Защо комуникацията е важна?

 „Ключът е в изслушването.”

 „Родителите ми ме изслушват.”

 „Баща ми говори с мен за всичко и е много отзивчив.”

 „Понякога, когато се разстроя и отида при баща си, той е отнесен и не ме слуша.“

Съдейки по отговорите на случайно избрани ученици от САЩ, Германия, Испания, Норвегия и Гватемала, най-важният фактор да не провокираме гняв у децата е комуникацията. Няколко хиляди ученици написаха отговорите си на въпросите: „Какво правят родителите ти, за да не те ядосват?“ или „Какво трябва да правят родителите, за да не провокират гняв у децата?“ Повече от половината запитани посочиха изслушването и разговорите с родителите като начини за поддържане на хармонията у дома.

Типичен отговор беше даден от тийнейджърка от Юта: „Родителите ми ме изслушват. Ако например закъснея вечер и нямам добро оправдание, ме оставят сама да избера наказанието си. Никога не крещят, просто ме питат какво наказание си избирам. Ако не е достатъчно адекватно, ме наказват, както сметнат за необходимо.“

„Онзи ден получих двойка в училище и не знаех какво наказание заслужавам, затова баща ми ми забрани да отида до Калифорния със съучениците си. Но по някаква причина това не ме ядоса, защото той не ми крещя, сякаш ме мрази. Просто спокойно ми заяви, че няма да отида, освен ако не му докажа, че мога да повиша оценката си преди пътуването.“

Освен нуждата от комуникация, в отговорите си тийнейджърите назоваха и следните важни за тях неща в отношенията им с родителите:

       
-  да изразяват обичта си и да напомнят на децата си, че са обичани; 

-  да уважават личното им пространство, давайки им лично време и да чукат на вратата, преди да влязат в стаята им; 

-  да имат справедливи изисквания и да обмислят предложенията им. (Това важи най-вече за използването на семейната кола.);

- да им помагат да се справят с гнева като им дават шанс да се успокоят, да не ги дразнят и т.н.

- да няма любимци в семейството.

Ето и няколко други доста интересни отговори:

 „Имам шест братя и сестри и нашите родители никога не ни крещят.“ Казва 17-годишно момче от Норвегия. „Майка ни винаги ни шепне в ухото, когато ни прави забележка.“

„Ако поискам да направя нещо, винаги ми позволяват, така че нямам много причини да се ядосвам,“, споделя гимназист. „Освен това баща ми винаги ми повтаря, че ме обича (поне по два или три пъти на ден) и е трудно да му се ядосам, като знам това.“

 „Според мен единственото, което родителите трябва да казват, е: „Обичам те и те ценя.“

 „Аз смятам, че родителите просто трябва да вярват на децата си и да проявяват разбиране, когато сгрешат.“ – споделя момиче. „Вместо да наказват или бият, трябва да опитат да разберат защо са го направили. Седнете с тях и поговорете, за да узнаете как се чувстват. Например миналата седмица се прибрах вкъщи късно. Нашите ми спряха джобните и ми забраниха да виждам приятеля си. А аз дори не бях с него – бях с пет други момичета.“

 „Родителите ми винаги са ме хвалили за всичко, което правя, независимо дали съм измила чиниите, без да са ме помолили, или съм получила отлична оценка. Ако не го правеха, сигурно щях да съм разочарована и избухлива.“ - признава друга ученичка.

 „Майка ми и баща ми изслушват моето мнение, дори да съм го споделяла стотици пъти. Винаги са до мен, за да ме насочват и напътстват.“

 „Майка ми и баща ми ме обичат и не се притесняват да ми показват любовта си. Не се боят да признаят, че грешат. Научили са ме да признавам грешките си и това наистина ни помага да се разбираме. Мама и тате са разведени. Това вече не ме притеснява толкова, колкото преди. Виждам баща си на почти всеки празник. Показва истинска любов и наистина се интересува от нас. Обажда ни се поне веднъж на всеки две седмици. Това определено се отразява на сметката за телефона, но баща ми поставя любовта пред парите. Мама и аз не сме просто майка и дъщеря, ние сме най-добри приятелки. Говорим за всичко – от готвене до момчета. Тя ме разбира повече, отколкото някой би предположил.“

 „Това, което наистина ни обединява нас с мама, е честността ни една към друга. Тя ми споделя проблемите си и ме моли за съвети! Тя ме кара да се чувствам като зрял човек. Помага на братята ми да се чувстват като мъже. Когато имахме нужда да вдигнем антената на телевизора, тя прехапа устна и позволи на братята ми да я сложат. Мама научи мен и 9-годишната ми сестра да готвим. Тя прави много неща с нас.“ 

„Баща ми обучава братята ми и силно вярва в тях. Той ни има доверие и е много открит с нас. Мама е същата.“

„Всичко, което родителите ми правят за мен, ме кара да ги обичам, уважавам и да ме е грижа за тях. Моля се да бъда такъв родител и за собствените си деца.“

„Би било по-добре, ако ме слушаха поне малко, за да разберат как се чувствам аз. След като ми обяснят даден проблем, бих искала да ме посъветват и да ми кажат какво те биха направили на мое място.“ – споделя 16-годишно момиче от Испания.

 „Имам много добри родители, които винаги са ме боготворили,“ казва 16-годишно момче от Франкфурт, Германия. „Не се делим на поколения в семейството ми и мисля, че е защото родителите ми съзнателно се опитват да избягват конфликти с децата си.“

 „Те ме оставят да взимам собствени решения. Дават ми съвети и не се опитват да ме принуждават да правя нещо. Питат ме за мнението ми и го уважават.“

Превод: Мария Петрова

Оригиналният текст може да прочетете тук. 

Препоръчваме ви още:

Темите табу 

Мамо, скучно ми е

В Център за обществена подкрепа (ЦОП) „Св. София“ започна петото за тази година обучение за кандидат-осиновители. В рамките на 6 дни социалният работник Вяра Панайотова и  психологът Катерина Ковачева ще коментират с бъдещите родители как да се справят по-успешно с осиновяването и адаптацията на детето в семейството; как да изградят връзка с него и да преодолеят последиците от институционализацията; какви са потребностите на детето в различните възрастови периоди и много други теми, чиято цел е да помогнат на родителите да се подготвят за този важен момент – осиновяването.

„От началото на годината 82-ма бъдещи родители се довериха на ЦОП „Св. София“ в подготовката си за осиновяване. Само в настоящия курс, участниците са 28, а вече има и записани кандидати за обучението през септември.“ - сподели Кирил Кирилов, ръководител на Центъра. – „Повишеният интерес към курса е признание и доказателство за качеството на нашата услуга. Щастливи сме, че чрез професионализма си и високото ниво на услугите, които предлагаме, успяваме да подкрепим кандидат-осиновителите, а и не само тях, в предизвикателството да бъдат майки и татковци.“

„Този курс ми даде добри насоки по пътя на осиновяването - как да преодоляваме възникнали трудности, да изясняваме този процес.“

„Много информативен, изпълнен с полезни факти. Срещу нас застанаха две момичета, изпълнени с желание да ни помогнат и да ни научат. Срещам и други хора със същите желания и цели като нас.“

„Даде ми възможност да осъзная колко многолико е начинанието, с което съм се заела, да преценя реално очакванията си и да се почувствам по-добре подготвена.“

Това са само част от коментарите на преминали курса кандидат-осиновители, които мотивират екипа да се стреми да бъде все по-добър. Мечтата на работещите в Център „Св. София“ е всяко дете в България да почувства любовта и уюта, които само семейният дом може да му осигури.

Родителите, които искат да се запишат за септемврийския курс за кандидат-осиновители, трябва да подадат заявление в Отдел „Закрила на детето", на чиято територия живеят. При подаване на това заявление следва да уточнят, че искат да се запишат на курс точно в ЦОП "Св. София" и ще им бъде издадено нужното направление.

За въпроси на тел. 02/ 822 35 10.

Венета Русинова се занимава с изработка на бижута и аксесоари за коса. Случва се така, че работата и хобито й разменят местата си. 

Само преди година работех като частен учител на деца в начална училищна възраст и това беше моето основно занимание. Макар че все още нямам свои, много обичам децата и преди години сериозно обмислях да се посветя на професията, докато животът не ми припомни, че истинската ми страст е другаде.

Винаги съм обичала изкуствата. Не ме питайте как е възможно да се забрави подобно нещо. Родителите ми искаха да имам „сериозна“ и уважавана професия, а на наклонностите ми към изкуствата и аз самата не гледах сериозно, а по-скоро като на някаква необходимост и начин да правя дните си по-цветни...

Красота от полимерна глина

Започнах да изработвам бижута от полимерна глина, и по-специално цветя, преди 8 години. Преди това рисувах, шиех дрехи и аксесоари, правила съм кукли и сигурно още един куп неща, които не помня, но полимерната глина ме впечатли с възможностите си. Тогава не беше чак толкова популярна у нас. Дори и днес е малко недооценявана като материал, но по света се правят зашеметяващи творби с нея в много направления...

За пръв път я видях в клипче, което показваше техника за имитация на тюркоаз. Докато се опомня, вече имах няколко тюркоазени бижута. Първото колие подарих на приятелка, която първа видя в нескопосаните ми творби възможност да ги продавам и да се развивам. Тогава не ѝ повярвах, но съм ѝ благодарна. Важно е, човек да се обгражда с утвърждаващи хора.

Не мога да кажа, че съм избирала материала. Влюбих се в него. Обичам и моделирането. Всъщност, истинската ми любов към полимерната глина започна с него. Откакто изработих първото си цвете, не съм и помисляла за друг материал, освен за онези, които комбинирам с цветята.

Вдъхновение от природата

Няма как да не забележи човек, че обичам природата, цветята. Това е основното, което ме вдъхновява. Известна част от бижутата се  появява спонтанно и под въздействието на снимка, филм, картина... Друга част са планирани. Мисля за това какво обичам да нося, какво не ми достига на пазара (въпреки изобилието от бижута) и бих искала да виждам. Обръщам внимание на тенденците при поръчките и от какво се нуждаят клиентите ми...
Звучи сухо може би, но аз не съм творец, който се води само от настроенията и вдъхновенията си. Не правя бижута заради самото творчество, правя ги за хората и искам да са удобни, свежи, да носят радост. Затова работя в тази посока.

Предизвикателствата на клиентите

Голяма част от бижутата ми са изработени по поръчка. Преди време, когато нямах толкова опит, не ми беше лесно да поемам такива поръчки. Беше ми трудно да балансирам между своя стил и изискванията на клиентите. Това отдавна не е така. Смятам, че много от най-хубавите ми аксесоари са се получавали, когато съм била предизвикана от клиент да опитам нещо ново. Въобще, благодарна съм за клиентите си. Като цяло са предимно дами с вече изграден стил и вкус, интелигентни, ценители. Но не рядко ще се случи, по изложения, някой мъж да дърпа половинката си към щанда ми с думите „Ела да видиш едни бижута...“ , което много ме е трогвало и забавлявало.

Медальоните с гъби

Искам да се развивам, да подобрявам и техниката си, и дизайна на бижутата и затова любимото ми творение е винаги най-новото. Все пак имам специално отделено място в сърцето си за медальоните с гъби. Чувствам ги като най-свои. Преди да започна да ги правя, не бях виждала подобни (дори и сега май не се намират много) и идеята за подобно бижу и до ден днешен ми звучи щуро. С тази разлика, че преди не знаех, че толкова хора ще я харесат.

Имам идеи, обичам да планирам... А животът обича да ми поднася изненади. Една такава ще се осъществи съвсем скоро - ще дам първите си уроци по изработка на цветя. Може да се окаже, че тепърва ще овладявам изкуството да обучавам.

Бижутата на Венета можете да разгледате тук и на страничката й във фейсбук.

Препоръчваме ви:

Книжчици 
С аромат на пролет 
Цвете от Florete - икономист с душа на артист

Роботика е иновативен проект в сферата на техническото образование за деца на възраст между 7 и 13 години, свързан с организирането на курсове по програмиране и роботика. Екипът е съставен от млади хора, които преподават на разбираем от децата език. Целта му е да развива въображението на хлапетата и да насърчава любопитството им към програмиране, технологии и различни науки.

За децата с интереси в споменатите области е подготвено 7-дневно пътешествие в Космоса с роботи. То включва интригуващи мисии, получаване на нови знания и трениране на важни умения. Това се случва, докато децата конструират LEGO роботи и опознават света на програмирането.

Малчуганите ще бъдат ривлечени от забавната лятна работилница „Роботи – спасители на плажа“. Децата ще конструират LEGO роботи, а след това ще ги програмират, за да спасяват LEGO герой в морето. Заниманията са подходящи за възраст 8-13 години. Очакват ви на 08.07.2017!
Регистрацията можете да направите тук.

Защо тези занимания са полезни?

- децата си обясняват по-лесно как „работи“ светът, който ни заобикаля;
- насърчава се интересът им към новите технологии;
- виждат практическото приложение на нещо, което сами са създали. Същото нещо могат да „счупят“, след това да го подобрят, изследват и развият.
- стимулират развиването на фината моторика, пространственото и креативно мислене;
- развиват своето логическо и алгоритмично мислене, а това им помага при вземането на правилното решение и неговото изпълнение.

За децата е полезно да развият интерес към науката. Колкото повече странични знания придобиват, толкова повече ще искат да учат. Техническите науки стават много интересни, когато бъдат представени на лесен и достъпен език. А и всички получени знания за приложението на математика, физика, биология, химия и т.н. в практиката са изключително ценни за в бъдеще.

Къде се провежда работилницата?

София, Мусагеница, ул. „Полк. Георги Янков“, бл. 97, вх. A или просто напишете „Robotika.bg“ / „Onparty“ в Google maps.

(от 11:00 до 13:00 ч.)

Повече за курсовете и начина за записване можете да разберете тук или на телефон 0879 20 52 53.

Автор: Милена Макавеева

Здравословните проблеми около третата сливица са неприятни за детето и цялото семейство и изискват много търпение и упоритост. За съжаление при сериозни възпаления (аденоидити) се налагат консултации и с други специалисти извън УНГ докторите, а именно: стоматолог, ортодонт и логопед.

Ето основните причини за тях:

Дишане през устата

Уголемяването на третата сливица, при наличие на възпалителен процес, води до стесняване на пространството за дишане. Детето е с усещането за запушен нос и започва да диша през устата. То хърка, сънят става неспокоен, може да има моменти на сънна апнея. Нарушеният сън е причина за унесеността и общата отпадналост на детето, ниският тонус и отслабено внимание. Хроничното дишане през устата във възрастта, в която се развива лицевият скелет, води до редица особености във вида на лицето, наречени „аденоиден вид“, а именно: лицето се удължава, устата е отворена, горната устна е леко повдигната, а долната може да изглежда напукана и изсъхнала, наблюдават се тъмни кръгове под очите. Често се установява високо положение на твърдото небце, а също и зъбни деформации, може да се наблюдава лош контрол над саливацията (т. е., да изтича част от слюнката извън устната кухина). В една част от случаите може да се констатира и сухота в устата, което създава благоприятна среда за развитие на бактерии и предразполага развитието на стоматологични проблеми. Децата, които не дишат през носа си, нямат добро обоняние и респективно се намалява апетитът, особено сутрин. Гласът става гъгнив, а звуковете са нарушени – от една страна поради стеснението в кухините, което се отразява на резонанса, от друга, поради ниското положение и слабата подвижност на езика. Ако детето ви демонстрира някоя от гореизброените особености, не се колебайте да се обърнете към специалист, дори в случаите, в които е извършена операция, мускулите се нуждаят от време и усилия, за да работят отново правилно и оптимално.

Възпаление на средното ухо

Близкото разположение на третата сливица до Евстахиевата тръба е причината при чести аденоидити да се получи възпаление на средното ухо. Евстахиевата тръба е тази част, която свързва средното ухо с гърлото и нейната функция е да се вентилира и дренира средното ухо. Освен това е свързана и с поддържането на налягането на въздуха. Когато третата сливица се възпали и уголеми, тя често притиска входа на тази тръба, засяга нейното функциониране и бактериите и вирусите лесно преминават в средното ухо и го възпаляват. Резултатът от това е настъпването на „среден“ отит, което е свързано със силна болка и прием на антибиотици. Този процес е податлив за хронифициране, а честите рецидиви на отит водят до леко снижение на слуха. В ранните години това се отразява на разбирането на езика, например думите „коса“, „кожа“ и „коша“ могат да звучат еднакво на детето и то да се ориентира по контекста за какво му се говори. В предучилищна възраст тези проблеми биха могли да компрометират фонологичното съзряване, което е базисно умение за процеса на ограмотяване.

Независимо от възрастта на детето, ако то има част от тези проблеми, не отлагайте консултацията с логопед. Неговата работа в случая би била на първо място: оценка на състоянието, обследване на лицевата и орална мускулатура, говорна продукция и разбиране на езика; ако възрастта позволява: оценка на висшите корови функции и фонологични умения. Както разбрахте, честите аденоидити имат сериозни последици върху оформянето на лицевите структури. В компетенциите на логопеда е въздействието на говорното дишане, раздвижването на езика и правилното му позициониране в покой и при изговаряне, подобряване на контрола над слюнката. По правило се правят редица упражнения за подобряване състоянието на кръглия мускул около устата, който отговаря за движенията й, а също има отношение към продукцията на лабиалните звукове. Извършват се и различни упражнения, под формата на игра, за оптимизиране силата на долната челюст. Звуковете от речта, които са нарушени се коригират и автоматизират в спонтанната продукция. От огромно значение за цялостното възстановяване на детето с чести аденоидити е и посещението при стоматолог и ортодонт. Тяхната работа от една страна цели превенция и лечение на проблемите в устата, възникнали основно поради устното дишане, а от друга – да превентират или третират деформации на зъбните редици и челюстите, да подпомогнат правилното им конфигуриране по време на израстването и развиването на лицевия скелет.

Какво е важно да знаем за третата сливица

Третата сливица (може да се срещнат и понятията: аденоидна вегетация или небна тонзила) е образувание, което физиологично има всяко дете. Счита се, че тя се формира към първата година, най-силно е действието й между третата и петата година от живота, към седмата започва да започва да закърнява и напълно изчезва през пубертета. По своята същност тя представлява лимфна тъкан, намираща се в задната част на носа, в горната част на фаринкса. Заедно с небните сливици и лимфните възли под челюстта, на шията и около ларинкса образуват т. нар. Валдаеров пръстен, който е важен имунологичен орган за човека.  Функцията на аденоидната вегетация за организма е да формира имунен отговор при откриване на алергени и антитела в лимфната тъкан и по този начин да защити долните дихателни пътища от различни вируси и бактерии. Най-честата причина тя да се възпали и уголеми са вирусните инфекции. Установено е обаче, че когато тези възпаления са чести и продължителни, се регистрира и бактериална инфекция (най-често стафилококова или стрептококова). Съществен фактор при възпалителните процеси на третата сливица е контактът с дихателни алергени. Независимо от типа на болестотворния фактор, при наличие на възпалителен процес се наблюдава хипертрофиране, уголемяване  на лимфната тъкан на сливицата, което се отразява пряко на дихателните пътища и съседните тъкани и органи.  Дишането през носа става шумно, затруднено, постепенно се замества от устно дишане. Често срещано явление са хъркането и неспокойният сън. Разрасналата се аденоидна тъкан започва да отделя секрет, който се стича по задната стена на небцето, което е причина за дразнещата кашлица, особено интензивна през нощта и на сутринта. Много неприятно усложнение от секретирането на  аденоидна тъкан е възпалението на средното ухо, поради запушване на Евстахиевата тръба, което води до отит.

Диагностицирането на евентуален проблем с третата сливица у детето става от специалист оториноларинголог, или УНГ. Лечението, ако е установен аденоидит (възпаление на аденоидната вегетация) и той се хронифицира, е трудно и продължително. В част от случаите са налага оперативното й отстраняване.

Повече за Милена

Завършила е бакалавърската си степен в СУ „Св. Климент Охридски“, а магистърската – в Нов Български Университет. Като студент работи в Специализираната болница за лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Св. София“, на доц. д-р Иван Чавдаров. Следва работата й като част от уникалния екип на Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина“ за 5 години. След това стартира частната си практика, която понастоящем се провежда в Логопедичен кабинет „Светулките“ http://svetulkite.com/.
Професионалните й интереси са свързани с ранната интервенция и превенция, терапия на нарушения от типа на сензорноинтегративната дисфункция,  аутистичен  спектър, детска церебрална парализа, епилепсия и други неврологични заболявания.

Препоръчваме ви:

Късно проговаряне 
Закаляване през първата година 
7 "безобидни" симптома при децата през първата година

Автор: Доротея Луканова

Настоящият текст се основава на лични наблюдения и анализи.

Заобиколена съм от различни интересни, преобладаващо артистични родители. Част от атмосферата на китния ни централен квартал. Напоследък обаче забелязвам една малко смущаваща тенденция и, повярвайте ми, щастлива съм, че Господ и родителите ми са ми спестили една дума – болна амбиция.

Първо, заради мен самата, а след това заради детето ми.

Първото, което най-много ме озадачи, е повсеместният опит, на почти всички около мен, да научат невръстните си дечица на чужд език. Та те още български не знаят!

Или честотата на желаещите да посещават уроци по актьорско майсторство или пеене. В стил „нашето гардже е най-хубаво”, групи амбициозни майки предимно, периодично записват децата си на това или онова още на 4 години, но само защото имат достатъчно търпеливи татковци, които да осигуряват логистичните процеси.

Седя и си мисля. Добре де, отсега сте го разпънали това дете на кръст, не, даже на петоъгълник. Какво ще правите по-натам, когато уроците го налегнат? Не се ли замисляте, че е малко много? Подозирам две основни причини за подобно поведение, без да изключвам и трета:

1. Нереализирани амбиции и желания в детството на единия или двамата родители.

Грешка: Вашето дете е личност, различна от вас. Уважавайте го.

2. Произход от малко населено място (не винаги, но често, аз съм от Стара Загора, уважавам избора на всеки да живее, където желае). В такива случаи идеята е да дадем всичко, което можем на детето да успее.

Грешка: Вземаме му най-ценното – ДЕТСТВОТО!

3. Детето наистина има разнообразни интереси и пред прага на пубертета определено има нужда от това да е ангажирано, за да не се чуди какво да прави. Защото много бързо идват щури идеи.

Грешка: Твърде много занимания наведнъж.

В заключение бих искала да кажа следното: нека следваме старата и работеща схема, когато порасналите ни деца бяха бебета: „Гледай детето, то ти казва какво да правиш.”

Същото е и с по-големите деца – те сами дават знаците, важното е да има кой да ги прочете.

Блога на Доротея може да следите тук. 

За благородната инициатива на авторката, можете да прочетете в Сборник "Детство" в подкрепа на децата с диабет.

Препоръчваме още:

Храната - такава каквато е

Кога ранното развитие забавя развитието

Децата не са проект на родителя

Автор: Ина Зарева

Митко е изоставен при раждането си. Заживява в един от цинично наричаните през социализма „Дом майка и дете“. Когато става на около 3-4 години, го вземат за осиновяване. Месец по-късно семейството го връща обратно. Митко продължава да живее в единствения „дом“, който има, и до 6-та си година е вземан от различни семейства и връщан обратно цели три пъти. Три пъти Митко е отварял сърцето си за нови Мама и Тате и три пъти са затръшвали вратата след него. На четвъртия път Митко получава новото си семейство. То е загубило единствения си син и отчаяно иска да запълни празнината. Толкова отчаяно, че сменят името на Митко с това на починалото момче и непрекъснато го сравняват с него във всичко. Митко, с новото име и новите родители, прави всичко по силите си, за да оправдае очакванията. Грижи се предано за тях, завършва висшето си образование, като едновременно работи и учи, за да не ги затруднява финансово. Създава семейство и ги дарява с внуци. Въпреки взаимните грижи и обич, неговата снимка никога не застава редом до тази на починалия син.

Днес Митко, с новото си име и собственото си семейство, живее спокойно, щастливо и където и да пътува, винаги взема децата си със себе си.

Пламен е изключителен музикален талант. Не парадира с това, въпреки купищата награди и признания. Артистичните бръчки по лицето му, всъщност са... белези от вилици. В дома се биели ожесточено за парче хляб. Бил от онези крайно мизерни, съвсем забравени домове, в които почти никой не влиза. А и когато влизали, него не го избирали, защото е мургав. Един ден дошла симпатична жена, хлапетата се нахвърлили в скута й, но тя видяла едно малко момченце, сгушено в ъгъла, което като срещнало погледа й, я дарило с най-разтапящата усмивка на света. И двамата се взели.

Днес Пламен има успешна кариера, щастлив живот, все така разтапящо се усмихва, а сърцето на майка му се пръска от гордост.

Александър загубва родителите си на 5. Осиновили го същата година. Казали му:

 – Няма вече да се казваш така, няма да си спомняш родителите и роднините си, от днес имаш нов живот - с нас и с новото си име.

Александър не можел да забрави така бързо миналото и любимите си близки. Не се получила емоционална близост с осиновителите. В живота му се редували унижения, лишения, побоища, бягства от училище. Взаимните обвинения довели до прекратяване на осиновяването. Сякаш е взет на лизинг, но е с фабричен дефект и го връщат там, откъдето са го купили. Само дето там, откъдето са го взели, 10-ина години по-късно нямало нищо и никой.

Днес Александър има акт за раждане, в който чиновническият гений е оставил графата за майка е празна. Празна. Все едно Александър се е самородил, самосъздал и никой, никога не е носил отговорност за него. Александър вече е голям, достоен мъж, отговорен поне за 10 семейства. Прегръща децата си и простичко им казва: „Моят род започва от мен, мама и вас.” После им чете приказки, разсмива ги и прави и невъзможното, което поискат от него. Единственото, което никога, никога, никога не прави е да ги удари.

Катя е прекрасно, слънчево момиче от български произход, осиновена от семейство турци. Разбира за осиновяването си на 15-ина години. Майка й разказва всичко и предлага да потърсят истинските й родители. Катя отказва. Цяла нощ говорят, плачат и се прегръщат, а после продължават напред. Напред, но не съвсем. В малкото селце, хората държат предразсъдъците си като бастуни – на тях се облягат, с тях ходят, с тях се и отбраняват. Ухажорите на Катя бързо се отдръпват, защото семействата им не искат да се сродяват с нейното, друговерно семейство. Родителите й са пред абсурдна дилема – да кажат ли на всички, че тя е осиновена, за да ги успокоят, че не носи гените им или това ще обрече Катя на още по-голяма изолация.

Има още стотици истории за осиновяването, доста от които не се и доближават до щастлив край за никой от участниците в процеса. Нещо повече – в края му и осиновители, и осиновени са много по-самотни и обезверени от времето преди да се срещнат.

Най-страшното, което може да се случи на едно дете, е да бъде оставено в институция, да няма семейство и да живее съвсем само на този свят. Затова държавни и неправителствени организации полагат огромни усилия то да не попада или да бъде изведено от институцията и да живее в семейна среда. С извършването на този акт, повечето хора смятаме приказката за завършила с хепи енд и затваряме страницата. А всъщност борбата тепърва започва. И тя е на всички нива - и в детето, и в осиновителите, и между тях и света наоколо.

Детето носи травмата на изоставянето си. Независимо на каква възраст е, независимо от усилията на новите си родители, то носи своя багаж, който му тежи, наранява и го снижава всеки път, в който то иска да полети от щастие.

Осиновителите носят огромния си страх да не се провалят, да не отблъснат детето, да не се справят с отглеждането и възпитанието му. Съвсем нормални за възрастта прояви и особености на характера не биват приемани за такива, а се свързват неизменно с процеса на осиновяването. Напрежението в повечето случаи е смазващо. Ако собствените деца се раждат с „имунитет“ срещу родителите си и могат да понесат някакво си там избухване или наказание, то осиновеното дете ще отдаде всичко само на едно: „Така е, защото вие не сте ми истински родители.“ Може да прояви агресивно, асоциално и общественоопасно поведение. С всеки следващ етап от развитието на детето, кризите могат да поставят под съмнение родителските способности на осиновителите в собствените им очи. Връзката може фатално да изтънее.

Страхът е парализиращ, още повече като е гарниран с чутовните, родни предразсъдъци. Все още осиновените се приемат за по-други хора, осиновителите биват съжалявани,  но за сметка на това и добре изолирани от останалото общество. Тайната на осиновяването често се разкрива грубо и цинично от „доброжелатели“ и това нанася огромни емоционални и психически травми върху цялото семейство. Родителите и децата се страхуват да заявят статута си открито, от страх, че ще бъдат дискриминирани, емоционално травмирани и изолирани.

От друга страна, тайната на произхода се брани с все сили и никой осиновител или осиновен не може свободно да открие биологичните родители. Често необходимостта от това не е породена просто от любопитство, а е свързана със сериозни здравословни проблеми, за които е важно да се знае генетичната база.

Дали процентът на младежи с общественоопасни прояви е по-висок при тези от тях, които са осиновени – разбира се, че не. Въпреки това обществото го твърди. Ако извършителят на някое престъпление е осиновен, това задължително се подчертава и отеква в пространството.

Дали, ако можеха и биологичните родители някъде да „върнат“ децата, сред тях щеше да има такива, които биха го направили – със сигурност.

Дали ако биологична майка и осиновителка ударят шамар на детето си, първата ще бъде подмината снизходително, а втората линчувана от общественото мнение – несъмнено.

Дали осиновяването може да бъде приказка с щастлив край за всички в процеса – категорично.

Необходимо е само да прилага следното:

Любовта прави семейството. Не са нито гените, нито законите, нито задълженията. Отговаряйте на всеки проблем и на всяка нужда с любов и разбиране.

Не отхвърляйте. Всяко дете изпитва страх да бъде отхвърлено от родителите си, а за осиновеното дете това е най-страшната болка, с която се бори през целия си живот.

Подгответе се добре. Проучете, помислете, посъветвайте се. Не искайте твърде много нито от себе си, нито от детето. Стъпката към осиновяване е прекрасна, стига всички да са готови за нея.

Не насилвайте детето. То ще ви приеме, ще се приобщи и ще ви заобича, след толкова време, колкото му е нужно.

Разкажете му за осиновяването и всичко, което знаете за биологичните му родители с изцяло положителен знак.

Бъдете честни и откровени с детето, с близките и с приятелите си.

Не се изолирайте, не се притеснявайте да потърсите помощ.

Не очаквайте благодарност или жертвоготовност от детето, заради това че сте го „спасили“. Вие сте се открили и сте си дарили взаимно животите. Никой никому не е длъжен.

Ако наскоро сте разбрали, че сте осиновени, потърсете групи, организации, терапевти, с които свободно да говорите за чувствата, които изпитвате. Прочетете повече истории за осиновяването, за да може постепенно да разберете трудностите и болките на всички страни в процеса – биологичен родител, осиновител, осиновен – и да се преборите с връхлетелите ви гняв, вина, депресия, страх.

В каквато и позиция, спрямо осиновяването да се намирате, въоръжете се добре с любов и търпение – както към себе си, така и към останалите страни в процеса.

Според д-р Давид Иерохам, психиатър, психотерапевт, психодрама терапевт: „Осиновяването е намиране на загубените деца и връщането им в „нашия свят” и това намиране трябва да е внимателно и деликатно“.

Родителите на осиновените деца имат същите тревоги, безсъния и радости, както и всички останали родители. Не е необходимо да  се държим с тях по-различно или снизходително.

Осиновените деца имат същите качества, таланти и мечти, както всички останали деца. Не е необходимо да очакваме нещо по-различно от тях.

Предразсъдъците са палач, който е крайно време да бъде изведен от обществото ни. Според проведени проучвания, българите са по-толерантни към осиновителите, отколкото към осиновените. Все още за осиновяването се говори тайно, срамно и с особено мнение.

В същото време в платформата Youtube се множат видеата на чужденци за осиновените им от България деца, в които е представена цялата история на осиновяването – домът, от който са взети, пътуването, адаптацията в семейството, възходите в развитието им. Осиновителите не само не се притесняват да покажат произхода, проблемите или заболяванията им, но открито поддържат спомените на децата и се гордеят с напредъка им.

Митко, Пламен, Александър и Катя са успели в живота си хора, които се радват на уважение, обич, приятелства, семейства, кариери и постижения. Независимо от различния им биологичен произход, независимо от различния им път, свързан с осиновяването, независимо от различната семейна среда, в която са попаднали.

Митко, Пламен, Александър и Катя са реални хора с измислени имена, които в някое по-нормално общество вероятно щяха да бъдат в обществения фокус и с тях биха се гордели много. Но в България тези родители или деца, които най-много заслужават обич, признание и респект винаги са анонимни.

Повече експертна информация може да намерите тук.

Препоръчваме още:

Мисия "приемен родител" 
Надежда за Надежда 
Райчо, който не стана мой

Какво да имате предвид, ако се окажете неин спътник

Времето на тръгване определя дамата, но то не е окончателно. Тя има право да променя началния час, колкото пъти иска, докато той не съвпадне с реалното време на тръгване. Истинският джентълмен мълчи, не привлича вниманието върху себе си и в никакъв случай не се опитва да ускори процеса. В противен случай може да се промени не само часът на тръгване, но и датата.

Независимо от размера на автомобила, е най-добре да тръгнете с минимално количество багаж. Още по-добре е, изобщо да не вземате багаж. Да, възможно е да не бъде зает целият багажник с чантите на дамата, но това се случва изключително рядко, а и винаги има какво да се купи по път.

Не можете просто така да поканите най-добрия си приятел да пътува с вас. Дамата планира да си почине, включително и от най-добрия ви приятел. Но за разлика от вас, тя има пълното право да покани майка си, приятелката си, сестра си или да вземе със себе си любимия си шпиц/йорки.

Имайте предвид, че шпицът/йоркито е с повече права от вас. Ако той трябва да извърши своите нужди, най-вероятно ще спрете веднага. Ако вие имате същите нужди – потърпете. Най-добре е, да използвате пълноценно времето на почивките, които се правят заради шпица/йоркито.

Да развличате дамата по време на каране можете само в случай, че забележите надпис „разпродажба“. Всъщност, дори в този случай, може да не ви се наложи. Първо, това е загуба на време и второ, ако тя не спре, значи вече е била там.

В никакъв случай не се опитвайте да я учите как да шофира. Представите за правилна маневра на мъжете и жените понякога са толкова различни, колкото при състезател от Формула 1 и капитан на подводница. Ако дамата си кара по определен начин, значи така й е удобно. А това, че вас ви е страх (или ви е страшно скучно) е изключително ваш проблем.

Изборът на музика (и силата на звука) са приоритет на дамата. Разбира се, вие може да послушате любимо изпълнение, но само, ако го е пуснала тя.

Помощ при паркиране можете да окажете само ако дамата лично ви помоли. В останалите случаи е крайно опасно - може да има жертви и разрушения.

В натоварен трафик трябва да сте готови да се застъпите за дамата във всяка спорна ситуация, особено ако не е права.

Ако по нейна вина е предизвикано произшествие, кажете на полицая същото, което е обяснила и тя. Това, което наистина се е случило, забравете, както правите със страшните сънища.

Препоръчваме още:

Как само ме дразниш! 
20 сексистки фрази 
10 неща, които щастливите двойки НЕ правят