Автор: Радина Бисерова

Житейската хронология в отношенията на една двойка партньори върви в следната последователност – излизания заедно, съвместно съжителство, брак (незадължително, разбира се) и деца. Появата на малките ангели в живота на младите родители обаче, освен че го осмисля, възвишава, ощастливява и който каквото чувства, същевременно води до умора, недоспиване, тревоги и може би (да не кажем сигурно) промяна в отношенията между мъжа и жената. Неслучайно има десетки проучвания за промените, настъпващи в партньорските отношения през първата година от появата на първия/те им наследник/ци. Понякога последствията могат да бъдат катастрофални, т.е. да доведат до раздяла на младите родители, но като цяло преобърнатото ежедневие на двойката ги изправя пред редица предизвикателства. В тези моменти, а и в идните години (кажи речи до навършването на пълнолетие или поне настъпването на съществена самостоятелност и в най-малкото отроче в домакинството) как се случват нещата – болшинството поставят децата преди всичко останало – партньор, приятели, роднини и това звучи логично.

Децата порастват. Годините минават като миг. Изнасят се, заминават в друга държава, вървят по своя собствен житейски път и тогава остават само двамата – всеотдайните до вчера майка и баща. Ако изминалите 18 години са преминали в обгрижване на децата, общуване сведено до логистика, битовизми и всичко свързано с наследниците ни, то какво следва – мълчание, самота, не дай си Боже дори депресия? Бихме ли могли да го избегнем?! Гаранция никой не дава, но поне може да опитаме, за всеобщото семейно благо и психичното ни здраве.

Бях на 21, когато се роди племенникът ми. Три месеца след първия му рожден ден, заминах дългосрочно в чужбина. Върнах се точно преди да навърши 2 годинки. Затъжила се за приятелите и българския нощен живот, излизах всяка вечер от уикендите, понякога дори и през седмицата. Брат ми и снаха ми също бяха в баровете и дискотеките в петък и събота с техни приятели. Засичахме се, танцувахме и се забавлявахме заедно. Тогава не се замислях много, че те са родители на малко дете и вместо да са вкъщи с него, са навън. Племенникът ми преспиваше при баба и дядо и не намирах нищо нередно в това.

Родих първото си дете на 27 години. Бяхме едни от първите с бебе сред приятелите ни. Като млади родители се отдадохме на новороденото. Оставихме го за първи път да пренощува при баба и дядо, когато беше почти на 7 месеца, но буквално само за няколко часа, защото все още се кърмехме. Беше годишнината от сватбата ни и бях организирала да идем възможно най-близо до София за една нощувка, която се превърна в няколко часа сън, многократно изцеждане с помпата за кърма и съкровени бленувани романтични мигове заедно със съпруга ми. Пълна идилия – хотелска стая, свещи, нежна музика, разгорещени страсти и за да не забравяме, че вече не сме само двама – контейнери за съхранение и помпа за кърма?

Няколко месеца след като дъщеря ни беше навършила годинка, заминахме с още две двойки за дълъг уикенд в чужбина. До появата на брат й след още три години, винаги се стремяхме да имаме поне някоя и друга нощ с мъжа ми насаме, ако не всеки месец, то поне през един.

Същият сценарий се разви и след появата на второто ни дете, но вече по-разредено. За годишнината от сватбата в годината, в която той беше едва на пет месеца отново бяхме близо до София и в ранни зори се прибрахме при челядта. На следващата годишнина вече дори си позволихме да прекосим границите на родината. Използвах годишнините като повод или оправдание пред гледачите на децата, но се стараехме да открадваме мигове за двама ни и през останалите месеци от всяка календарна година.

Винаги съм изпитвала нужда да имаме време само за нас двамата. Не че е невъзможно и не сме оставали насаме, когато децата ни заспят вечер, но за мен не беше същото. С включения бебефон винаги бяхме нащрек, а не отдадени напълно и единствено само един на друг. Разбира се, посещението на културно мероприятие или вечеря с приятели без деца, няма как да се реализират, когато четиримата сме заедно. Уверявам ви, че обичам децата си безгранично и това, че не сме заедно не означава, че не мисля за тях, че не ми домъчнява, но ако не са тези мигове на усамотение със съпруга ми, не знам дали щяхме вече да сме отпразнували първата ни кръгла годишнина като семейство.

Някои ще кажат, че сме късметлии, че имаме на кого да оставяме децата си. Така е. Да са живи и здрави родителите ми. Безкрайно благодарна и признателна съм им за помощта и съм им казвала, че и те допринасят за успешния до момента ни брак. Уверявам ви обаче, че дори да няма „налични“ баби и дядовци в същия град или държава, в която живеете, то има начини. Едни познати наемат детегледачка; други – гласуват доверие на децата си и ги оставят сами, за да имат време за среща (на английски по-ми харесва как звучи – date time) всяка или през седмица; трети – се редуват с приятели или съседи, като една вечер от седмицата едни гледат общо четирите им деца, а друга – съответно другата двойка. Така че начин винаги има, стига и желание да има. Уви, ищахът да прекараме малко (или много) време с партньора насаме доста често потъва зад ежедневната умора; приоритизирането на други неща; невъзможността да се приеме идеята една вечер детето да заспи без мама и/или тате и куп друг неща, които дори фантазията ми не може и не иска да изброи.

Под оставане насаме не визирам единствено и само интимност. Много приятели, чиито деца спят вече 5-6 години в едно легло с родителите си, казват, че това не влияе на сексуалния им живот. Вярвам им. Всички сме наясно, че въображението винаги би измислило място и възможност за „развихряне“ при желание за такова. Оставането насаме включва и разговори различни от логистично-битово ежедневните такива, кой, кога, къде, в колко да закара или вземе децата, какво ще се вечеря, какво да се пазарува и т.н. 

Съответно и обратното – здравословният сексуален живот на една двойка родители не трябва да се свежда само до мигове, когато децата са далеч от тях. Така или иначе темата за редовен секс е много индивидуална, относителна и обширна, изискваща отделна рубрика в някой блог.

Не смятам, че децата ми се чувстват пренебрегнати в моментите, в които с татко им излизаме или пътуваме без тях. Напротив – вярвам, че им давам пример за едно щастливо партньорство. Разбира се всичко това не означава, че тези мигове, моменти и дни са в превес на семейните ни ваканции, разходки, кина, театри, приключения заедно – четиримата. А при вас партньорството и родителството на коя стълбичка са – първа, втора, трета или си поделят една стълбичка?

Още от същия автор:

Да си "коронясан" - имаш ли права, или само задължения?

Откъде си?

Сатурнова дупка или дни за преосмисляне?