Автор: Ава Тулипина

Ние с теб двамата в началото живяхме обикновения си живот. Раждахме деца, гледахме ги да пораснат. Къща купихме и вътре като едни мравки носехме храна, покъщнина, нареждахме украси по шкафове и по стени. Вечер лягахме уморени един до друг, децата щом заспяха, набързо и без да събличаме дрехите, правехме припряна любов и потъвахме всеки в своя си сън.
Така живеехме и мислехме, че животът е това. Не се и сещахме даже, че на него най-сигурното нещо му е промяната.
Децата изведнъж станаха големи и всеки си взе пътя.
Къщата както уж беше шумна и тясна, се превърна в едно голямо сборище от стаи, стаи, тихи и много на брой.
Почудихме се ние с теб какво да е от тук нататък, пък купихме оная лодка, помниш ли, Емиле?
Помниш, как няма, нали ти го предложи и после цяла нощ не спахме, трескаво говорихме до сутринта дали това не е твърде неразумно – ей така изведнъж да си оставиш и къща, и градина, да си отрежеш корените и да драснеш с тая лодка из моретата.
Ти се смя, че така говоря, какво значело да драснеш, да не сме бегълци, ама усещаше, че точно такива ще сме в очите на хората.
И се хванахме за тая дума – бегълци. Как само ни хареса, как ни привлече!
Тайно купихме лодката. Имахме пари, много години работихме, не ни липсваха средства. Хубава беше, наричахме я лодка, защото ни привличаше романтиката в тази дума, но както ти ми обясни, докато седяхме в едната каюта, а после там на твърдото легло сякаш за първи път правихме любов от толкова години насам – това е моторно – ветроходна яхта с история, стабилен плавателен съд я нарече.
Подготвихме всичко и заминахме двамата и оня Капитан, за който ти каза, че е сигурен човек, морски лъв и двамата много се смяхме на това.
Насочихме се към Гърция, нали помниш, Емиле. С кола до Лефкада и багажът с нас, а Капитана ни чакаше там с лодката. Ти се радваше като малко дете. Излизаше на предната палуба и цял ден се занимаваше с платна и въжета.
Аз първите дни бях като на оня свят. Морската болест ме изцеди, повърнах си силата, краката ми не ме държаха, не можех да стана, в мозъка ми оловна топка се люлееше и ми разбиваше равновесието.
После се оправих. Излязох на палубата, слънцето напичаше, блестеше морето и аз изпитах щастие.

– Охо – каза Капитана и гласът му ме одраска – някой премина на Нептун изпитанието, а.
Този мъж ме смущаваше. Изучавах го тайно, за да открия нещо повредено, нещо счупено в него, сянката му следях и се опитвах да подуша отдалече миризмата му, да хвана следа кое не е наред с него. Търсех му дефекта, сутрин скачах и тая ми беше първата мисъл. Цял ден това ме занимаваше докато белех картофи и чистех рибата, него гледах да му намеря кусурите.
Странна работа как като ти влезе мухата в главата, и цял ден бръмчи и не те оставя на мира.
Дразнеше ме тоя човек и това е. Как ходеше гол до кръста с тяло на показ, нахално ми се струваше и невъзпитано. И как ме гледаше, чувствах се съблечена пред очите му, а те едни черни, дупка могат да ти пробият в мозъка като въглени.
А как ядеше, като тигър. Къса го това месо със зъбите си, а те светят на слънцето хищно. И колко невъзпитан, божее, омаже ги тез ръце в мазно, вземе една салфетка и бавно, пръст по пръст, трие и погледът му в мен забит.

– На колко си години, Мадам – пита ме, а вятърът му брули тениската и му я залепва на корема.
Арогантност е това, мисля си, как ще питаш ти жена на колко е години, а на глас казвам – на 42 и чак по гръбнака ми минава една тръпка от недоволство и яд.
А той пуши и ме гледа. Смуче я тая цигара и пуска дима бавно, на тънка линийка през устните си, като че ли е нужно мъж да има толкова изписана уста, че чак да те заболи вратът да се въртиш да я гледаш.

Омразата ми растеше с всеки изминал ден. Ставах по тъмно, ти, Емиле, още спеше в топлото легло, а аз като го чуя оня да е навън, и така побеснея, че не мога да спя и скоча, място не си намирах, толкова ме изнервяше.
Изляза навън, ходя боса с чашата с чай в ръка, а тоя ми гледа стъпалата и се усмихва тъй леко, подигравателно, колкото да го намразя още повече и ми говори с тоя глас, ръмжи ли, говори ли, само да ме ядосва.
Бяхме се насочили към остров Крит, там да останем няколко дни решихме и да направим план накъде да поемем и за колко време.
На острова беше хубаво, храната и виното нагласяха човек за приказки и щастие, за любов.
Ти се беше залепил за мен, Емиле, целуваше ми голото рамо и през роклята ми галеше бедрата, доволен, доволен, ама аз нервна. Място не си намирах, щото оня го нямаше при нас и даже отсъствието му ме ядосваше, на какъв се прави си виках.
После дойде изведнъж, някаква влачеше със себе си. Все едно шамар ми удариха през лицето, подскочих на стола си, как може казах, си, разврата ти ли сега ще ми натрапваш в лицето, мръснико. Мълчах, ама отвътре лава ми течеше по хранопровода към стомаха.
Не помня как мина тази нощ, не съм спала и минута, ти, Емиле, ме гали, целува ме, аз отвръщах, щото не исках и теб да карам да го намразваш тоя. Цяла нощ гледах в тавана и сърцето ми дупка щеше да пробие от бяс и омраза.
На сутринта не го видях. После и вечерта не дойде, ама то какво да е, пиян е някъде и разпасан, по-добре да не идва, да не му виждам лицето и тая походка, дето ме изкарва вън кожата ми чак.
Тъй минаха 3 дни, мухите в главата ми плъзнаха по вените, по стомаха и във всяка малка празнина в тялото ми бръмчеше от тези мисли и гняв и сякаш цялата вибрирах.
След 4 дена тръгнахме.
Готвех в лодката да има за тримата да ядем по път и си говорех с Капитана в ума си, ама тъй бясно говорех, тъй го нападах, търсех му сметка къде е бил и как си позволява, че като каза някой – ха добър ден зад гърба ми и подскочих.
Ти, Емиле, водеше някакъв мъж, с бяла коса и малко пълен, с блага усмивка и сини очи.
Туй е каза новият ни Капитан.
Оня дивак Младен ни заряза, щял да се жени и да усяда в Крит.
Ей, като ревнах. Как плаках, как излях порой пред смаяните ви очи. Как ми се тресеше тялото и все едно нямах крака и ръце.
Много плаках. Силна ми беше омразата и от облекчение, Емко. Затуй. От радост, че се махна тоя кучи син. Ей го, сега пак ми е пред очите как ходи и ме гледа и ме предизвика да го мразя от цялото си сърце, Емиле.