Автор: Янка Петкова
 

Тия дни чета само за жътвата и кайсиевата кампания. Чудя им се как успяват, след като няма бригадирско движение, защото едно време реколтата буквално на нас чакаше. Бригадите бяха източник на нелепи истории и преживявания, които не могат да ти се случат в цивилно време. Всички са незабравими, но една от тях оглавява личната ми класация – бригадата в Каменец Подолск, с отряда „Дружба“.

Да се озовеш в Украйна, година след аварията в Чернобил, беше рядка чест, затова всички избрани в тази група се смятахме за късметлии. „Дружба“ беше един много специален отряд, който щеше да се труди в украинския град, „по линия на обмяната на опит между студентите“, както написа тогава вестник „Народна младеж“. Колегите от Каменец Подолск пристигнаха да се обменят първи. Завариха ни в разгара на кампанията и успяха да усетят и меда и жилото на бригадирското ни движение. Първото, защото у нас нямаше сух режим и те стръвно налитаха на всеки ликьор попаднал пред очите им. От тях разбрахме, че „Медовина“ е „самое лучшее болгарское питие“. Ние даже не го бяхме чували. Второто, защото ги метнахме да скубят коноп. Украинките не бяха готови за тежък физически труд и припадаха една след друга, макар че ги бяхме снабдили с бели забрадки. Времето им в България протече интензивно откъм труд и пиене.

Но дойде и нашият ред. След дълго пътуване с влак и треперене по границите да не ни конфискуват дънките „Луковит“, които носехме за търговийка, пристигнахме в Каменец Подолск. Посрещнаха ни, настаниха ни в общежитието си, тъкмо пееше Лили Иванова, която се оказа много популярна и у тях, въртяха я поне веднъж дневно по телевизията. После ни заведоха в един склад да се снабдим с работни облекла и каски. Последните бяха много важни, защото щяхме да строим жилищен блок. „Строим“ се оказа малко преувеличено. Още първия ден на обекта пристигна ректорът на университета. Произнесе кратка, но съдържателна реч, която започна с думите: „Вие не сте дошли тук да работите.“ С тоя увод веднага ни спечели. Последва инструктаж как да се пазим от падащи тухли, докато стоим и чакаме да свърши работното време. Накрая завърши с няколко забележки към строителите, които според него „мамата си тракали“. Впоследствие разбрахме, че тоя хубав български израз ректорът е научил по време на следването си в Софийския университет.

Работното време минаваше наистина безгрижно. Понеже спазвахме инструкциите да не пипваме нищо, имахме възможност да наблюдаваме какво се случва около нас. На строежа мъжете и жените бяха по равно. В началото бяхме озадачени, че в някои от апартаментите се търкалят шишета от одеколон. Решихме, че украинските мъже са по-суетни и в наша чест се парфюмират. После се оказа, че не е въпрос на суета, а на алкохолна абстиненция. За разлика от тях, жените по цял ден търчаха нагоре-надолу с кофите хоросан и благодарение на усърдието им работата по строежа на жилищния блок все пак напредваше. Гостуването ни съвпадна с Деня на строителя. В Дома на строителя (една друга класика), имаше тържествен концерт, разбира се. С групата за политически песни „Факел“ бяхме включени в програмата под номер 1. Трябва да ви кажа малко за тази група. По онова време всички групи бяха за политически песни и ходеха на фестивала „Ален мак“. Всъщност имахме и един вокално-инструментален състав, но го закриха, когато разбраха, че има в репертоара песен на английски. Ние пеехме предимно за любов, в съотношение 50 на 50 руски-български песни и никой не ни закачаше. С група „Факел“ открихме концерта. Като излязохме на сцената малко ни се стори странно, че от едната страна на пътеката седяха жените, а от другата мъжете. После разбрахме, че е традиция да не се смесват и без това не можеха да се понасят. Изкарахме една песен, според нас на украински, която срещна топъл прием у зрителите. Всички бяха леко напрегнати, защото след концерта щеше да има празничен обяд, за който, според слуховете, бяха осигурени няколко каси бяло вино. Всички говореха за сухия режим и Горбачов, и въпреки липсата на алкохол по магазините, камионетката, която събираше заспали алкохолици от тротоарите движеше напред-назад по-активно от линейка.

Някъде към средата на смяната научихме, че не сме в най-международната бригада. Няколко дни след строителните тържества бяхме поканени да гостуваме на колеги, чиято база беше близо до областния град Хмелницки. Чухме, че там имало отряди от Китай и Куба, които също се казваха „Дружба“. Тръгнахме в ранни зори, защото пътьом имахме планирано посещение на атомна електроцентрала. Когато ни съобщиха програмата се пошегуваха: „Искаме да ви я покажем, преди да е гръмнала и тя.“ Всички дружно се засмяхме. Какво да му е страшното? От една страна Чернобил е на цели 500 км от нас, от друга – предишната година тук бяха колегите от горния випуск и всички се върнаха живи, въпреки че гостуваха само три месеца след аварията. Пък и украинците изглеждаха в добра форма. Направи ни впечатление само, че масово са със зъбни протези или липсващи зъби, но го отдадохме на проблеми с хигиената. Затова бяхме така безгрижно радостни, че ще посетим неизбухналата им АЕЦ. Видяхме я, отдалеч. Цялата опасана с водни каскади. От разстояние приличаше на голяма водна панорама, нещо като изложение на всички фонтани построени преди последните местни избори у нас.

Когато пристигнахме в базата, сякаш се върнахме в зората на бригадирското движение. На гола поляна бяха опънати огромни палатки, в които живееха средно между 50 и 100 души. Много първично, допадна ни. Докато разглеждахме, привикаха групата ни за политически песни. Оказа се, че ще бъдем българската „делегация“ на предстоящата вечеря за избрани в единствената по-стабилна постройка в лагера – бараката на щаба. Разбрахме, че от нас се очаква да изпълним една-две песни, но ние и без това функционирахме като сватбарски оркестър, откакто бяхме пристигнали. Компанията беше наистина колоритна. Наредиха ни срещу китайците, раздадоха чашите с чай и веселбата започна. Програмата откриха кубинците – традиционно темпераментни, изкараха няколко самби, скочихме да танцуваме, явно ги впечатлихме, защото после ни питаха кога е карнавалът у нас. Нещата придобиха по-лиричен оттенък, когато мястото им заеха китайците. Те се подредиха, извадиха песнопойките и изпяха някаква песен. Не можахме да разберем коя, но личеше, че са репетирали, много добър синхрон. После, докато вървяха неформалните разговори на полу-руски, един от тях показа песнопойката си и така установихме, че сме слушали „Подмосковные вечера“.

Докато ние с групата пиехме чай на номенклатурното мероприятие, колегите ни простосмъртни се побратимяваха на воля. Когато най-сетне се присъединихме, забавата беше приключила. Насочиха ни към едната голяма палатка, където бяха настанени спортистите от някакъв физкултурен факултет. Оказа се, че ще спим в леглата им, а те ще подпират гръб в дърветата наблизо. Предупредиха ни, че понеже ще ставаме рано, специално ще мине човек да ни събуди и ни оставиха в обкръжението на атлетите от мъжката палатка. На сутринта ни събуди светлината на фенера, с който командирът ни обикаляше от легло на легло. Измъкнахме се тихо и се натоварихме в автобуса. Оказа се обаче, че един липсва. Най-странното беше, че липсващият е Цанка партийката, която едва сега, в нейно отсъствие, забелязахме. Цанка беше една кротка, обрана студентка. Викахме й „партийката“ незлобливо, просто защото беше единственият партиен член в групата ни, съставена от обикновени комсомолци. Започна издирването й, в резултат на което всички спящи в голямата палатка бяха събудени. След като вдигнахме лагера на крак, за да помага в издирването, Цанка беше открита в обятията на един физкултурник, с когото се беше сближила на Вечерта на дружбата. Запознали се по време на дискотеката и продължили разговора си в уединението на още 50 човека в една от палатките. Цанка, което ме респектира, изобщо не изглеждаше смутена. По принцип, по онова време партийните членове бяха корави. Влезе в автобуса, при пълна тишина и седна на мястото си с вид все едно нас е чакала. Случката я превърна в бригадирска легенда. Една от многото, които раждаше това движение.

Прочетохте ли Балканска сватба и Имаше един Иван?

Снимката е от Спомени от народна република България.