Споделяме с вас един изключително провокативен текст на популярния психолог Михаил Лабковски. Колкото и скандално да звучи, казва много истини. Струва си да помислим върху тях, защото децата заслужават да растат обичани и желани, независимо дали са планирани.

Утешавам се с надеждата, че ще мога да предпазя от нещастие поне едно дете, ако разкажа за проблемите, заложени в обстоятелствата по неговото зачеване и раждане. Това са бомби със закъснител, които задължително избухват. Все пак съществува пряка връзка между „бръмбарите“ в главата на майката и психологическите проблеми на децата.

Да започнем с предпоставките, на които понякога се базира решението за създаване на дете.

Единствената здравословна причина да родиш дете е да искаш дете.

Жените, които искат деца, обикновено се сдобиват с такива. При каквито и да било житейски обстоятелства.

За статус

Както е известно обаче, на някои жени дори и през ум не им минава да продължат човешкия род. Да нямаш дете не е каприз и егоизъм. Обикновено този избор е свързан с трудно детство, нещастни спомени и психотравми. В общи линии това е повод за друг разговор.
Но има жени, които са готови да родят, само ако имат сключен граждански брак. Ако не успеят да се „бракуват“, остават без деца. Не е било писано, казват. Предполагам, че причината, в най-добрия случай, е страхът да носиш сам отговорност. В най-лошия – не искат дете, но и не им се работи. С помощта на брака и последващото раждане те се надяват завинаги да решат този проблем. Майчинството се възприема като подвиг и работа, за която мъжът им е пожизнено длъжен.
Обикновено тези жени споделят, че не желаят да възпроизвеждат нищета и да създават живот без един родител, че детето заслужава само най-доброто и преди всичко „то трябва да си има баща“, пълно семейство, иначе е катастрофа. Възможно е дори да вярват в това. В същото време в непълни семейства растат около 54 % от децата в Европа и съм сигурен, че опасността за психиката им е силно преувеличена. Друго нещо е, когато става дума за нелюбов и какъвто и да било вид насилие в семейството. Една моя позната е инвалид, но роди три деца и ги отглежда с мъжа си… Би ги отгледала и без мъж. Както е известно, когато човек иска нещо, търси възможности, а когато не иска – търси причини.

Защото така е прието

Друг възможен вариант е, когато причина за раждането на дете е „защото така е прието“. Жената не изпитва някакви особени чувства към децата, но биологичният й часовник тиктака и гинекологът й казва, че след година-две организмът й ще се предаде, освен това рисковете при възрастните първескини са много повече. В този случай като че ли детето е начин да приемеш живота си за пълноценен, а себе си за осъществена. Това е коравият тип „аз сама“. Главната причина този тип жени да създават деца е страхът от самотата.

За спомен

Следващият тежък случай са децата „за спомен“. Жената разсъждава примерно така – не ми е притрябвало дете точно сега, но толкова обичам Петър, а той е много женен и не ни е съдено да бъдем заедно. Ще си родя едно дете с неговите очи… пък кой знае, може да напусне жена си след време. На такива жени винаги ми се е искало да кажа: „Детето не е сувенир! Направи си татуировка с твоя Петър.“

Когато майчинското чувство го няма

Заради грешка

И последно: тя не иска дете, още повече - нищо подобно не е планирала и ето ти бременност по погрешка. Последствията са непредсказуеми. В процеса на психо-физиологическите промени в организма, при някои от тези жени все пак се появява майчинско чувство, а някои просто износват плода и оставят детето. Всъщност поведението на майката в този случай е чиста лотария.

Сега за последствията

Дамите, които смятат, че изпълняват дълг и правят подарък на мъжа си, възприемат детето като проблем, който трябва да бъде решен. Те не общуват с децата си, те се занимават с грижите и възпитанието им. Гардеробът, извънучилищните форми, всичко трябва да е като при другите. За това полагат сериозни усилия; прекалено контролират и закрилят децата си, но не от голяма любов. За удоволствие от процеса на отглеждането им изобщо не става дума. Резервен вариант е да прехвърлят всички отговорности на детегледачката и при всяка възможност да изчезват от къщи. В тази ситуация детето се чувства като инструмент за манипулация и натиск, а и никой не крие това от него особено. Така ще премине и животът му – в усещане за ненужност, смятайки, че е в тежест; няма да може да намери мястото си в света и дори няма да подозира, че могат да го обичат просто така, без причина.

Родилите, "за да си минат по реда", се държат като завършени невротички. Мисълта, че детето е отделна, самостоятелна личност и тази личност трябва да има възможност да диша, поне от време на време, им се струва измислица на модните в момента психолози. Това е НЕЙНОТО СОБСТВЕНО дете. Такива майки изискват внимание, държат детето до полата си, но не защото се боят за него, а защото се боят за себе си – в главата им непрекъснато се върти картината на самотната старост. „То е всичко, което имам!“
Ако 15-годишният син се прибере в 23, а не в 22 часа, задължително чува, че майка му е звъняла в моргата, че е била готова да умре и че има нужда от валериан: „Донеси го, ако обичаш!“. Всъщност целият живот на детето е подготовка за маминото погребение, в процеса на която то чува, че майка му му е посветила най-добрите си години, сложила е кръст на собствения си живот, имала е такива възможности (?!), а е отгледала неблагодарен човек и др. подобни дивотии. Какво ще порасне от такова дете – крайно несамостоятелен, неуверен в себе си инфантил, изпълнен с чувство за вина пред майка си и пред всеки срещнат.

Съжалявам, че станах майка!

Романтичните девойки, които раждат „за спомен“, често не могат да забравят любимия, а и детето, което му е „отрязало“ главата, непрекъснато им напомня за него. Споменът си отива, а детето остава и дразни, особено когато толкова прилича на баща си и има същите лъжливи очи. Появява се новият партньор, мъж, любовник и „сувенирът“ им се пречка в краката като живо доказателство за предишна неудачна връзка. Случва се класическият пренос – децата чуват, че са същите дебили като баща си, мляскат като него, вършат същите глупости и дори не умеят да се обличат също като него (можем дълго да импровизираме). Резултатът – здравей, тревожност и чувство за вина.

Защо казвам всичко това? Заради очевидния извод, че детето не може да бъде нито средство, нито инструмент или начин да решим собствените си проблеми. Първо трябва сами да си ги решим, и едва след това да създаваме деца.

Деца трябва да се раждат, когато наистина са желани. Защото дете се ражда за щастие. Но това е възможно само, ако е щастлива майка му.

За съжаление в живота често се случва обратното. Как мислите, откъде е тази готовност у хората да се подчиняват, да се унижават, да се примиряват и да търпят лишения? От семейството, разбира се. Оттам е убедеността, че мнението им няма стойност и никой не се интересува от тях. Нищо ново, случвало ни се е в детството, и на нашите родители – също. Защо да не разкъсаме този порочен кръг, да прекъснем нишката на нелюбов още от утробата на майката? Никога не е късно да го направим.

И друг път сме публикували статии на Михаил Лабковски. Може би си спомняте "Момичета, вие сами разваляте мъжете си."

Препоръчваме ви още:

Длъжни ли сме да обичаме майките си

Ти няма ли да раждаш?

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?