Д-р Адил Кадъм 

Забързани в своето ежедневие, навъсени под чадърите, сякаш ще изплашите облаците, обидени на света и на всички в него, фокусирани върху собствените си проблеми, някак успяхте да ни подминете, да не ни чуете, да ни пренебрегнете. Не ви обвиняваме. Знаем, че имате своите грижи, защото част от тях са и наши. Повярвайте, не бихме прекъснали ежедневния ви бяг, не бихме сменили руслото на реката от мисли, която бушува в главите ви, ако не бяхме принудени.

Преглътнахме период, в който персоналът сам си купуваше венозните канюли за еднократна употреба – познати ви като абокати, защото наличните не бяха качествени и се налагаше едно ДЕТЕ да бъде многократно бодено без успех. Представете си го – малък, жив, болен човек, който иска да спре да го боли, и майка готова да ни убие, защото сме „некадърници“.

Преглътнахме това да се унижаваме да молим фирмите да ни осигуряват някои диетични храни за специални медицински цели (определящи лечението и изхода от него) или с наведена глава да казваме на родителите, че трябва сами да си ги осигурят (представете си едно кърмаче, което има нужда от около 10 кутии храна месечно, на цена 150-400 лв. за кутия).

В отделението по Клинична генетика все още преглъщаме това, че лекарите сами купуваме животоспасяващи медикаменти, защото никой не осигурява бюджет, с който да се закупят лекарства, нерегистрирани за внос в България. Ако сме късметлии, някои родители успяват да купят за детето си и да ни оставят за всеки случай една-две ампули.

Преглътнахме, че заплатите ни са по-ниски от тези на касиер в супермаркет, шофьор на градски транспорт и дори колегите от нашия бранш, получаващи ДМС (допълнително-материално стимулиране) не могат да повярват колко взимаме, докато не си покажем фишовете. А ДМС не можем да получим, тъй като не можем да генерираме печалба – харчим всичко по пациентите си и НЕ, НЯМА КАК ДА СЕ СПЕСТИ! НЯМА КАК ДА СПЕСТИШ, ЗА ДА ИЗКАРАШ НЯКОЙ ЛЕВ И ДА НАХРАНИШ ДЕТЕТО СИ С БОЛКАТА НА НЕЧИЕ ДРУГО ДЕТЕ!

Преглътнахме обещания, увещания, манипулации и всякакви фарсове, свързани с новата национална педиатрична болница, защото искаме да вярваме, че ще се случи.

Преглътнахме да бъдем обиждани, удряни и унижавани на общо основание.

Преглътнахме да уреждаме спешните консултации и изследвания за сметка на заплатите си, личните си връзки и на цената на усилия, които биха отишли за лечението на два пъти повече болни.

Преглътнахме, че всички смятат, че искаме някакви си пари, без да осъзнават, че искаме да работим.

Преглътнахме това, че спазването на световно утвърдените протоколи за лечение и диагностика се крепи на персоналните ни усилия, без да имаме финансова, кадрова, техническа и всякака подкрепа от страна на държавата.

Не искаме повече да преглъщаме това, че сме търговско дружество, защото освен финансово сме принудени да фалираме физически и морално. Не искаме да приемем, че сме част от един пъклен план за геноцид. Не искаме да приемем, че няма политическа воля да се смени статутът на единствената педиатрична болница, след като видяхме как бързо се разчистват сметки с други лечебни заведения. Не искаме да приемем, че с 400 болници в страната, властимащите насочват целия финансов ресурс (всички частни болници работят с НЗОК – дали е нормално при положение, че този фонд е монополист) към определени кръгове, но за децата отново няма средства.

Отказваме да преглътнем, че никой не разбира какво е значението на нашата болница в детското здравеопазване в България, а в същото време не един и двама депутати, заместник министри, началници на отдели в НЗОК и т.н. да идват и да ни притискат да вземем „едно наше дете“ преди останалите и да му изследваме „всичко“.

Всички деца са „наши“! Не бихме си тръгнали, ако цената беше само нашето собствено здраве. Докарахте ни до положение, в което се превръщаме в мъчители на тези, които трябва да пазим. 

Ако не искате и вие да сте част от тази война срещу вашите деца, подкрепете ни на 10/05/2019 от 8:15 часа на бул. „Акад. Иван Евстр. Гешов“ 11.

Кампания "Подкрепи педиатрията"

Застанете до нас, за да застанем заедно до децата!

Изповедта на един "убиец в бяло"

Великденски размисли на една майка

Автор: Таня Андреева

Велика събота, нощта преди Великден, 23:30. В детското отделение вече е тихо, децата спят, само бебето в 7-ма стая още плаче, диша тежко, още има температура и много, много хрипове. “Дали ще е по-добре утре?” - мисля си аз. - “Новият антибиотик трябва да подейства вече… а и утре е Великден.” След половин час вече е по-добре, спирам кислорода гася лампата и оставям бебето и майката да поспят.

Вече минава полунощ, през прозореца на лекарския кабинет виждам 2 жени да се прибират със запалени свещи. Връщат се от църква. Мисля си аз и си спомням детството ми. Когато бях 7-8-годишна живеех в малко градче, близо до една много стара църква. Вечерта преди Великден с майка ми, леля, съседите, децата им и половината град отивахме в църквата. По пътя се носеше ароматът на пролетни цветя, аромат на пробуждане, на нов живот. Хората от градчето вървяха бавно по калдъръмената уличка на път към църквата. Удари 12, а църковните камбани забиха празнично. „Христос воскресе!“ - каза свещеникът. - „Воистина воскресе!“ - отговаряше градчето. Чувствах се сигурна, спокойна и знаех, че идват безгрижни дни на игри и веселие, топли, слънчеви лъчи. Обикаляхме църквата по тясната пътечка и тръгвахме заредени с нова надежда и свещи, които озаряваха целия град. Бяхме заедно, спокойни и щастливи, без телефони, пози за снимки и фейсбук. Деца, тичащи със свещичките, пазейки ги с ръка, за да не изгаснат от вятъра.

Колко години минаха оттогава? С много старание и упоритост сбъднах детската си мечта. Лекар с успешна кариера, развитие. Дали някога детето ми ще бъде щастливо, както аз в онези великденски дни? Дали покрай успеха и кариерата не пропускам най-хубавите години с нея? Дали ще мога да ѝ създам онова усещане за общност и топлина, което имах като дете? Годините ли са други, традициите ли или хората? Дали вече е заспала? Дано не повишава повече температура, не и тази нощ, докато ме няма! У дома ще се справят, тя е голяма и кашлицата от бронхита ще премине! Утре ще я прослушам и вече ще е добре! Ще счупим заедно всички яйца и ще я заведа на църква! Обещавам си, дори и да не мигна тази нощ.

Бебето в 7-ма стая се разплака отново…

Зад белите (шарените) ни престилки стоят хора - истински, със своите проблеми, радости и страхове. Хора, които не са със семействата си на празници, които нощем бдят над децата ви, дори когато вие сте заспали от умора. Хора, които посвещават много години, за да получат най-голямата награда – усмивката на излекувано дете! Последните месеци става все по-трудно да лекуваме, заради редица наложени ни ограничения и въпреки ежедневните жертви, които правим, има много деца, на които не можем да помогнем, поради редица бюрократични спънки. Вярвам, че ще застанете до нас на 10/05/2019г. в 08:15ч. и ще ни помогнете да си върнем правото да лекуваме децата! Нека педиатри и родители заедно защитим здравето на децата!

#всичкозадецата #товатекасае #спасипедиатрията

Когато си прекалено уморен да се бориш за себе си

Препоръчваме ви още:

Душа не се трансплантира

Ножът е опрял до кокала

Криворазбраното здравеопазване