може да успее. Върна се в селото с още по-голямо желание да подобри уменията и знанията си. Всяка вечер четеше книгите по фотография, правеше си експерименти, подреждаше си композиции от домакински предмети, които снимаше от всевъзможни ъгли. Искаше ѝ се да снима навън, но се ограничаваше само с двора и то в тези му части, които нямаха видимост към пътя. Не искаше някоя от любопитните ѝ съседки да види  с какво се занимава. Не че щяха да разберат, но със сигурност щяха да я разпитат. Откакто си купи апарата Лидия беше по-доволна от себе си. Въпреки че не се получаваше както пишеше в книгите, тя се гордееше, че върши нещо смислено и влага силите си, за да се научи на ново умение. Лягаше удовлетворена и се събуждаше ентусиазирана. Желанието ѝ да се научи беше толкова голямо, че успехът витаеше около нея, в очакване да разцъфне върху хартията и върху лицето й. 

Вторият път, когато прояви снимките си, отново не беше особено доволна, но усещаше, че се приближава към целта. Несъвършенствата и грешките в снимките я разстройваха, защото полагаше големи усилия, но желанието ѝ не я напускаше. Имаше надежда, защото имаше и подобрение, макар не толкова, колкото искаше. Изгаряше от желание снимките да ѝ дадат това удовлетворение, което заслужаваше трудът и старанието й. Надяваше се третият път, когато ще отиде до града да е, за да прояви сполучливи и красиви картини, както сама ги наричаше. 

Въпреки че все още не беше доволна от уменията си с апарата, Лидия реши, че вече не трябва да се крие и може да отиде да снима където си поиска. Още първия ден, когато излезе под ръка със „странната машинка“ за няколко часа всички в селото знаеха новината, а до края на деня вече ѝ казваха Лидия фотографката. По-близките ѝ приятелки нямаха търпение да я разпитат какво прави и какъв е този фотоапарат и фотоапарат ли е въобще. Както обикновено баба Пенка беше първата, която я срещна и разпита. Лидия не се подразни от нейното любопитство и надълго и нашироко ѝ обясни за новото си занимание. Когато разбра за какво става въпрос баба Пенка само сбръчи нос и изпуфтя. Не ѝ се стори особено смислено или интересно, разбира се, беше много доволна, че първа е научила всички подробности, но въобще не можеше да разбере защо нейната приятелка се занимава с такива младежки безсмислици. След като задоволи любопитството, породило се заради нейното ново занимание, Лидия продължи да снима из селото, а другите вече не се учудваха. От време на време само обсъждаха, че „явно Лидия си няма друга работа, та тръгнала да прави снимки“, но това беше нормално за такова малко и затворено общество. Повечето от съселяните ѝ дори нямаха желание да видят какво е направила. „Че какво да гледам снимки от селото, нали всеки ден го виждам“, коментираха незаинтересованите. 

За Лидия обаче фотографията продължаваше да е изключително интересна и привлекателна. Тя отново се беше приготвила да хване автобуса, за да прояви последните си снимки. Много се надяваше този път да са съвсем успешни. 

- Здрасти, бабо – казаха Боби и Ася. 

- Здравейте, дечица, нямате ли да пишете домашни, та сте дошли да ме посрещнете?

- Не особено, а и като знаем, че днес ще проявяваш новите си снимки, как да не дойдем. Да ти помогна ли с торбата, бабо – попита Боби.

- Не, тя е лека. Хайде сега да отидем към фотото, после ще се разходим и след това ще видим какво е станало.

- Според мен ще са много хубави – каза Ася ентусиазирано.

- Да, и аз така мисля.

- Ще видим, надявам се – отвърна Лидия, която не искаше да ги разочарова. Тя беше казала на Боби, че ще идва в града, но не очакваше той и Ася да я посрещнат. Зарадва се на тяхното внимание към нея и към новото ѝ занимание, но се и притесни за снимките.

Във фотото им казаха, че ще трябва да почакат няколко часа и тримата се отправиха към парка. Там Боби и Ася разказаха на Лидия, че баща им все още не одобрявал нейната постъпка и че бил малко сърдит, но сякаш му минавало. 

- Той е добър и ще му мине, а вие не му се сърдете, че не одобрява моето занимание. Понякога възрастните хора са по-консервативни.

- Ти също си възрастна, но не си такава – каза Ася.

- Е, не всички са такива, Асичке. Хайде да се оправяме към фотото, че почти стана време.

Двама юноши и една баба и тримата развълнувани като малки деца изкараха от хартиената торба куп снимки. Всеки грабна някаква част и започна да разглежда. 

- Вижте, вижте, тази е много хубава – каза Ася, показвайки една от снимките.

- И тази – отвърна Боби също със снимка в ръка.

Оказа се, че почти всички снимки са станали много хубави и тримата радостно разглеждаха първо по отделно, а после заедно. Лидия си отдъхна, щастлива, че старанието и желанието не са я подвели. Внуците ѝ сипеха похвали и се радваха, че имат такава баба.

 Лидия знаеше, че няма смисъл да показва снимките на жените от селото, но много ѝ се искаше да ги видят колкото се може повече хора, за да споделят нейната радост. Баба Пенка и останалите никак не бяха въодушевени от това, което видяха, но всички до една я похвалиха. Лидия знаеше, че похвалите им не са съвсем искрени, но това не я разстрои, тя беше доволна от себе си и нищо не можеше да промени това. 

- Какво ще кажете сега след като се научих да боравя с фотоапарата да снимам вас? Сигурно и вие като мен не сте се снимали от години. 

- Какво? Да се снимаме ли? – попита невярващо баба Пенка.

Жените в стаята се спогледаха мълчаливо. Не знаеха какво да кажат, не знаеха и какво да мислят. В началото тази идея ги стъписа, но само след няколко минути желанието и те да се включат в новото занимание на тяхната приятелка започна да ги примамва. Всяка от тях мълчаливо си представи как я снимат и това не ѝ се стори никак неприятно.

- Защо пък не – първа се престраши баба Кица – права си, че не сме се снимали от години. Всъщност последната ми снимка е от сватбата на сина ми, която беше преди 15 години. Вярно, че вече не сме красавици, никак даже, но защо пък да не ни снимаме.

- Да и аз съм съгласна – обади се баба Дора, събрала смелост от изказването на своята приятелка.

- Аз пък не искам, че защо ми е да се снимам, какво ще си гледам, бръчките ли? – намеси се баба Пенка, която искаше да гледа и да приказва за другите, а не и себе си. 

Към нея се присъединиха и доста други баби от селото, но Лидия беше доволна, че поне пет жени бяха изявили желание да се снимат. Тя не се надяваше и на толкова. 

Дните, които предстояха, бяха определени за снимки, като всяка желаеща бабичка имаше свой ден. Лидия не искаше да ги снима на веднъж, а да отиде на гости на всяка, да ѝ отдели време и да я запечата там, в нейния дом. Накрая планираше да събере всички, които желаят и да им направи обща снимка. 

За първи модел беше определена баба Кица, тъй като тя първа поиска да се снима. Лидия пристигна в дома ѝ малко след обяд. Снимките продължиха няколко часа, по време, на които двете си пийваха кафе и си говореха. Лидия искаше да я снима във всякакви пози, докато домакинства из къщата, из двора, докато просто си стои, докато се сресва. Беше много старателна и направи доста снимки, част от които изтри след като няколко пъти ги прегледа. Въпреки първоначалния си ентусиазъм, в началото баба Кица беше притеснена и се чувстваше неловко. Не можеше нормално да си поеме дъх, а камо ли да се отпусне. Всеки път когато сядаше, все едно беше на тръни, а когато извършване някакво действие изглеждаше сковано и нервно. Затова Лидия предвидливо реши да ѝ направи много снимки, докато се отпусне, а после просто да изтрие несполучливите. Планът ѝ проработи и след един час снимане нямаше как баба Кица да не посвикне с апарата. На третия час нямаше и следа от нейното притеснение, а снимките ставаха все по-добри. 

Горе долу същата процедура се повтори и при другите жени от селото, които се бяха съгласили. Лидия отиваше след обяд и оставаше за няколко часа. Накрая беше събрала във фотоапарата си над 300 снимки, повечето, от които трябваше да изтрие, но поне около 100 сполучливи. Когато снима всички желаещи тя прегледа фотографиите много пъти, подбра най-хубавите според нея и замина за града. Този път беше решила да ги разгледа чак като се върне в къщи. 

Пътят до дома ѝ се стори много дълъг, но когато седна на стола, с пакета в ръка, беше много доволна. Първоначално снимките надминаха очакванията й. След това, когато свърши поне двайстото им разглеждане започна да се колебае дали наистина са хубави. На следващия ден отново ѝ харесваха, а след това отново не. Лидия не можеше трезво да ги оцени и мнението ѝ се лъкатушеше ту в едната, ту в другата посока. Въпреки че не беше сигурна трябваше да ги покаже на бабичките, защото те постоянно я разпитваха дали са готови и кога ще им ги видят. Кметицата на селото предложи да ги окачат в основната зала на кметството, като истинска изложба. Всички се съгласиха и Лидия, заедно с помощта на баба Кица, нареди снимките с кабърчета по стените. 

Изложбата беше истински фурор в умален размер. Всеки от селото се изреди да види снимките и почти всеки ги хареса. Имаше и недоволни критици, които не харесаха цялата идея за фотографирането и изложбата, но дори те се появиха да я разгледат. В рамките на селцето събитието предизвика повече коментари и дискусии от изложба в Лувъра. Бабичките, които бяха отказали да се снимат горко съжаляваха, но малко от тях си го признаха. Повечето предпочитаха да мляснат и да се престорят на незаинтересовани. Няколко обаче споделиха с Лидия, че са сгрешили като не са се снимали и тя реши да посети с фотоапарата си и тях. Така се започнаха нови снимки и този път всички се изредиха. Цялото село беше полудяло, всеки извади от гардеробите си най-хубавите дрехи, въпреки убежденията на Лидия да са с нормалните си облекла, всеки се среса, всеки се усмихна. 

Новата изложба съдържаше както новите, така и старите снимки. Всички в селото бяха горди със себе си. Дойдоха роднини от близките селища, за да разгледат снимките. Боби и Ася бяха едни от първите дошли, баща им обаче се беше заинатил и отказа да отиде. Лидия очакваше, че той вече е забравил яда си и ѝ стана мъчно като разбра, че не е така. 

Изложбата стоя в кметството цели два месеца. Когато Лидия си прибра снимките всички бяха с пръстови отпечатъци, символизиращи честото им разглеждане и показване на близки. Тя ги сложи в голяма картонена кутия и затвори похлупака й. Гледайки кутията и знаейки какво има в нея, тя изпита доволство, каквото не беше изпитвала от години. Въпреки че беше стара, въпреки че не разбираше от техника, въпреки сина си и въпреки общественото мнение Лидия успя да се научи на нещо ново и пак да изпита щастие заради самата себе си и своите възможности. 

***

Няколко дни след смъртта на Лидия, Кирил и съпругата му отидоха в къщата й, за да прегледат какво е останало. Нямаше много ценни вещи, но някои имаха сантиментална стойност, а други бяха просто полезни и можеха да послужат. Кирил преглеждаше всичко старателно и го отделяше в купчина за изхвърляне и купчина за запазване. Той не беше много сантиментален, но въпреки това му беше трудно да изхвърли неща, свързани с детството и родителите му, затова купчината за запазване беше по-голяма отколкото му се искаше. 

„Това обаче мога да го изхвърля“, каза си той като видя кутията, върху която пишеше „Снимки“. Кирил все още смяташе, че увлечението на майка му по фотографията е било нещо като старческа лудост и снимките ѝ за него нямаха никаква стойност. Без много да се замисля той ги сложи в купчината за изхвърляне и след няколко часа, заедно с много други вещи те се оказаха в боклука. 

Боби и Ася много се разсърдиха и дори плакаха заради загубените снимки, но когато разбраха беше късно да се направи каквото и да било. Осен че ценяха снимките, защото бяха направени от баба им, те ги харесваха и заради самите тях. 

- Хайде, стига с тези снимки. Толкова много неща запазих от баба ви, ако ви е мъчно можете да вземете някое от тях. Знам че искате снимките, защото тя ги е правила, но всъщност те са само безполезни хартийки. Все пак едва ли за месец или там колко беше, баба ви се е научила да снима.

Виждайки разочарованието на децата си, Кирил до някъде беше съжалил за постъпката си, но само донякъде. Нещото, което го накара наистина да съжалява не бяха Ася и Боби, а писмо донесено от учителя им по фотография. Той беше получил 3 снимки от изложбата и тъй като му бяха харесали, а и се беше впечатлил от историята на Лидия, той реши да ги изпрати на свой познат редактор в Нешънъл Джеографик. 

- Здравейте, Вие сигурно сте Кирил. Аз съм Илия Митов, учителят по фотография на сина ви. Разбрах, че майка ви е починала, за което имате моите съболезнования. 

- Да, да – бързо смотолеви Кирил, в очакване учителят да му каже защо е тук.

- От Боби знам, че приживе тя се е научила да снима, той дори ми даде няколко нейни снимки. Аз много ги харесах, особено имайки предвид нейната неочаквана история за това как спонтанно се е научила да снима и ги изпратих на мой познат в Нешънъл Джеографик. Всъщност и затова съм тук. Нося Ви писмо, което ми даде моя познат, той ми каза съдържанието му и съм щастлив да ви уведомя, че от Нешънъл Джеографик също много са харесали снимките, историята, всичко и искат срещу подобаващо заплащане да им изпратите цялата изложба, за която Боби ми спомена и те да я публикуват. Според моя познат историята на майка Ви е уникална и той иска да я представи в списанието, заедно с най-добрите снимки.

Кирил стоеше загледан в една точка от лицето на учителя, без да помръдне. Той си спомни лицето на майка си, после кутията със снимки и тогава заплака. Не плачеше за парите, а за себе си и за Лидия, чиято страст той така и не призна. 

81584920 447516442589368 811485507383984128 nНаталия е завършила журналистика в софийски университет. Най-голямата ѝ страст са пътуванията и заедно със своя любим мъж преминаха дори маршрута на Камино де Сантяго. Добра и нежна душа е тя, винаги вярва в доброто в хората. Този разказ е от сборника ѝ "Непотърсена печалба", отличен с Национална литературна награда "Хермес".

Днес едно усмихнато, хубаво семейство празнува годишнина. Това са семейство Мускичеви от Ново Село, Видинско. Никога нямаше и да разбера за съществуването на тези симпатични хора от другия край на България, ако една приятелка не беше споделила историята им в групата ни. 

Ето какво написа Ася Стоянова:

На 6 срещу 7 януари сем.Мускичеви ги сполетя голяма беда - изгоря домът им и цялата покъщнина в с.Ново село, обл.Видин. Обръщам се с апел към всеки, който може и има желание да помогне, нека го направи. Искам да трогна сърцата ви, затова прилагам тези снимки, за да свържете молбата с тези лица, защото тези хора наистина нямат нищо в момента. Живеят в село, в най-западналия край на България, добри, сърдечни и образовани хора, но са съкратени преди години и се опитват да добутат до пенсия, като предлагат окачени тавани в една спряла икономика. А в момента се опитват да съберат живота си. Можете да си представите какво е да ти изгори всичко - всичко: документи, снимки, спомени. Мъжът е способен и се надява сам да вдигне къщичката им отново, а съседите (включително моите родители) помагат и са всеки ден там да разчистват, но там никой няма възможности, а само с труд, без материали, не става.

Вчера се свързах със семейството на Валя и Кирил, които ми разказаха следното:

Аз се казвам Валентина Пенева -на 59г./от Нова Загора/ ,а съпругът ми - Кирил Мускичев- на 64г/от Ново село/..По професия сме инженери. Семейство сме вече 39 години, а между другото утре имаме годишнина от сватбата. Имаме две големи, вече семейни дъщери. Живеем постоянно в Ново село от 5-6 години,а работим във Видин. Имаме микро фирма за вътрешни щори и окачени тавани. Казвам микро,защото работим само двамата в нея. Пътуваме всеки ден до Видин, защото ни харесва да живеем на село. Спокойствието и тишината не заменяме и за най-луксозния апартамент в града. Още повече, че приятелите ни също живеят на село и имаме много активен социален живот. Обичаме да се занимаваме с градинарство, особено аз в малкия ни двор.

82241818 10218510968479708 532611640177197056 n 1

Преди 12 години си направихме ремонт на къщичката сами, която е 70 кв м. Понеже съпругът ми е в час с всичко, майстор за нищо не сме викали. Направихме си го да ни е удобно и уютно.

12890857 1287516517929824 8393244246313148914 o

Но на 07.01.2020г. в 3.35ч. се събудих от пукот. Станах и видях, че покривът гори. Събудих съпруга си и в суматохата успях да грабна само папката с важните семейни документи и чантата си. Пламъците вече навлизаха през гипскартона на тавана. Избягахме на улицата и докато дойде пожарната покрива падна и вече цялата къща пламна, като факла. Оказа се, че причината за пожара е нагорял контакт на аспиратор. За зла врага зад него е имало греда, която се е запалила. По пижами и боси, при - 9 градуса, стояхме и гледахме как това, което сме събирали цял живот се изпепелява. В 5.30 пожарът беше потушен, а ние благодарение на нашите приятели, бяхме обути, облечени и стоплени. Те стояха с нас, докато си тръгна пожарната. И оттогава до този момент, нито за миг не са ни оставили. 

82133129 10218510969319729 7465546590954979328 n

81833573 10218510969839742 3333493413151506432 n3 дни след пожара, с тяхна помощ, разчистихме всичко - 5 ремаркета от трактор. Хората се убиха от работа, но не се отказаха.

В момента се настанихме в къщата на голямата ни дъщеря, с която ни дели една ограда. Тя е на ниво груб строеж, но има действаща баня и тоалетна.Сега правим една стая, в която да живеем,
докато стане нашата къща. Още на следващия ден заваляха обаждания и помощи / финансови и предметни/. От близки, приятели, колеги и познати. Ася веднага поде дарителската кампания и хората веднага реагираха. Да, българите са добри хора!!!
Защото веднага откликнаха толкова непознати добри хора! Мои съседки са все възрастни жени, на които помагам както и с каквото мога. И те, милите, дойдоха всички да ми донесат по нещо- коя родопско одеяло, коя терлици,даже и изсушен липов чай.И сега се просълзявам.
Винаги сме се стремили с моя мъж да правим добро и да го хвърляме зад гърба си.
Не съм очаквала,че в един момент то ще ни се върне стократно!
 
За всички добри хора, които искат да помогнат, споделям банковата сметка:

BG61STSA93000025850656

ДСК гр. Видин

Кирил Евстатиев Мускичев

Моля,като основание за превода пишете"помощ за опожарена къща”

Опция за Еконт:

гр. Видин, офис кв. Крум Бъчваров

+359 87 880 0820

за Валентина Пенева или Кирил Мускичев

Отчет за помощта, събрана до момента от Ася, чийто профил може да следите за актуална информация:

Приятели и дарители в полза на сем. Мускичеви, чийто дом в с. Ново село, Видинско, изгоря в нощта на 6-ти януари, подкрепата ви - морална и финансова, е безценна и трогателна,от сърце благодаря!

Ето и отчет за всички получени парични, материални и нематериални помощи към 15.01.2020 г.:

1. ОБЩО ПАРИЧНА ПОМОЩ - 8809 лева и 621 евро, от които:

- Получени средства по банка: 6114,14 лева

- Получени средства по Еконт: 870 лева

- Получени дарения в Евро - 621 евро

- Гласувана еднократна финансова помощ от общинския съвет на с. Ново село - 1000 лева

- Отпусната еднократна финансова помощ от АСП - 325 лева

- Получена помощ от учителите на ПГТ "Михалаки Георгиев" - гр. Видин - 400 лева.

- Получена помощ от синдикалната структура на учителите в гр. Димово - 100 лв.

2. ПРЕДОСТАВЕНИ И ОБЕЩАНИ МАТЕРИАЛНИ ДАРЕНИЯ:

- Хладилник

- Диван

- Маса и столове

- Фотьойли

- Мебели за спалня

- Мебели за хол

- Кухненски мебели

- Кухненски шкафчета

- Гардероб

- Легло

- Телевизор

- Фурна

- Котлони

- дрехи

3. ТРУД:

- Моите родители са намерили кофражисти и арматуристи, които на много приемливи цени ще направят арматурата, кофража и ще излеят колоните и плочата, ще изградят покрива. Прогнозната стойност на този труд ще е около 7000 лева, което означава, че трудът ще се покрие изцяло с вашите дарения!

- Намерили са и майстор, който ще направи банята напълно безвъзмездно, само материалите ще са от тях;

- Договорени са строителни материали от магазин Север – гр. Видин, с отстъпка.

Както виждате, дарени са почти всички елементи от основното обзавеждане за един дом, средства ще са нужни основно за строителните материали по списъка и някои други елементи като врати, бойлер, мивки, пътеки. Приемат се и такива материални дарения.

Не знам дали си давате сметка, скъпи дарители, какво означава тази помощ за сем. Мускичеви, а и за техните приятели и близки! Поклон пред вас и нека доброто ви се върне!


Автор: Кристина Йовчева

Когато бях мъничка, мъничка, всеки ден бях при моята прабаба. Преди да тръгна на детска градина (бях на цели 5 години, когато започнах) тя ме гледаше, а после всеки ден след градината отивах при нея. Когато бях болна, пак тя ме гледаше и лекуваше по нейните си начини - по-любими за мен от онези в аптеката. Много обичахме да сме заедно, тя все казваше, че съм нейната “дружинка” - прадядо ми вече си беше отишъл, аз - последното, най-малкото от всички правнучета, едничка наблизо край нея, освен това кротко дете (случая с нарязаната мушама беше изключение). Прабаба ми много тъгуваше, че е останала неука - баща й бил даскалът в селото и тя тръгнала на училище при него по-рано от мерак, ала докато била в първо отделение, баща й го убили турците, майката грабнала трите деца и две бохчи дрехи и избягали от Беломорска Тракия. И тъй като майка й започнала да работи на чуждите ниви, за да изхранва семейството, на прабаба ми - 7-8- годишна тогава, останала задачата да отглежда по-малките брат и сестра, да стъква огъня, да приготвя хляба и да кърпи дрехите. За учене време не останало. Та беше неука и това много я натъжаваше. Можеше да се подписва с буквата си “М”, когато си вземаше пенсията. Когато аз станах ученичка, настъпи нов етап в нашите взаимоотношения. Аз взех буквара и започнах да я уча да чете. Тя сричаше досущ като първолаче, следеше с пръст редовете в учебника и лицето й изразяваше такова усърдие, че дори аз, съвсем дете тогава, не можех да не го забележа. Благодарение на моята помощ и нейното огромно желание, прабаба ми се научи да си пише трите имена и да срича. Понякога й изнасях уроци като тези в училище - за Левски и Ботев, или й рисувах картини, а тя ги окачваше с кабърчета по стените. Като дойдеха комшийките, им ги показваше с гордост и все казваше: “Ей туй мънинкото ми украсява стените, то нали ми е дружинка...”. Когато ме видеше с книжката, сгушена на леглото, никога не ме закачаше - оставяше ме да си чета, за нея това беше недостижимо тайнство! Понякога ме караше да й почета на глас, докато тя предеше - седнала на колене на земята до печката. Колко истории на Пипи й изчетох, докато тя изкусно изпридаше от къделите фина прежда за пуловери, шапки и чорапи на цялата рода. От печката на дърва винаги се носеше апетитен аромат на някоя бабина гозба - дали ще е зелник (печен отгоре на печката, не във фурната, с цвъркащото масълце отгоре), на вкусна чорба от всичко, което расте в градината или на варен ошав, който беше по-вкусен от всеки сок. Всичко това придружено от свиренето на неизменния чайник и от кукуригането на петела в кокошарника (прабаба ми винаги водеше война с някой от тях, като го обиждаше с “опустял нальетин”).

Когато дойдеше време за почивка, тя никога не ме караше насила да спя, но се гушвахме върху тъкания от нея китеник и аз исках тя дълго да ми разказва отново и отново за детството си, за това как се оженила за прадядо ми, за децата си, истории, истории, които толкова обичах да слушам разказани с нейния глас, с говор, примесен с тракийски, родопски и турски думи, говор и истории напоени с емоцията на един цял пъстър и нелек живот. 

Какво ме посъветва баба

118837841 m 1
Прабаба ми ми “уйдисваше” за всичко - плетеше ми мънички дрешки за руската кукла - ама истински поли, жилетки и чорапи от шарени прежди. Чистеше ми тиквени семки, защото не можех сама да ги чопля. Аз я научих малко да срича, да играе на карти “на война” с мен. Също да участва в игрите ми с кукли. Позволяваше ми да се забавлявам с ръцете й, като опъвам кожата й нагоре, а тя дълго време не се слягаше заради старостта й и това беше толкова смешно за мен! Играеше с мен на онази игра с конец, при която ставаха различни фигури, когато го прехвърляхме от нейните на моите ръце. Лятото ме люшкаше на плетения от нея хамак, водеше ме на разходка в близката горичка, хващаше ми малките пухкави жълти пиленца на кокошката и така можех да ги погаля, без да се страхувам, извади ми първия зъб с конец, даваше ми да пия вода от шепата й - никога няма да забравя усещането от допира на устните ми до напуканата й топла шепа. Тя ми позволяваше понякога да й сплитам двете плитки, на които носеше косата си и които бяха почти изцяло черни, макар да беше на 80. Аз я научих как да запомни тъй сложните за нея имена на държавите и градовете, в които съдбата беше разпръснала част от децата и внуците й. Обяснявах й някои сложни и нови думи...И тя беше тъй благодарна за всичко това!!!

Освен тези съкровени споделени мигове, от нея научих толкова много неща - как да пия вода от своята шепа, как се преде и тъче (в момента в дома ми греят нейните черги и възглавници), как се правят лечебни разтривки на сухожилията, как се набира телефонен номер с шайба, как да правя красиви сурвачки (правя ги сега със своите деца). Научи ме да шия на 100-годишната крачна шевна машина “Сингер” (жива и досега), да плета чорапи на 5 куки, да дъвча черен пипер за болно гърло, също как да смачквам оси, без да ме жилят...

Всичко това вероятно е една нищожна част от всичко, което получих от моята прабаба. Но най-големите уроци ми ги даваше с поведението си и изобщо с отношението си към живота. Да не повишаваш глас, да си честен, да помагаш на хората, да се молиш само и единствено за здраве, да проявяваш здрав разум.. и да бъдеш решителен и силен!!! Макар че беше загубила две от петте си деца, тя не си позволяваше да плаче пред нас, освен в един ден от годината - началото на юни, когато туристическият отряд на градчето ни се връщаше от ежегодния си поход. Тъй като отрядът носеше името на бабиния син - алпинист, останал завинаги в снеговете на Хиндукуш, те минаваха през къщата ни и затрупваха прабаба ми с цветя, които тя после топеше в коритото на външната чешма и напояваше със сълзите си, облакътена, приведена, смазана... Само и единствено тогава виждах тази блага жена да плаче със сълзи и да изразява невероятна болка.

Когато почина на 84 години и я видях в онази черна рокля на ситни розови цветченца, която бях виждала десетки пъти, докато я вадеше от раклата, за да я спасява от набезите на молците и за която знаех, че е приготвена за “умиралка”, не можах да повярвам колко мъничка беше. Аз бях само на 12 години, а прабаба ми, моята дружинка, ми беше дала преживявания и уроци за цял един живот!

Още от Кристина: 

Последната книга 

Аз и Мара

Автор: Мария Пеева

Чудих се има ли смисъл да пиша това, толкова е писано вече по темата. Надявам се да има.

Не ми харесва отношението ни към възрастните хора. Не само моето, не само вашето, принципно говоря. Отношението на цялото общество към тях е отношение като към “втора категория” хора.

Не ми харесва как ги наричаме "бабка, дядка, дъртак, вещица". Нищо че са ни подразнили в автобуса или на опашката.

Не ми харесва как лекарите им говорят на ти, повишават им тон, или пък свойски някак ги наричат “бабче”.

Не ми харесва как в болниците ги “отписват” с лека ръка като изгубена кауза.

Не ми харесва, че са бедни и нищо не могат да си позволят.

Не ми харесва, че са постоянен обект на измамници и според мен не се прави достатъчно, за да се разкрият и заловят тези измамници. Защото не става дума само за телефонни измами, ами и за имотни, а също и за продажба на всякакви “космически” матраци, "вълшебни" уреди за лечение и какви ли не боклуци, с които мамят наивните им глави.

Защо пиша това точно днес? Напоследък оглеждам домове в и около София, защото ми се ще да преместя нашите по-близо. Вчера посетихме един много хубав дом, препоръчан, и всичко изглежда чудесно наистина. Докато чакахме да ни приеме управителката, един от живущите там чакаше редом с нас по някакъв въпрос. Възрастен господин, много любезен. Каза, че от два часа чака. Когато дойде редът му, настоя ние да влезем първи - не знам защо, не сме го молили - аз не бързам, обясни. И в този момент управителката отвори и ни покани. Не му даде възможност, а той искаше да ни отстъпи. Тя просто го игнорира. И като свърши с нас, пак го подмина. А той мил, възпитан старец. Разбирам, че сигурно има някаква незначителна молба или оплакване, но щом чака там, значи за него е значителна. Просто ми стана обидно за него, и за мен си ми стана срамно, че нищо не казах и не настоях да му обърнат внимание. Управителката няма вина, както нямат вина и стотиците лекари, администратори, касиери, изобщо всички онези, които ежедневно се срещат с възрастни хора и общуват с тях по всякакви въпроси. Вината е колективна и като всяка колективна вина се размива и никой нищо не прави по въпроса, освен малко да се възмути в социалните мрежи от време на време. Така сме научени и това е цялостното отношение на народа ни към възрастните. Дори в себе си го усещам понякога, когато някоя енергична старица ме блъсне, за да седне първа в трамвая и в главата ми мине мисълта: "Тая бабичка къде е тръгнала, ами не си седи вкъщи". Тоест и аз не съм с нищо по-добра. И себе си не харесвам. И се боря да променя това отношение - първо в мен. 

Живот като на книга

94288076 m 1

Защото само помислете. Хората имат достойнство, всеки един един от нас. И това, че с възрастта понасяме някакви промени, често тежки и неприятни, не ни прави по-малко хора. Ужасно е да изживееш цял един живот, да работиш, да създаваш деца, да имаш приятели, колеги, среда, дом, победи, провали, спомени и мечти. И в един момент всичко това да бъде заличено, да остарееш, да се поболееш и някой да те третира като животинче - макар и с известно състрадание, но все пак като животно. Или пък ако имаш късмета да остарееш сравнително здрав и с ума си - да те третира като човек "втора категория" - да ти говори снизходително, неуважително, да омаловажава проблемите ти, защото скоро тези проблеми ще се решат от естествения ред на нещата. Ужасно звучи, а се случва всеки ден и навсякъде - от лекарския кабинет до магазина или пейката пред блока.

Имам една молба към вас, добри хора. Обществото не можем да променим, но можем да променим себе си. Да тръгнем оттам.

Нека следващия път, когато се обърнем към възрастен човек, му заговорим на Ви и се обърнем към него с "господине" или "госпожо".

Нека следващия път, когато се подразним на възрастен човек, и ни дойде да го нахокаме (дори и да е виновен, не изключвам това), си представим, че срещу нас стои млад, здрав и силен човек, който може да се защити. По същия начин ли ще го нападнем? Ще му обясним ли, че е "изкукал дядка"? Или ще си кажем каквото имаме една идея по-възпитано?

Нека се оглеждаме около себе си за възрастни хора - в блока, в градския транспорт, в учреждението, в болницата - и специално да бъдем учтиви и усмихнати с тях - не от съжаление, а от уважение.

Нека малко повече прощаваме на собствените си възрастни родители, свекъри, роднини и съседи грешките и недостатъците на старостта.

И нека правим всичко това заради себе си, не заради тях. От уважение към собствената си крехка човешка природа. Защото някога те са били на нашето място и един ден ние ще бъдем на тяхното.

Ако имаме късмета да доживеем дотогава. 

Мъдростта боли

38163543 m 1

Автор: Мария Пеева

Знаете ли колко малко хора са благословени с умението да помнят с лекота цифри и факти? В нашето семейство например само един от синовете ми прилича на баща си в способността да помни дати. По история винаги с лекота изкарва отлични оценки и е любимец на преподавателите. Аз обаче помня трудно цифри, цитати и дати. Може би по тази причина като ученичка историята беше предметът, който никак не обичах. Докато не започна да ни преподава госпожа Станевска (в онези времена първо беше другарка, а после стана госпожа), жена, която така умееше да разказва историята, че я превръщаше в приказка - понякога страшна, понякога смешна, а нерядко дори и зловеща. От нея научих три важни урока - първо, че голите факти могат да бъдат запомнени, само ако ги облечеш в човешки емоции и преживявания. Второ, че всичко, което изглежда като суха статистика на белите листи на учебника, всъщност са реално преживени човешки страхове, радости, кошмари и възторзи. И третият, може би най-важен урок - децата трябва да познават историята, за да не повтарят грешките на дедите си, а възрастните трябва да познават историята, за да простят тези грешки. “Помни, за да забравиш”, не знам чия е тази мисъл, но я видях написана на паметник на незнаен воин в Кавала и ми хареса.

За да вдъхна на Теди, най-големия ми син, интерес и любов към историята преди 20 години, бях открила една прекрасна поредица с малки книжки, уж като комикси, но много интересни. Някои от вас може би още я помнят - Страховитото в историята. Имаше и още една подобна - Страховитото в науката. Веднъж вече порасналият Теди ми каза, че благодарение на тези книжки често е блясвал с познания в училище, в часовете по история, физика и химия. Запазих ги и за по-малките му братя, които ги прелистват от време на време, но не с нетърпението, с което той очакваше всеки следващ брой. Не им се сърдя, поколението им е различно и предпочита други източници на информация. Намерих ги - във формата на забавни поредици, дублирани на български и лесно достъпни по канал Da Vinci Kids, които са се погрижили за изискванията на новото поколение и без да губят време са създали “Ужасна история” и "Знаеш ли как". Ето и малко информация за двете поредици.

"Ужасна история" е исторически сериал, специално предназначен за най-малките зрители. Без да е преувеличен или подсладен като игрален филм, без никакви измислени сюжети и абсолютно коректен откъм исторически факти, той успява да представи историята по забавен начин, като при това не крие ужасните последствия от уж добрите решения. Но това не е всичко - представени са и разни велики личности и техните странности, подвизи, провали и шантави приумици. Децата се смеят на комедийните скечове и шеговитите песни, но в любознателните им главици остават и истинските събития на епохата. А между другото, тази поредица е интересна и за възрастните. Поне аз никога не отказвам да гледам такива филми с децата и да науча интересни факти за викингите, Леонардо, Шекспир, Клеопатра и още много герои и злодеи. Неслучайно поредицата има толкова награди, а “Гардиън” я нарича “една от най-добрите тв комедии”. 

 

ДаВинчи са помислили как да вдъхновят младите историци, а също и за бъдещите лекари и експериментатори, но малките любители на физиката, биологията и химията също не са пропуснати. В “Знаеш ли как” те ще научат един куп факти и новости в областта на технологиите, науката и живота, който ни заобикаля. Особено много ми харесва, че в епизодите се обръща специално внимание на това да се отдели истината от измислиците, така че хлапетата се учат и на критично мислене, както и на това да различават факт от фикция - умение, изключително важно за света, който ги очаква. И за който ми се иска да са подготвени със знания - колкото е възможно по-добре и по най-интересния за тях начин.

 

Тези два сериала отново са дублирани на български, което ги прави достъпни и за най-малките. Очакваме ги с нетърпение всеки уикенд, а ако пътуваме, следим повторенията. Надявам се скоро да има и още дублирани на български поредици, които да осигуряват на децата съдържание - едновременно образователно и поднесено по забавен начин.

Програмата на ДаВинчи може да следите във фейсбук и инстаграм, а в сайта им ще намерите допълнителна информация за други предавания.

Автор: Ясена Врачева

Преди няколко дни попаднах на следната дискусия: трябва ли една жена задължително да има деца. Изначално чуя ли думите „задължително“ и „трябва“, и козирожката ми същност подивява. Мразя някой да ме задължава или да ми налага нещо. Когато пък става въпрос за тялото и живота ми, съм готова да мина през него като валяк.

Ай сиктир, от наложени норми. В идеалния вариант всички сме Саманта от „Сексът и Градът“ и правим секс до 80-годишна възраст с руси атлети. Точка.

Но се замислих. За мен си и моя си случай. Майка съм. От година и три месеца. Помня, че едно от първите неща, които казах на кумата си след щастливото събитие беше: Ма защо не ме предупреди, че е толкова страшно, бе коза?! Че ще го проверявам дали диша, че първата му температура ще ми бъде като Апокалипсис сега, че сърцето ми ще изкача всеки път, когато се спъне?!

44560555 m 1

Вярвайте ми, имало е моменти, в които си мислех, леле, ако мога да върна времето назад, дали бих си го причинила отново?

Fuck (както би казал вещерът Гералт от Ривия). ДА!

И причината, да ви кажа, е малко егоистична. В момента, аз съм най-добрата версия на себе си. Готвя като мастър шеф – имам кокосово брашно, оризово брашно, брашно от лимец, коприва и рошков, и ги ползвам, по дяволите. Работя от вкъщи, като никога не съм била толкова организирана и някак живея, все едно някой ме наблюдава. Непрекъснато. Което не е много далеч от истината, имайки предвид, че дори в тоалетната съм с компания. И нали знаете, когато някой ви гледа, се стараете повече. Все едно сте в една стая с шефа.

Та.

Рециклирам. 

Разхождайки се по пътя вдигам боклуците от земята. С него. С човечето на година и три месеца. И му обяснявам, че така не бива. А той ме гледа с маслинените си очи.

Разказваме му вкъщи за коалите. И за възможността никога да не ги види на живо. И защо се стига до тук. Той ме слуша. Едва ли ме разбира. Но аз продължавам.

Пътуваме. Ходим в гората. Мразех да ходя в гората. Сега боровете са най-добрите ни приятели. И шумата под краката ни. И червените бузи. Чудесно е да видиш червени бузи на малко дете. 

Псувам двойно повече като шофирам. Все някога трябва да се научат тея хора, че мигач се дава като се завива, пусто да остане.

Четем книжки. За Мишоци с големи сърца, за Всеядни чудовища, за Момчето, което оцеля и има белег във формата на мълния.

Спасявам сгазени котки. И му споделям, че мама не е луда, просто обича животни и вярва, че трябва да се помага.

Ядем плодове. И аз. Никога преди не ядях плодове. И внимавам как се обличам. За да не настина. Не заради мен. А заради него. Защото знам, че при мен е най-добре.

Или че аз съм най-добра при него.

Няма значение. 

Дали да имаш дете е избор. По дяволите, най-важният, който можеш да направиш.

Аз благодаря за моя. И на него. Че всеки ден ме прави по-добра!

Още от Ясена:

Срещайте се с други майки

За раждането и бременеенето не по план

93862697 m 1

Автор: Нели Славова

Лутър дойде в семейството ни в един топъл септемврийски ден, някъде следобед. Пътувахме до град Девня близо до Варна, уж само да го видим.

Такава беше идеята - само виждаме и решаваме на място дали това е нашето момче.

Влязохме в големия двор, където той се намираше заедно с братята, сестрите и майка си, в едно заграждение, което вероятно бе тясно за всички.
Това ми напомня да ви споделя нещо и да се отклоня от темата. Хората имат честия навик да казват "Голямо куче в апартамент, ама как така, ще го уморим, ако го гледаме в апартамент, трябва му място за бягане и скачане!"
Един вид искат да кажат, че му трябва място, където да си бъде куче, да бъде себе си, обаче съдят спрямо своята перспектива и не допускат, че не всички хора живеят в 30 квадрата. Но ти не си длъжен да им даваш обяснения.
Не допускат, че за много кучета, животът в двор означава едно нещо - синджир с дължина 5 метра около врата и цял ден обикаляш един периметър с бака дъждовна вода и попара с накиснат баят хляб. Сигурна съм, че тези кучета копнеят за добра грижа, любов, продължителни и разнообразни разходки, качествена храна и живот, който един апартамент може да ти осигури.

78736896 3135630486463452 6306928744237891584 n
Започнахме да разглеждаме малките кутрета едно по едно, когато любезно ни ги извадиха от заграждението, докато тяхната майка наблюдаваше всичко отстрани и понякога ги закачаше или ги гонеше. Майката беше доста игрива и внимателна също и към нас. Това бе третата ми среща с порода Кане Корсо и за пореден път ми направи приятно впечетление, че когато ръката ми е старателно облизана от върха на пръстите до дланта - няма никаква лоша миризма. Устите на тези кучета не миришеха, беше ми странно. Очаквах смрад.
Козината им също не излъчваше така познатата типична кучешка миризма.
Явно бяха гледани добре и хранени с подходяща храна или просто породата им бе такава, че това е един чудесен плюс за стопанина.
Може би и сравнявах с пинчера ни, чиято уста вонеше ужасно, а също и козина, въпреки редовното къпане и спане в легло.
Говорехме си разни неща, трупахме опит, Коце се боричкаше с някои кученца, но те бягаха. Само едно остана при детето ни. Малко, сиво, със сини очи, шест пръсти на крайниците, пречупена опашка, бяло на гърдите и огромни уши като сенници срещу слънцето, като джапанки. Това беше Лутър.

78404216 2700113700010805 7664004041722036224 nОчарователен, различен, обезоръжаващо сладък и наш. Попитахме се няколко пъти дали сега го правим, сега ли го взимаме, наистина ли, сега. Нямахме нищо вкъщи, нито легло, нито храна, нито шампоан, нито сме избрали ветеринар, нито имаме хавлия за след баня, нито купи за вода и гранули. Все едно да влезеш с бебе на ръце в дома си, изписан от родилното отделение, но в апартамента ти няма кошара, дрехи, мляко, завивки, корито и биберон. Нямаш нищо, освен много обич за даване. Любов, която чака без нищо в замяна, за да бъде погълната. Днес. Сега. И напълно неподготвено.
Ние с детето и вече вторият ми син, изкачахме Гено да се разплати и да си тръгнем с новия член на семейство ни. Предстои ни доста работа по пътя, а и в последствие пазар за нуждите на Лутър. Кучето веднага повърна в колата, това е първото му пътуване. Повърна цели гранули, с които е бил хранен и стомахът все още не ги е обработил.
От този случай насам не сме имали трудности и препятствия с пътуването в автомобил.
Майката на Лутър ни изпрати на оградата, не лаеше, не скимтеше, просто си взе довиждане, явно ни одобри. Лутър също не плака, което ни облекчи много.
Отбихме се по предложение на собствениците да видим отблизо бащата на Лутър.
И той не миришеше, но беше зловещ. Сякаш сглобен от други кучета, животни и динозаври. Глава като менгеме, крака като пръти, огромна паст вместо уста, мощно, здраво, огромно тяло на бик. Беше Франкенщайн от плът и кръв. Изпитах страхопочитание към него, въпреки че собствениците, също като нас, не възпитават в ярост и нямат звяр, а са възпитали внимателни кучета, добронамерени, доброжелателни, игриви, не трътлести, огромни, но не дебели, умни, пазачи, но не хищници, бранители на територия и хора, но не зверове.
Бащата веднага искаше да играе и оближе ръцете ни.
Очарована съм и от друго от собствениците на тези кучета конкретно. В продължение на известно време се обаждаха на мъжа ми и го питаха как е Лутър, дали има някакви проблеми, справяме ли се и наред ли е всичко с него и нас. Това ми направи много добро впечетление. Не беше просто размяна на куче срещу пари, а имаше и последващо човешко отношение и заинтересованост.
Лутър беше бебе на 40 дни и за нас всичко бе ново и непознато, а за него - два пъти повече.
Роден на 08.08. имаше двуполюсна романтична и тъжна символика. Бяхме погребали преди години баща ми на същата дата - осми август, а сега, Лутър е роден в нея. Свързах двете събития и ми харесваше символиката.
Бяхме изчели всичката налична информация за породата, бяхме разговаряли с хора, бяхме гледали обучение от специалисти треньори, а след няколко часа кучето ще прекрачи прага на нашия дом, на своя дом. Бяхме чули и все още не ни подминават, огромното количество басни и легенди, които хората харесват да говорят. Успявахме добре да отсеем достоверността и фактите от преувеличената информация или дървеното философстване. Слушахме обаче и едните с достоверността, както и другите - с празните, общи, философски съждения. Всеки опит бе добре дошъл, не искахме никакво допускане на чужди грешки.
Попитах някои близки приятелки с големи породи кучета как се справят чисто в битово отношение. Интересуваше ме къде си държат гъбата за миене на съдовете на кучето. Къде стои хавлията им за подсушаване на лапи след разходка. Каква марка шампоан използват и колко често къпят. Приятелките не ми спестиха нищо и обясниха техния начин на живот.
Бяха ме наплашили празните приказки с космите. Косми! Косми! Козина! Приготви се! Ураган! Навсякъде! Дори в гащите!
Много ми допаднаха думите на една приятелка по повод на космите. Тя каза: Просто чистиш, това е. Нищо особено. Нормално е да си поддържаш къщата и чистота в нея. Животът с куче не променя това.

78253989 514237295858893 262715165152116736 n
Права е. Ако си мърла, си такава със и без домашен любимец, какъвто ѝ да е той. Не се извинявай с кучето/котката. Май проблемът е в теб, не в животното.
Космите на Лутър към момента са още една преувеличена приказка. Породите кучета са различни и както хората, не бива да ги поставяме под общ знаменател.
Казвам "към момента" с уговорката, че не знам какво ще се случи след 3 години.
За сега това, което пада, е оскъдно и се почиства лесно, защото не се забива в материята.
Те са тънки и къси косъмчета, които можеш да изтупаш без излишно затруднение. На пинчера се забиваха. По диваните и леглата косми нямам, но това има различно обяснение. Харесва ми да го викаме и той да се хвърля за прегръдки на дивана, където сгушени да прекараме време. Тялото му излъчва блага топлина и ти дава усещане за спокойствие. Има навика и да слага лапа на крака ти и да поставя уморено глава на корема ти. Често и лежи като човек - по гръб с разперени ръце и крака в разни посоки.
Не го взимам в леглото във връзка с доминантния му характер и силно изявено лидерство. Лутър има меко, пухкаво легло и всеки е добре да си знае мястото.
Приятно изненадана останах от факта колко своевременно и бързо се научи къде да ходи до тоалетна за двете си нужди.
Бях му застелила обикновени пелени в хола, а също и на терасата. Веднъж взех пелени с феромонни капки, но сякаш беше излишно. И едните и другите попиваха по един и същи начин. И на едните и на другите кучето вършеше потребностите си. Нямаше нужда и остана с обикновени пелени, а разликата в тяхната цена е някакви стотинки.
Когато го оставихме за първи път сам, не спази нищо от наученото. Беше опикал и осрал целия ни хол, разочароващо, но и типично бебешко.
Гено все казваше, че това е да имаш куче, трябва да минеш през всички трудности, за да разбереш какво е. Трябва да е с теб от бебе, ти да го научиш, да се измъчиш и после да се радваш. А не да вземеш наготово обучено куче. Ти трябва да си минеш по реда. И за този ред никой не те подготвя.
Не бих казала, че когато сме го оставяли сам Лутър е правил чутовни мизерии. Някоя друга пикня, разскъсан пантоф и унищожена играчка (от неговите лични) не броя за мизерия, това е напълно в реда на нещата. Имаме два броя възглавници по диваните, често има и дрехи на един от столовете в хола, но не си е позволявал да ги наръфа и скъса.
Веднъж отиде в стаята на Коце и се върна с кола в устата, наведени уши и виновен поглед. Бързо разбра кои играчки са негови и кои на детето.
Естествено с научаване и поощрения. В началото поощренията му бяха под формата на гранули за изпълнение на някаква команда, но после това приключи и сега просто го галим или почесваме от дясната страна на главата.
А когато искаме играта да приключи - го притискаме от лявата страна на главата с ръка, някъде под гушата му. Лутър е интелигентно животно и не му трябва много, за да разбере желанията ти.
Пинчерът ни беше отвратително отмъстителен като бебе. Освен пикня, имахме скъсани дрехи, продупчени блузи и нощници, изядени дискове за музика, наядени книги, изядени кабели. Беше злобен като малък и почти не разсъждаваше.
Винаги беше ненаситен и вечно гладен. Понякога повръщаше, за да може пак да яде.
Когато се храним Лутър, определено ни наблюдава известно време, отначалото му се карахме, защото проси.
Сега пак ни наблюдава, но после ляга в краката на един от нас и заспива.
Продължавам да бъда против храненето на тази конкретна порода куче със сурово, необработено месо, кайма, кокали и други.
Нещото, което си позволявам да давам на Лутър от човешката храна - са моркови и краставица.
Лутър има необходимост от калций повече от друга порода животно, тъй като расте бързо и с часове.
Таблетките му в момента достигат две на ден заедно със закуската.

80250527 2505214063131205 8985036248536055808 o
Все още държа пелени в хола си, но преди седмица се изненадах, че не съм ги сменяла - напълно сухи са.
Започнал е да стиска.
В хубавото време разходките му бяха три пъти дневно, а вече са две - сутрин и вечер.
Обожава да играе с други кучета и да ги души.
В началото по време на разходките не се изхождаше навън, абсолютно нищо, нито урина, нито изпражнения. Всичко му бе ново. Не си вдигаше и крака.
Постепенно започна и това също бързо се промени.
Имахме изисквания към него, но и бяхме благосклонни, все пак всичко е процес, а не работа за ден и половина.
Не обича да бъде наказван и взима бележка за поведението си.
Преди месец получи зловещо разстройство. Гено се занимава с това какво поглъща навън и постоянно го контролира и следи. Гледайки го, си давам сметка, колко е трудно и уморително. На всяка крачка надзор и проверка.

73524562 2467019430063611 8763285583805022208 n
Но това е необходимо да се прави и някой трябва да го върши.
Бях смаяна от разстройството. Беше буквално през десетина минути, обилно, с консистенцията на смути или пяна. Излизаше като от машина за сладолед без пауза и почивка.
Това животно ме изуми, заклевам се. Представям си какво го мъчи и какво изпитва, как пикае през гъза, а в същото време успява всеки път да отиде веднага на пелената и да се облекчи там. Всеки път. Все още пазя снимките на различните лайна върху пелени - трудно е за вярване.
Ако всичко това се бе случило по килимите или из цялата къща, не ми се мисли от къде щях да я подхващам.
Лутър има три хранения дневно - сутрин рано, обед и вечер в ранните часове. Съвсем скоро обядът ще отпадне за негова жалост, защото обича да яде. Храненето му обаче е с продължителност 30 секунди, дъвче, не гълта като гларус, но се справя изключително свойски. Не губи време. Изпива доста вода на ден. А дори и да не я изпил, измивам купата и зареждам нова и прясна вода.
Тук може би е моментът, в който след пиене на вода, трябва да уточня още нещо отново с уговорката, че не знам какво ще бъде след три години.
Лутър има вече големи бърни, които висят, темповете на растеж, макар и без конско месо, кайма и кокали, са му бързи както стана ясно. Но когато пие вода не текат реки от бърните и устата му. Отново хората обичат малко повече от нужното да преувеличават. Обикновено се задържат по бърните му две капки от двете страни, които той си облизва и почиства. Лигите вероятно ще започнат да му капят по време на разходка или при силно вълнение, когато се разпени и се събере слюнка в устата му. Въпреки това не съм притеснена. В живота има далеч по-страшни неща и понякога се молим най-страшното да бъде косми и лиги. Така че предлагам да не бъдем дребнави, а да гледаме по-мащабно и кое е истински страшното и неприятното.
Като, например, лошо поведение и държане спрямо хора. Това мисля е доста страшно и подлежащо на поправка.
От самото начало тихо се разбрахме, че животът ни не се променя особено.
Обичаме гостите - да посрещаме такива, както и да ходим при такива. Не би следвало това да се промени.
Не можем да пазим тишина на кучето и муха да не прехвръкне над особата му.
Хора ще идват у нас, а те ще водят и децата си.
Ние ще ходим на гости, ще остава сам и после всичко каквото сме оставили - следва да заварим в същия вид.
Добре е да покажете с отношението си какво не толерирате. Не е нужно да убивате кучето от бой. Имате си работа с интелигентно животно, което разбира и помни. Куче, което мисли и мозъкът му не се равнява на грахово зърно.
Не му обръщайте внимание, говорете, нека чува вашия глас, нека вижда изражението и разочарованието ви, нека разбере постъпката си, нека бъде изолиран за малко, нека не е въвлечен в нищо, което правите - много бързо ще дойде да ви търси извинение, ще се чувства виновен и няма да изпитва колебание дали да прави отново грешка. Лутър не обича самотата, обича вниманието и в известна степен е принц, свикнал с отношение към себе си. Той също има потребности, които далеч не свършват с тоалетна, пълен корем и дълъг сън. Обича да е значим и важен. Обича да се гали. Обича да му се говори.
Да играе на воля по плажа или по поляна, да играе с други и за разлика от други хора, с които се срещаме и комуникираме - гони и носи пръчка или друг предмет от малък. Сякаш хем заради самата игра, хем и зарази удовлетворението, което вижда в нас и купищата "браво" и похвали.
Особено държа когато идват определени хора вкъщи, първата им среща да се случва в коридора, защото се напикава от радост и то обилно, а не пет капки. От присъствието на майка ми и когато тя отвори вратата, понякога се е напикавал и три пъти. Тя го прегръща, целува, глези и му говори като на човек равен с нея.
Важно ми беше когато ще идват гости и приятели у дома - да не се съобразяваме напълно с животното. Нека знае, вижда, адаптира, изучава, социализира, играе и ближе възможно повече хора. На децата се дава пълна свобода да правят всичко с него, а той не отвръща по никакъв начин. Прагът на търпимост предпочитам да му бъде висок.
Животното ще стане масивно и огромно, нямам намерение при всеки случай да бъдем негови роби, да пазим тихо, да вървим на пръсти или децата да не могат да го гонят или играят с него. Не. Звяр не ми трябва. Видът му е достатъчно заплашителен и респектиращ.
Даже често си говорим, че е много по-добре така, отколкото някое бясно куче.
Често си споделяме, че е прекрасно, че е Лутър и не бихме искали Луцифер.
Бях член за доста кратко в групи за притежатели на Кане Корсо. Отврати ме начинът, по който хората си общуват и взаимодействат помежду си. На ден, подобно на групите за автомобили и кулинария, ми излизаха във фийда безкрайно много снимки и клипчета на Кане, които се отглеждат като хищници и имат проблемен нрав, който обаче бе представен с насмешка и майтап, а не като аларма за нередност.
Бързо приключих членството си във всички.
Не научих нищо. Не се обогатих с нищо. Нямаше адекватна информация, обмяна на опит и полезни съвети, но пък бълваше с обиди, препирни, подигравки, правописни грешки, безсъдържателни разговори и множество снимки на накълцано конско месо и пилешки фенер. Донякъде ги разбирам, хората с големи кучета си правят сметката с храната и гледат да спестят каквото може. Не ми допадна.
Всички имаха твърде големи разногласия и по мои наблюдения никой не прави нищо, за да ги обедини. Или просто им прави кеф да се драчат по цял ден, не знам, не е за мен, това предполага време.
Лутър дава лапа на нас и понякога на приятели. Когато е навън и е разсеян - още не го прави на чужди хора.
Минувачите много му се радват и никога не е незабелязан. Винаги получава поне десет комплименти за външния си вид. Това донякъде нараняваше като че ли Коце. Хората обръщаха особено внимание на кучето в парка, на разходка, в супера, по улиците, а на Коце никой не се спираше да говори. Обяснихме му причината за това и спря да му прави впечетление. Също така и аз, и Гено се стараехме детето да не се чувства пренебрегнато. Разпределихме си задълженията и приятностите помежду си.
Понякога Коце разхожда кучето или е хванат за тротинетката, където да се състезават заедно. Измислят си кодови имена - Кос Дергар и Лут Рен. А няколко пъти Коце говори за кучето като използва думата "брат". Това било негов брат.
Коце е този, който дава храна и носи купата. Научи се да използва кантара, да мери и да не нарушава количеството определена храна. Знае къде държим чувала с гранули и понякога зарежда купата, от която прехвърляме храната му.

78932710 2461059270818611 6347663300699881472 n
Чувства се ангажиран и въвлечен.
Не държа да го прави всеки път, радвам се, че има желание.
Преди години бях Моника, така ме наричаха, тъй като чистотата в моя дом беше безукорна. Живеехме в аптека, музей, където всичко беше по конец.
Детето промени това в мен отчасти.
А Лутър още повече.
Сега къщата ми пак е чиста, хващам се, че питам хора, когато ни гостуват дали им мирише, искам да си кажат, знам ли, може само в нашите очи да е така. Те казват, че всичко е наред.
Обаче аз знам какво виждам. Има едно леко военно положение, има пелени по пода, има малък хаос и безпорядък, има разхвърляни играчки и последните не са на Коце, а на кучето. Аз ги прибирам, той ги връща обратно на килима. Също като дете.
В банята ми виси още една хавлия. В мивката ми има още една гъба. В помещението ни за килер има 15 килограмов чувал, който мирише на сьомга, водорасли и още нещо, но обонянието ми спира до там.
Има едно друго същество с мраморен поглед, което ме следва навсякъде. А когато не следва мен, е подир друг член на семейството - жаден за ласките му.
Различно е. Нищо не е същото. По-хубаво е.

79113820 1044596562540904 675508608024182784 n

Нели Славова ви е позната и от Смелостта да си нормална, Застанете в поза Мудра, Добра свекърва .

Страницата ѝ "Истории от Гардероба" е мястото, където откровено говори за живота си и нещата, които ѝ се случват в текстове, които те карат да се смееш и такива, за които трябва да помислиш.

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам