В Световния ден на думата "благодаря" споделяме стоплящата история на Каролина Дия от групата ни 365 дни добрини. Нека си припомним колко са важни онези най-малки жестове, които не ни костват нищо, а струват много. И да благодарим за житейските уроци.

Винаги по това време си мисля за един човек. 

Ранна съботна сутрин преди 6 години. Бях още студентка и пътувам за вкъщи. Купувам кафе от автомата в студената и много мръсна гара "Торун-изток". Предстояха празници и гарата беше пълна с хора. Пейките разбира се препълнени. Единственото свободно място беше до един бездомен, който си хапваше хляб и още нещо.

Защо да не седна до него?

 - Да ви е сладко! - Казах.

- А, мерси - усмихна ми се човекът. - Много си мила.

Така прекарахме час и нещо. Той ми разказа за себе си. Какво да кажа - стана ми жал. Човекът не ме помоли за нищо, но аз исках някак да му помогна. Извадих някакви останали в портфейла ми 5 злоти, помолих го да си купи топла напитка, и дадох едно листче с адрес на институция, даваща подслон на бездомните. Моята съквартирантка тогава ходеше на "практични занятия" там. Честно казано, не вярвах много, че той ще отиде. Но мисълта, че ще седи в този студ на мръсна гара не ми беше приятна.

Върнах се в Торун след празниците. Качвам се в трамвая и чувам зад себе си:

- Добър ден, госпожице! Веднага те познах!

Гледам, "моят" бездомен, но чист и усмихнат. Питам как е.

- Ама каква прекрасна идея беше да отида в тази институция! Топло е, хубава храна... Виж какво, сега отивам в библиотеката, ще си взема няколко книги. Много обичам да чета!

Даже не си спомням името на човека. Но всяка година по това време се сещам за него. Надявам се, че е добре. И му благодаря за житейския урок!

А ето и центровете за временно настаняване в България, към които и вие може да насочите бездомни хора:

Невидимите хора