logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Кристина Йовчева

Казвам се Кристина, на 40 години. Омъжена съм, имаме три деца в училищна възраст. Живеем в София. От една година съм предимно домакиня, но разработвам и семеен проект, който ми позволява да работя от вкъщи. В момента съм изолирана у дома, както всички Вас.

Настоящата ситуация завари семейството ми и в без това труден житейски период. След първите дни на страх, паника и ужас, у мен заговори родовата ми памет, която е давала сили на всички жени преди мен в рода ни да се изправят пред нещастията и да сътворяват света отначало. След като преодолях шока, подходих по типичния за себе си начин – съставих план за действие. Очевидно беше, че животът, навиците и дните ни ще се променят, но за мен беше важно да се създаде достатъчно спокойна среда у дома, която да ни запази здрави физически и емоционално (това се отнася и за родителите ни, които живеят отделно, но се осланят на нас). Когато подредих всичко в главата си – какво точно да се направи, как и кога, нещата някак си потръгнаха. Това се усети и от членовете на семейството, които изведнъж добиха усещането, че дните ни – макар и нетипични – ще следват нормален ход. Основното, което се промени, е моето отношение към обичайните ми тревоги – много често за незначителни неща, които сега изведнъж разбрах, че пилеят излишно енергията и емоцията ми, когато имам много по-важна работа – да запазя физически семейството!!!

Промени се и отношението ми към наглед дребните неща – някои преоткрих, а други оцених за първи път. Някои неща, които преди изглеждаха много важни, се оказа, че съвсем не са ми необходими. Незначителни ежедневни дейности като возене в асансьор със съседите, сладки разговори с продавачката и смело докосване на всякакви повърхности, останаха в миналото. Дойде времето на маските, ръкавиците и смълчаването. 

В чисто битов план – ежедневието ми също се промени - определено стана по-спокойно от обичайното. Не се налага да се тича по безброй служебни и лични задачи навън, покрай училищните и извънучилищните занимания на децата. Това донякъде ми позволи относителна почивка и по-бавно темпо, каквито в обичайно време няма как да се постигнат. Промени се атмосферата у дома – наложи се да разделим и разпределим жизненото пространство така, че всеки да има спокойствието да учи или работи, като същевременно съжителства с останалите денонощно, без прекъсване. Първите седмица-две бяха много напрегнати, после намерихме ритъма. Промени се моето отношение към приготвянето на храна -  станах много по-креативна откъм разнообразие в ястията и в същото време съумявам да употребя по-рационално продуктите. Вероятно това изглежда маловажно, но когато се готви за 5-7 човека, има голямо значение правилното разпределение на запасите. А от толкова дезинфекциране домът ми определено стана по-чист. 

Нещото, което не се промени, са взаимоотношенията помежду ни вкъщи. Хубаво ни е у дома, все така обичаме да прекарваме времето заедно! Не се промени отношението ни – нашето и това на децата ни – към учебния процес. Учи се усърдно, отнасят се сериозно към поставените задачи. Напълно съзнавахме затрудненията, които учителите изпитват (които впрочем всички ние изпитахме) в първите дни, напълно ги подкрепихме и проявихме разбиране, докато се опитват да организират добър дистанционен учебен процес. За мен беше много любопитно да  наблюдавам децата си как се държат със съученици и учители по време на час. Това да видиш как детето ти вдига ръка в час по математика, докато седи на дивана в хола, крие своето очарование. 

Истински ме тревожи фактът, че не се знае колко ще продължи пандемията и какво ще се случи след нея. Това, че всичко е непознато и непредвидимо, доста ме напряга. Също така ме тревожи и че не зависи изцяло от мен предпазването на семейството ми от този вирус. Ясно ми е, че не мога да създам стерилна среда у дома, а само да направя всичко необходимо, за да намаля процента вероятност да се разболеем и нищо повече. Съпругът ми се шегува, че у дома съм въвела предпазни мерки почти като тези в Ухан, но това не ме кара да се чувствам спокойна.  Най-голямата ми тревога е свързана с родителите ми – и двамата на възраст и в рискова група. Не зная дали ще мога да ги предпазя и това е най-голямата ми грижа в последния месец.

Всички дребни радости в живота, които и преди са ми носили удоволствие и спокойствие, все още ги имам. Сега обаче ги оценявам още по-силно.  Хубавото четиво, разцъфтелите ярки иглики  на балкона ми, миризмата на бухналите цъфнали сливи край блока, чашата кафе на терасата следобед, когато съм отметнала голяма част от задачите си, кикотенето и дори разприте на децата ми, семейните занимания след приключването на училище, филмите, които сме избрали и гледаме заедно, новите рецепти, които изпробвам в кухнята, значително по-подредения ми и по-чист от обичайното дом ☺

Дните ни са добре подредени и организирани, но сега имат и един бонус – няма ги онези хиляди непредвидими усложнения, които се случват всеки ден и които объркват цялата програма. Да, те ми създават адреналин всеки ден, но понякога не е лошо да се лишиш от този адреналин. Преди обед децата ни учат – постарали сме се да имат отделни „класни стаи“. Съпругът ми сега в част от дните работи у дома, в други се налага да ходи на обичайното си работно място. През това време аз се занимавам с битовизмите, които са неизбежни и ежедневни – пране, гладене, готвене, евентуално пазаруване. Следобедите са време за почивка, спорт, четене за децата, а за мен – за малко работа, за почистване на стаите  (това няма как да се прави, докато те учат сутрин), отново готвене. Излиза се примерно 2 пъти седмично само до магазина, аптеката или до родителите ми, на които нося покупки и по някоя моя гозба. 

Това, което истински ми липсва, е усещането за свобода. Искам да знам, че съм свободна да изляза, когато имам нужда да съм навън, да напазарувам, когато ми е удобно, да отпътувам нанякъде. Обикновено напролет си правим семейна екскурзия до интересно място. Нямахме конкретни планове за тази година, твърде вероятно е дори и никъде да не бяхме отишли, но мисълта, че имаме възможността да го направим, стига да го пожелаем, беше чудесна. Сега това го нямаме. Не правим никакви планове, но бих искала отново да имам тази свобода на решенията.

Имам отвратителното усещане, че нищо вече няма да е същото – светът, хората, ежедневието, навиците, заниманията.. Имам чувството, че тишината, която сега е завладяла света, ще остане завинаги. Не мога да си представя гъмжащите от живот, хора и шум места, на които съм била, че ще бъдат пак такива. Светът се смълча завинаги имам усещането. Дано не съм права. 

Очаквам с нетърпение да прегърна и целуна спокойно родителите си, да видя децата си отново в прегръдките им, а не под терасата им, откъдето разменят по няколко думи. Чакам с нетърпение да се усмихна без маска, да се видя с хората, с които никога не намирам време да се срещна. И да ходя навън и да дишам, да дишам без страх!!!

Препоръчваме ви и историята на Станислава. Очаквайте и още истории на майки, които споделят ежедневието си по време на пандемия. В някоя от тях, а може би във всички, ще се припознаете и вие.

Времето, в което живеем сега, някои наричат безвремие. Но аз не мисля, че светът е на пауза, не, животът продължава, малките и големите битки продължават. С тази поредица искам да отдам дължимото на майките, които въздъхнаха, усмихнаха се, и поеха и новия товар - на децата вкъщи, работата вкъщи, домакинстването, което сега е доста повече, планирането, новата организация и не само това - поеха и бремето да помогнат на близките си - на децата и мъжете си да се чувстват по-добре в свят, който се обръща с главата надолу пред очите ни.

Историите им са колкото обикновени, толкова и вдъхновяващи. Обикновени, защото всички сме заедно на този фронт. Вдъхновяващи, защото ни напомнят, че всички заедно ще се справим. И не само ще се справим, ами и някой ден ще си припомняме тези времена и ще ги разказваме на внуците си. Първата майка, с която ще ви срещна е Станислава, която живее в Кипър - в социална изолация.

1. Няколко думи за вас

Казвам се Станислава, на 34 години, родом от Сливен. Не съм омъжена, но живеем на семейни начала от над 10 години с мъжа до мен. Имаме дъщеричка на 3 години, която е родена тук в Кипър. С мъжа ми дойдохме тук преди 8 години и засега не се замисляме да живеем другаде, а връщането в България (освен за почивка) от години не е поставяно дори като тема на обсъждане.
2. Какво работите?
Икономист съм по образование, но някак така и не можах да се впиша в корпоративната среда и работата ми винаги е била в сферата на услугите и обслужване на клиенти. След като родих, за мен беше приоритет да прекарвам повече време с дъщеря си и се върнах доста назад в очите на повечето хора около мен започвайки ниско квалифицирана работа в заведение за бързо хранене. Работя в Subway, мениджър на обекта съм. 
3. Какво се промени най-много в живота ви?
Мирогледът ми на първо място. Отгледана съм с мисълта, че Аз трябва да нося отговорност за живота си. Аз взимам решенията, аз си нося последствията. И винаги някъде дълбоко вътре в мен, когато нещата не са се получавали точно както аз съм ги планувала, нещо негодуваше. 
В първите дни, след обявяването на извънредно положение тук в Кипър бях притеснена, разтърсена от мисълта, че в следващите месеци нищо няма да зависи от мен. Знаех какво съм изработила като възнаграждение в малкото дни от началото на месеца преди да затворим заради пандемията, знаех предварително точно как ще си разпределя парите за храна, знаех също така, че няма да мога да отделя за наем от тях, защото извънредното положение хвана мъжа ми в момент на търсене на нова работа. И не можех да спя от притеснение...
Докато един ден просто приех, че има ситуации, като тази например, в които светът не трябва да тежи на моите рамене. 
Да, не знам кога и какви обезщетения ще ни бъдат изплатени, но това не е моя грижа. За това има други хора да се притесняват. 
Да, не знам кога и как ще можем да си платим наема, но това не е по моя вина. 
И в този ден, когато реших просто... най-точен в този случай е изразът... To let it go... В този ден се обадиха на мъжа ми - утре е на работа...
4. Какво не се промени?
Не се промени вярата, която имам в себе си и в семейството си. Дори и да не е под наш контрол какво се случва в момента, знам, че сме способни да се справим с каквото и да ни донесе бъдещето - ще се адаптираме към каквато и да е реалността след пандемията и ще продължим да се борим с трудностите както винаги до сега.
5. Какво ви тревожи най-много?
Свекърът ми наскоро се възстанови от тежко заболяване, имам две възрастни баби, а майка ми е медицинска сестра и в момента най-много искам те да са винаги здрави.
6. Какво ви радва и успокоява?
Радва ме времето, което успявам да прекарвам с дъщеря ми вкъщи. Тъй като расте в триезична среда, проговарянето и се забави, а откакто сме си заедно вкъщи речникът и се обогатява от ден на ден. Въпреки че с 3 годишен терорист трудно мога да опиша ежедневието си като "спокойно", близостта с дъщеря ми ми носи душевно спокойствие.
7. Как минава денят ви?
Кафе, слънце, закуска, готвене, игри, малко (или повече) викане, подреждане, готвене, хранене... И по 16754 пъти на ден "Вики, имаш ли пиш?". Възползвам се от ситуацията за да се отървем най-накрая от памперсите, но за сега все още само аз съм инициатор на срещите с гърнето... 
8. Как се забавлявате?
Гледаме филми, слушаме музика, играем на двора. И като казвам "играем", не използвам клишираното множествено число, което повечето "мами" ползват за децата си, а наистина играем - мъжа ми, детето и аз - ритаме или си подаваме топка, поливаме цветята, учим Вики да кара колело... Да знаете, много е трудно да се натисне само единия педал - много по-яко е да натискаш и двата едновременно и да се ядосваш защо колелото не върви...
9. Какви планове правите?
Планирам какво ще сготвя утре, как ще си украся яйцата за Великден, каква торта ще направя за рождения си ден... На 8ми Май имам рожден ден, а както бързо се нижат дните ей сега ще дойде... По-дългосрочни планове отказвам да правя в унисон с новата си психическа нагласа и за сега ми се отдава...
10. Какво никога няма да е същото?
В светлината на настоящите събития някак изглежда, че нищо никога няма да е същото... Но за жалост надали всички  хора ще си вземат поука от цялата тази ситуация.
11. Какво очаквате?
Очаквам с нетърпение да мога да дам на детето си свободата да излиза. Не става въпрос дори и за паркове, градинки или разходки... С всички тези наши обяснения как навън не може да се излиза без причина, детето се е наплашило и в редките случаи, в които излизаме с нея притичва бързо до колата и бърза да се "скрие" в нея. 
Очаквам с нетърпение да мога да дам свобода на детето си...
12. Какво ще промените завинаги, когато това приключи?
Надявам се да запазя завинаги новия си мироглед (Ще ми спести много нерви за в бъдеще със сигурност).
Освен това осъзнавам, че едва сега оцених напълно какво значи едно излизане, игра в парка или разходка сред природата. Наистина, неща, които с лека ръка сме пропускали в почивните си дни, изморени от натовареното ежедневие, а колко много ни липсват сега. Смятам да променя това завинаги.
 
Ако искате да се включите, можете да напишете своята история за пандемията и да я пратите на мейл Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Може да добавите и ваша снимка, но не е задължително. Най-хубавите истории ще публикуваме.  Това са въпросите, на които да отговорите:

 

1. Няколко думи за вас - възраст, семейно положение, деца, местожителство

2. Какво работите.

3. Какво се промени най-много в живота ви?

4. Какво не се промени?

5. Какво ви тревожи най-много?

6. Какво ви радва и успокоява?

7. Как минава денят ви?

8. Как се забавлявате?

9. Какви планове правите?

10. Какво никога няма да е същото?

11. Какво очаквате?

12. Какво ще промените завинаги, когато това приключи?

 

Автор: Мария Пеева

Нека ви разкажа за още едно усмихнато семейство. Пламен, Вася и Антония Каимски са от град Дупница. Те са посланиците на Lidl за месец април. Вася я познавате отдавна, тя е създател на страницата „От мама за Нийка – всеки ден вкусотийка“, любима на много майки, а нерядко гостува и при нас с чудесни истории. Пламен е пожарникар. Тежката му професия обаче има и една добра страна – след 24-часовото дежурство той прекарва със семейството си 3 почивни дни, в които ходят на разходки и малки екскурзии, а сега, предвид ситуацията, се забавляват у дома. Но и там не скучаят, бъдете сигурни. Пламен се занимава с мотора си, който поддържа в перфектна форма, Вася пише, готви, експериментира и се грижи за задружното семейство. А малката Антония, която на галено наричат Ния, е петгодишна фурия, която няма да ги остави да скучаят и за миг. Огънят в това семейство не угасва.

Освен че се обичат и подкрепят, в семейството на Вася и Пламен умеят и да се забавляват. И тъй като сега всички имаме нужда от повече смях, ви подбрах няколко нейни смешни семейни истории - някои са по-стари, някои са съвсем нови. Но всички са мили, усмихнати и сърдечни - като самите тях.

92043133 206877094064747 4625569010585436160 n 1

За приспиването:

- Хайде, бе, маме, хайде да лягаш вече.
Пее си нещо и не ми обръща внимание.
- Нийче, маме, хайде…
Заслушвам се в песента.

- Забърквам, забърквам големи пакости.
Вбесявам, вбесявам добри родители.

Е, като е права - права е!

***************

За каките и лелите:

Отивам да изхвърля боклука. Виждам съседката в двора. Как сте, ала-бала. Нормален разговор. Кучето ѝ се затичва към мен, аз заставам и започвам да му говоря. Тя, докато усети, че си разговаряме приятелски тича по двора и крещи :
- Джаки, не лай КАКАТА! Джаки! Не закачай КАКАТА! А вие с КАКАТА сте си приятели.

Кака съм, кака. Вярно, на едно кутре, ама съм кака!

За снимките:

Понякога един поглед значи повече от хиляди думи!
И все пак :

Аз: Аххххх. Като те шибна с тоя лимон!

Пожарникарят: Значи… само ти гледам акъла..

Нийка: Тези двамата откачиха тотално.

Светът е оцелял, защото се е смял!

90150163 3267779813235407 8126357769352642560 o 1

За сладкото:

- Мамо, има ли нещо сладко?

- Няма, маме, а и е късно вече за ядене.

3 минути по-късно се явява с:

- Пудра захар, бейби!

Близала е кутийката с локум, който бях оставила за сладкиш утре!

За чорапите:

Чорапи!

Бич за човечеството!

Най-големият враг на щерка ми.

Всеки ден, по цял ден припявам рефрен : обуй-си-чорапЕ!!!

После смекчавам тон: А поне чехли, а?!

После се отказвам, а тя цял ден шляпа по боси крака.

Голям ужас ще да са тези чорапи, да знаете. 

Сега имам идея. Ще ѝ накапя моментно лепило в чорапа! Да я видя как ще го събуе. 

Ама, ха! Веднъж и аз да спечеля тази битка!

За светът под КАРАНТИЯ

Когато всичко това свърши, вече нищо няма да бъде същото. 

И БЛИЗАЛКИТЕ вече не са това, което бяха. 

Къде са пъстрите цветове, сладостта. Къде са, питам аз?! 

Това е и един пост за неравенството. Защо някои ядат крем супа (аз и Нийка), а други (пожарникарят) – карначета?!

Сбъркан свят под КАРАНТИЯ!!!

Бъдете здрави!

91437008 3298245690188819 96136855736549376 o 1

И нещо сериозно:

И това ще мине.

От нас, обаче, зависи как ще мине.

От нашата отговорност сега зависи какво бъдеще ни очаква.

От нашето поколение зависи какъв свят ще оставим на следващите поколения.

Бъдете отговорни! От отговорността на отделната личност зависи социалната такава. Ако всеки един от нас приеме ситуацията адекватно, то ще успеем да преминем през нея.

И ако доводът да мислим за възрастните, защото „чумавото“ удря най-силно там, не е достатъчен, то помислете за бъдещето, за децата. Защото светът, който ще им завещаем, не искаме да бъде осакатен! Защото искаме да има усмивки, искаме да има свобода, свобода да пътуват, да се забавляват, да мечтаят! Бъдете отговорни! Останете вкъщи! Четете книжки на децата си, прегръщайте ги, разказвайте им истории, рисувайте слънца и пеперуди. Обяснете им, че площадката няма да избяга и че сега няма да може да отидете, че няма да се събирате с приятелчета им няколко дни, обяснете им защо. Приемете, че за да продължи светът да съществува такъв, какъвто го познаваме трябва да спре за малко!

Борбата започна, никой не знае кога ще свърши. И по-лошо ще стане. Но най-тъмно е преди разсъмване. В много тежки ситуации винаги си повтарям това. Най-тъмно е преди разсъмване! Ако сме силни и единни, мракът ще се разсее. От нас зависи, буквално от всеки един от нас, зависи как ще минем през този мрак.

Бъдете отговорни, бъдете разумни, бъдете силни. И най-вече – БЪДЕТЕ ЗДРАВИ!

Прегръщам ви!

89840583 3255177854495603 1866823018563502080 o 1

За добрата дума

Завърших училище преди доста години. 12 някъде трябва да са вече. Помня, обаче, съвсем ясно първия път, в който прекрачих прага на училището. Първо видях охраната. После го виждах хиляди пъти. Всеки ден в училище започваше с него и той беше последният, който ни изпращаше. Децата в училище му казваха "Старшинката". На мен ми беше иронично и противно. Никога не съм се обръщала към него така. Той беше възрастен господин, пенсиониран военен, как бих могла да се отнасям с такава елементарна насмешка към него?! А беше един прекрасен, винаги усмихнат, гордо изправен, вежлив човек. Всека сутрин посрещаше всеки един от нас поименно. Знаеше имената на 500 души! Всяка сутрин беше еднаква :
- Добро утро!
- Добро утро, госпожице Вася!

Само на есен, когато падаха кестени от огромните дървета пред училище той ни чакаше отвън и приканваше:
- Хайде, госпожице Вася, минавайте по-бързо. Ех, военни каски ще ви раздавам, ей!

Мина и замина времето в училище.

Срещнах го преди дни в магазина. Гледах го от далече с умиление, спомняйки си училището и мислейки си как този човек за всичките 17 години, от които го познавам, не е мръднал изобщо. А той ми се усмихна :
- Здравейте, госпожице Вася! Още сте с Вашето момче! – каза той, потупвайки пожарникаря по рамото - Браво! А това е дъщеричката. Малка красавица! Браво, браво! Много се радвам, че Ви видях, госпожице Вася.

Хора, разревах се! Почти не можах да отговоря адекватно. Усмихнах се, подадох и му ръка.

Остарял е явно, няма как. Но времето май е по-благосклонно към позитивните, усмихнати и добри хора. А той е запазил всичко това в себе си. Да бъде жив и здрав още дълги години, защото светът има нужда от такива едни, наглед обикновени хора, които оставят отпечатък в душата на тези, които са имали сърце да ги видят.

Ей такива хора са Васето, Пламен и Нийка - хора с широки усмивки и големи сърца. Тъй като ги избраха за посланици в месеца на месните продукти, помолих Вася да сподели някоя вкусна рецепта за нашите читатели.

91989574 218293725930195 1947742590421958656 n 1

Медени пуешки бутчета с мандарина

< 2 долни пуешки 

< сокът от 1 мандарина 

< 2 с.л френска зърнеста горчица 

< 1 с.л мед

< 1 с.л зехтин 

< 200 мл червено вино 

< 2 скилидки чесън (намачкани) 

< 4 с.л соев сос

< сол

~~~~~~

Обърках всички съставки. Залях бутчетата и оставих да се мариноват за около 2 часа, като периодично го завъртах. Пекох около 2 часа, под капак на 200° заедно с цялата течност, в която се мариноваха. Станаха уникално вкусни, ароматни и крехки

Семейството на Пламен, Вася и Ния от Дупница са априлските посланици на Lidl, чрез които откриваме както любими продукти във веригата, така и интересни хора с вълнуващи професии и занимания от близки и далечни кътчета на България. Следващото усмихнато семейство очаквайте през май. А междувременно, в Lidl можеш да откриеш разнообразие от продукти за вкусната и балансирана трапеза на семейството си, все така на добри цени.

Tук може да прочетете за Елеонора и Калоян от Видин - мартенските посланици на Lidl. 

Автор: Яна Пеева

Тази седмица (не точно тази, защото се движим малко назад) темата на предизвикателството е “азбука”. Мислих го, мислих го и в един момент спрях да го мисля, защото не можех да се сетя за нищо, което искам да приготвя. Седмицата така или иначе беше лудница, имах много лекции, Борис беше във вихъра си и общо взето във всеки един момент бях готова да се тръшна на земята и  да обявя, че не мога повече.  После Косьо ме помоли за нещо за рождения си ден.

Това е историята на един сладкиш, който инцидентно направих преди 4-5 години, а Косьо още помни от тогава и продължава да пита за него. Аз съответно опитвам периодично да го повторя и всеки път се провалям епично. Косьо обаче продължава да пита. И аз продължавам да си блъскам главата в плота на кухнята и да се опитвам да си спомня какво точно забърках тогава 

На кратко - тогава направих лимонов сладкиш с каквото имах вкъщи. По спомени вътре сложих зехтин, кисело мляко, доста лимони и брашно. Почти сигурна съм, че го бях базирала на някаква рецепта за блонди, но се беше оказало, че нямам масло и бял шоколад. Няма никакво значение всъщност, защото рецептата за онова божествено нещо, което Косьо толкова хареса, се загуби безвъзвратно.

Този път реших да заложа на сигурното и да прочета 4029049203 рецепти, да избера привидно най-успешната и да се придържам към нея. Имаше няколко изисквания, поставени от рожденика - тортата да прилича на онази поне малко, демек да е лимонова и да има глазура от кисело мляко, и да е без брашно. Като напише човек “flourless lemon cake” (“лимонова торта без брашно”) в Google, пробладаващите резултати са за италиански сладкиш с бадемово брашно и лимони. Речено, сторено. 

Бадемово-лимонова торта 

200г бадемово брашно

4 яйца, разделени

100г кафява захар

стърготините от два лимона (аз купувам био лимони и ги мия много хубаво)

120г кисело мляко

1чл бакпулвер

щипка сол 

1сл лимонов сок

 

Фурната се загрява на 180гр.  

Захарта и лимоновите стърготини се смесват хубаво - може с ръце, може и с лъжица. Така лимонът пуска аромата си в захарта и сладкишите стават много уханни. Лимоновата захар и жълтъците се смесват, докато станат кремообразни и бледи. Постепенно се добавя киселото мляко, докато се смеси. Изсипват се и бадемовото брашно, бакпулверът и солта и се разбърква няколко пъти, докато се инкорпорират в сместа. 

Белтъците се разбиват на сняг и вниматеелно се добавят към бадемовото тесто. Най-лесно става със шпатула. Изсипва се  във форма за торта (20см - моята беше по-голяма и стана доста тъничък блат), в която има хартия на печене, а страните са намазнени. 

Пече се 40 минути.  

Моята торта беше с двойна глазура, защото се обърках! Първоначално направих айсинг с лимонов сок и пудра захар, залях тортата, прибрах я в хладилника да стегне и почнах да си правя някакви други неща. И в един момент ми светна, че това, което Косьо най-много хареса тогава, беше глазурата от кисело мляко. А сега! Никога преди и никога след онзи сладкиш не бях правила такова нещо и подозирам, че  тогава чисто и просто съм си го измислила. В крайна сметка обаче разбърках 2 лъжици кисело мляко с някакво количество пудра захар, докато заприлича на глазура. Не беше обаче достатъчно гъста, затова добавих и 1 лъжица заквасена сметана и voila! 

Трябва да изчакате тортата да изстине преди да сложите глазурата.

Имах доста големи резерви, които обаче се оказаха неоправдани, защото цялото нещо изчезна за около 8 минути.  Борис собственоръчно изяде едно парче, а след това се опита да налази и това на Косьо.

Това е единствената снимка, която успях да направя!


Питате се какво й е азбучното на тази торта? Ами, името на Косьо, написано с ягодки отгоре.

Следващата ни тема е боб, нещо, което обичам много, но правя само по един начин. В Сол & Пипер обаче споделиха една много интересна рецепта за брауни с боб и мисля да я пробвам.

Ето и списъкът с темите. Обявяват се три седмици предварително, така че може да се подготвите!

Седмица 1 (1 - 7 януари) - нещо, което си готвил през миналата година и искаш да повториш. 

Седмица 2 (8 - 14 януари) - Мисо (Мизо) - Мисо е японска подправка, паста, която се прави от ферментирала соя, а понякога и с ориз, ечемик, пшеница, водорасли или други съставки. 

Седмица 3 (15 - 21 януари) - Руска кухня. 

Седмица 4 (22 - 28 януари) - 24 часа. Ястие, което отнема 24 часа, за да стане готово. 

Седмица 5 (29 януари - 4 февруари) - Ориз.

Седмица 6 (5 - 11 февруари) - Ямайска кухня.

Седмица 7 (12 - 18 февруару) - Задушено.

Седмица 8 (19 - 25 февруари) - Нещо, което преди не си харесвал. 

Седмица 9 (26 февруари - 3 март) - Бразилска кухня 

Седмица 10 (4 - 10 март) - Ферментиране

Седмица 11 (11 - 17 март) - Kawaii 

Седмица 12 (18 - 24 март) - Чушки 

Седмица 13 (25 - 31 март) - Пържене

Седмица 14 (1 - 7 април) - Азбуката 

Седмица 15 (8 - 14 април) - Боб 

Седмица 16 (15 - 21 април) - Южна Африка

Седмица 17 (22 - 28 април) - От нулата

Седмица 18 (29 април -  5 май) - Джинджифил

 

Автор: Мария Пеева

В една майчинска група решихме да се позабавляваме и си представихме, че сме съветници на правителството.

Първо направихме малка анкета по желание, в която взеха участие 358 души, което по някакво съвпадение се оказа точно 10 процента от групата.

Въпросът беше:

Ако зависи от вас в настоящата ситуация, днес, какво ще посъветвате правителството:

Опциите бяха следните:

Screen Shot 2020 04 09 at 10.31.58 

Ето и резултатите:

179 души гласуваха да се задържат мерките до 13 май без промяна.

115 души - да се обмисли постепенно отслабване на мерките.

40 души - да започне постепенно отслабване на мерките.

12 души избраха опция друго и поясниха какво имат предвид с коментари.

10 души избраха правителството да даде оставка и да назначи нови избори.

5 души избраха незабавна отмяна на мерките.

 90759287 10215878193683157 3301121682000838656 o

Подбрах някои по—интересни коментари:

Да признават вече, че сме в социален експеримент и да ни пускат да ходим навън. За всички, които са си загубили някъде чувството за хумор из стаите вкъщи, ШЕГУВАМ СЕ.

При нас в Чехия и в Австрия вече започна постепенно отслабване на мерките. Но за връщане на училище и отваряне на магазинчета, молчета и и салончета за красота, категорично не се споменава.  От днес отвориха вериги, свързани с домакинство, градинарство и планински хобита и спорт - Баухаус, ОБИ и др, заради Великден и топлото време. Хората ще искат да си оправят градинките, да си стегнат колелетата( тук много се карат колелета). И маските в гората, когато си само със семейството си не са задължителни вече.

Вирусът ще е тук и след 13 май, и след 13 юни. Той не си е тръгнал от Китай все още, защо си мислим, че от 13 май хоп и ще се изпари някъде в Космоса. Ми, не, няма да се. И не можем да живеем в изолация с месеци. Трябва да се мисли напред в бъдещето какви мерки да се предприемат, за да може поетапно животът да се нормализира. Идеята за ударно тестване на населението в Банско намирам за много добра. После цялото население трябва поетапно ударно да се тества.

Вирусът циркулира у нас, а и в Европа много преди да се обявяват първите случаи. Трябва да се види колко народ е изградил имунитет.

При нас (Испания) след Великден, ще започнат да отварят различни магазини, строителство и т.н.

Какво постепенно отслабване на мерките, тях просто ги няма... Днес, лято! Всички щъкат, няма маски, няма и помен от всичко.

Нямаше да позволя да се лети от и до рискови райони още с първия случай.

Да отворят парковете за разходка, защото затварянето им и полицейски патрули около тях е лудост.

Според мен, трябваше да се затвори всичко за 14, 21 или 28 дни, колкото е доказано, че си заразен. За този период държавата да спре плащания за осигуровки и кредити на фирмите и да плати заплатите на хората. Щеше да излезе по-евтино и да има реален ефект. Сега просто сме в някаква агония и чакаме, и ние не знаем какво. Не може да сме цял живот под карантина. Ясно е, че идеята е да се разболеем постепенно, за да издържат болниците, но за мен мерките, които се взеха са неадекватни в много отношения.

Сега аз съм без доходи, за да си гледам детето, детето не излиза в това слънчево време, но бабите от входа щъкат навън и ми обясняват, че страшно няма. Е, ми така може и до Коледа да откараме.

Да ни кажат "вие бяхте жертва на сладко отмъщение”…

За мен този срок 13.05. е далеч и е депресиращ. Не знам друга държава, която да е обявила в началото на април мерки до средата на май.

Според мен да задържат мерките такива, поне до Великден, след това да започнат обмисляне за постепенно разхлабване.

И без това всеки си прави каквото си иска, да отпадат всички забрани.

Да наемат адекватни специалисти по комуникация, които незабавно да започнат да оправят нанесените вече щети.

Правителството с лека ръка затвори всичко. Но на хората не се помогна. Защо не увеличиха платения отпуск, който се полага? Кой има 50 дни отпуск, че да си гледа децата вкъщи? Изказването "пускате неплатена", е просто абсурдно и за пореден път правителството показа колко е далеч от народа. Защото не само аз, ти, комшийката и приятелката ти не могат да си позволят да излезнат неплатен отпуск. А 80% от народа.

Трябва да се засилят мерките за дезинфекция - в автобуси, по улиците и т.н. Никъде не виждам да се дезинфекцира, както по другите държави.

Това поотпускане в Европа ще си е експеримент,а не че те са много наясно какво ще се случи.

Защо ние този път не изчакаме малко? Затова и отбелязах първия вариант /за изчакване/. Не че ми се седи в нас.

Ами ако не проработи и отново се тръгне към пик  Какво правим тогава.Ситуацията просто в момента е проба-грешка.

Да се надяваме на умните глави да измислят ефикасно лекарство.

Както казах и преди 2 седмици, време е да помислим как ще живеем с това от тук нататък. Трябва да се мисли за постепенно отслабване на мерките.. Между впрочем, ако някой реши да си стои вкъщи от тук до края на света, не вярвам, че някой може да го накара да излезд навън, така или иначе.

Отбелязах "друго". Аз съм за сегашните мерки, даже да ги затегнат още. В нашия град е пълно по улиците с хора. Няколко козметични салона работят... веригите за техника също... а и да ми обяснят как се гледа дете като и двамата родители ходим на работа сега? Знам, че много хора, особенно в нашия край са останали без работа и доходи, много е тежко. А нас накрая ще ни изгонят от работа, понеже се чудим как да я съчетаеаме с гледането на детето.

В Квебек пък се оказа, че нямало достатъчно пациенти в интензивното за спешно мобилизираните лекари. Та обявиха, че ще разпращат медицински персонал в старческите домове (търсят им работа). Много рано удариха спирачките тук, целта беше не да спрат епидемията, което е невъзможно, а да забавят развитието й само колкото да насмогне медицинската система. Имам чувството, че като отменят извънредното положение в Квебек, нещата ще се влошат стихийно. Защото при всичките щети, нанесени на икономиката, сме много далеч от колективния имунитет. Трудно е да се улучи точния баланс, но поне при евентуална следваща епидемия ще се знае по-добре как да се действа.

Аз съм за предпазните средства относно хигиена. Правителството ни не помисли нито за родителите, нито за бизнеса. Трябваше да си размърдат мозъците и на деца до 15 години един от родителите да ползва платен БОЛНИЧЕН, поради обявена карантина. До фалирали фирми можеше да не се стига ако бяха реагирал по адекватен начин относно сметки, кредити, осигуровки и т. н. Сега като всички са на борсата от къде ще им плащат?Не беше ли по-редно да помогнат на бизнеса, а не да го закопаят?!Луда работа!

На мен пък така да ми хареса, че си мисля, че няма да ми се връща на работа в офиса.

Аз предлагам да ви затворят още два месеца за назидание.

А вие какво бихте посъветвали правителството?

Още по темата: Аз пазя теб, ти пазиш мен

Автор: Ния Йотова

В нормалните времена ние с мъжа ми имаме един основен проблем – той смята, че аз нямам нужда от него, защото съм можела да правя всичко сама. За мен това е положително качество, но той страда от него. На родителите ми пък, като че ли, в нормалните времена, не им казвам, че ги обичам, просто някак си съм смятала, че се подразбира.

Днес, ден ен-ти от карантината обаче, нещата драстично се променят.

Сутринта започва като всяка сутрин под карантина.

Бързам да поработя малко преди да се събудят децата и да започнат да учат дистанционно, преди да се активизират мамите в груповите чатове на родителите и на двата класа, както и преди най-важното – преди мъжът ми да се излюпи. Мъжът ми, също е като мен хоум офис, но за разлика от мен е държавен служител, и неговият хоум офис се свежда до това той, поради липса на по-неотложни служебни ангажименти,  да се разхожда със скръстени на гърба ръце из къщата и да следи за мои нарушения. Като включа телевизора – Генерал Мутафчийски бди да не излизам от вкъщи. Като го изключа – самоназначилият се Генерал Йотов бди за домашните ми нарушения. Мира нямам никъде.

А домашните ми нарушения се състоят в това, че цял ден съм вкъщи, но нито съм изчистила, нито съм сменила чаршафите, дори не съм изхвърлила боклука, а вместо това : „ тц, тц, цял ден си цъкаш нещо на компа - "ей, в частния сектор живот си живеете, ей“! 

За да разсея вниманието му от прегрешенията ми, обещах на Генерал Йотов днес да ходим да пазаруваме ( най-голямото ни развлечение), което удоволствие ще свършим в обедната ни почивка. И двамата запазваме за себе си мнението, че „обедна почивка“ е разтегливо понятие, тъй като всеки от нас смята, че целият ден е една безкрайна почивка за половинката му. 

Снощи с майка ми си писахме, тя ми изпрати едно стикерче във Вайбър, което казваше „Обичам те“. Аз й върнах следното:

Screen Shot 2020 04 08 at 9.58.54

Сега тя ми звъни и ми съобщава , че извънредното положение много ѝ харесва. Тя е на 67 и когато отива да си пазарува в интервала 8.30-10:30 не я пускат, защото я взимат за 50-годишна.  Искат ѝ лична карта. 

Много се радвам за добрите гени на майка ми. Поне на един човек да му харесва извънредното положение. Дано да съм ги наследила тия нейните гени, въпреки че засега няма такива изгледи. Тайно се надявам, че може би младоликият ген се активира след 45. Само още 5 години ми остават. Въпреки че майка ми ми обеща, че на 40 космите по краката ми ще опадат сами от възрастта, но това така и не се случи… Прекъсвам размишленията си, когато в магазина с Генерал Йотов се нареждаме на опашката, а червендалест Господин в отлично на вид здраве, бодро прережда всички ни на опашката.

Изнервено, но според мен любезно, му обръщам внимание, че всички чакаме на проклетата опашка.

Господинът ме оглежда, (мъжът ми е клекнал и разглежда някакви бургии, които са изложени до касата), и решава, че съм сама жена, което го окуражава да бъде по-отворен, отколкото ако например бях мускулест батка, или ако знаеше истината – че Генерал Йотов бди над мен. 

„Е, мен какво ме интересува, че чакаш. Твой си проблем“ – казва Господинът и смело продължава към касата.

Така не се говори на жена, която е била толкова дни под карантина  и която е преживяла онлайн уроците  и домашните на шестокласник и на второкласник. Така не се говори на жена, на която се налага да работи от вкъщи, под строгия взор на Генерал Йотов, който недоумява толкова ли е трудно докато е в конферентен разговор с Англия, да метне една кофа вода и един сапун на пода на балкона. 

Всъщност, така не се говори на никоя жена.

Със замах извадих най-мощния си коз  - нищо неподозиращия Генерал Йотов, който кротко си беше клекнал и ровичкаше нещо в Лавицата-на-отвертките-и-бургиите.  Победоносно го позиционирах между мен и отворкото. Чувствах се толкова всемогъща, все едно съм намерила аптека, пълна с маски и дезинфектант. 

90653665 10156760791717484 7560118425033375744 o

-Държите се арогантно, понеже си мислите, че съм сама жена и няма кой да ме защити, нали? Е, не сте познал, с мен е и мъжът ми! Ха, сега да Ви видя, дали няма да се заинтересувате кого предреждате!

Господинът се стряска и сменя тона – той само се бил шегувал, ха-ха, с мъжа ми да сме си изберели на коя каса да отидем, той ни пускал!

Това двуличие ме ядосва още повече, и подхващам с най-невротизирания си глас да редя изявления за двойните стандарти в обществото.

През цялото време зад мен опашката (която защитих) въздишаше през маските си „всички сме изнервени“,  „много ни дойде на всички“, „важното е да сме живи и здрави“, както  и „ горкото момче, то хубавите ябълки прасетата ги ядат“ ( последното очевидно отнасящо се за мъжа ми, поставяйки ме незаслужено в ролята на  невротизираното прасе). 

Отиваме към каса 6, това е касата, на която Господина „ни пусна“.  Докато редим с мъжа ми продуктите на касата, той си разменя погледи с моя враг - Господинът, който реди топове тоалетна хартия на каса 5 и оттам подвиква на Мъжа ми: „Вземи на жена ти Кзанакс, получава се със зелена рецепта“.

Мъжа ми клати пръст към Господина, но виждам, че това е театър за пред мен и знам, че той вече си прави ментална отметка да провери за Кзанакс в аптеката. 

Извън магазина, за мое учудване мъжа ми ме прегръща: „ Акулката ми тя! Как се бори за справедливост! Сладката ми блюстителка на реда! Разбра ли сега колко много нужда имаш от мен!“

Целувам го, сладкото ми самозвано Генералче – разбира се, че имам нужда от него! Виж как като работим заедно в екип, преборихме една малка несправедливост.

В колата, обаче – ново 20. Майка ми ми пише във Вайбър:

- Преди малко забравих да те питам - защо ме обичаш толкова малко? 

Това пък сега откъде? Последното нещо, което ѝ изпратих по Вайбър беше стикерът със сърцето. И тя, горката, се е побъркала от седене вкъщи. Склонна съм да се съглася с хората от опашката – „на всички ни дойде много.“ Звъня ѝ. Тя вдига слушалката и повтаря въпроса си. 

Питам я защо така е решила. 

- Е, ми цяла нощ съм ти разшифровала съобщението – оплаква ми се тя. - Защо ме обичаш „по-малко от три“?

Помислям си, че едно Кзанаксче всъщност не е толкова лоша идея, дано мъжът ми вече да ми е купил тайно един блистър от аптеката. 

Моля я, разчленявайки думите, все едно говоря на бавноразвиващ, да ми обясни кога съм ѝ казала, че я обичам „по-малко от три“. 

Бясно превъртам варианти през главата си. Снощи, вярно, бях на три чаши вино, да не би да съм ѝ казала, сред винените изпарения, че я обичам по-малко от три чаши вино? Всичко е възможно в самоизолацията, а три чаши вино в момента са ми много нависоко в класацията „Кого най обичам“.

Не – майка ми настоява, че не съм говорила за вино. Тя е разшифровала мое съобщение към нея и оттам е разгадала кодовото „По-малко от три“.  Да си погледна сама какво съм й пратила снощи:

Отварям Вайбър - Срещу мен се блещи познатият стикер:

Screen Shot 2020 04 08 at 9.58.54

-Ето го, майка ми казва, след сърчицето си ми написала < 3 – това е знакът за „по-малко“ и след това има цифрата 3. 

Ах, това ли било! 

Предлагам на Вайбър да направи нов стикер, на който да пише

Обичам те > ∞

Можем всички заедно да го изпратим на родителите си, които в момента дори не можем да видим на живо. Те да си сложат очилата, цяла нощ да разшифроват стикера и сутринта да са разчели тайния код. 

Обичам те повече от безкрайност.

Снимките са от личния архив на авторката. Вижте още от Ния: Лара

                                               

Автор: Виктория Бешлийска/Words do Worlds

Родителите ми са лекари.

Баща ми е специализирал вътрешни болести, а мама — педиатрия.

Като бях малка, тях вечно ги нямаше. Все бяха или на работа в болницата, или на специализации в София. София... това далечно място за мен беше придобило образ на кукла с дълги мигли и синя рокля на бели цветчета, която ми бяха донесли след едно дълго отсъствие. Татко беше главен лекар в болницата в Гулянци, но даваше нощни дежурства, мама — детски лекар и също дежуреше нощем. Често се случваше смените им да съвпадат. Затова нас със сестра ми ни гледаха баба и дядо, докато аз не станах в първи клас, а кака в пети и вече можехме да стоим и сами у дома. Е, тогава хората много разчитаха и на съседите, та често ни наглеждаха комшиите отсреща, но и те работеха в болницата — жената беше медицинска сестра, а мъжът ѝ — шофьор на линейка.

Като станах в първи клас, сутрин мама ме водеше на училище. Излизахме от блока, пресичахме главната улица, тя ме оставяле пред входа на училището, даваше ми 20 стотинки за закуска и отиваше на смяна. Когато свършвах училище на обяд, често отивах при нея в кабинета. Спомням си как прекрачването на прага мигновено ме отнасяше в друг свят. Натрапчивата миризма на мозайка, балатум, спирт, реванол и дезинфектант и до днес се подвизава в ноздрите ми при спомена за отделението. А отровнозелената боя на стените още ме кара да настръхвам, щом срещна този цвят някъде.

92223393 2356918377931591 6072124136296022016 n

Въпросната миризма, отсъствието на родителите ми по цели дни и нощи и твърде натуралистичните илюстрации в учебника по анатомия, който въпреки страха си като дете разлиствах с интерес, са нещата, които още тогава ме караха да осъзная, че като порасна, НЕ искам да стана лекар. Спомням си как веднъж, на сутринта след поредното дежурство на мама, докато прегръщах пижамата ѝ, с която спях наместо плюшена играчка, ѝ казах:

— Никога няма да стана лекар и да оставям децата си сами нощно време.

Днес често се питам как ли се е почувствала от думите ми. Но тогава давах този категоричен обет, докато същевременно се разхождах из градчето, пременена в удобната гордост на въпроса чие дете съм, да отговарям: „ На д-р Бешлийски”. Тези думи вършеха чудеса: виждах едноврвменно благодарност, признателност и възхищение в очите на непознатите всеки път, когато ги изричах. Нямаше човек, който да не познаваше родителите ми. Дори събота и неделя, когато почиваха, у дома се върволяха хора за преглед, а те не връщаха никого. В знак на благодарност пациентите носеха бонбони „Амфора”, кокоши яйца, коняк „Плиска”, цветя (естествени и изкуствени) и какво ли още не.

90683308 2347209385569157 8725366631808630784 n

А в моя клас имаше две момичета — сестри от ромски произход, които повтаряха първи клас по една-две години. Освен възрастово, превъзхождаха останалите деца осезаемо и физически. Тези две девойки, които мама наред с останалите им братя и сестри неведнъж беше лекувала, не даваха никой да ме закачи. Веднъж в междучасието по-голямата хвана показалката и я размаха срещу едно от момчета, които по детски се заяждаше с мен.

Но дори това не промени твърдостта ми да мечтая за друго, а не за лекарска професия — например да стана балерина, учителка, водеща на централната емисия новини по БНТ, разследваща журналистка и какво ли още не..

91431806 2352578718365557 1074916519030292480 n

***

А после дойде демокрацията с всичките ѝ кризи и злощастни реформи. Гордостта да бъдеш лекар се подмени от обидата на обезценения труд. На същия хал бяха и учителите, и редица хора с други почтени професии, които нямаха досег с материални ресурси и резерви. А само и единствено с хора. И толкова е било трудно да си родител лекар или учител в онези години, че само възпитанието, моралът и призванието са могли да те държат над повърхността, мисля си.

Заради това по своя различен път поеха цяло поколение деца на лекари, които НЕ станаха лекари и оставиха неонаследени учебниците, знанията и уменията на родителите си. В това число и по-голямата ми сестра, която се отказа от медицината, срещайки се с неудовлетвореността на родителите ми във втората половина на 90-те години, когато заедно с промените в системата от съсловието им беше оттеглен огромен кредит на доверие, незнайно защо. Тогава първо баща ми, а след няколко години и майка ми свалиха престилките. По пряка или косвена линия останаха в здравеопазването, но не облечени в бяло. Сестра ми се насочи към икономиката. А аз си останах с мечтата за телевизионна кариера.

91454062 2351835295106566 1647324931035234304 n

***

03.04.2020 г., петък вечер. Едва съм дочакала края на работната седмица след усилни дни на тактическа словесна борба с вируса. По новините на БНТ дават репортаж за 18-годишно момче, доброволец във ВМА. Заради пандемията то е в Академията всеки делничен ден по няколко часа, за да помага при дезинфекцията на помещенията, така че лекарите да останат при пациентите и да не се налага да имат излишно натоварване. През уикенда момчето наваксва с онлайн уроците в училище. Мечтата му е да стане лекар и смята, че с това, което прави сега, помага.

Така е. То вече лекува.

Свръхчастицата е в него и тя може да се прояви в момент, когато светът неистово крещи, че има нужда от оздравяване и от хора на първа линия. Дано му провърви.

Още от Виктория: Бърза рецепта за щастие

92121494 2356174624672633 8854880610410299392 o

Защото призванието и признанието трябва да вървят ръка за ръка и никое не може да оцелее твърде дълго без своята заслужена половинка. Гледам това 18-годишно момче и си отговарям на въпроса, който си задавах преди няколко вечери — не трябваше ли да стана лекар, за да мога да помагам сега, когато има нужда от повече хора на фронта? Признавам пред себе си, че не всеки го може, не всеки носи свръхчастицата.

„Трябва да звънна на сестра ми”, казвам си след малко. Впрочем, от около десет години тя работи в аптека, почти на първа линия.

90486107 2345252535764842 4278389628475539456 o

Автор: Мария Пеева

Най-напред нека ви призная, че това, което преживяваме, не само ние, а и целият свят, не съм си го представяла, а уж съм човек с въображение (и немалко постапокалиптични книги съм изчела). Но при всичкия хаос на настоящето и тревога за бъдещето, виждам и положителни страни от ситуацията. За първи път в живота си сме заедно всички у дома и разполагаме с много време да правим всякакви неща заедно и поотделно. Здрави сме, държим се, справяме се, надяваме се. 

Някъде прочетох, че 4 милиарда души по света в момента са в това положение, затворени у дома си. Сред тях са всичките ми роднини - в Доминикана, Канада и Франция. Както и майките в групата ни и приятелите ми от всички краища на света.

Реших да споделя с вас някои забавни неща, с които те се занимават, както и някои наши идеи. Очаквам и вашите.

Като не е лесно, поне да си го направим интересно.

Домашен магазин за гироси си направиха Тони в Гърция. Тони е моята морска сирена, която се надявам да видя лятото и много ми липсва. Нейният син Антонис е връстник на Алекс и са първи приятели. Тони, съпругът й и двете им деца са си вкъщи от началото на карантината, кариерите и на двамата са "на пауза". За да не скучаят, си измислят всякакви игри и развлечения. Магазинът за гироси много ми хареса. Малкият предприемач си е направил табела: Ο γύρος του Αντώνη - “Гиросът на Антонис”, наредил е всички продукти и посреща клиентите с усмивка, като същински гръцки ресторантьор. Не знам с какво му плащат Тони, но си е заслужил добър бакшиш! Ето и рецептата на Тони:

Днес момчетата вкъщи решиха да правят домашен гирос-гръцки дюнер. След голямата цапаница резултатът беше повече от добър. Синът ми беше продавач. Наредихме всичко пред него и останалите минавахме да си поръчваме кой с какво иска, а той приготвяше. Нямам много реални снимки, но ще ви опиша.
Стандартно гиросът се състои от питка, месо, пържени картофи, домат на шайби, лук и дзадзики ( нашата Снежанка). Добавя се горчица или кетчуп по желание.
За питката:
В равни части брашно с цедено мляко и лъжица зехтин. Само това! Важното е брашното да е само набухващо или да се сложи малко бакпулвер. Разстила се на тиган и се пече като палачинка.
Месото-малки късчета от ребра. Да има мазно по тях. Пържат се на много силен огън за няколко минути до почервеняване.
Пържени картофи - правих ги на фурна на хартия за печене.
Дзадзики - цедено мляко, малко оцет, краставица, копър и чесън по желание.
По желание домати и лук.

Гирос 1А междувременно, далеч оттук, в Чикаго, Люси Рикспуун, моята съавторка в "Писмо до сестра ми", работи онлайн, докато съпругът и синът й си правят състезания за сандвичи. Впрочем Люси е изключителен кулинар и постоянно споделя разни невероятни рецепти, но е хубаво, когато у дома има кой да те отмени в кухнята. Ето какво сподели тя в кулинарната група на Яна "сол&пипер": 

Моите мъже организираха състезание за най-хубав сандвич днес - благодарение на един филм на Холмарк, който гледахме снощи :))) Аз съм журито ;))) Утре щели да се състезават за най-вкусна паста! Ето за такива неща нямахме много време в не-карантина.
91398684 10157884097535552 275717542985596928 n
За моя радост и у нас кандидат-шефовете са вече няколко, защото взех да се уморявам от постоянното висене на котлона. Напоследък обаче момчетата се включват много активно, при това с интересни рецепти. Мисля, че някои ще приключим тази карантина с нови хобита.
 
cookinghobby

Ако пък у вас имате сръчни домашни майстори, споделям с вас идеята на Кремена от майчинската ни група. От сушилника, който не използват, нейните мъже си направиха домашна джага, с която много се забавляват.

 Screen Shot 2020 04 06 at 16.10.01

И накрая - в нашето семейство джага няма да успеем да си сглобим, но пък си измислихме настолна игра, която единодушно нарекохме “Корона Гейм”. Много е лесна, но за сметка на това е доста забавна. Може да си я направите с подръчни средства у дома. Ще ви трябват лист, който да разграфите с цветни квадрати или да принтирате, зарче и няколко пионки или фигурки.

90468694 1060239427692507 3465648281244139520 n 1

Целта на играта е първи да стигнеш до края. Ако играчът попадне на квадратче с определен цвят, трябва да изпълни предизвикателство. Ние измислихме следнитe:

Игра Корона:

Зелено предизвикателство:

Направи 5 коремни преси

Оранжево предизвикателство:

Направи 5 лицеви опори

Синьо предизвикателство:

Отговори на въпроса на член от семейството по твой избор

Червено предизвикателство:

Изпълни желание на член от семейството по твой избор

Черно предизвикателство:

Върни се от начало.

Жълто предизвикателство:

Разсмей компанията

Пробвайте, като можете да промените правилата или да изберете свои. А победителят може да получи и реална награда - например да определи какво ще се сготви за вечеря или дори да бъде “господар на къщата” за един ден.

Споделете непременно и вашите идеи и очаквайте продължение.

Основната снимка е дело на моята "жрица на спомените" Ивелина Чолакова и е част от проекта й със спомени от карантината.

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

За децата и пясъчниците

За децата и пясъчниците

05 Юни, 2020 Здраве

Винени страсти през юли

Винени страсти през юли

04 Юни, 2020 Кулинарно

Ранно пиле, рано пее

Ранно пиле, рано пее

04 Юни, 2020 Забавно

Филмът &quot;История на пластмасата&quot; безплатно онлайн

Филмът "История на пластмасата…

03 Юни, 2020 Образование

Добрата клюка

Добрата клюка

03 Юни, 2020 Отношения

Моите рестарти

Моите рестарти

03 Юни, 2020 Кариера

Кога да отидем на терапия?

Кога да отидем на терапия?

01 Юни, 2020 Добра форма

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам