Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Светлана Божилова

Едно време, по соца (късен соц, де, на новото 20 съм все още!), майка ми винаги пушеше Малборо. Хората - Средец, наща – Малборо. С червен лак и гривни до лактите - „Щото, маме, както се представиш, така ще те приемат!“ Мама имаше гаджета. Баща ми почина толкова рано, че не съм сигурна спомените ми реални ли са или разказани. Та никое от тия гаджета не идваше с шише гроздова или бонбони „Амфора“. Идваха с Малборо и бутилка Джони. Имаше един, дет работи в чужбината, ама другите отде са ги взимали, какво им е коствало, не знам!

Аз, разбира се, като див пубер, станах точно наобратно. Купувах си евтинджоси от „Пасажа“, даже имах дънково яке с каракул от Битака. Битака, мили момичета, е една поляна над гробищата, дето се продаваше всичко. От пружинки за химикалки (ох, то па и т‘ва не знаете к‘во е...), през тенджери и дрехи, та до чаркове за трактори. Абе, нещо като Мол, ма на открито, а пробната представлява ромка със забрадка, която ти увива около кръста одеало, ако пробваш дънки или го вдига пред гърдите, ако пробваш тениска или „сютюен“. Аз тогава сютюен не ползвах, не че и сега имам кой знае каква нужда, ама пък имах чудни ламбадки! Така, изгубих младите читатели вече с тия чуждици... И минаха годииини, остарях и аз със вас... Добре, де, вече се е*авам.

Та, след като влудявах майка ми с всевъзможни парцали, вече 15 години щафетата е предадена на мъжа ми. Подозирам, че всеки бял косъм му е от „Глей к‘ва яка рокля, а само за 17 лева!“ И така по 10 пъти на месец. Споко, той има много косми! Обаче, както винаги се оказва, накрая все излиза едно НО. Аз може и да съм с рокля за 17, ама я нося кат за 170! Щот „круша с крила няма“ и съм бягала с 200 от това „червено боро“, ама в обратната посока. И се оказва, че е адски важно да я вдигаш гордо тая глава. Без значение дали си с гривни или с ла*на до лактите. Дядо, мир на душата му, като идваше у нас и децата се кискаха: „На дядо ти като вали, капе ли му в носа?“ Тоя дядо беше баща на мама, нали, логично! За добро или лошо, ние сме си такива. Всичките! Така си крачим нагоре с главата и да се спънем, изтупваме се и пак гордо напред.

Ей го, преди време, както си троша количката по разбитите улици, щот тротоари у наше село просто няма, изведнъж ме присвива яко! Ама, ще пукна. Заковавам се и сядам на първия бордюр, дет ми се изпречва на пътя, че да „го затисна“. Хубуу, ма нали това лято ни е зима, та бордюра леден. Лед под дупето, лед се стича и по челото ми. Мълниеносно преценявам, че с тая количка до къщи няма да стигна. Ок, ще стигна, но после ще трябва да се местим в друг квартал, град, държава, бе най-добре на друга планета. Пред мен – къщи, зад мен – следствието, по диагонал – едно доста странно барче-кафене. Леко мутренско такова. Крясвам на детето „дръж се, мами“ и политам със стиснати бузи (сещате се, че не тия на лицето) по диагонал. Връхлитам, а очите ми вече изкочили от орбитите.

- Тоалетна? Къде е тоалетната?

Собственика, нещо средно между Маджо и Кубрат Пулев, толкова се е шашнал, че само посочва зад бара. С еленски скок набутвам себе си, стиснатите бузи и детето с все количката. Слава на Бог, Аалах и Буда, музиката отвън дъни толкова яко, че дори и аз не чувам какво се случва. А се случва и то, ооооо, мнооого се случва. Айде сега, не се правете на Бриджит Бардо, всички сте го минали това барем веднъж. Тия еднорози, дет акат дъга, нали... нема нужда! Старателно прикривам всички следи, та чак Хорейшо би завидял! Вадя си тестерчето „Narciso Rodriguez“ от чантата и го изпразвам във въздуха. Тоя Нарцисио едва ли е предполагал какво ще му се случи. И сега, мислите, че съм излязла с наведена глава и съм се изнизала срамно?! В никакъв случай! Аз съм дъщеря на майка си и внучка на дядо си! С най-широка усмивка, на забавен каданс, но все пак с доста отривисто затваряне на вратата на тоалетната зад мен, излизам иззад бара, сядам на една от масите навън, кръстосвам крака (вече мога), обръщам се към слисания Маджо Пулев и изпявам:

- Едно мартини с 2 маслинки, моля! И водичка за детето.

Ако пушех, сигурно щях да запаля и едно червено боро. Щот в тоя живот, както се представиш, така ще те приемат!

Прочетете още:

Друго си е да си туриш капелата 

Автор: Иво Иванов

Знаете ли, че когато човек тръгне за едно място, а пък вземе, че се озове на съвсем друго, колелото на провидението се разджурква и го среща с особени чешити, които иначе никога няма да срещне по утъпканите коловози на ежедневието. В това е чарът на всяко пътуване – не знаеш къде ще се озовеш, кого ще срещнеш и какво ще научиш. И даже не е необходимо да бродиш из джунглите на Амазонка, достатъчно е да кривнеш от пътя за Петрохан. 

Действието на тази история се развива миналия септември. Бяме тръгнали на разходка до Лопушанския манастир, който е малко встрани от пътя за Годеч. Всъщност ние въобще не бяхме тръгнали за там, а за детски рожден ден с пикник на поляна близо до София, но той прилючи по-рано и планът се промени в движение. Абе, ако трябва да бъдем точни, ние и за Лопушанския манастир не бяхме тръгнали, а за едно крайпътно заведение, където обядвахме обилно с приятели. С мен обаче човек никога не знае къде ще се озове накрая и една невинна разходка в парка може неусетно да прерасне в планински поход. Може да се каже, че съм много гъвкав по отношение на предварителните планове, макар че това ми прекрасно според мен качество ужасно изнервя жена ми, защото тя обича да е подготвена - най-малкото да е облечена и обута подходящо за случая и да има шест ката дрехи за преобличане за децата (ако се намокрят, ако ни застигне буря, торнадо, снежна виелица, цунами и т.н. – просто за всеки случай). Такива са жените. 

Ние не, че пък чак толкоз копнеехме да го видим тоя Лопушански манастир, де - не сме някакви пилигрими, дето отмятат по списък манастир след манастир. Просто се разхождаме и хоп – табела за манастир – я да вземем да идем да го видим, така и така ни е наблизо. Все пак е хубаво човек да има някаква цел, а не да се шляе безцелно из гори и полета като някакъв безделник.

За информация, Лопушанският манастир е затворен и е на доизживяване, попът се е пенсионирал, останал е само един отшелник с дълга бяла брада да гледа манастирските кози и да храни кучетата и котките с млякото от козите, щото той мляко не пие, нали. Излезе да види защо лаят кучетата и се заприказвахме. Тоя мъж груб такъв, суров, подивял и страшен на вид, а и гласът му гърми и трещи, щото отдавна не е разговарял с хора и е ръждясал като стари панти на отдавна неотваряна врата. С една дума, на пръв поглед е доста плашещ. Малките котенца обаче търчат подир него с вирнати опашки и му се умилкват в краката. 17 котки! Като взе да да ги гушка тоя човек, да ги гали с огромните си костеливи пръсти, да им говори с неподозирана любов и нежност, а гласът му внезапно доби неочаквана мекота – тотално се преобрази пред очите ни. Много му се искаше да си похортува още с нас, защото рядко срещал хора и определено се зарадва на присъствието ни. Изпроводи ни чак до пътеката и котенцата и те след него в шпалир.

Връщаме се ние обратно в селото, а на пътя – каруца с магаре. Като го зърнах това магаре, изпитах непреодолимо желание да се запозная с него и да го погаля – ми така де, човек не среща магарета всеки ден! Имам предвид, истински магарета. Иначе магарешки инати и всякакви магарии – под път и над път. Вижте го само какви тъжни, умни и красиви очи има тоя Марко Марковски. А ако знаете ушите му колко са плюшени на пипане! Стопанинът му ухае на шльокавица от 100 метра и погледът му е малко така разфокусиран и една идея по-бляскав, но иначе се държи здраво на краката си. Сигурно е празнувал Съединението. Корав балканджия е, видно е, но като заговори за магарето, с една обич говори - като за скъп приятел и другар. И притеснен ни споделя, че кучето му, дето се мотае дружелюбно в краката ни, вече е чукнало 16 години и сутрин понякога не искало да яде. Натъжи се, гушна кучето го и го почеса по коремчето. По тия места хората не си гушкат кучетата, ама ей на – и тук изненада. 

Снимай го мойто магаре, вика, и го метни у фейсбука. Ето, метам го и зад Фейсбука, белким се прочуе това магаре.

Разделяме се по живо по здраво с магарето, кучето и стопанина им и по-надолу що да видим - в един разграден двор вързано теленце със сърце на челото и плаче жално за майка си. По принцип не влизам така в хорските дворове, ама това теленце искаше някой да го успокои. Кой, ако не аз? Подадох ръка да го погаля по муцунката, а то ми засмука целите пръсти. И се бута в мене тоя мъник и се гушка като бебе. После ръцете ми дълго миришеха на мляко. 

Как да опиша на градски хора колко е хубаво да галиш теленце, козленце, агънце, абе всякакво животинче, как да им споделя, че харесвам миризмата на обор – нали ще ми се смеят! Аз никога не съм имал село и като дете много страдах от тази несправедливост. Затова когато се случеше да отидем на гости на далечни роднини от село, се затичвах като отвързан да видя първо какви домашни животни имат и не можеха да ме отлепят с часове от кошари, обори, кокошарници, зайчарници, а като се приберях вкъщи препълнен с впечатления, рисувах цели менажерии.

На другия ден вечерта отпътуваме за Пирин. Ще спим в любимото Добринище и оттам се спускаме към Гърция. Няма да ви описвам прохладата на пиринската вечер, свежия планински въздух, щурците, звездите и тази любима миризма на обор, за която стана дума. На другия ден е Малка Богородица. Ставаме рано сутринта и отиваме на черква с жена ми заедно с местните баби да запалим по една свещичка за здраве. В двора на църквата като нацъфтели ония ми ти цветя, красота! Абе друго си е когато населеното място се казва Добринеща, а не Злокучене - друга карма предпоставя някакси. Нещо в тази свежа празнична сутрин предвещаваше, че имат да ни се случват добри неща тоя ден.   

Събуждаме децата и закусваме стабилно. Домакинята ни е напържила мекички, извадила е домашно сирене, домашно сладко, мед и е напълнила кана с истинско мляко. Бобо не го харесва, свикнал е с вкуса на купешкото. Будала! 

Днес ще се разходим из планината, ама ей така, небрежно и лежерно, без конкретни цели и посоки. Едно куче изникна незнайно откъде в гората и се лепна за нас, прави ни компания няколко часа и изчезна също така внезапно както се беше появило. Това не ни се случва за първи път и аз имам своя теория за тези внезапни „спътници“. Според мен това са ангели-хранители. Беше доволно грозно и пършиво псе, но пък кой е казал, че ангелите-хранители са непременно красавци? 

По пътя ни има спиращи дъха гледки. Вървяхме, вървяхме и накрая стигнахме – разбира се, без да сме го планирали - до хижа „Мочарата“. Ама вече сме премалели от глад всичките и по-младите планинари са ужасно кисели, задето сме ги обрекли на такива нечовешки мъки и страдания в планината - часове наред без интернет, без таблет и смартфон, а на всичкото отгоре и без храна! Както казах, по принцип планът беше само да се поразходим лежерно и не бяхме взели нищо сериозно за хапване – солетите и бисквитите свършиха и глад мореше добитъка.

Когато зърнахме силуета на хижата между боровете, все едно зърнахме оазис в пустинята. Хижата отдавна не е виждала ремонт, ама като казвам отдавна, имам предвид мнооого отдавна – може би откакто е построена. Всичко е вехто, очукано, запуснато. Наоколо има бунгала – и те изглеждат призрачно и потискащо. Изобщо няма вид на действаща хижа и почвам малко да се притеснявам къде сме попаднали. На един пън пред хижата е седнал на припек един чичо, скръстил е ръце и ни гледа изпитателно изпод вежди докато приближаваме – вероятно е хижарят. Погледът му е всичко друго, но не и дружелюбен. Поздравявам и питам дали се намира нещо за хапване. Смутолеви нещо, не го разбрах от първия път. Нямало да ни остави гладни, всичко имало. 

След кратък разпит, при който се налага да му вадя думите с ченгел от устата, се оказа, че ‚всичкото‘ е курбан чорба и едно шкембе. Можело и кюфтенца нещо, скаричка. Питам за цени и кога се плаща. Почеса се зад тила и цените ги закръгли на око и по памет, а за плащането ми вика – „Спокойно бе, човек. Ще си платиш. Па и да не платиш, ако немаш пари, голема работа. Здраве да е!“ Мега cool го раздава тоя темерут.

Поръчвам курбан чорбата, шкембето и кюфтета и се надявам горе-долу да стават за ядене, но не храня големи надежди. Не сме някакви префърцунени, но не бихме обядвали точно на такова място. Нямахме избор обаче. Сядаме отвън на дървени пейки и маса и вече приготвям пледоария за децата - как трябва да ядат, каквото донесат, щото друго няма. Не е моментът да проявяват капризи баш сега.

Ето ти го чичото пристига с един поднос, забърсва масата с лакът и мята отгоре чиста карирана покривка. Хлябът е в красива плетена тарелка с панделка, супите – в гледжосани шарени паници. Мигаме на парцали.

Опитваме с недоверие с лъжицата, гримасата на погнуса е а-ха на лицата ни, обаче изненадите нямат край - всичко е изключително вкусно! Че сме зверски огладнели от чистия въздух, огладнели сме, но тоя хижар направо ни скри шапката с готварските си умения! Такава разкошна курбан чорба в никой ресторант не могат да сготвят, гарантирам! Омитаме всичко за нула време, не остава ни трошичка, ни капчица на дъното на паниците. Кюфтетата и те изключително вкусни, направо да си оближеш пръстите. 
Стигаме накрая до плащането и човекът вика:

- Курбан чорбата е от мен, днеска е празник, направил съм я за Малка Богородица, нема да я плащате. 

- Е хубава работа, ние таман три чорби омаахме. Не може така! 

-  Не, и дума да не става, чорбата е от мен! 

Другите неща ги сметна наум и въпреки че съм ужасен математик, сметката определено беше в негов ущърб. Оставих му тлъст бакшиш, той не искаше да го вземе, разправяхме се известно време, накрая склони. Седна до нас на масата, полафихме си, обсъдихме международното положение и ония овълчени алчни банскалии и си тръгнахме сити и доволни.

Този ден през цялото време се канеше да завали, някъде над връх Безбог тъмня и гърмя, но не ни намокри и капка дъжд докато вървяхме в планината. Слязохме долу при лифта, седнахме да пием кафе в едно заведение и буквално след като влязохме, се изсипа пороен дъжд, който само две минути преди това ако беше завалял, щяхме да станем вир-вода. 
Айде после ми разправяйте как онова дръгливо куче не е ангел-хранител и как курбан чорбата за Малка Богородица, освен че беше много вкусна, не е и чудодейна! 

И не само това - дъждът спря така внезапно както заваля, изгря слънце и на небето се появи супер ярка двойна дъга! Убеден съм, че тая дъга изгря специално за нас. Тя беше знак. Може би някой искаше да ни каже, НЕ – да ни подчертае двойно, че не бива да съдим за хората само по външния им вид. Че зад грубата и сурова външност и зад темерутестия характер може да тупти златно сърце. Че и в най-мизерната и затънтена хижа могат да ти сервират такава вкусна манджа, че да си оближеш паницата. И даже да не ти вземат пари за нея. Че добротата е като онези семена на цветя, които упорито никнат където най-малко очакваш – дори между плочките и напукания асфалт на градската джунгла. Че е хубаво е да срещаш различни хора и да говориш с тях, защото от всеки има какво да научиш. И да им помагаш или пък да се оставиш да ти помогнат – все неща, които май сме позабравили в градската джунгла. И че когато си с деца, не трябва да тръгваш никъде без храна! А също и когато си без деца...

Прочетете още:

По следите на добрата бира: Братислава и Прага

Лазурният бряг - провансалски чар и ултра лукс

Очите на Бога 

Ирландия - земята на Старките 

 

Автор: Елена Конова

Попаднах на една статия, в която пишеше, че след 40-тата година в жената започват потресаващи промени. Бръчки и паласки, увиснала кожа, но най-вече на 40 започва менопаузата с всичките ѝ ужаси и до 50-те е довършила, дъвкала, мачкала 10 години и накрая изплюла. Чета и си викам кошмар, кошмар, шок, шок, как ще го живеем тоз живот, докато не се сетих на колко съм и че вече трябва да съм в края на този ад от изпотяване и неволно напикаване.

Авторът се беше изказал и за мъжете в тази тежка възраст. И изведнъж разбирам, че те в друг свят живеят и имат инструмент - пушка, с който стрелят по сърнички, тоест, радват се на живота и си купонясват.

Да ме пита човек как стигнах до тази статия, че сега да съм ядосана. Чак станах права, ритах си чехълчето с пух из стаята и се чудих как да се добера до автора и да го удуша със сатенените връзки на сатененото ми халатче.

Много се изнервям на тема дискриминация по възраст. Още когато бях на двайсет, ме подлудяваха епитети - каки, лели, баби. В цивилизования свят на жените след 60 години им казват дами, госпожи. При нас "баба" задължително. Баба Пенка, пишат, скочила с парашут. Баба, ама друг път. Смел човек, ентусиаст е тя.

Как си го представят тези хора? 
 
"Вчера тя навърши 40 и вече нищо не е същото. Тъй както си подскачаше весело по улиците на града, старостта я издебна, разтърси я с топли и студени вълни, подкосени капачки заради  изтънелите кости, несигурност, световъртеж, увиснала кожа и повреден контур. Даа, въздъхна тежко пред огледалото... Каква съдба! Леля стана баба! Започна с изтръпнали и изкривени от старостта пръсти да пренарежда довчерашния си гардероб. Ще трябва да се живее достойно, каза си и с тъга погали една лятна рокличка от онзи живот преди. Чуваше как пукат старите ѝ кости, едва се дотътри до кухнята за чаша вода и аспирин..." 

Какво се случва всъщност?
 
"Тогава се звънна на вратата. Два часа по-късно беше забравила, че е стара, много стара жена и без да ѝ дреме от старческото напикаване. цвилеше от смях с приятелите си. Къса памет на възрастна 40-годишна жена или истината за живота? Докато душата ни е в нас, ние сме това, което сме."  
 
Нека не бъдем прасета, а хора с усет към живота. Клишето умря, да живее живият живот!
 
Бел.ред: Без никакво намерение да омаловажавам менопаузата и напредването на годините, нека не забравяме, че това не е нищо повече от период в живота на жената, тоест в живота на половината човечество. И е нормален период. Може да има неприятни странични ефекти, но такива обикновено има всяка промяна, през която преминаваме. Важното е да си обръщаме внимание и да потърсим помощ, когато се налага. Животът не свършва с менопаузата, мили дами. Жените, които на 30 са умеели да живеят добре и да се чувстват щастливи в кожата си, го могат и на 50+. А ако не умеят на 30, поне имат достатъчно време до 50 да се научат :) 
 
Прочетете още:

Автор: Люси Елеазар

Всички хора сме различни, всички жени сме различни и търсим различни качества у един мъж. Това е безспорно. Ентъртейнмънт индустрията обаче отдавна е открила, че има определени мъжки образи, които се харесват на всички жени и то не само в Америка, а и по целия свят. Свикнали сме да ги гледаме в холивудските филми, в американските романи, в рекламите... добре познати са ни дори и от турските сериали.

Сега обаче няма да говоря нито за Ален Делон, нито за Джейсън Момоа, нито дори за Къванч. А ще говоря за Игнат.

Игнат се казва главният герой от новия ми роман, „Предсказанието“. Игнат е столичен архитект, приближаващ четиридесетте. Неженен, но с красива приятелка. Има собствено проектантско бюро и е доволен от живота, който води. Не е чудно, че когато случайно се озова при една врачка, той приема скептично думите й, че е избран да бъде мъжът за „нейното момиче“. Всичко обаче се променя, когато по пътя на връщане джипът му връхлита върху малка кола. В сблъсъка няма ранени, но последиците му ще се окажат много по-сериозни, отколкото някой е предполагал...

Но всъщност, не за историята му искам да говоря сега – който иска, ще се запознае с нея в книгата - а по-скоро за предизвикателствата да изградиш положителния герой в едно общество с променящи се ценности. Докато развивах образа му, на няколко пъти изпадах в противоречия. Как би следвало да реагира един положителен и все пак, реалистичен герой в ежедневните житейски ситуации, в които попада?

Идеалните мъже реагират идеално в американската действителност на холивудските филми. Нашият свят обаче някак се различава от него. Тук идеализмът води към нереалистичност. „Идеалният“ мъж ще се откаже ли да участва в нечиста схема, ако неговото участие в нея все пак е законно? „Идеалният“ мъж ще скъса ли веднага с приятелката си, ако усети внезапно влечение към друга жена? „Идеалният“ мъж ще налети ли на бой на друг мъж, ако другият е наранил жена пред очите му?

Всъщност, като че ли жените си падаме по „лошите момчета“. Спомням си един разговор с редактора на английската версия на предишния ми роман, „За една нощ“. „Не е честно,“ каза ми той. „Аз съм толкова мил и внимателен с жените, а те не ми обръщат никакво внимание. Андрей на моменти се държи ужасно с Ева, а тя се влюбва в него. А жените, които четат книгата, се влюбват в Андрей.“ Посмяхме се. „За една нощ“ се задържа в Топ 10 на най-продаваните книги на „БГ книга“ вече шест месеца от издаването си до сега. Може и да има нещо вярно...

Дали моите герои са идеални или реални, ще кажете вие. И дали ви харесва моя подход към търсенето на красивото в нашата реалност. Нашата не-идеална реалност.

"Предсказанието", откъс: 

"Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.

– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?

Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.

След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:

– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.

– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.

– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.

– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!

Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. 

Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.

– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.

Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:

– Къде е той? Защо се крие?

– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...

– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!

Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?

– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.

– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!

– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?

– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.

Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:

– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...

– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. 

Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. 

– Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.

– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!

Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.

– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!

Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.

– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...

– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.

– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.

– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му."

Прочетете още:

Какво ще четем през лятото

Автор: Лора Райчева

Като млада моята баба е била много красива. Тънък глезен, крак до небето, малка талия, огромен бюст, зелено око и тъмна коса. Тип София Лорен във всеки детайл. Абе, мадама след която всеки се обръща.

По време на войната дядо и майка му си събират багажа и изчезват от София, защото тук падат бомби. Прабаба ми е била много фина дама с природен талант за хубавото - обожавала е коприната, шапките, ръкавиците, дантелите.... и изведнъж се озовава в едно село близо до границата. Не стига това, ами на един мост дядо среща баба и след войната прабаба се прибира вкъщи със снаха!

Баба казваше: “Като го видях на онзи мост, хубав, хубав! В униформата на прост войник. А мен полковници ме искаха. Ама се влюбих в него от пръв поглед.” И тази любов продължи повече от 60 години.

Обожавахме баба да ни разказва. Каквото и да е. Толкова беше сладкодумна, така редеше думите, че ние с часове я слушахме, цялата фамилия, и ту плачем, ту се смеем. Пък тя, във всеки разказ, всяка история, ще вмъкне нещо за дядо: какво объркал, къде сгрешил, за какво бил виновен. А, той седи до нея и я гледа, усмихнат с най-широката и топла усмивка на света. Сърцето му се смее. И току я гушне и каже: “Обичам те, бе бабе, много те обичам!”. И тя се засмее и каже “Дай една бира и една цигара!" Тя нито пиеше, нито пушеше, ама като ѝ станеше кеф искаше три глътки бира от бутилката и пуфкаше една цигарка “за фасон”.

Дядо беше добър и прелестен в своето верую, че всички са добри. Душа-човек, готов на всеки, по всяко време и с всичко да помогне. Обожаваше купони и много обичаше да се вижда с хора. Беше човек, който не можеше да помни лошото дори и пет секунди. Почти не помня да съм го виждала ядосан.

Баба си отиде в началото на един смразяващ февруари, когато големият ми син беше на 5 месеца. В края на същия този февруари си отиде и дядо. Беше вечер, дядо не вдигаше телефона от няколко часа и татко отиде да види какво става. Знаехме какво ще каже, когато звънна телефонът...

Лежах в тъмното, гушнала малкото бебе и си мислих как, когато баба почина, татко се чуваше по пет пъти на ден със сестра си. Припомняха си хубави моменти, страдаха си заедно. Ние бяхме плътно до него, но той гледаше мен да ме щади, че кърмя. Пък и тя е тяхна майка, еднакво чувстват. Друго е да ти е баба или свекърва. И когато дядо почина, той ни звънна, просто да ни каже. Две думи и толкоз, защото сълзите го заглушаваха. Но със сестра си пак си е отпуснал душата....

Та, лежа в тъмното и си мисля: “Няма да го оставя това дете само на този свят. Няма да допусна един ден като си отида, да е сам в мъката си. Човек не знае ще попадне ли на свестно момиче, ще има ли любящо семейство.. Ми, ако е самичък!? Пред кой ще изплаче две сълзи да му олекне?! Веднага трябва да му родя братче или сестриче!”.

"Я да ни родиш две сестрички!"

Взех твърдото решение, ама аз кърмеща майка, скоро родила, нямах цикъл още и нямаше как да знам кога това бебе ще е възможно. Около 40 дни по-късно цикълът ми дойде. Беше началото на април. Две седмици по-късно забременях. На Великден. Бебето трябваше да се роди на 17-и януари. Но си избра да дойде на този свят на Коледа. Моето Великденско-Коледно бебе! Дядо беше роден декември...

Малчо е копие на дядо. В жестове, в мислене, в думи и действия, в жертвоготовността си, в огромната доброта, с която е пълно сърцето му, в желанието на всеки да помогне и услужи, в истинската му потребност другите да са добре, в нуждата да казва “обичам те”.

В момента това малко съкровище лежи до мен в леглото. Аз си чета разни неща във фейсбук, той си играе нещо на таблета. Поглежда ме и казва: “Мамо, много те обичам. Дай да ти подържа ръката”. И ми стиска ръката с неговата мъничка ръчичка, а усещането е все едно ме държи голям човек и ми обещава, че ще ме пази от лошото в този свят. После ме гали и ми се усмихва. И казва: “Много си хубава!”. Чудя се кой е родителят и кой детето. И аз, която съм толкова здраво стъпила на земята и не вярвам в нищо, което не може да се пипне, се питам “Дядо, тук ли си? Пазиш ли ме? Пазиш ли и детето ми от бедите” (Това е детето със задавянето, басейните и прочее опасни случки, за което съм разказвала в Губя го, мамо).

Животът понякога подрежда събитията така, че като се обърнеш назад към собственото си минало, ти се струва че животът ти е нарочно реден пъзел, а не поредица от случайности. Ако баба и дядо не си бяха отишли толкова скоро един след друг, не знам дали щях да имам второ дете и, ако да, кога. А днес не мога да си представя живота без точно това дете. Не просто без второ дете, а без Него. Той ме балансира, той ме учи ежедневно на доброта, той ми дава толкова любов, колкото никой друг, той е толкова ценен и важен за мен като човек, не като дете, че се хващам как най-важното ми в отношенията ми с него е да не се издъня и да не прецакам приятелството ни. Той ме научи, че когато някой е много добър към теб, ценността да имаш този човек в живота си, те кара да се променяш колкото нищо и никой друг не биха могли.

От къде започнах и къде свърших, а исках само да кажа: ако имате физическата възможност да имате второ дете, направете го. Не знаете това второ дете колко ще е специално и прекрасно. И не оставяйте детето, което вече имате само на този свят.

Тук може да прочетете и моята история с четиримата ми сина.

Препоръчваме ви и този прекрасен текст на Лора:

Най-щастливите ми нощи

Автор: Яна Пеева

Признайте си, но честно - колко снимки имате на бебетата си? Аз имам на телефона си 12 179 (словом: ДВАНАЙСЕТ ХИЛЯДИ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТ!!!) снимки и със сигурност поне половината от тях, да не кажа повече, са на Борис. Не са особено добри снимки, но аз си ги харесвам, разглеждам си ги и се умилявам от тях. Обещавам - рядко тормозя околните! Онзи ден обаче с нас се свърза една майка, чиито снимки определено си заслужава да бъдат разгледани! Дияна снима дъщеря си Ванеса в най-различни чудесни сюжети още от първия й месец. Не само че снимките са прекрасни, но са и направени с подръчни материали, вкъщи. 

Показваме ви ги, за да ви дадем идеи как да запечатате страхотни приказни моменти с децата си, а и да се позабавлявате малко - все пак първите месеци са главно ядене, спане и разходки, хубаво е да имаме какво да правим и в дъждовните дни! Дияна пък може да отговори на въпросите ви и да ви даде насоки как и вие да направите подобни кадри на бебетата си. 

 

Една много специална фотосесия

А вие имате ли подобни интересни снимки на децата си? Ще се радваме да ги споделите в коментарите. 

Дияна и Ванеса можете да следите във Facebook и в Instagram.

Разгледайте още:

Помощ! Баща ни е фотограф!

Динозавърът и момиченцето

 

 

Автор: Елица Сиракова

Днес спонтанно решихме да се качим до Белинташ - древно тракийско светилище в сърцето на Родопите. Взехме хладилната раница, манджа, инсулин, бонбони, ранички с вода, якенце и по една тениска за преобличане и малко след обяда вече бяхме паркирали колата и се катерехме нагоре из гората. Приказни гледки, цветя, билки, гъби, пеперуди, диви ягоди и всякакви аромати! Разкош!

След около 1 час ходене вече бяхме на върха! Каква гледка! Величествени зелени върхове, грамадни лъскави скали, небе, китни селца и ДЪЖД!

Като ни запука тоя ми ти летен дъждец, заслизахме на бегом по металната стълба, а над нас гърми и трещи... Такъв порой... Непромокаемите ни якета се предадоха още след 3-ата минутка дъждец. А гръмотевиците...

И представете си, тичаме в галоп надолу по горските пътечки, вали, трещи, стават ручеи... Боги пищи, "това ми е най-лошият ден", след пет минути: "урааа, приключения, аз съм като Лили Чудото"... Дени припка под дъжда и се оплаква, "мокра съм, мокричка съм, и маратонките, и бельото"..А аз си ходя и си псувам, нося жеУезен термос, 3 телефона, ключове като за 5 царства... Само остава да ме тресне някоя мълния!

Е, не ни тресна. Стигнахме до заслон, свалих на децата мокрите блузи, облякоха сухи тениски и с мокри дупета, седнахме да чакаме баща им. Той - нашият татко герой, спринтира из дъжда към колата, близо 2 км по-надолу, за да ни спести още мокрене... Накрая спря да вали, колата дойде, седнахме - децата по гащи и завити с чаршафи, усилихме парното на 25'С и щастливи потеглихме към Пловдив.

В подножието на Белинташ (преди да завали имахме време да разглеждаме и да посядваме) имаше едно красиво, голямо, разклонено дърво - кухо, но живо. Около и в дървото имаше монетки, дадохме на децата да си пожелаят нещо - тайно.

Боги си пожела да му минат пъпките от комарите. Не можете да си представите колко щастлива бях! Разбирате ли, той не си пожела да е без диабет! Даже не се сети! Пожела си да му минат пъпките от комарите...

За пореден път победихме диабета, качихме се до Белинташ, тичахме из дъжда, трещяха гръмотевици, беше върховно! Сега сме си вкъщи на сухо и топло и пием чай!

Освен всичко - Дени въпреки, че леко я наболяваше крачето (разтегна си сухожилието преди 1 месец), се изкачи, без да се откаже и без да се предаде!

Днес беше разкошен ден!

Победихме! 

Бел.ред: Тази история на Елица изглежда съвсем обикновена на пръв поглед. Весело семейство планинари, буря, бягство и спасение от дъжда и гръмотевиците - какво толкова, какво необичайно има тук?

Истинският връх в историята на Елица не е планински. Малкият Боги е диагностицирам с диабет 1 тип. Той е едно мило и умно момченце, което вярва в Дядо Коледа, в пожелания, в сбъдване на мечти. Забелязахте ли какво си пожела? Да му минат пъпките от комари, не диабета. Какво ви говори това? Животът продължава и Боги му се радва като всяко друго момченце. Много семейства се сблъскват с тази диагноза всеки ден и отчаянието е страшно - ми написа майката на Боги. Да видят, че деца с диабет могат да бъдат щастливи, да правят такива обикновени неща, и даже не се сещат за болестта си, е окуражаващо за всички тях. Не знаем дали някой ден ще има лечение за това заболяване, но в главицата на малкия Боги то вече е победено. Пожелаваме му щастлив живот - на него и на всички деца.

Прочетете още:

Диабетът - тихият завоевател

Апелът на една майка

 

Автор: Невена Басарова-Дичева

Холивуд казва, че 40 е новото 20 и когато става дума за мода и лайфстайл, не бихме могли да спорим с тях. Но така ли е, когато става дума за майчинство?

През май заедно с малкия ми син Кристиан бяхме поканени да позираме за корицата на списание “Моето бебе и аз”. Тази корица стана повод за поредица от въпроси и коментари, които вече бях чула по време на бременността си. Но, за разлика от тогава, този път реших да не ги подминавам. 

Родих първото си дете - Александър - през 2009 година. Тогава също имаше коментари, но като че ли бяха по-меки. Едва на 30 години, не им обърнах особено внимание, а се отдадох на това да откривам и да се наслаждавам на своята нова роля - тази на майка, и на връзката със сина ми. 

Вторият ми син, Кристиан, беше планиран дълго. Чаках онзи момент, когато аз, моите инстинкти, емоции и тяло ще пожелаят да имам бебе, а няма да се поддавам на натиска и очакванията на другите - били те част от семейството и приятелския ни кръг, или пък обществото. Вярвам, че детето е една малка вселена и трябва да бъде създадено с любов, желание, мисъл и най-вече с осъзнатост. Когато решим да станем родители, ние поемаме отговорност не само за здравето и живота на това дете, но и за неговото бъдеще. Към всички емоции, които новият живот поражда, трябва да добавим и осъзнаването, че нашето дете един ден ще е възрастен и ние сме отговорни той или тя да бъде достоен човек, приятел и партньор. Тези размисли може и да звучат наивно или шаблонно, но искрено вярвам, че осъзнатото родителство може да предотврати много травми, които веднъж нанесени в детството, бележат целия ни живот. 

Когато през 2018 г. забременях с Кристиан, бременността ми предизвика у моите познати, че дори и у някои непознати, по-голямо вълнение, отколкото в самата мен. Като експерт по етикет и добри обноски, мога да споделя, че коментирането и обсъждането на бременността на една жена е изключително невъзпитано. Това обаче не можа да спре близки и далечни познати да споделят с мен мнението си за моята бременност. Коментарите и въпросите, които ми отправяха, варираха от загрижени, през абсурдни до откровено злобни. 

Ще ви дам само няколко примера, за да добиете представа на какво е подложена една жена, ако реши да стане майка на 40 (пък било то и за втори път). Оказа се, че за да имам дете на 40, "задължително” трябва да се е случило някое от следните неща:

- Със съпруга ми сме имали сериозни репродуктивни проблеми, затова се е наложило да изчакаме десет години между двете деца. Кристиан беше заченат нормално, но и да не беше, намирам за навлизане в твърде лично пространство и нередно да се коментират въпроси, свързани с репродуктивното здраве, освен ако майката или бащата изрично не повдигнат темата. Добре е да бъдем чувствителни и да се замисляме дали думите ни няма да наранят човека отсреща.

- Друга теория включваше раздяла между мен и съпруга ми и нов мъж в живота ми. Защо иначе бих се подложила на втора бременност, ако не за да задържа новата си половинка. Аз с усмивка отговарях, че съм старомодна и съм родила две деца от един и същ мъж с голяма разлика. Тази бременност беше съвсем планирана.

- Някои мислеха, че е станала грешка и се притесняваха какво ще се случи с моя бизнес и хубавото ми тяло. А аз им отговарях, че и едното, и другото смятам да продължавам да имам и развивам, с едно или друго темпо.

Признавам, че част от тези коментари успяха да ме възмутят и дори натъжат. Но много по-важно от личните ми чувства ми се струва да говорим по тази тема заради жените, които ме потърсиха, за да си поговорим за предизвикателствата, пред които се изправя една жена, която реши да забременее на 40. От страха да “си останеш вкъщи”, през умората, която носи денонощната грижа за едно малко човече, до опасенията за здравето както на детето, така и на бъдещата майка. 

Бременна сте - спрете чушките!

Последният такъв случай беше съвсем наскоро. Алекс се явява на тест, с който да се определи нивото му за лятна езикова академия. Докато го чаках, се забавлявах с Кристиан. Гукахме си, гушкахме се, изобщо всичко, което мама и бебе могат да правят заедно. С мен чакаше една дама, която много се радваше на бебето. Пожелах ѝ тя също да изпита такава радост. За съжаление, тя ми отвърна, че вече е твърде стара и не иска да рискува своето здраве и това на бебето. 

Признавам си, че аз се чувствам изключително удобно в кожата си – както по време бременност и раждане, така и докато кърмех. Нито в един момент не съм се чувствала стара или уплашена, нито съм смятала, че възрастта ми може да навреди на бебето. Разбира се, аз съм безкрайно отговорна към здравето си и още в началото на бременността се консултирах с лекар, който не само ме увери, че нося едно съвсем здраво бебче, но и ме насърчи да не се залежавам по време на бременността. Когато изрично не противоречи на лекарските предписания, активността по време на този житейски период е изключително важна, както за здравето на майката, така и на детето. 

Благодарна съм на Господ и Вселената, изкарах нормална, бих казала, лека бременност. Пътувах за обучения в чужбина, семейни почивки и дори имах няколко трансатлантически полета, а почти всеки летен уикенд прекарвахме в Гърция, за да се радваме на морската прохлада. Няколко пъти приятели и доброжелатели са ме нападали, при това доста остро, че си позволявам да пътувам толкова в моето “състояние”. Според тях това е проява на безотговорно поведение на възрастна жена!

Бременността не е болест, даже напротив. Точно това е моментът, в който да живееш щастливо и пълноценно, да работиш над себе си и да споделяш миговете на щастие с най-близките си - в моя случай това са съпругът ми и първородният ни син. 

Очевидно обществото ни има нужда да се отвори за разговор на тази тема, която е колкото хубава и позитивна, толкова и деликатна. Откакто родих, съм водила подобни разговори с поне дузина жени. Много от тях споделят, че не биха се решили да имат дете на тази възраст. Лично за мен годините не са от значение, даже вярвам, че днес съм по-добър родител. Станала съм по-търпелива и толерантна, а и през тези десет години между двете раждания имах възможност да осъзная и науча много за родителството, докато като по-млада се притеснявах много повече и реагирах по друг начин. Колкото до безсънните нощи… не мисля, че на 40 имаш по-голяма нужда от сън, отколкото на 30. 

Пиша и споделям личния си опит, защото знам, че много жени биха искали да имат деца и след 40 - отново или за първи път, но не смеят заради различни страхове - от такива, свързани със здравето, до такива, родени от коментари като “какво ще кажат хората”. Докато първите може и да са донякъде основателни, срещу втория вид трябва да борим. Днес медицината е достатъчно напреднала и ни позволява да имаме деца на каквато възраст почувстваме за правилно. Това, което не е напреднало достатъчно, е нашето общество, което все още осъжда и обсъжда изборите на една жена. 

Вярвам, че именно в нас, жените, е силата да се подкрепяме взаимно. Надявам се, че с този текст поставям началото на една дискусия и ще се радвам да чуя вашето мнение за “късното” майчинство. Много бих се радвала и искам всяка жена да намери подкрепата, от която има нужда, за да се чувства спокойна и щастлива - както по време на бременността си, така и след нея. 

За автора:

nevena okНевена Басарова-Дичева е признат и обичан специалист по добри обноски, сертифициран експерт по бизнес етикет и основател и управител на Първа Детска Академия, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как подрастващите да се държат в обществото, как да спазват добрите маниери и правилата на общуване.

 

 

 

 Прочетете още: 

Случайно да вярвате в "случайности"?

За раждането и бременеенето (не) по план

 Сбогуване с майчинството

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Жена в колата

Жена в колата

28 Авг, 2019 Забавно

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Митичният чичо Митко

Митичният чичо Митко

01 Сеп, 2019 Блог

Бърборкото

Бърборкото

05 Сеп, 2019 Истории

Стояна е бременна

Стояна е бременна

10 Сеп, 2019 Истории

Летни истории

Летни истории

06 Сеп, 2019 Блог

Гранд хотел

Гранд хотел

08 Сеп, 2019 Забавно

Готови за бебе

Готови за бебе

18 Сеп, 2019 Истории

Много обичам септември

Много обичам септември

17 Сеп, 2019 Татко Калоян

Фабрика за мечти "Светлина" - иновативното място за деца и възрастни

Фабрика за мечти "Светлина" - …

16 Сеп, 2019 Образование

Говорите ли за пари с децата?

Говорите ли за пари с децата?

12 Сеп, 2019 Образование

Стояна е бременна

Стояна е бременна

10 Сеп, 2019 Истории

Продължението на мозъка

Продължението на мозъка

09 Сеп, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам