Попитайте родителите дали винаги са на едно мнение по въпросите за възпитанието на децата и ще най-вероятно ще получите положителен отговор. Но на практика бащите често имат сурови и твърде нереалистични изисквания, а майките в тяхно отсъствие ги пренебрегват. Или пък точно обратното - майката е по-строга, защото цял ден е с детето и се налага да му поставя граници, а бащата се прибира от работа и го вижда за един час, през който всичко му е позволено. Преди да започнем да възпитаваме, трябва първо да постигнем съгласие по основните принципи, смята педагогът Даниеле Новара. В книгата си Punire non serve a nulla (Наказанието е безполезно) той разказва как може да се стане това.
При добре организиран процес на възпитание наказанията са излишни. В основата на тази организираност стои съгласието между родителите.
Това е очевидно – никой не би се опитал да управлява компания, магазин или каквото и да било друго, преди да се договори с участниците в процеса. Иначе когато клиентът влезе в магазин и попита за цената на дадена стока, може да получи толкова различни версии, колкото са продавачите в него.
Или представете си шофьорът, който минава на червено и е глобен от полицай, да бъде оправдан от негов колега, който потупвайки нарушителя по рамото, да каже: „Не се притеснявайте. В някои ситуации може да се минава на червено. Продължавайте нататък.“
Прочетете и Мамо, не прави така
Възрастните знаят, че за да върви бизнесът им, е необходим синхрон. Но кой знае защо, в семеен кръг това се пропуска. Причините са много.
Те се отнасят най-вече до радикалните промени, които се случиха в структурата на семейството през последните десетилетия и засегнаха чувствително ролята на бащата. Ролята на майката също се промени, но все пак тя продължава основно да се грижи за децата (може би дори повече от преди). А бащата, като възпитател, мина на заден план.
Често майките не се доверяват на бащите. В най-добрия случай те просто са убедени, че таткото не може да се справи с ролята си, в най-лошия – че изобщо не може да му се има доверие. Майките виждат, че нещо не е наред и действат, без да се посъветват с другия родител.
Когато родителите не се съветват един с друг
За съжаление, липсата на съгласие между родителите, по въпросите на възпитанието, често се оказва норма. Това може да предизвика у детето напрежение – ситуацията му е непонятна, то се опитва да действа по един и по друг начин, не знае кого да слуша и се опитва с поведението си да принуди родителите да стигнат до съгласие.
Така се раждат детските капризи – крайният вид нежелано поведение, към което детето прибягва, за да предизвика мама и татко да действат заедно.
Вижте и Изборите, които правим
за децата си
4 правила на екипната игра
Не прехвърляйте върху детето вземането на решение. Все повече родители въвличат децата си в своите решения, понякога буквално ги заставят да действат самостоятелно. Това е допустимо, когато става дума за лични предпочитания (на какво да играеш, кой приятел да поканиш на гости), но не и по въпросите на възпитанието. Децата, особено малките, не са длъжни да участват във вземането на решения, които не съответстват на възрастта им. Например: „Кой искаш да те приспи – мама или тате?“, „Искаш ли да отидем до магазина, да си купим нещо или ще хапнем каквото имаме вкъщи?“ Същото, макар и в по-друг аспект, се отнася и за тийнейджърите. Те не трябва да участват в установяването на границите, но могат да споделят мнението си за това как да се движат в тези граници. Не е нужно да питаме порасналото ни дете колко пари да му дадем за излизането с приятели, за да не чуем сума, която ще предизвика спорове и скандали. Децата не трябва да участват във взимането на решения, които излизат от рамките на развитието им. В противен случай ще предизвикаме емоционална реакция и ще се изкушим да накажем.
Ако имате някаква идея, обсъдете я с другия родител. Говорете повече с партньора си. Всеки има от нас има своя лична история, която използва и интерпретира по своему. Затова обменът на мнения е необходим. Имате добра идея? Искате да предложите на детето някакво занимание, игра, пътуване. Преди да му разкажете за това, споделете с другия родител. Разбира се, става дума за решения, които са значими за живота на семейството. Детето трябва да получава от вас само ясни предложения, които вече сте обсъдили с партньора си. За да започнете действате заедно, трябва по-малко да говорите с детето и повече с помежду си.
Говори само единият. Не е нужно като ехо да повтаряте думите на партньора си. Най-добре е, когато с детето говори единият от родителите. Когато мама и татко повтарят едно и също, детето остава с усещането, че не се доверяват един на друг. Ако предварително сте обсъдили своето решение, няма смисъл да съобщавате това на детето заедно.
Дори да сте разведени, старайте се да действате заедно. Поддържам мнението, че децата изпитват трудности не заради развода на родителите си като такъв, а заради това, че родителите им неефективно ги възпитават. По основните въпроси като избор на училище, базови хигиенни правила, режим, разведената двойка трябва да постигне съгласие.
Понякога това е невъзможно. В такива случаи родителят, който отглежда детето, трябва да си изработи добра възпитателна стратегия, без да е необходимо да я обсъжда с бившия си партньор. Ако се справя добре с ролята си, дори и сам, може да повлияе положително върху живота на децата си.
Даниеле Новара e известен педагог, който разработва своя система за управление на конфликтите между децата. Центърът, който открива в град Пиаченца, сега има клонове и в други градове на Италия. Издава списание „Конфликти“, преподава в Католическия университет в Милано и е педагогически съветник на верига детски градини в Милано. През 2000 година създава образователен център в Косово за деца на възраст от 2 до 5 години, който е активен до 2011 г.
Препоръчваме ви още:
12 признака на токсичните родители
Автор: Янка Петкова
От миналия век, до ден днешен, коленето на прасето си остава най-сигурният начин да примамиш по Коледа младите на село. В нашата семейна история това беше ритуал с традиционни стъпки, които се спазваха стриктно от патрона на майчината ми фамилия – дядо Марин. Той беше почетен свиневъд. Бяха го снимали за окръжния вестник, сред прасетата, в местното ТКЗС.
Потегляхме в петък, след работа, четири семейства, натикани в две коли. Ако се случеше да срещнем милиционер по пътя, върху децата бързо намятаха по някой шушлек, да не прави впечатление извънредния брой глави в автомобила. Бързахме да пристигнем, защото знаехме, че баба вече е оскубала 2-3 кокошки и е сложила на печката да ври специалната й пилешка чорба, за която бяха чували и в съседното село (само веднъж се компрометира като майстор, когато обърка олиото с газта за лампата). Баба Йова, по-известна като Мариница (в село Каменци към жените се обръщаха с имената на мъжете им) беше чевръста и много изобретателна жена. Само тя можеше да скрие кутия вафли така, че братовчедът Маринчо да не я намери. Цял ден ходеше по животните в двора и имаше основен принос за угояването на прасето, което ставаше фамилно жертвоприношение по Коледа.
Когато пристигнехме, на печката вече къкреше големият чайник с греяна ракия, тутманикът беше изпечен и масата наредена за гости. Тази вечеря имаше основно организационен характер. Вуйчовците (братята на майка ми) уточняваха подробностите по предстоящия „ритуал“. Ние, дребните, се целехме с топчета от хляб и си плюехме в лимонадите, а жените, дъщери и снахи, подготвяха логистиката – посуда, подправки и каквото там е необходимо за другия ден.
В дядовата къща всяко семейство си имаше стая. Преминаваше се от едната в другата. Нашата беше последна, защото майка ми беше най-малкото дете. Изобщо имаше много строга йерархия, защото дядо беше твърдо патриархален. И понеже стаите за гости бяха четири, а печките две, вратите помежду им никога не се затваряха. Все пак последната беше най-студена. Затова ние със сестра ми имахме „привилегията“ да спим при баба и дядо. Това беше почти наказателно мероприятие, защото дядо Марин хъркаше зверски. Баба обаче самоотвержено споделяше постелята с него, както се казва – "заедно и в радост, и в мъка". Постилаше ни на съседното легло, раздаваше по малко вълна, да си запушим ушите и гасеше лампата. Никой не смееше да гъкне, защото дядо много мразеше някой да му пречи на съня. От вълната нямаше особен ефект, но емоциите ни затваряха очите, въпреки стряскащите звуци, които идваха от съседното легло.
На сутринта, изсърбали по една чорба, всички се разтичваха. Палеха се печки. Дворът се пълнеше с народ, защото идваха помощници. Основната им функция беше да следят процеса по коленето на прасето и да дават акъл. Най-важен беше ветеринарният, който правеше финален оглед на жертвата и издаваше някакъв документ, че всичко е наред. Той имаше много важна роля и в последващите дейности, защото никой не можеше толкова прецизно да разфасова прасето на бут, рибица, врат и прочее съставни части. Вуйчовците, свако ми и баща ми също имаха предварително уточнено участие – те трябваше да „запъват“ животинката. Всеки държеше по едно въже вързано за крака на добичето. Татковото все беше най-дълго, отдръпваше се почти до портата, сякаш не е с другите, затваряше си очите и не ги отваряше, докато не приключеше „ритуалът“.
Ние, с братовчедите, кацвахме на прозореца в кухнята, откъдето гледката беше най-добра. Не че някой гледаше, всички си стискахме очите (и ушите), докато майките ни не кажеха, че се е свършило, но не можехме и да стоим настрана, как иначе ще си попълним колекцията от страшни истории за разказване. Навън крещяха, раздаваха команди, чуваше се пронизителен рев, докато дядо не нанесеше решителния удар и не настанеше тишина. С това приключваше сцената на жестокост. Оттук-нататък започваше веселата част и притокът на хора значително се увеличаваше.
Баба палеше огън на двора и слагаше голямата тава за осмянката. Скоро след това се разнасяше примамлив мирис на прясно изпържено чисто месце. Нареждахме се около тавата с филиите хляб и чакахме да ни извадят по едно парче от деликатеса. Не бяхме само ние. Около огъня се скупчваха и съседите, които вече си бяха заклали прасетата и споделяха впечатления и рецепти. Тези важни разговори се водеха, докато каната с червено вино обикаляше по часовниковата стрелка и обратно. Бай Георги, който живееше в непосредствена близост, разказваше за ненадмината си „солена торта“, която се приготвяла на пластове – ред тънка сланинка, прошарена тук-там с месце, ред подправки. За този специалитет се разказваха легенди (предимно от бай Георги) на всяко коледно клане, но никой не го беше опитвал, което ни навеждаше на мисълта, че е плод на фантазията. Виж бабека, който правеше баба Йова, и надениците й, се виждаха отдалеч, докато се вееха на кьошка, пък и нямаше човек, който да не ги беше опитвал.
След осмянката идваше редът на джумерките. Бабините бяха по-месни, хрупкави и много вървяха с чорбаджийските й чушки и виното. Вуйните режеха продуктите за бахура и сортираха по семейства месото, което щяхме да си вземем в града. Когато приключеха приготовленията, всички се нареждаха по масите, да си доядат. Чудех се как изобщо остава нещо, „за града“, след толкова ядене на прясно свинско.
Обкръжен от деца и внуци, дядо се вдъхновяваше за благотворителност. Вадеше „портофела“ и щедро раздаваше парички на децата, само след сурвакане, разбира се. Както казах, беше патриархален, и много държеше да му целунем ръка. Пък и ние нямахме нищо против, защото тази голяма груба ръка строго, но с много любов, си управляваше фамилията. Празниците бяха многолюдни, масите отрупани, хората безгрижни и весели. А когато греяната ракия и виното „проговаряха“, дядо си извеждаше челядта на двора за едно дълго хоро – да види цялото село как го почитат Марин Милушев деца и внуци.
С годините хорото ни осиротя. „Младите“ така се разпиляхме, че едва ли ще се хванем някога един до друг. От време на време се чуваме и си припомняме селските Коледи, които децата ни никога няма да имат.
Препоръчваме ви още:
Автор: Траяна Кайракова
За Коледа по традиция се отправят благопожелания. Пак по традиция, моите нямат нищо общо с тези, защото традициите не са това, което бяха!
Тъй, сега да подкарвам за момите и за дамите.
Ако сте омъжени:
Мъжът ви да ви издържа, докато е жив, а вие да ходите по маникюри, педикюри и всичко, завършващо на „юри“. Ако пък сте като мен, вързани в тока, може да поработвате нещо, колкото да не е без хич.
Да направите застраховка "Живот" на благоверния (моят има няколко, без майтап) и тя да е във ваша полза. Все пак, доказано е, че жените надживяваме мъжете, заради големия брой сиви клетки, които имаме.
Децата ви да чистят, готвят, перат и простират и само да ви питат кое къде да оставят и кога и какъв коктейл искате.
Дори да сте 200 кила като мен, да получавате комплименти всеки ден, дори да са от сорта: “Я, колко ти отива черното под ноктите!“.
Всичко, което изядете по Коледа, да ви се лепне на бюста и никъде другаде.
Да ви се паднат икономка и чистачка доживот, защото все пак децата ще пораснат.
Мъжът ви, след работа, да кара нощно време такси, докато си почива.
Да ви донесе добрият старец безкрайна красота, никакви бръчки, сланини, мазнини и само сияйна кожа и перфектно тяло без никакви напъни и фитнес!
Ако сте моми:
Да ви дойде принцът на бял кон, не само конят или (Не дай си, Боже!) някой катър.
Да ви е редовен цикълът, поне за него да не се кахърите.
Да се омъжите, когат си искате, не щото тъй трябва.
Да са ви къси полите и да се веят косите.
Да си намерите милиардер и да го направите моменталически милионер.
Да не прекалявате със силикона, вече не е толкова модерно.
Да не ставате чалга певици, щото хората вече се пишат интелектуалци и ходят по пиано барове.
Да научите други езици, освен френски устен, че вече не върви много.
Да ви построят повече МОЛ-ове, за да не скучаете.
Да сте живи и здрави, повечко мъже да разорите, цял отбор от хубави мъжоря, да се борят за вашите сърца!
За мъжовете:
Жена ви да е най-малко Андре Токев в кухнята, за да няма кошмари в нея и в съня ви, хеле в джигеря.
Всяка вечер да ви чакат ракия, салата и дистанционно под ръка, а жена ви да стои диван чапраз за следващи поръчки.
Жена ви никога да не я боли главата, за да има любов по няколко пъти на ден, с вас или без вас, няма никакво значение.
Простатата да не ви алармира никога.
Да имате деменция, само когато жена ви ви изпразни портфейла.
Никога да не правите ремонт, само през година – освежаващ.
Да не ви искат домашните пари за нищо, освен ако не е, за да купят алкохол за вечеря.
Всеки месец да получавате премия, която да подарявате на жена си от сърце.
Да ви се падне нова кола от лотарията, без да сте търкали билетче, на това му викам аз късмет.
Жена ви да ви подари въдица за 1000 лева най-малко.
Да работите три дни в седмицата, в останалите да следите всички турски сериали, за да ги разкажете на жена си, ако е пропуснала 20456 серия.
Никога да не вехне клонът ви, от който все пак се ражда животът!
Препоръчваме ви още:
Автор: Цветелина Чобанова
Гледам задръстените улици, клаксони на изнервени шофьори създават малко дрезгава коледна музика. Търговските центрове са като свещени крави, в които можеш да купиш всичко, за всеки. Препълнени са със забързани хора, търсещи подаръци за любими и не чак толкова любими. Много от тях искат да приключат всичко, което не са успели да завършат през изтичащата година, дори и неща, които изобщо не са започвали. В магазините за хранителни стоки те посрещат коледни зайци, мечки, елени, мандарини, бонбони, украси и всичко крещи - "Купи мен, купи мен, купи за всички, които познаваш и които не познаваш!" Пазарува се почти все едно очакваме края на света и след Коледа и Нова година ще има повсеместен фалит на магазините за храна и ще минем на купони.
Цари всеобщо бързане, тичане, усещане за пропускане, за нещозабравяне, за нямане на време за приготвяне на баклава, сърми, пуйка, ошав и още поне задължителните 1367 гозби, да не забравим да бъдат нечетни.
Прокрадват се мисли като – „нямам идея за подарък на..., нямам пари, нямам време, нямам, не ми достига, не мога, не успявам.“
И така Коледа се превръща в голямото Нямане. В бързане. В надпревара с време, улици и хора.
А Коледа е времето в годината, в което се случват чудеса. Но за случването им има една единствена тайна... Те се случват тихо, невидимо и могат да бъдат видени само със сърцето и душата. Това е времето, в което слушаме приказка, а за тайнството е необходимо внимание, тишина.
Подаръците, които ни стоплят душата, са винаги малки, невидими, но важни. Прегръдка на любим човек. Споделено време с приятел. Топъл чай и смях. Аромат на курабийки. Светлините на елхата в нощта. Уютът на дивана. Скъпите на сърцето хора събрани около празничната трапеза. Добрата дума на непознат. Усмивката на лицето. Любовта в очите.
Тези подаръци не се продават, не се купуват, те се споделят. Но в бързането ги забравяме, затрупваме ги с вещи и храна. С изобилие и много, втъкали в себе си изтощение, умора и непрестанно тичане.
Коледа е. Време, в което да останем със себе си, да си подарим внимание, грижа, топлина. Да споделим тези подаръци с приятели, семейство, любими хора. Да бъдем просто заедно. Защото скъпите неща, не се измерват с пари. За тях няма нужда от бързане. За тях имаме нужда от забавяне.
За автора:
Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.
Препоръчваме ви още::
Нещо мило, нещо малко, нещо спасяващо
За Истината и дрехите, в които я обличаме
Cartoon Network
Невероятното пътешествие из Елмор
От 13-и януари – всяка събота от 10:00 ч.
Стягай багажа и идвай на обиколка из града Елмор, за да се запознаеш с героите от “Невероятния свят на Гъмбол“, един от най-обичаните сериали на CN. Заселена от същества като фъстък, тиранозавър, тост, балон, облак и кактус, Елмор изглежда като най-необикновения град, който някога си виждал. Въпреки това, ако се вгледаш по-отблизо, вероятно ще забележиш, че животът в Елмор е много подобен на твоя.
Ние, мечоците – Сезон 3
От 8-и януари – всеки делник в 18:30 ч.
Трима братя мечоци правят всичко по силите си да станат част от обществото на хората, като подражават на всички около тях. Проследи техните забавни приключения в най-новите епизоди по CN!
Веднъж, след злополука в гората, опасни животни отнемат дома на Мечоците. Друг път Мечоците и техният приятел Клои предприемат пътуване с кола, за да гледат метеоритен дъжд. Белият, единственият с шофьорска книжка, е и отговорникът на групата, което се оказва по-трудно, отколкото той очаква. А пък в друга ситуация Панда, най-романтичният от братята, отива на мисия: да върне изгубения телефон на момичето на мечтите му... Всичко това и още много приключения с Мечоците те очакват през януари.
Могъщите Магимечовe – Сезон 1
От 15-и януари – всеки делник от 17:30 ч.
Непохватните брат и сестра Вамбър и Прохаяс ръководят бизнес за воини под наем. Воините са винаги готови да поемат нови мисии, използвайки техните верни магимечове – мистични оръжия, които могат да накарат неща като муха и семена да помогнат на тези, които ги използват, да спечелят битките си. С магимечовете си, жизненоважни за техния успех, Вамбър и Прохаяс се отправят на околосветско приключение, за да се сдобият с още мечове, които да добавят към своята колекция.
В новите епизоди воините се стремят да контролират новите мечове. Наети са от мистериозна жена в гората и дори се връщат обратно в училище, защото се оказва, че не са успели да получат дипломите си преди това!
Подвизите на безстрашния принц Айвъндоу – Сезон 1
От 15-и януари – всеки делник от 17:30 ч.
Сериите разказват за приключенията на Айвъндоу, младият принц на гората, чийто баща Могъщият Стаг го изпраща на мисия да търси магическото Златно перо на безстрашния Крал Орел. Айвъндоу и неговият отдаден оръженосец, малка синя птица на име Бърт, откриват по пътя нови, тайнствени места и много необикновени същества из гората.
BOOMERANG
Най-добрите приятели на Boomerang
От 6-и януари – всеки ден от 16:30 ч.
Boomerang празнува Международния ден на прегръдката на 21-и януари. Няма нищо по-успокоително от една прегръдка. Денят на прегръдката те приканва да притиснеш силно в гърдите си някого, на когото държиш. Толкова е чудесно! Специални епизоди с Дороти, Кучето Пат, Мистър Бийн, Мис Муун и Скуби Ду.
The Happos Family – Сезон 2
От 22-ри януари – от поденелник до четвъртък от 15:00 ч.
Хипопотамското семейство живее в оградено пространство в европейски сафари парк. Сутрин паркът е отворен за хора – посетители, които карат покрай хипопотамите, снимат ги как се въргалят в калта, мързелуват покрай басейна или си поспиват под сенките на някое дърво. Но когато и последната кола напусне сафари парка и портите са затворени за всички посетители, хипопотамите изскачат от калта, събуждат се от дрямка и се обличат изискано.
Препоръчваме ви още:
"Тайната на Коко" и на приятното изживяване
Как да не сбъркаш при избора си на приятели? Пълноценни отношения са тези, които удовлетворяват четири наши потребности – от подкрепа, от хармония, от предизвикателство и от вдъхновение.
В детството приятелството се създава от само себе си. Първите ни приятели са деца на приятелите на родителите ни, съседчетата, връстниците от детската градина. С някои от тях ни е харесвало да играем футбол или на кукли, с други да гледаме заедно филмчета.
С порастването ние имаме все повече изисквания към обкръжението си. Искаме близките до нас хора да са надеждна опора, остров за уединение, на който можем да се скрием от житейските бури. Но понякога, за да се движим напред, ни е нужно предизвикателство и тогава до нас трябва да бъдат тези, които ни вдъхновяват да се потопим в неизвестното. А ако сме се затворили в себе си, имаме нужда от някой, който да ни изрита от дивана.
Психологът Робърт Уикс посвещава много години на изучаването на връзката между психологическата устойчивост и подкрепата от близките. Той откроява четири потребности, които са важни за стабилното ни личностно развитие – хармония, подкрепа, предизвикателство, вдъхновение. Ако в обкръжението ни има хора, които ни помагат да задоволим тези потребности, значи ни е провървяло. Ако не – струва си да ги потърсим.
Гуруто
Едва ли ще го срещнете в шумна компания, където разговорите прескачат от една тема на друга. С него разговорите са на четири очи и тези разговори винаги предизвикват у нас дълбок размисъл. Точно той ни подтиква да се развиваме, замисляйки се над фундаментални въпроси като – как се възприемаме, какво ни пречи да се движим напред, какво ни мотивира. Той ще ни даде добър съвет. Не съди, но и не утешава.
Партньорът
Той е човекът, който ще остане и стоически ще ни помогне да почистим и измием след бурен купон, когато всички други са се разотишли. Когато се нуждаем от помощ, неговият номер е първият, за който се сещаме. Позитивната му нагласа прави чудеса – сериозните проблеми се пукват като сапунен мехур, а отчаянието ни се сблъсква със стената на неговия оптимизъм. Неговата душевна устойчивост и способността му да намира прости и ясни решения са отлична противоотрова срещу рутината и самобичуването.
Тролът
Това не е човекът, който ще потърсим, когато сме уязвими и се нуждаем от съчувствие. Майсторът на провокиращите въпроси и ироничните забележки често е непоносим. Но неговата нетактичност има и обратна страна – способността да вижда болезнената истина сред купищата празни думи.
Иронията му ни действа като студен душ. Ние преставаме да се самосъжаляваме, да капризничим и да правим от мухата слон.
Вдъхновителят
Вчера сме обсъждали с него, колко яко би било да скочим с парашут, а днес вече ни звъни пред входа, за да отидем заедно на полигона. Идеите, които са изисквали дълги седмици обмисляне, изведнъж се оказват реалност само за няколко дни. Да тръгнем на експедиция в Северния полюс? Елементарно! Да се научим да свирим на инструмент и да направим своя група? Няма нищо по-лесно!
***
Не е задължително приятелите ни да бъдат точно такива. Но много от познатите ни могат да се окажат това, което търсим в другите, без дори да подозираме. А може ние да сме вдъхновители, гуру или партньори. Или тролове?
Робърт Уикс е клиничен психолог от университета „Лойола“, Мериленд. Автор на книги за психологическата устойчивост и хармоничния живот.
Препоръчваме ви още:
Автор: Юлита Гърбева
Все ви разказвам за детството, за къщата на прадядо, която в един период от живота беше дала подслон на 4-5 семейства, като не броим прииждащите ежедневно близки и роднини. Напоследък се чудя как така се завъртя светът, че се отчуждихме и от свои, и от непознати. Сигурно затова все се връщам към онези времена, в които всичко беше по-чисто и истинско или поне така го виждаха моите детски очи. Откакто тази година украсихме елхата на 25-и ноември и предвидливо не закачих на нея стъклените играчки от детските ни елхи, заради новия член на семейството - котарана Буси, все тази история ми се върти в главата. Коледна, на сбъднати желания и искрена детска вяра.
Помните ли онези първи години след 10-и ноември - изпълнени с надежда, но трудни, много трудни за обикновения човек? За тези, които не ги помнят, ще кажа, че бяха години на купонна система и режим на тока, на безработни родители, които обаче живееха с надежда, че нас, децата, ни чака светло бъдеще. А ние, таралежите, виждахме очарование в това, да се криеш под одеялото, защото се топлехме на ток и го спираха за 3 часа. И там, под завивката, да слушаш как дядото ти ти чете на фенерче или разказва истории.
Беше си куул, както се казва, да отидеш чак в другия микрорайон, защото там не те познава продавачката и в един ден може да вземеш две бутилки олио. Колко готини неща виждаш по пътя, може и някое куче да доведеш вкъщи, защото се скита само. Ей такива работи разни. И в тези години китайските пластмаси ги нямаше, нямаше лъскави молове и Коледата се въртеше около семейството и времето, прекарано с него. Украсите правехме от гланцова хартия, а традиционният подарък беше пликче с шоколад, портокал и фъстъци в шушулки. Тогава се работеше и на Бъдни вечер и някак само магията на сплотеността и близостта помагаше вечерята да се случи навреме. Цялата къща замирисваше на сарми и домашен тиквеник, на тамян и мандарини, намерени "с връзки" за децата. Умората от работния ден и от бързането отстъпваше място на уюта и споделеността. Малката жива елха ухаеше в още по-малкия ни хол. Ние, със сестра ми, чинно бяхме написали писма до Дядо Коледа и в тях още по-искрено бяхме помолили за най-желаните подаръци - раници - готините ученици носеха раници, а ние още квадратни кожени чанти - моята беше кафяво и бежово, нейната червено и синьо. Били сме 8-10-годишни и с една лека тъга подозирахме вече, че Дядо Коледа е само в приказките, но все още се надявахме.
Дойде Бъдника, двете с нея тичахме нагоре-надолу между нашето апартаментче на втория етаж и стаите на долния, където живееха баба ми и прабаба ми. Трескавата подготовка беше приключила, вечерята привършваше с традиционните орехи, които чупехме, и вече беше време за лягане. Малката ни елхичка не криеше нито един подарък и някак звездите в очите ни лекичко угасваха. Тогава навън се чу пукот, а татко, който пушеше на стълбището, потропа на прозореца. Бързо! Боси и по пижами хукнахме навън. Не знам защо, но повечето Коледи, които помня, са студени и безснежни. И тази беше такава - ужасно студена, скреж и лед навсякъде, но там, насред замръзналия двор, на големия простор висеше нещо, даже две неща. Две раници в розово, лилаво и синьо. Еднакви и прекрасни! Сбъднато детско желание, коледен дар! Ето на това му се казва магия! Не спахме от радост, а после колко пъти ги обърквахме и разменяхме! Тичах по коридора в училище, за да взема своята и да дам правилната на сестра ми. Това нямаше никакво значение. Тези прости платнени раници бяха нашето Коледно чудо! Днес децата чакат от Добрия старец айфон, дрон или плейстейшън. Времената са други, но ако можем да съхраним чудото и да запазим вярата им по-дълго, значи сме изпълнили мисията за Коледа.
Препоръчваме ви още:
Автор: Калоян Явашев
Въпреки различията в подхода към живота, на тези семейства е наложено да общуват помежду си, понеже, честно казано, няма с кой друг. Животът им е концентриран около децата, което е разредило светските им контакти дотолкова, че идването на инкасаторката е семеен празник.
Първото семейство се радва, че площадката се е напълнила, има толкова гърла за хранене и мъжът подсвирквайки си весело, тегли ножа на 13 заека, 2 прасета и 1 бивол. Жена му се запасява с допълнително пастърма по джобовете и вади 25-литрова дамаджана с ракия. Второто семейство, чака Алекса сам-самичка да напълни кофичка с пясък, за да започнат тридневни празненства. Третото семейство пак е изкарало от количката безценния си наследник и бащата го съпровожда до люлката, където го залюлява на не повече от 7 градуса, а майката ляга отдолу играейки ролята на обезопасителна мрежа. Четвъртото семейство обикаля хаотично във всички краища на площадката.
Детето от семейство 3 изоставя люлката и с несигурна крачка се отправя към базовия лагер на семейство 1. Майка 1 не пропуска сгодния случай и пред ужасения поглед на майка 3 натъпква устата на детето със свински субпродукти и лук. Майка 3 осъществява бърз спринт, напомнящ щъркел с разстройство, към полуотровеното си дете. В движение крещи на мъжа си да донесе противоотровата за бяс, змийско ухапване, тиф, цианкалий и да се обади на 112 да пратят хеликоптер. Майка 1 гледа учудено как майка 3 остъргва устата на детето и казва:
- То само дробчета и сърце. От нашето село сме ги взели, моите се убиват да ги ядат.
Майка 3 мисли да й каже, че нейните и асфалт ще се убиват да ядат, ако го опаковат в тарелки, но се усмихва и отговаря:
- А, сигурно е вкусно, но нали нашето не яде месо.
Майка 1 се ококорва, все едно са й съобщили, че бащата на детето е октопод и си закрива устата от ужас:
- Да не е веган?
Майка 3 не иска да изглежда превзета и отговаря:
- Не, глупости. Още малко ще го захраним с пуешко.
Тук се включват семейство 2 и майката се изпъчва:
- Алекса яде месо. Нали, Алекса? Алекса, Алекса, Алексааааааа. Кажи, маме, как ядеш месо, Алекса! Много месо яде Алекса, без месо не се наяжда. Нали, Алекса? И прасенце яде Алекса, и агънце яде Алекса, и пиленце яде Алекса и....
В този момент, за всеобща радост, Алексината майка е подсечена и вдигната на метър във въздуха от едно от децата на семейство 4. Развило прилична скорост с тротинетката си, детето се движи като комбайн в пшеница и помита всичко и всички. Майка 4, кърмеща бебе, запъхтяно дотичва и се опитва да помогне на майка 2 да се изправи:
- Извинявайте, извинявайте, много се извинявам! Добре ли сте?
На майки 1 и 3 им идва да избухнат в аплодисменти, но с мъка се сдържат. Бебето, с временно разфокусиран поглед от внезапната турбуленция, се опитва да се захване по-здраво дори и с пръстите на краката си. Майка 2 с енергичен подскок се изправя и почва да маха и крещи:
- Алекса, Алексааааа, видя ли как падна мама? Видя ли, маме? Алекса, Алексаааа, искаш ли мама пак да падне? Искаш ли маме, а? Алексаааа...
Майки 1 и 3 почти започват да кимат с глава. Майка 4 оглежда за щети и реди:
- Много се извинявам, съжалявам много!
Майка 2 отговаря усмихната:
- Няма нищо, деца са все пак!
- Кои? - объркано пита мама 4.
- Ми вашите, как кои!?
Тук майка 4 започва да изглежда разколебана и смутена. Тя е сигурна, че е с човешки гени, децата също на пръв поглед правят такова впечатление, но много пъти й се е струвало, че ветеринар е по-подходящ от педиатър, що се отнася до тях. Як ветеринар, специализирал и практикувал с едър рогат добитък. Баща 3 е категоризирал детето с тротинетката като национална заплаха и го следи неуморно с поглед. Приготвил е електрошок, а ако не успее да го спре, има и двуцевка под якето. Баща 1 сочи нещо със сатъра и си бърше сълзите с парче сланина. Всички се обръщат да видят какво го е разстроило така и виждат момиченцето от семейство 4 да яде мравки. Баща 1 жално заскимтява:
- Недей бе, момиченце, моля те! Ама защо така? Не ги яж!
Майка 4 съвсем започва да губи връзка с реалността:
- Ваши ли са? Много се извинявам, извинете, съжалявам...
Бащата я поглежда подозрително и започва да се чуди, кога точно е откачила тая бедна жена. Обяснява й бавно и с жестомимичен превод за всеки случай:
- Не, няма проблеми. Нека да дойде да хапне при нас - посочва зад себе си асортимента на средно голям супермаркет.
Майка 4 става подозрителна. Досега никой не ги е канил при тях и не им е предлагал храна. Най-често хората, атакувани от изгладнелите й деца, просто изоставяха каквото имат за ядене и бягаха. Щерката обаче няма никакво намерение да пропуска безплатни калории и с подкупваща усмивка, протягайки ръка, излайва:
- Дай!
И се започва едно угощение, един пир. Татко 1 налива вино и ракия на всички, майка 1 реже осем вида салати наведнъж, детската площадка заприличва и замирисва на Октоберфест. Мама 2 и татко 2 са си натъпкали устите с бахур, чернокоп, патладжан и танцуват ръченица, а от устите им се чува вече:
- Ауууесааа, ауууесаааааа, глъй маааамъъ рцнцаааа ънцувааа, аууууесаааа! - Алекса се дърпа малко назад в опит да избегне шрапнелите хвърчащи от устите на родителите й.
Дори семейство 3 са му отпуснали края и позволяват на отрочето им да хапне малко джоланче, без да са взели проби лично от прасето. То (детето, не прасето) усеща, че скоро няма да има подобна възможност и започва да тъпче края на една сатленка в ухото си. Детето на семейство 1 чака сатленката да се покаже от другото ухо с отворена уста.
Семейство 4 са като гларуси. Прелитат бързо и забърсват каквото видят най-напред. Не могат да участват пълноценно в разговорите и чуват само отделни думи и фрази. Избухнат ли другите в смях обаче, те също започват да се кискат, макар да не знаят защо. Интензивните и внезапни спринтове не им позволяват да се почерпят нормално и го правят тичайки, с пълни ръце. Поради този факт, когато настигнат детето, променят посоката му на движение или осъществяват граничен контрол с крака, наподобявайки много сръчен орангутан.
Така всеки има възможност да поговори, да се похвали, да поплаче или да се посмее. Става време да си ходят, но се чувстват като ветерани от войната, намерили братя по оръжие. Това е началото на нещо повече от едно прекрасно приятелство. Положени са основите на партизанска групировка, която воюва с: махалата, заведенията, джи пи-тата, бездетните и щастливи хора, Е-тата в храните, с шофьорите, с пешеходците, с колоездачите, с аниматорите в детските центрове, с монтьорите... Списъкът не е от кратките, но нищо не може да се сравни с кавгаджийския ентусиазъм на хората, събрали се да си отглеждат децата заедно.
Препоръчваме ви още:
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам