logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

10 съвета за възпитанието от Робин Берман

 

Робин Берман - авторка на книгата “Мрази ме сега, ще ми благодариш по-късно” (Как да възпитавате детето с любов и граници), предлага много добри идеи за възпитанието. Ето 10 от тях:

 

1. Не си струва да се опитваме да сме приятели с детето

“Ние сме поколение на угаждащи родители, намиращи се във властта на собствените си деца.” Робин твърди, че за детето е важно да вижда в лицето на родителя не приятел, а авторитет, лидер, наставник, който може да подкрепи и да помогне. Може и да наложи твърда забрана, да не върви "по гайдата" на капризите му, но едновременно с това да уважава чувствата и потребностите на малкото.

 

2. Твърдо “не”

Детето се нуждае от отчетливи граници, които ще регулират неговото поведение. Важен момент: “Детето има право на всякакви чувства, но не и на всякакво поведение”. Задачата на родителя е да учи и да вдъхновява, но не и да засрамва и да наказва. Родителското “не” трябва да бъде закон, да носи смисъла на еднозначно “не”, а не да звучи размито и неясно като “може би”.

 

3. Позволете на детето да придобива опит

Полезно е няколко пъти да паднеш, да разбиеш коляното, да загубиш, да счупиш, за да се научиш самостоятелно да преживяваш негативните емоции и разочарованието. Ако се отнасяш с детето като с ваза от Бохемско стъкло, то такова и ще порасне - крехко, неприспособено към реалния живот.

Прочетете още Нека се опарят. 

couple laughing with their daughter and a laptop 1139 620

4. Хвалете с мярка

Бъдете искрени в похвалата си. Хвалете само за истинските заслуги и старания. Всичко трябва да е с мярка. Деца, които като малки са били хвалени за всякаква дреболия, лесно вдигат ръце пред трудностите, не възприемат критика и са зависими от чуждото мнение.

 

5. Пораснете сами

Нищо не разрушава детската психика толкова, колкото емоционалната незрялост на родителите. “Станете такъв родител, за какъвто цял живот сте мечтали - първо, за самия себе си, а после и за децата”, съветва Берман.

6. Внимавайте с речника си

През първите години от живота си детето не прави разлика между реалността и измислицата. Затова всичките ви думи се възприемат като истина. Ако наричате детето непослушно, непоносимо, мързеливо и т.н., има голяма вероятност то да ви повярва и… да бъде именно такова. “Тези думи ще бъдат вградени в личността му по-рано от появата на способността му да различи, дали това е истина или лъжа”, пише Робин Берман.

 

7. Позволете на детето да бъде дете

Не го карайте да бърза да пораства. Не го претоварвайте със занятията и кръжоците. Децата нямат време да скучаят - там се крие проблемът. “Скуката е източник на възможности. Как децата ще се научат на саморефлексия, ако нямат никакво време за поне малко усамотение?” Освен това, нито един кръжок не може да замени топлината на детско-родителското общуване! 

young parents with kids in park 1153 2688

8. Семейните традиции

Семейните вечери, съвместното гледане на филми, приготвянето на храна, пътуванията… Всичко това създава основата за базовата сигурност - онази почва, която ще подкрепя детето през целия му живот. “Детето с ясното усещане за “ние” става способно да развие в себе си отчетливо разбиране за собственото “Аз”.

 

9. Честност и последователност

За да възпитаваме успешно, за да имаме истински контакт с детето, то трябва да ни има доверие. А това може да се постигне, само ако сме честни с него.

 

10. По-малко думи

Стеснявайте пространството на избора (например, вместо “коя блуза си избираш?” питайте “коя от двете блузи си избираш?”); говорете по-малко, ползвайте прости формулировки, за да улесните разбирането на детето.


Източник Ирина Янчева-Карагяур

Препоръчваме ви още:
Как да си отгледаме жертва 
Защо децата не слушат 
Детето-трофей

Автор: Сева Николаева


Татко ми е голям шегобиец.
Много се смея! И едни номера върти, викахме им "подлярски". В къщата на родителите ми често говорехме наопаки. И така страхотното ястие на майка ми е "Голяма гадост!", готината приятелка е "Просто ужас!", а татко ми е "много секретен" (сам ме моли да не му споделям, че тутакси и с нежелание ще ме натопи). Затова казвам, че и номерата му са "подлярски". Ей такива едни, внезапни и те пращат в оркестъра.

Обаче последният му номер... просто...

Дъщеря ми навършва 13 г. Пристигнали сме отдалече, ще празнуваме в България! От сутринта фейсбукът ѝ е задръстен от поздравления. Съучениците ѝ на училище, тя баровка! Подаръци от нас, от близки. Цял ден обикаляме в нейна чест - картинг, кино, каквото иска. Прибираме се у дома, стягаме тържествена вечеря с гости. Спорим за тортата - да я набучим с 13 труднозагасяеми свещички или спретнато да боднем цифрите 1 и 3 в средата. Какво да ви разправям - голяма драма!

Обажда се снаха ми. Татко умрял. Не починал, не издъхнал, не си отишъл... Умрял! На рождения ден на внучка си, която му носи името. Че на същия този ден преди 13 години той лично такава заря устроил в чест на новороденото, че гъсти пушеци се стелили около къщата му часове след последния салют. А днес умрял. Кажете ми сега, не е ли подлярски номер? И детето ме пита: "Отсега на този ден ще плачеш за дядо, нали? И няма да празнуваме." Казах ѝ, че напротив, тя се е сдобила с персонален ангел хранител. И че дядо я обича. И че няма да плачем на рождените й дни. И ще говорим за татко ми в сегашно време. И ще се смеем.

Ей такива глупости й наговорих. Не зная как ще е на следващия й рожден ден. Не ми се е случвало досега татко ми да умре. Обаче и той, миличкият, се постара. Голям номер, а?

************* 

Препоръчваме ви още:

Горчивината, която ни трови 

Откритията, които правиш, когато станеш баща 

Мъжът и дъщеря му 

15 признака, че мъжът е станал баща

Автор: Лени Рафаилова


Лудото Ленче се качи на покрива и застана до една стара, ръждясала антена. Дъждът, ситен като маргарит, топъл като лястовиче сърце. трепкаше тихо по босите й крака. Тя разпери ръце и полетя над града. Лекият вятър развя косите й и я потопи в светлината на пламналата зора.

- Мамоооо, Ленчетата не летят! Какви ги приказваш! Сипвай ми вече да ям, че закъснявам за тренировка.


Аз, въоръжена с дървената лъжица, смело подхождам към тавата с гореща мусака. "А дали лудото Ленче обича тая манджа?"- разсъждавам си наум и явно гледам твърде мъгляво и унесено, та детето идва само да си сипе. Допивам си студеното кафе и кибича на терасата като клюкарка на средна възраст. Долу е Лидъл-ът. Разни хора бутат колички, други се опитват да наблъскат торбите си в багажниците на колите. Пазарува се. Сериозно. Събота е. Някакъв дава назад и блъсва с джипа си една миниатюрна бабичка. Пакет захар се изплъзва от ръцете й и се разпилява по асфалта. Оня се подава от прозореца и почва да псува на майка. Явно хич не се и сеща, че нейната отдавна се е разбрала със Свети Петър и е преминала портите Господни. А за мъртвите така не се говори. Детето, и то като втора клюкарка, дебне какво се случва. Подава светлата си главица през прозореца. Сеир да гледа. Сгълчавам го яко и то нацупва уста и се връща в кухнята при чинията с мусака. Бабичката изглежда що-годе наред, поизтупва си вехтото палтенце, сто на сто наследство от родителското тяло, обект на нечистите желания на шофьора. Цялото е в ситни захарни трошици. Оня отпрашва с джипа си и както изглежда продължава да реди цветните си мисли за съвокупление.

- Простак! Тоя е страшен простак, мамо!- възмущава се девойката, преполовила обяда си, борейки се да отчупи коричката на филията. - Дали бабата е жива?

Аз гледам изумено и донякъде тъпо:

- Нали видя, че нищо й няма, малка клюкарке. Само захарта отиде "на кино", заради тоя нещастник.

Тинейджърката обаче упорства:

- Нищо ли не разбираш, може да е получила вътрешен кръвоизлив и след един час да умре, ей така, докато се прибира към вкъщи.

Хм, май твърде много филми я оставям да гледа. Ама явно и аз прекалявам с "От местопрестъплението", защото пак излизам на терасата и почвам да се взирам с лошото си зрение в тълпата долу, търсейки нашата „захарна“ бабичка. Няма я, не я виждам.

- Може, Лудото Ленче да я е взело!- съвсем не на шега промърморва Яна и размазва с вилицата останалите в чинията картофчета.

Аз вече гледам отчайващо тъпо и безумно:

- Че за какво му е на Лудото Ленче да отвлича захарната бабичка? - питам на свой ред аз и си мисля, че в шкафа, съвсем без шанс за реализация, се мъдрят два пакета захар.

- Не я е отвлякла, не говори глупости! Просто я е взела със себе си!

- Че защо ще я взима? За какво й е притрябвала "захарната" бабичка - недоумявам аз.

- За да купят захар, толкова ли е трудно да се сетиш, мамо! Нали познаваш Ленчето, тя върши луди работи!

- Но ти каза, че Ленчето не можела да лети!

- И да може, и да не може, това сега няма никакво значение. Може и да се е научила, знам ли!

- Хубаво, ама защо ще купуват захар? Не може ли да вземат нещо за готвене или поне яйца?

- Може, ама те ще вземат само захар, за да направи бабата курабийки за внучетата си, дето трябва утре да й отидат на гости. Яйца бабата е взела вчера от една съседка назаем, до пенсия. Тогава ще й върне двата лева. Ама захар нямало от кого да вземе и си дала последните парички в магазина. А оня простак я псуваше и никой нищо не направи, за да й помогне, даже и ние.

- Затова ли е дошло Ленчето?

- Аха! Започваш да схващаш, най-после! Ленчето ги вижда тия работи и се ядосва много. Опитва се да помага. Аз мисля, че тя даже не е луда, ама хората я мразят и така искат да я обидят. Присмиват й се и я подиграват. Не виждат колко е добра. Слепи са, като онзи с джипа. Ама Ленчето може да лети, а те - не. Закъснявам вече, мамо, ще тръгвам, Ти не се натъжавай за бабата. Вероятно вече е взела захарта и се е прибрала, след като е поприказавала с Ленчето за децата, за внуците и малката си пенсийка.

Аз съм занемяла и гледам съсредоточено как Яна пъргаво се мушва в спортния си клин, навлича някаква полунамачкана тениска и нахлузва старите си любими кецове. Целува ме и затръшва вратата след себе си. Изпращам я на терасата и махам за довиждане. Ние така си правим. След малко тя изчезва зад ъгъла. Поглеждам към паркинга долу. Навалицата е понамаляла. Слънцето троши лъчите си в остатъците от неизчистения лед. Една малка женица бодро прескача заледените петна по асфалта. Личи си, че бърза и сякаш има криле на рамената. Познавам това вехто палто. Това е нашата „захарна“ бабичка. Ленчето е кацнала наблизо. Бабата стиска в ръцете си пакет.

Навън притъмня. Има авария и сме без ток. Все още имам батерия на телефона. Набирам Лудото Ленче. Звъня. Навън заваля. Ситен сняг, на трохи... от захар.



Препоръчваме ви още:

Баба Чума
Код 1-2-2-1 
Децата от квартала 
Веселият готвач

Автор: Ина Зарева

Само месец след рождения си ден Мила престана да се усмихва. Големи планове имаше за тези свои така важни 10 години – тежки като триетажна торта, лъскави като станиол на шоколад и обли като голям, червен бонбон. А ето че сега домът на Мила е застинал, всички са поели силно дъх, затаили са го и никой не смее да издиша. Очите на майка ѝ са станали едни широки и трептят, както когато гледа страшен филм и се крие в рамото на баща ѝ. Обаче сега не се крие никъде, защото таткото на Мила е станал така прегърбен, че раменете му почти не се виждат и изглежда толкова крехък и прозрачен, сякаш всеки миг ще се разпръсне на хиляди малки стъкълца.

Мила не смее да говори, да пита, да диша. Само чува откъслечни шепоти, думи, изречени наполовина и едно много страшно, много плашещо ридаене без глас. Гушва ги, очите им са сухи, но Мила чува как сърцата им се разкъсват от плач. Няма го онова бързо тупкане, което усещаше у двамата, когато я притиснат между себе си или когато се гъделичкат и боричкат. Тогава Мила отмерва наум ударите на сърцата им, а те са като дирижирани в пълен синхрон. Днес ударите се прескачат, блъскат се, връщат се обратно, рязко забързват, а после се губят и само това тихо, безгласно ридание отеква някъде много дълбоко в телата им.

През следващите дни Мила чува все по-отчетливо думите „биопсия“, „бучка“, „рак“, „операция“, „прогноза“. Опитва се да ги сглоби в изречение, но не разбира какво означават повечето от тях. Търси в речниците и книгите в библиотеките вкъщи и в училище. Обърква се още повече и се изплашва като никога досега.

„Мама ще замине за малко, Мъниче“ – гласът е сух, но Мила усеща как онова скрито ридаене разтърсва всичко наоколо като страшно земетресение. – „Ти слушай баба и помни, че много, много те обичам!“

Дългите зимни дни се точат болезнено бавно като разтопена пластмаса. Мила говори с майка си по телефона всеки ден. Не споменават болестта, но Мила вече знае. Всеки ден има единствена цел – да направи нещо, с което да усмихне любимия глас в слушалката. Отлична оценка, научено стихотворение, подредена стая – каквото и да е, само да е нещо хубаво. Нещо, което да накара майка ѝ да не изрича отново и отново онези думи в слушалката, сякаш това е последният разговор, който водят. Но каквото и да прави Мила, те прозвучават всеки път. Гласът в слушалката се разтреперва, преглъща, овладява се и казва набързо: „Нали запомни! Обичам те!“

Месеци, в които някакви хора – семейни приятели, идват да ги виждат с баба ѝ, прегръщат мълчаливото момиченце и с престорена веселост го питат:

- Искаш ли да живееш при нас и ние да се грижим за теб?

Бледите бузки пламват в гняв, който грубо измества обичайната меланхоличност: „Как така ще се грижат за мен? Какви са тези хора? Защо ми говорят така? Аз си имам семейство! Никой друг не искам!“ – мислите се боксират в малката главичка, а бабата бързо потъва в другата стая, за да избухне в плач.


Бащата на Мила се прибира. Той вече не е онзи силен, непоклатим, усмихнат баща с пълните си с фокуси и закачки шепи. Той прилича на дим от стар комин. Мила разбира по разговорите с баба ѝ, че ще продадат всичко, което могат – родната къща на село, земите от прадядо, дори любимата шевна машина, на която баба шие новите ѝ рокли. За лекарствата, разбира Мила и пъха в пресъхналата шепа на татко си златното медальонче, което ѝ подариха за 10-ия рожден ден.

Още месеци на празнота и студени завивки нощем. Месеци на смазващо чувство на вина върху крехките рамене на малкото момиченце - дали защото е била непослушна се е разболяла мама. Дали защото не всеки път си прибираше играчките и понякога отговаряше на родителите си... Мила плаче тайно нощем, а денем прави всичко толкова старателно, че си намисля заклинания: Ако успея с това, мама ще си дойде! Ако не се проваля, мама ще оздравее.

Мама се прибира. Но това не е мама, а някаква нейна несполучлива рисунка. На мястото на усмивката са бледите, прехапани устни, движи се бавно и болезнено, а от красивата дълга коса е останало нещо като мъх. Единствено очите ѝ са пълни с онази само нейна възможна любов, детето ги гледа дълго, потъва в тях и се вкопчва в прегръдката ѝ. Мила не иска да я пусне никога повече, притиска се все повече и повече, сълзите заливат лицето ѝ и тя тихо повтаря:

- Аз съм виновна, аз съм виновна!

Майка ѝ потреперва като излязла от унес, хваща мокрото личице в кокалестите си ръце, повдига го, за да се срещнат очите им и започва да говори бавно, но категорично:

- Никога, никога, никога не си го помисляй! Аз съм виновна, защото отидох твърде късно. Да бях отделила малко време преди това. Но ще се справя, нали! Ще се справим двете и всичко ще бъде наред! Обещавам ти да направя всичко по силите си, ако ти никога повече не изричаш тези думи!

Тридесет години по-късно.


- Всичко е наред, Мила! Ще се видим догодина по същото време.

Мила излиза от кабинета на мамолога, поглежда часовника си и маха за такси – не обича да отсъства от работа по никое време, дори и обедната си почивка ползва много рядко. Клиентите се множат ежедневно. Все повече жени, претърпели мастектомия, притеснено търсят специализираните им протези и бельо. Мила отделя колкото време е нужно, за да предразположи и успокои тези уплашени съпруги, майки, дъщери, чиито живот се е преобърнал за по-малко от месец. Не трябва да ги кара да чакат.

Но днес тези двадесет минути бяха по-важни от всичко друго на света.

За да ги има – и света, и Мила.

 

Препоръчваме ви още:


Един много личен разговор
Розовият кемпер тръгва из страната 
Най-великите шампиони

Автор: Надя Колева


Идеята за тази статия се върти в съзнанието ми от известно време насам. С риск да разбуня духовете, все пак реших да я напиша, защото това е моят начин да се справям с проблемите, които ме вълнуват. Като ги споделям.

Живеем в мъжки свят и колкото и да не ни се иска да го повярваме, понякога действителността ни принуждава да си го признаем! От лична гледна точка, предисторията е кратка – между приятелки си споделяме (по женски) кой баща какви грижи полага за детето си. Някои от тях ми признаха, че след изтичане на майчинството, когато детето е пуснато на ясла и се предполага, че майката трябва да се върне на работа, се оказват в ситуация, в която бащата отказва да си взима болнични. Това ме накара да се замисля за много неща, като например:

До каква степен жените са дискриминирани в обществото, въпреки че живеем в 21-ви век?

До каква степен ние, жените, сме склонни да признаем, че изпадаме в такива откровено дискриминиращи ситуации?

Докога сме склонни да търпим и приемаме тази ситуация?

close up of father and daughter looking at each other 23 2147624089Реших да направя анкета в една от най-големите Фейсбук групи за майчинство, с цел да видя доколко подозренията ми ще се окажат реални. Не мога да ви опиша изумлението си – оказва се, че над 70% от жените взимат болнични и се грижат за децата си сами, т.е., в над 70% от семействата мъжете отказват да взимат болнични, за да гледат децата си, когато са болни, а едва в около 30% от случаите в семейството се редуват кой да взима болничен и кой да ходи на работа! Считам, че данните са повече от красноречиви!

Ето и някои от доводите на въпроса ми защо се оказва, че над 70% от майките са склонни да поемат изцяло грижите за своите болни деца (цитатите не са точни, изваждам само смисъла от тях):

„Считам, че аз мога да се грижа по-добре за болното си дете, а и не мога да понеса мисълта детето ми да е болно, а аз да съм на работа.“

„На мъжът ми не му дават болнични (?!?)“

За щастие, все пак има и други отговори като например:


„Решили сме, че отговорността е обща, за това се редуваме.“


Тази анкета ме накара да се замисля за това до каква степен обществото ни се отнася еднакво към мъжете и жените? Доколко половете са равнопоставени? Каква е реалната ситуация?
man standing with a baby in her arms in the park 1218 522

В опит да намеря отговор на тези въпроси, потърсих информация в Националния Статистически институт. Статистиката е една от любимите ми науки – трудно може да се манипулира, защото обхваща голям обем от хора и информация и дава ясна и точна представа за конкретно зададени въпроси. В случая ме интересуваха две основни неща – тъй като няма официални статистически данни за това в какъв процент от семействата жената (майката) единствена взима болнични, когато детето се разболее, намерих 2 релевантни въпроса, които са статистически разгледани:

Средна годишна заплата на наетите лица по трудово и служебно правоотношение по икономически дейности и пол през 2015 година


Общата справка показва, че средно мъжете получават около 11 784 лв. годишна заплата, а жените 9 286 лв., като единствено в сектор „Административни и спомагателни дейности“ средната годишна заплата на жените е по-висока от тази на мъжете.

Тази статистика, както и отговорът на моята анкета във Фейсбук групата, ме накараха да се замисля каква е причината за това? Защо работата на жените е по-лошо заплатена и защо именно те стоят вкъщи, когато децата боледуват?

Поинтересувах се от предпоставките и намерих следната статистика:

Студенти по образователно-квалификационна степен, гражданство, форма на обучение и пол във висшите училища по форма на собственост, през учебната 2016/2017 година


Тук отново справката е категорична – броят на жените, които учат за образователна степен най-малко бакалавър е 130 803, докато мъжете са едва 112 396. Т.е. предпоставката „образование“ всъщност сочи, че жените са по-образовани от мъжете… А в същото време получават по-ниско заплащане!

За последните 100 и повече години, жените в по-голямата част от държавите са придобили много права, като например:

- правото на образование

- правото на работа

- правото да гласуват
proud father looking at his son 23 2147615930

Изминат е дълъг път в посока равнопоставеност на половете, но по нашите географски ширини сякаш има някаква невидима сянка, някакво дълбоко вкоренено разбиране, че някои неща са типично женски, а други – типично мъжки. Тази криворазбрана действителност, честно казано вътрешно ме ядосва, защото ми се иска да вярвам, че мъжете знаят, че жените им могат много повече от това да седят до печката и да бършат сополите на децата!

Не знам каква е индивидуалната причина на всяка една от жените, които се включиха в моята анкета – не знам защо повечето от тях сами гледат децата си, когато се разболеят. Предполагам, че причините са много, вероятно много от тях считат, че така е редно. Но понякога редно и справедливо са две различни неща.

Иска ми се да вярвам, че все повече жени ще осъзнаят колко е важно да не се нагърбват с всички домашни задължения и с всички грижи около децата. Както каза една жена, в крайна сметка отговорността за децата ни е обща! Иска ми се да вярвам, че тези добре образовани жени, които са положили усилия да получат знания и умения, ще се осмелят да поискат повече помощ от мъжете до себе си, що се отнася до взаимната отговорност за децата. Че ще се осмелят да разперят криле и тогава мъжете им ще видят в тях не само перфектната домакиня и детегледачка, а жената, в целия ѝ блясък!

Не ме разбирайте погрешно, разбира се, когато децата са особено болни, те имат най-вече нужда от мама, но нека не позволяваме на мъжете да си мислят, че нашата функция се изчерпва с това -  да гледаме децата и да домакинстваме. Нека не пречим и на онези мъже, които имат желание да полагат повече грижи за децата си. Не е вярно, че само мама знае всичко най-добре. Има много бащи, които се справят не по-зле от съпругите си! Само някой трябва да им напомни и да им даде възможност да го покажат. Тогава може би статистиката ще се промени. И ще можем да си говорим за равнопоставеност.



Препоръчваме ви още:


Бащи в "майчинство"
5 мита за съвместния живот 
Момичета, вие сами разваляте мъжете си 
Истински мъж

Конструктори без граници създават космически кораби в "Строежко"


Новата строителна зона в Музейко - “Строежко” - посреща децата с вълнуващи конструктивни задачи, които развиват социалните им умения, подобряват концентрацията и помагат на детския интелект да разрешава успешно конкретни проблеми. За какво са ни сградите? Имаш ли точна ръка? Как така небостъргачът не пада? Отговорът на тези и много други въпроси, свързани с планиране и конструиране, с въображение и търпение, с физика и механика - в “Строежко”!

В Деня на строителя и празник на всички архитекти, проектанти и строителни инженери, Музейко обявява своята най-нова инициатива - “Строежко”, първата голяма строителна зона в детския научен център. “Строежко” отваря врати официално на 29 октомври, неделя, и ще остане в Музейко няколко месеца. Строителната зона е предназначена за деца и любопитни възрастни от 1 до 99 години.

22835731 1497489067001036 1771380682 n

В “Строежко” децата ще могат да се посветят на т.нар. неструктурирана игра - истинско предизвикателство днес, когато цялото им всекидневие е структурирано и разчетено до секунда. С помощта на хиляди строителни блокчета и дъсчици, големи лего кубчета, в различни цветове и цветни карти за земя, малките конструктори ще издигат своите най-високи кули, най-стабилни къщи, най-дълги писти или невероятни космически кораби, коли, самолети и животни. Интерактивното пространство на “Строежко” ще бъде домакин на архитектурни работилници и предизвикателства и ще посреща гост-лектори - архитекти, строители и творци, които разработват тематично съдържание за малките слушатели.

22811360 1497489197001023 622251291 nИзключително адаптивната и креативна зона на “Строежко” ще предлага образователни занимания за всички възрасти със специален акцент върху най-малките посетители на Музейко - от 18 месеца до 5 години. Тук прохождащите малчугани ще могат да изследват връзката между цвят и форма, както и да решават лесни проблеми, развивайки своето критическо мислене - базисно умение за възрастта между 1 и 2 години. Малко по-големите деца ще могат да строят ферми за любимите си животни и да развиват своята координация в “Строежко”. Малък квартал от къщи с ветеринарна клиника или различни сгради в града ще строят децата между 3 и 5 години.

Зоните за строителство и свободна игра са сред най-предпочитаните в детските научни музеи по цял свят. И това съвсем не е случайно - 80% от когнитивните способности на децата се създават в първите 3 години от живота, а именно в зоните за строителство децата решават конструктивни задачи, развивайки възможностите си за аналитично мислене. Образователните ползи от интерактивния “Строежко” са наистина много - логическо и пространствено мислене, сръчност и чувство за баланс, работа е вкип и концентрация, творческо и когнитивно развитие, усъвършенстване на фината моторика.

22855526 921573851327878 848628791 n

И вие можете да бъдете строители! Подберете необходимите елементи и оставете детето да ги комбинира. Децата прохождат, способностите им за общуване - също! Помогнете на детето си да се включи в играта на други деца. Някои умения се изграждат отрано.

“Строежко” се намира на първия етаж в Музейко и отваря за посетители тази неделя, 29 октомври. 


Препоръчваме ви още:

Читателят живее хиляда животи 
Динозаври завладяват София 
Едно семейство в цирка

Автор: Нетка Коева

Водена от стадния инстинкт, покрай шумотевицата по темата „За и против Хелоуин“, нахвърлях някои бегли разсъждения.

Защо сме толкова противоречиви в отношението си към чужденците?

 

Пример 1: Взимаме „американската мечта“ и ѝ се възхищаваме – хората имат условия и воля, за да успяват в живота и да жънат постижения. А ние, в тази скапана държава, за нищо не ставаме.


Пример 2: Взимаме комунистическата репресия в Северна Корея и се тюхкаме, и ги жалим, и разсъждаваме върху това как може да са толкова слаби, че да позволяват да живеят в този ад. А виж ни нас – силен и борбен народ, извоювал свобода, демокрация…


Пример 3: Толкова се възхищаваме на реда и дисциплината в Германия. Дори „германска работа“ е нарицателно. А ние – ни ред, ни дисциплина, ни държава, ни самосъзнание.

 

Последно?! Силни ли сме, слаби ли сме, имаме ли държава и тя скапана или прекрасна е?

 

Отношението ни към нас самите е шизофренично, а какво остава за чужденците?!

Американците са позитивни и успели или са тъпи и злонамерени?

„Жабарите“ са жизнерадостни и стилни или мърляви и неграмотни?

Германците са постигнали завиден ред и жизнен стандарт или са закостенели шовинисти, които въобще, ама въобще не знаят как да живеят?

О, ами македонците? Да влизам ли в тази тема? Хайде, няма.

Отношението ни във всеки момент варира според субективни обстоятелства.

Противоречиви сме, защото ни убягва цялостната преценка, комплексната - и за света, и за нас самите. Емоциите и мислите ни се формират контекстно. И се проектират първо върху необходимостта ни от сравнение и съревнование. Както в положителен, така и в отрицателен аспект.

Ползата също е важен фактор в нашето отношение към чуждоземците. Интересът клати феса. Учим в училищата и университетите им, посещаваме красивите им места (и бирфестовете им), заимстваме кулинарията им и т.н. и това е супер. Те са готини! А пък какъв купон беше с онзи чичко англичанин на Слънчака, дето черпи целия бар… Страшни пичове са англичаните!

Ама да не ни навлизат в личното пространство, ако обичат, защото си е наше и си е такова, каквото е!

А относно техните празници (в частност Хелоуин) и „злонамереното им нахлуване“ в нашия кротък бит и искрена религиозност?

И тук стандартът е двоен, и тук изсмукваме контекстно плюсове и минуси, и тук се съревноваваме.

Аз самата нямам никакво отношение към Хелоуин – нито ми пречи, нито ми е необходим. Но излишните противоречия и разпри, които неминуемо обсебват пространството по това време на годината, ме напрягат. Най-вече с нестабилната си аргументация и дори с пълната липса на такава.

Православното християнство, което най-често се цитира като аргумент срещу Хелоуин, проповядва единство и любов, а не разединение.

Какво обаче правим всъщност?

В народопсихологията ни е да се противопоставяме на различното. И колкото по-малко го разбираме, толкова повече се противопоставяме.

А пък когато някой/нещо ни бърка в дълго вменяваното статукво, отпорът вече става много нахъсан.

А тезите „против“ са толкова противоречиви… Особено, когато бъдат погледнати разумно и безпристрастно.

Много ми е любимо слагането на кантар на „наше“ и „чуждо“. Защо трябва двете да са противопоставени? Особено в един глобален свят. Не разбирам.

Ами сатанинските символи? Черепите и скелетите ли са сатанински символи? Същите черепи и скелети, които църквата нарича „свети мощи“ и им ходим на поклонение? Или тези, които медицината използва за своето развитие и обучение? Да си спомним и за онзи сатанист Крум, който чак и чаша от череп си издялкал… О, с него май се гордеехме… Двоен стандарт?!

И, да, нашето си е наше. Но откъде произлиза (от християнство, от езичество, от държавната управленска система или от друго) и какво символизира – не е важно. НашО си е, значи е правилно и точка. Пък чуждото няма място тук.

Има толкова много наистина страшни заради влиянието си неща, които обаче са дългогодишно насадена част от ежедневието ни и си ги приемаме, че понякога и обичаме. Единият Хелоуин, видиш ли, ни застрашава.

Но пък сме безкрайно горди и щастливи, когато чужденец приеме и носи подарена от нас мартеничка. Помните ли когато Гугъл беше поставил мартеница на началната си страница? Еуфория!

Всъщност субективността не е само наша си мила и родна черта. Тя си е „човещинка“. И като всичко в живота, би било добре да се ползва разумно и с мярка, за да не пречи на света да бъде единен и щастлив.


Препоръчваме ви още:

Хелоуин и прекалените светии
Страстната седмица на една греховна домакиня 
Шантав Свети Валентин 

Автор: Антоанета Матзиари


Остров Икария в Гърция
е популярен не толкова с плажовете си както други гръцки острови, а с дълголетието на обитателите му. Световно известен с този факт, той е включен в така наречените Сини зони - места с дълга продължителност на живота. Икарианците живеят повече от европейците, американците и не само. И вече разполагат с научни факти, за да го докажат. Според така нареченото "изследване на Икария", което се провежда от Медицинския факултет на Университета в Атина, там продължителността на живота е над 90 г. - 2,5 пъти повече от американците и средно с 10 години повече от другите европейци.

Проучването заключава, че умерената физическа активност на хората над 80 години допринася за 54 % намаляване на риска от сърдечно-съдови заболявания. В допълнение, тя се свързва с намалената честота на диабет тип 2 и повишените нива на „добрия" HDL холестерол. Там хората не страдат от деменция и депресии.

22773591 10210688329271986 3954575 n

Икария носи името си от митичния Икар - синът на Дедал, който изработил криле от пера покрити с восък, но пренебрегнал съвета на баща си да не лети близо до Слънцето. То разтопило восъка и той паднал безпомощен край бреговете на Икария.

Островът е разположен на площ от 255 квадратни километра, в югоизточно Егейско море, на около 10 часа с кораб от Атина. Някои го наричат “рай на дълголетието" или “островът, където хората забравят да умрат”. Той не е толкова популярен, макар че посещенията на любопитни туристи, които искат да се докоснат до магията му, стават все повече.

На какво се дължи дълголетието на местните жители? Според икарийци - на две основни правила:

Не се интересуваме колко е часът. Часовникът ни е нужен колкото официален костюм в морето.

Не е нужно да почиваме от ежедневието, трябва непрекъснато да се наслаждаваме на живота си!

Те спят до късно, лягат късно и задължително почиват следобед. Храната е средиземноморска, изключително собствено производство като основни са зеленчуците, плодовете, козето мляко и виното. Често консумират риба, ядат малко месо, рафинираната захар почти не присъства на трапезата.

Интересна е историята на Стаматис Мораитис, който живял в Щатите. През 70-те години там му поставят диагноза рак на белия дроб, която е потвърдена от 9 лекари. Присъдата била до 9 месеца живот. Стаматис решава да се върне и да ги доизживее на родна земя в Икария. И тук е най-интересното - 40 години по-късно, жив и здрав на 98 г., по документи, а според него - 102, той решил да се върне в Щатите и да разговаря с лекарите за неговия случай. Но не открил никого от тях, защото всички били починали. Стаматис напуснал този свят чак през 2013 година, и то не от рак. Родният му остров Икария му подарил още много десетилетия здраве и щастлив спокоен живот.
22809778 10210688329511992 1688511868 n

Екологично чистата природа, спокойствието, начупеният релеф, по който хората изминават дълги разстояния, обработването на земята, задружието, в което живеят, са основна част от дълголетието на жителите на Икария. Освен това там се отглеждат и много видове билки. Местните твърдят, че ако стомахът ви притеснява, най-доброто е чай от риган. Пиенето на отвара от глухарче е благоприятно за здравето на черния дроб като перфектен естествен диуретик, помага да се поддържа и кръвното налягане. Градинският чай поддържа ниско нивото на кръвната захар. Ментата се счита за един от най-добрите антиоксиданти, подпомага храносмилането и се ползва успешно при лечението на алергии и настинки. Имунната и кръвоносната системи ще са здрави, ако пиете чаша розмарин всеки ден. Излишно е да споменаваме, че се консумира основно зехтин, като с него и се готви, което опровергава разпространеното у нас мнение, че сготвената със зехтин храна е канцерогенна.
22809876 10210688329231985 1513480110 n

На острова има и минерални извори. Там се провеждат известни панаири - селски събори, в които се включват всички жители от селата. Много вино, егейски и икарийски танци до зори, в чест на бога на виното Дионисий, роден в Икария. От туристическа гледна точка на север има повече села и хотели, дълги пясъчни плажове, а най-посещаваните места са Арменистис и Гиалискари. Югозападната част на острова са предимно скали и е по-слабо населена.
22773474 10210688329311987 1995570692 n

Има една много популярна история, споделена от туристи на острова. След разходка сядат в местно кафене, което е празно, само двама възрастни мъже играят табла. Чакат доста време, но никой не отива да ги обслужи. Хората се оглеждат и търсят кой ще ги посрещне, когато изненадващо единият от играещите табла ги поздравява и пита какво ще обичат. Хората, още по-учудени, питат не ги ли е видял по-рано, а той им отговаря: “Спокойно, не бързайте, аз ви чакам цяла година и вие ще ме почакате малко да си довърша играта... ”

Та по примера на икарийци да сваляме часовниците и да налеем по чаша червено вино.

Препоръчваме ви още:

На море в Гърция 
Сините флагове на Северното гръцко крайбрежие 
Моето голямо, лудо, гръцко кръщене

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам