Автор: Радина Бисерова

Преди време споделих какво е да си коронясан в България или поне как аз лично се чувствах в онзи момент на вече утихващия в организма ми вирус (макар да не бях сигурно дали е финално, защото той протичаше много вълнообразно), а днес искам да споделя, благодаря и вдъхновя.

Най-често задаваният ми въпрос от близки и познати по време на боледуването и непосредствено след него беше „От къде го хвана?“. Изчерпателно отговарях: „И аз не знам – бях веднъж на фризьор, видях се с една приятелка на по питие и пазарувах в един огромен хипермаркет“. Дъщеря ми беше в карантина заради болен съученик и точно два-три дни преди нейната изолация, аз започнах със симптомите. Разбира се, че може и тя да го е пренесла... В един миг обаче честно и откровено ми втръсна от този въпрос и си казах: „Не е като да имам СПИН и да знам кога и от кого съм го хванала“. Ковидът е вирус и си пуска пипалата, без да светне лампа и да се включи аларма, просто се случва и анализът къде и как сме го хванали за съжаление не помага в преборването му.

Към днешна дата всеки, който разбере, че съм изкарала коронавируса ме пита как е протекло. Позволявам си да се самокласифицирам, че съм била „лек случай“ (макар да си имах тежките моменти и съпругът ми откровено каза, че е бил много изплашен за мен). Нямах усложнения, не стигнах до болница, домашните не проявиха симптоми покрай мен. Благодарна съм! В онези протяжни повече от 14 дни и нощи обаче си обещах, че при първа възможност ще ида да даря плазма, тъй като не всички имат моя късмет да се лекуват вкъщи.

Преброих 40 дни от датата, на която излезе положителният ми PCR тест и си отбелязах седмица по-рано да се обадя и да си запазя час в центъра по транфузионна хематология. Първият ден не успях да се свържа на нито един от стационарните телефони, които намерих в интернет. Прегледах във Фейсбук за постове на хора вече дарили плазма – там открих мобилни телефонни номера на двама доктори, но бяха изключени. На следващия ден продължих с опитите и успях да осъществя контакт на номер - 029210491, помолиха да звънна в интервала 11.30-14 часа. Беше петък. Казаха, че най-ранният час, който могат да ми предложат е следващия петък. За мен беше идеално – тогава щеше да е 41-ия ден след положителния ми PCR. В този момент си самоблагодарих за организираността и планирането. Не изчаках да минат 40 дни и чак тогава да звънна и да се окаже, че могат да ми дадат час за след още 10 дни.

Два дни преди записания час реших, че за пълна лична удовлетвореност е по-добре да опитам да направя даряването поименно. Бях прочела, че дарената плазма от един преболедувал стига за трима болни. Отново порових в интернет и разбрах, че мога да посоча двама души поименно, а третата доза – остава „резерва“. Открих група „ДАРИ ПЛАЗМА“ във фейсбук и публикувах съобщение, че след по-малко от 48 часа ще дарявам плазма и ако има нуждаещи съм на разположение.

Важно е да се знае също, че при даряването на плазма не важи правилото като при кръводаряване - нулева група не може да дарява на всички, при плазмата АВ е кръвната група, която може да дарява, освен на себе си и на всички останали.

На всеки час след публикацията ми имаше приблизително по една молба за нуждаещ се. Реших, че започвам по реда на записване и в зависимост колко бързо осъществим контакт с близките на болния. Масово хората в групата търсеха за своите родители.

Обещах на един мъж за майка му, лежаща в болница в Сливен и на една дама за нейната майка – в болница в Петрич. За възрастната жена в Петрич ми беше писала и другата й дъщеря и много други техни роднини и познати пускаха публикации с молба за плазма.

Да си коронясан

Точно преди да заспя видях публикация – мъж търсеше плазма в София за майката на свой колега със същата кръвна група като моята. И тъй като към онзи момент не бях на 100% сигурна в достоверността на правилото, че АВ може да дарява на всички кръвни групи, реших да препиша имената и данните в случай, че ми откажат да даря за другите двама. Дамата – създателка на групата във фейсбук също беше много отзивчива и на разположение да ми съдейства по всяко време. Имахме уговорка, че ако от центъра кажат, че мога да даря на хора само със същата кръвна група, то тя ще ми даде данни за още поне един нуждаещ се освен дамата в София.

На сутринта точно преди да тръгна към центъра имах съобщение от дамата от Петрич, която беше сменила името на болницата. Стори ми се странно, но вече бях на вратата, преписах името и тръгнах.

Процедурата не е болезнена. Не е най-приятното усещане иглата в ръката, но и на зъболекарския стол не ни е приятно и все пак сядаме там заради собственото си здраве, а в случая заради здравето на трима души. За мен това беше достатъчна мотивация. Връчиха ми една топка да стискам, за да поддържам налягането. Поизтръпна ми ръката и ми беше студено, но бързо премина това усещане.

Персоналът в центъра беше много внимателен, дискретен и дори пускаха шеги да ни разсмиват.

Излязох от центъра и бързах да снимам и изпратя бележките за двамата нуждаещи, които поименно бях посочила. Процедурата била такава – бележките, които се издават в центъра трябва да се представят в болниците на лекуващите лекари.

Прибрах се вкъщи. Синът на болния в Сливен ми звънна да ми благодари. Видях, че имам съобщение и от дъщерята на болната в Петрич, в него пишеше: „PCR-ът на майка ми е отрицателен. Дари за някой друг“. Като че ли някой ми изля кофа ледена вода. Удовлетворението от даряването вече имаше примеси на огорчение. Как е възможно да търсиш плазма, ако дори не е сигурно, че близкият ти има коронавирус?! Съпругът ми ме успокои, че все пак помагам на някого, но само няколко минути по-късно звъннах в центъра и попитах дали мога да сменя името – казаха, че няма проблем, но трябва да ида на място.

Написах съобщение на мъжа написал публикацията и той помогна да осъществим връзка с приятеля му, чиято майка беше хоспитализирана. Отидохме заедно в центъра и малко преди да затворят персоналът отзивчиво съдейства да сменим имената. Синът на нуждаещата се жена благодареше, а аз най-накрая изпитах пълно удовлетворение от деня.

Прибрах се вкъщи при семейството изморена, но благодарна, удовлетворена и щастлива. Децата ме попитаха дали съм добре и дали е боляло. Уверих ги, че се чувствам чудесно и ги прегърнах. Това беше един от най-смислените дни в живота ми. И ще си позволя да завърша с написаното на грамотите, които Силвия от групата „ДАРИ ПЛАЗМА“ във фейсбук публикува за всеки дарител, а именно „Ако си дал, не си живял напразно!“.

Може да харесате също:

Малките герои на пандемията