Автор: Нели Славова/Истории от Гардероба

В курортното ни градче има два парка за деца. Съоръженията вътре са супер интересни, запазени, а ако има някаква повреда - другото лято е отстранена. Не половинчато, не скалъпено, а качествено оправена. Никъде няма драсканици и уличен арт с флумастер и имената на Стойчо, Василка и тяхната ВНЛ. Пързалките и съоръженията са според нуждите на всяко дете. Има за всяка възраст. Парковете са обградени от дървета с големи корони, широко е, има пейки и място за всеки. Единствено може би трябва да има повече люлки, но това се решава пък от толеранса на родителите и тяхната култура. Никой не люлее детето си двадесет минути и не се трупа опашка като в Била.

Обяснявам си търпеливостта, толерантността и спокойствието на родителите в тези паркове с това, че всички идват за малко, никой не е тукашен, идват хора от всички краища, всеки се опитва да пази и да бъде внимателен. Както и че когато си отишъл някъде, извън твоя познат хабитат, ти все ще си намериш занимания, но откъсваш детето от неговите приятели и среда, и всячески искаш на новото място да играе и да се запознава с други деца.

Рядко човек иска детето му да играе само и в изолация, обикновено е по-забавно сред други деца.
И така ние всички отиваме в парка, където не се познаваме, децата ни не се познават, скоро си тръгваме и никой не желае излишни проблеми и драми. Запознаваме се, държим се любезно, децата ни се заиграват и постепенно започваме да се питаме с какво се занимаваме, откъде сме, какво обича да прави детето в свободното си време, сякаш то има работно такова, и въобще става една лека, безпроблемна, хармонична лакардия, в която най-големият джакпот е, че децата вземат да се харесат и напаснат!

Това ми се случваше през лятото постоянно. Едната дама дори ми поиска телефонния номер и фейсбука. Дадох й ги, защото ми се видя много приятна, момчето й също. Предположих, че пак ще се виждаме, дори на драго сърце мислех да й се обадя пак през тези дни. Още на същата вечер започна да ми пише да сме правили уговорка за утре, да отидем заедно на плаж, да отидем на парк, на разходка и децата да играят. Не само че не ми се стори странно, даже се зарадвах. Тези неща в големия град ми липсват много. 

Моля гражданите да не скачат като изоглавени след прочита на тези редове. Казвам, че на мен ми липсва, на вас може да не ви липсва или да не го забелязвате, това е нормално, всеки търси своя вид комуникация. Аз за прогнозата за времето и рецептите за супи без застройка не обичам да говоря с часове. Топло ли ще е днес? Обаче как захладня тази седмица... ! Излезе вятър, така е, вярно е! Скучно ми е, предпочитам да намеря мост, от който да се хвърля и отърва от безвъзвратно изгубените думи, които трябва да си благодарна, че ти давам.

За майките-орлици и конфликтите на детските плащадки

Ходенето на парк е съвместно занимание. Детето трябва да си изкара готино, да побяга, да играе сред децата, да се катери, да бъде свободно без да пречи на останалите деца в парка. Обаче и аз трябва да се чувствам добре. И аз не желая да се изнервям, искам приятна компания по възможност. Понякога имам чувството, че родителите идват на площадките само с едничката идея, за да чакат скандал или те да го възпламеняват. Или да гледат. Или да одумват, я детето ти, я теб самия.

Освен това детските паркове и площадки са скапани. Не е претенциозно, защото явно обичам две селски пред градските такива. Скапани са, точно така!

Тясно е, задушаващо тясно, когато площадката се пръска по шевовете от безброй деца. Обикновено и в един кът са набутани бебета, двегодишни, петгодишни и третокласници. Ред никога за нищо няма. Лошото е, че и толеранс, и култура липсват. Най-лесно ми е да направя панаир или да пратя някой по здравна каса на ортодонт, обаче това не е което искам! Искам спокойствие. Спокойствието идва с правилата и реда, колкото и безумно да ви звучи. Когато всички спазваме дадено нещо и се придържаме към него, рядко ще има проблеми.
Не обичам паркове с трилиони бягащи деца вътре, но с една изтърбушена пързалка и две скъсани люлки със заварено въже.
В града площадките са доста, но с малко съоръжения в тях, които няма как да обслужат капацитета от хиляди деца. Трудно откривам връзка в това да имаш много от едно нещо, което обаче е кофти много. Имай пет, ама качествени, интересни, с правила и ред! 

Живея в централната част на града, но съм последният човек, който ще видите някога в близката градина. След парк или площадка, обикновено имам и други задължения, и не мога да си позволя да се прибирам у дома съсипана и в нервна криза. Започвам да намразвам стоенето в парк, както и посещенията в детски център за рождени дни.

Драми в пясъка

Сега ще ви кажа какво се случи онзи ден тук, в малкото градче.
Отидохме с детето в парка на детската площадка, където имаше още една жена с дете. Детето на другата жена ринеше пясък с обувките си и майка му правеше гневни забележки с вик: „Спри, бееее! Чуваш ли като ти говоря? Ще стана и нали знаеш какво ще се случи!“
Хлапето явно не знаеше, защото продължи старателно да изорава пясъка като средно голяма нива с картофи.
Проблемът беше, че пръскаше с този пясък моето дете, но аз не се намесих, защото Коце трябва сам да си реагира, не да чака моите реакции. Майката се боеше от това.
Впоследствие детето и Коце започнаха да се гонят и тя отново крещеше подир нейния да внимава да не бутне моя син. После двамата започнаха да се стрелят с въображаеми пистолети, едното дете беше полицай, а другото - крадец. В такава игра обикновено има и пострадали. Децата леко се подбутваха, но за мен нямаше нищо страшно и неприемливо. Тя продължи да му крещи да внимава да не нарани моето дете, сякаш моето дете е стъклено и облепено с картон.
Следва крясък към малкия, който ще посяга на моя син, но в играта си. А той съвсем леко бутна Коцето, нищо опасно, нищо страшно, всичко на игра. Коце е по-голям и разбира прекрасно, даже се смееше и радваше, но и отвръщаше. Намери си другарче.
Майката стана и пак взе да го навиква, момченцето увеси нос, то вече не знае за какво пак му крещят или просто е приело това за нормалното говорене.
Реших, че с това ще приключим поне на този парк и поне за днес! Беше ми ясно всичко и не можех да си отида така вкъщи.

Приближих се до майката й казах спокойно: „Не крещи на детето си заради мен и сина ми, знам, че го правиш поради тази причина. За мен всичко е наред и не съм видяла нищо опасно, ако видя, първа ще кажа.“
Майката: „Всички ми казват, че е ужасно буен, че не могат да се оправят с него, че търчи напред-назад, че не слуша и се дразни и аз вече съм на тръни, че ще отиде и ще удари някой и само го чакам да посяга на децата.“
Аз: „На детето ти му няма нищо. Игрив е, палав е, възрастта му е такава, би било странно да дойдете тук и да се разпльока на пейката и ти да не можеш да го изчегърташ от нея. Момче е, понякога момчешките игри са такива, на Коце му беше супер приятно, повярвай ми! Това не беше форма на агресия, това си беше жива игра в най-чист вид. Няма обидни думи, няма вербално и физическо насилие, игра на полицай и крадец, успокой се!“
Майката: „Ще ме разревеш, спри!“
Аз: „Ами, човек, това е обяснимо. Това е заради паразитните паркове. Аз вече почти не обичам паркове по тази причина, защото не дай Боже две деца се бутнат и става нещо взривоопасно лошо! Защо е необходимо да се караме? Защо да е грозно, когато можем винаги да се разберем като хора! Ти си мислиш, че твоето момченце ще удари Коцето, крещиш му да не го прави, защото се страхуваш, че и аз ще стана и ще направя панаир. Ако се ударят, пак ще се разберем и ще им обясним, няма начин, без приказки не става!“
Майката: „Описа ми думите, това ми беше най-големият страх. Просто ми е писнало вече от погледи и всичко!“
Аз: „Стягай си задника и без повече крясъци. Не ми благодари, а разпространявай този пример. Супер си, промени малко тактиката, децата се забавляват! Вече едва ли и знае защо го навикваш постоянно. Говори му като на голям човек с разсъдък, а не като на добитък!“

Мамо, не ми крещи!

А знаете ли кое е най-хубавото в цялата работа? Децата са като нас възрастните, според мен не им дреме особено дали ще са на градски парк или на селската площадка. Дали тази катерушка ще има жълта боя или избеляло синя.

Дали пързалката е направена с тесен улей или е затворена като тунел.

Интересува ги обаче да са сред други деца и компанията да е по възможност приятна! Да се получи игра с друго дете, с което са си паснали.

Възрастните това търсим и очакваме. Може ние да сме като децата.

За автора и страничката:

Истории от Гардероба е цветното кътче на Нели, в което можеш да намериш място и ти. Да се забавляваш, разтоварваш, както и да откриваш разни интересни неща за себе си и мирогледа си.

Препоръчваме ви още:

ИИИИХХХ!

Един фантазьор на име Ачоооууу

Родителите, които ни вбесяват

Много мои познати наскоро се сдобиха с деца. Всички преминават през огън и вода в първите месеци на родителството. Повечето от нас пишат постове в социалните мрежи. Под публикациите им стихийно се събира митинг от всезнаещи съветници, които, разбира се, имат най-добри намерения. Става ми жал за новоизлюпените майки и татковци, които и без това са насочили всички свои ресурси да свикнат с новите обстоятелства, но са принудени възпитано да отговарят на хора, които са „минали през всичко това“. Така ми се иска общуването между новобранци и стари пушки (много от които смятат, че са такива, защото детето им е навършило една година) да бъде максимално открито и добронамерено за всички участници в процеса. Ето няколко идеи, насочени към подобряване на екологията на общуване между тези, които неотдавна са станали родители, и другите, които са вече много в час.

Убедете се, че от вас наистина са поискали съвет

Това може да стане много лесно – ако познатите ви, на които буквално вчера им се е родило дете, са написали пост или са се обърнали към вас с молба да препоръчате добър педиатър, консултант по кърмене, марка детска козметика, списък с най-необходимото за бебето, детски магазин с добри цени и т.н. – препоръчвайте смело. Под публикации, в които приятелите ви съобщават на света, че са станали родители на бебе с ръст… и тегло… не е добра идея да пишете как трябва да го обличат, къпят и хранят. Не са удачни и коментари от типа: „Забравете за съня.“, „Добре дошли в клуба.“, „Поздравления, но на кого сте го кръстили… “, дори да не сте имали предвид „нещо особено.“

Поинтересувайте се, искат ли съвет

Това е още по-лесно. Когато ви обземе манията да съветвате, просто попитайте: „Мога ли да ти дам съвет?“, „Искаш ли да ти разкажа как беше при мен? Може да ти е от полза.“, „Позната ситуация. Ако ти трябва съвет – насреща съм.“ Това е прекрасна алтернатива на всякакви изказвания от рода: „Не разбирам какъв е проблемът.“, „За първи път чувам такова нещо.“ и други не по-малко неприятни варианти на опити да споделите мнение по един или друг въпрос.

13 ненужни съвета към младата майка

Не приемайте отказа като обида

Родителите са хора уязвими и много лесно раними, затова понякога не са в състояние да дадат отпор на особено настойчивите съветници. Но ако им се отдаде възможност да превъзмогнат наивната неувереност в собствените сили, която се опитвате да им внушите, и все пак се обърнат към интуицията си, ще ви кажат ясно и точно, че не се нуждаят от съветите ви. Ако са ви отвърнали с „Не, благодаря!“ не го приемайте лично. Никой не иска да ви обиди или да подцени вашите знания и опит. Просто в момента няма нужда от тях. Случва се.

Дайте им възможност да споделят

Със сигурност сте попадали на публикации, в които млади родители разказват за ежедневието си, за трудностите и радостите, за разочарованията, за всякакви ситуации свързани с новия им статус и детето. Кой знае защо, тези които коментират под подобни постове, намират благодатна почва за съвети и ги изсипват с тонове. Не бива! В 99 % от случаите това е само разказ, който не се нуждае от анализ и препоръки. На човек просто му се иска да сподели момента, да запомни емоциите си, свързани с него.

Помнете, че понякога те се шегуват

При уморените родители чувството за хумор се обостря и понякога дори прозира талантът на циничния комик. Не се връзвайте, те наистина обичат детето си, просто имат нужда да преживеят катарзиса си с помощта на смеха.

Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!

Уважавайте решенията им

Възможно е да ви настръхва косата, когато видите снимка на новородено с биберон в устата. Възможно е да ви се струва, че при 25 градуса на детето ще му е хладно без шапчица. Има вероятност вие да не сте от хората, които оставят детето да спи при тях. Не е изключено да сте против дохранването с млечна формула. НО това дете, точно това дете, си има свои майка и баща. И те правят това, което смятат за правилно.

Примирете се, че това, което е проработило при вас, може да не е подходящо при другите

Тази точка произтича от предходната. Да, родителството до голяма степен е универсален опит и някои негови сфери могат да бъдат общовалидни, но да се приравняват родителите в опита, и бебетата в реакциите им, е нереално. Ако вашето дете спи по цяла нощ, това не означава, че другото, което не спи, се нуждае от лечение или поне от вашата намеса. Същото се отнася и до проблемите на самите родители – ако те са се сблъскали с нещо, с което на вас ви е провървяло, това не значи, че си измислят или преувеличават даден проблем.

Спрете да ни плашите!

Не забравяйте, че това наистина е трудно

Допускам, че сега, когато вашето дете е примерно на три години, а детето на приятелите ви на три месеца, техните проблеми ви се струват смешни. Защото вие преживявате кризата на третата година, а те се борят с колитите. Нека все пак да се придържаме към принципите на родителската солидарност и да помним, че на всички ни е трудно в различните етапи, всички ние преминаваме през усложнения с различна интензивност и се справяме различно. На някого му се отдава по-лесно едно, на друг – друго, но всички имаме моменти на отчаяние. Затова реплики от рода: „Твоето е нищо… “ са абсолютно излишни.

Ако отвътре ви идва да сте язвителни – сдържайте се

Във всяка затворена общност има негласно правило: „Подкрепи или отмини.“. Това е справедливо при всяка форма на общуване в група. Ако много ви се иска да кажете нещо язвително или иронично, задръжте фразата в главата си за малко, помислете и ще се убедите, че не бива да я споделяте. И ако не можете да предложите реална помощ, по-добре не предлагайте нищо. Дори мнението си.

Източник: n-e-n

Препоръчваме ви още:

Скъпи майки...

Наивните въпроси, които задавах на приятелите си с деца, преди да родя

11 признака, че вече не сте аматьори

Понякога Бог ви благославя с близнаци и животът ви се превръща в истински празник. Когато започнат да пълзят и ходят вече нямате и минута спокойствие. Но пък ако сте професионален фотограф като Гай Вайнър, можете да запечатате всеки миг от ежедневието с тях в забавна фотосесия.

„Като фотограф винаги съм искал децата ми да имат най-интересните снимки, но само аз или съпругата ми успяваме да си заснемем. Този проект започна с една снимка, но не спряхме дотук.“, споделя бащата Гай Вайнър.

Водопроводчици

"Тате, съедини мама отново!"

Убий Бил

И кой от тях е Люк Скайуокър?

Деца - ММА бойци – горко на семейството

Когато мама се престраши да излезе с близнаците на разходка

Пика-пика-пикачу!!!

„Тате, отиваме да играем на куидич!“ или Хари Потър си почива

„Можем да го направим!“ Ние можем всичко.

Какво мога да кажа? Децата ми са истински художници

Лабораторни мишки

Деца в черно

"Лигата на справедливостта" - оригиналният актьорски състав

"Отворете устата по-широко, ако обичате!"

Карибски пирати

"Без паника! Бързо ще сменим гумата."

Красиви умове

Един Спайдърмен е добре, два Спайдърмена е още по-добре

Не обичате кучета? Просто не умеете да готвите с тях.

Харли Куин, малките Жокери и леко посърналият Батман на заден план

Снимки: Instagram 
Източник: boredpanda.com

Видяхте ли

Семейният живот калява

Мъжете и жените имат различен стил на възпитание и това е преимущество за детето. Когато става дума за отглеждане на поколението, на майките може да им е трудно да признаят, че бащите са също толкова добри в това. Според психоложката д-р Нанси Бак голяма част от жените са твърдо убедени, че умението да възпитават им е едва ли не вродено. Всъщност става дума за различен подход при отглеждането на децата от майките и от бащите им. В този смисъл мъжете имат козове, които могат да бъдат полезни и за жените.

 „Не го подхвърляй толкова високо!“

Бащите са за това – да те гъделичкат, да се борят с теб, да се търкалят по пода, да те возят на конче, да те подхвърлят високо във въздуха и да те люлеят до небето. Те ще те качат на скоростна количка и ще блъскат другите МПС-та с удоволствие, а ти ще се заливаш от смях. С тях ще се пуснеш от най-високата пързалка без страх, защото те чакат на другия й край с разтворени обятия. И ще направят всичко това от любов. Мъжете изграждат отношенията си с детето чрез физически контакт, по време на игра. Те не са имали възможност за единение с него като майката, която го е носила месеци наред в утробата си. Този контакт е силно развита потребност при бащите. Затова не бива да се притесняваме излишно и да пречим да бъде осъществен. Нищо страшно няма да се случи. Таткото няма да навреди. Той, за разлика от мама знае, че децата са много по-силни и издръжливи, отколкото изглеждат. Откъде е сигурен? Не само жените имат силна интуиция, когато стане дума за деца.

„Защо му позволяваш да прави това?“

Защото бащите, също като децата, обичат свободата и независимостта. Таткото може да позволи на детето да отиде с колело до магазина или да се покатери върху гардероба в спалнята. Това не е безотговорност. Децата растат, изпитвайки възможностите и границите си. И точно бащите са тези, които им дават възможност да го правят. Затова вместо да ги укоряваме и да се противопоставяме на решенията им е по-добре да ги подкрепяме. Все пак и двамата сме заинтересовани да отгледаме самостоятелен и независим човек.

Защо побесняват майките

„Виж, онази жена дава на детето си чипс!“

Подобна реплика никога не може да бъде произнесена от един татко. По някаква причина, ако ние видим друга майка да прави нещо, което смятаме за грешно, веднага сме склонни да я осъдим. Един поглед в майчинските групи е чудесно доказателство за това (да помислим защо бащинските групи не са толкова многобройни). По думите на д-р Бак майките смятат, че са родени с ген, който във всеки момент им подсказва какво да правят с децата си. Но да осъждаш поведението на другите родители е опасен стил на поведение. Опасността се крие в това, че порицавайки другите, ние с всички сили се стараем да не допускаме такива „грешки“. Подобно поведение води до задънена улица, защото не ни дава шанс да разберем какво ще се случи, ако разрешим на детето си чипс, ако го изведем на разходка без шапка и т.н. Ако бащите са по-малко склонни да осъждат другите родители и явно са по-щастливи и спокойни от това, тогава защо да не опитаме да копираме техния стил?

„Къде сте се завирали, че сте толкова мръсни?“

Майката знае точно къде да заведе детето на разходка и какво да вземе със себе си. Може да предвиди всякакви извънредни ситуации. Възможно е никога да не й се наложи да полза антибиотичното или противоалергичното кремче, което носи в малката си мобилна аптечка, но то е там, до активния въглен. За всеки случай. В същото време таткото излиза от къщи без да вземе нищо друго освен детето и ключа за входната врата. Мъжете отделят повече време за съсредоточаване върху цялостната картинка, а не върху отделните детайли. За тях разходката е време за раздвижване и забавление и не е нужно да се съсредоточават върху пълния памперс или закъсняването за обяда. Не може да не сте обърнали внимание как се променя настроението на детето, когато разбере, че ще излиза с баща си. И няма никакво значение, че панталонките му не съответстват на блузката, че обувките са неподходящи за целта, че косата на дъщеричката не е сресана. Няма значение дори, че тази малка весела компания излиза навън без да има конкретна представа къде отива. Ще импровизират. И ще се приберат мръсни, но доволни.

„Не се ли чувстваш виновен за това, което се случи?“

Не се чувства виновен. Мъжът не се стреми да бъде идеален родител. Затова и рядко изпитва потискащото чувство за вина, с което живее майката. Дайте й две секунди и тя ще намери причина да бъде виновна за нещо – че не прекарва достатъчно време с детето, че не се грижи достатъчно добре за домакинството и т.н. По думите на д-р Бак чувството за майчина вина произтича основно от грешното схващане, че майката трябва да е безупречна и че тя интуитивно трябва да умее всичко свързано с грижите за детето. Бащата може да приема всяко решение и да не се притеснява, че не е идеално. Не ви ли се струва, че това е много по-разумна и здравословна гледна точка? С какво помагаме на себе си и на децата си, ако непрекъснато трябва да се борим с чувството си за вина? Колкото по-малко виновни се чувстваме, толкова по-щастливи сме. А децата ни имат нужда точно от това – от щастливи родители.

Великото завръщане на татковците

„Защо го оставяш да се мъчи, завържи му връзките най-накрая!“

Представете си – връзките на обувките на вашия първокласник са се развързали и той се бави в несполучливи опити да ги завърже сам. Все още не е много уверен в това умение. Вие, без да чакате да се справи сам, се втурвате да го избавите от неудобството, за да не се разочарова и разплаче детето, все пак денят е празничен. Таткото, от друга страна, наблюдава сцената хладнокръвно и не прави никакъв опит да се притече на помощ. Вероятно смята, че малко разочарование няма да е излишно, защото ще стимулира детето да опитва и така да усвои този навик. Ако погледнем отвъд конкретната ситуация ще се съгласим, че поведението на бащата е правилно. Защото това е начинът детето да стане по-самостоятелно и в крайна сметка по-успешно, разчитайки на собствените си сили. Нали това е общата ни цел? Затова, ако в някакъв момент таткото се въздържи от помощ, няма да е зле да го подкрепим, като се въздържим и ние.

„Наскоро прочетох, че… “

И това не е мъжка реплика. Не защото бащите по принцип не четат, а защото просто не обръщат внимание на всички книги и публикации за грижите и възпитанието на детето. Това не означава, че не са заинтересовани. Просто са по-склонни да се доверяват на инстинктите си. И вместо да ги обвиняваме, че не поддържат зрителен контакт с бебето по време на къпане, можем да погледнем как всъщност го правят. Вероятно ще забележим, че са много по-сръчни от нас, които сме прочели десетки статии за този процес. Гъвкавостта на бащите в отношението към правилата им позволява да изпитват повече удоволствие дори при рутинни дейности свързани с отглеждането на децата. Нека помислим – не влагаме ли твърде много излишни усилия във възпитанието? Защо мъжете да му се наслаждават, а ние не?

Препоръчваме ви още:

Какво научих, докато бях баща в майчинство

Днес те обичам повече от вчера

Бащите, които пълнят морето

Началото на учебната година е важно събитие в живота на първокласника. Можем да го направим незабравимо, ако подготвим внимателно детето за това, което му предстои. Елена Сай е майка на момиченце, което за пръв път прекрачва прага на училището. Моментът е много вълнуващ и за двете, тъй като отскоро семейството живее в Германия и майката, също като дъщеря си, започва да учи, посещавайки курсове за възпитател.

Елена съставя програма за двете, която трябва да им помогне да се адаптират по-лесно към новия си начин на живот. Основните стъпки в програмата й могат да бъдат полезни на всеки родител, чието дете стъпва за пръв път в училище.

Първи етап. Разказваме, отговаряме на въпроси, които трябва да помогнат на детето да свикне с промяната

Всички деца се боят от новото. Страхуват се от промените в обичайния им ритъм на живот. Дори най-любопитните сред тях са страшно консервативни. Нова храна, нови учебници и книжки, нова обстановка, дори нова детегледачка – всички промени се възприемат с недоверие. И това е нормално. Така и трябва да бъде. Затова на този етап е много важно всичко да бъде обяснено, дори да се налага да отговаряме на едни и същи въпроси по няколко пъти.

Защо трябва да ходя на училище?

Може ли да остана в детската градина?

Кой друг ще ходи на училище? Таня ще ходи ли? А Петьо?

Колко деца ще има в класа? Как се казва учителката ни?

Какво ще сложим в раничката?

Кой ще ме води и прибира?

Какво ще правим в час?

На всички тези въпроси трябва да отговаряме максимално подробно. Добре би било да отидем няколко пъти до училището, да опознаем маршрута заедно, да се запознаем с учителката. Трябва да сме подготвени с информация за това колко са децата в класа, какви са правилата в училище, колко и какви са междучасията. Колкото повече неща научи, толкова по-заинтригувано ще е детето от това, което му предстои.

Умните деца

Втори етап. Важните покупки – нещо ново за душата

Навярно не всички ще се съгласят с тази точка. Но това е наистина ефективен и бърз начин да мотивираме детето. Той работи и при възрастните. Когато ми омръзне да ходя във фитнеса си купувам нова тениска и това наистина има ефект. Тениската веднага събужда желанието ми да се върна в залата. Същото е и с готвенето (новата престилка или форма за печене), чистенето (новите кърпи за бърсане на прах или усъвършенствания моп) и въобще с каквото се сетите.

Аз толкова се боях от началото на курсовете за възпитател, че исках да се откажа, преди да са започнали. Беше ми тягостно, защото знам с какви усилия получих възможност да ги посещавам. Но си взех красива кутия за храна с отделение за прибори, нова чанта, кутия с моливи и модерен бележник и вече нямах търпение курсовете да започнат.

Така направихме и с дъщеря ми. Купихме й нова раница с миньоните, маратонки за часовете по физическо, чанта за екипа. Прекарахме два часа на щанда за канцеларски принадлежности, докато изберем всичко от списъка. Дъщеря ми си избира острилка за моливите цели 20 минути, все пак това е сериозна работа. Сега едно от любимите й занимания е да подрежда раницата с всички ластичета-острилки-моливчета и да си мечтае да първия учебен ден.

Трети етап. Организираме празник

Според мен преди (или след) всяко важно събитие е хубаво да се организира празник в негова чест. А може би просто обичам да празнувам :) За дъщеря ни планирахме купон, заедно с моя приятелка, чийто син също е първокласник. Подготвихме всичко – подаръчета, торта, лакомства, състезания и игри, батут. Своята учебна година мисля да отпразнувам с приятелки на море.

Мама-детектив

Четвърти етап. Възстановяваме обичайния ритъм на живот

Това е тънкият момент, който е важно да бъде уловен. Да, ние организираме празник в чест на новото начало (това е толкова интересно) и веднага след това, влизаме в руслото на обичайното ежедневие. Важно е детето да разбере, че ходенето на училище не е подвиг, не е геройство, няма никакъв уау-ефект. За това че учиш, не се полагат награди и похвали. Училището е част от ежедневието ни, с която трябва възможно най-бързо да свикнем. И да си изградим дневен режим.

Пети етап. Дневният режим

Промените изискват и нов режим. Може и да не се подготвяме предварително, защото той така или иначе ще се наложи от само себе си. Но ако през лятото детето е лягало да спи в 23 часа и е ставало в 10 ще му е трудно рязко да се настрои за ставане в 7. По-добре е постепенно да бъде приучавано към това месец по-рано, като ляга по-рано всеки ден с по 15 минути и го будим сутрин.

Малки хитрости за големи сънливци

Шести етап. Закуската на ученика

Аз разпечатах и поставих на хладилника списък с варианти за закуска (в нашето училище децата са длъжни да си носят закуска и шише с вода). Добре би било да приучим детето да си приготвя дрехите за следващия ден от вечерта; да подрежда раницата си; да се запознае с маршрута до училище и да намерим най-краткия път до него. Можем да засечем колко време ни е необходимо за придвижване. Важно е да обсъдим предварително всички въпроси по логистиката – кой ще води детето, кой ще го прибира, кой ще отговаря за извънучебните занимания и да се договорим с таткото.

Прочетохте ли

Къде да запишем детето?

Забавно видео представя основните типажи сред майките според реакциите им през първия учебен ден. Дали ще се познаем в някои от тях?

Майката на първокласника

За нея моментът е драматичен. Тази жена плаче от умиление. До неотдавна любимото й дете е било толкова малко, а ето че неочаквано е пораснало и вече е в първи клас. Рони сълзи, безсилна пред връхлетелите я чувства, държи в ръце първите му чорапки и разлиства албума със спомени от раждането до наши дни.

Майката - организатор

При нея всичко е под контрол. Вече е заредила с всичко необходимо – тоалетна хартия, салфетки, маркери и всичко останало, което нужно и ненужно, в индустриални количества. На озадачения въпрос на мъжа си дали всичко това е по списъка, отговаря, че и да не е, със сигурност ще потрябва на детето. Тя знае.

"Вдигнете я, госпожо, мама я мери, 13 килограма"

Майката - ветеран

Подготвяйки детето за училище, тя е хладнокръвна като боа. Нова папка? За какво му е, на старата нищо й няма. Тази майка не гризе нокти над списъка с необходимите пособия, защото много добре знае, че не всичко в него е наистина важно. Тя е спокойна и разумна.

Майката - професионален фотограф

На нея й е по-важно да заснеме колкото може повече кадри. Тя позиционира и композира детето си дълго, настоява то да покаже беззъбата си усмивка, а мъжът й е строен до нея със светлоотразител в ръка.

На 4 месеца на ясла, на 3 години на училище

Майката с домашното обучение

Нейното дете прекарва по-голяма част от времето си вкъщи, затова майка му най-вероятно ще разбере за откриването на учебната година от социалните мрежи. „О, това днес ли е?“ – изненадва се тя, докато пие сутрешното си кафе.

Майката, която не ходи на работа

В ръка държи чаша вино и танцува на любимата си песен. Ура, най-накрая започват дългоочакваните часове и детето отива на училище. Това е супер!

А вие от кои майки сте?

Прочетохте ли

Кое е най-трудно в първи клас

Разказ на Радостина Ангелова, автор на "Афиши в огледалото"

Другите деца имаха люлки. Васко имаше лифт. Другите деца ходеха на детска градина. Васко ходеше на връх Снежанка. Другите деца учеха стихчета за слънцето и вятъра, за сърничките и мечките. Васко разчиташе термометъра и барометъра, беше виждал следи на мечка и съвсем истинска сърна.

А беше само на шест. Малка топка, която важно стъпваше сред обветрените мъже – пазачите на лифтовете. Онези невидими лица, които в най-студения и бурен ден на годината са на своето място, за да се грижат за сигурността на туристите. Невидимите ръце, които бързо спират въжената линия, щом някой непохватен скиор си изпусне щеката или му се откачи ската накачване или слизане. Невидимите очи, които зорко следят въжетата, седалките и облаците над кулата на върха, за да попречат на планината да покаже още веднъж, че е по-силна от хората.

През лятото беше по-лесно. Туристите бяха малко, а и летните бури бяха като лятната любов – идваха и си отиваха. В топлото време Васко почти всеки път придружаваше баща си на дежурството. И нали беше малко мъжле, но вече част от отбора на мъжете пазачи, всички се надпреварваха да направят живота му в планината по-уютен. Един носеше чашка с пресни диви ягоди, друг му хванеше гущерче, трети риташе с него топка на поляната.

Но Васко най-обичаше да се вози на лифта. Стоян, баща му, го слагаше на седалката и го изпращаше към горната станция. Там – на самия връх, Васко махваше доволен с ръка на приятелите си и без да слиза, се връщаше обратно при татко си. Истината беше, че никой от мъжете горе не искаше да поеме риска да сваля и слага момчето на седалката. Така баща му си носеше цялата отговорност.

А този лифт, на който Стоян работеше, си беше страховит. Всеки, който се е спускал от връх Снежанка до Смолянските езера е преживял тази тръпка: да седи на откритата седалка, да усеща тишината край себе си и да вижда някъде долу в краката си върховете на боровете… Усещането е като спускане в ада, с тази разлика, че над главата се вие мишелов.

Ала Васко беше безстрашен. Толкова беше свикнал със самотното си пътуване над дърветата, че дори не се сещаше да се похвали някому. Приемаше го като част от всичко – от филийката със сладко рано сутрин, пътят до станцията, щурането напред-назад из гората наоколо, до връщането уморен вечер у дома, когато – ако мама не беше на работа в хотела, имаше много гушкане и смях, докато заспи. Возенето беше игра. И както се случва с всяка интересна игра – детето искаше да я играе пак и пак, и пак...

Стоян обаче имаше условия и стриктно ги спазваше. И Васко знаеше отлично: возенето е само един път на ден, ако няма вятър, топло е и не вали. Е, и ако го няма чичо Димитър, който беше началникът на татко. Стоян слагаше синчето си на седалката, пускаше предпазната ръчка пред него и влизаше в кабинката, за да включи двигателя, който дръпваше въжето. Детето знаеше къде да се хване и беше тренирано да не пуска. “Каквото и да става – не пускаш ръцете!” – казваше винаги Стоян на изпроводяк.

Васко изпълняваше нарежданията на татко си, но винаги ги нарушаваше на горната станция, когато завъртайки се със седалката покрай голямото метално колело, махваше с ръчичка на чичковците там и потегляше надолу. И понеже крачетата му висяха във въздуха – поне тях можеше да размахва. Другото му удоволствие беше да вика колкото му глас държи. А боровете поклащаха шишарките си под него и го поздравяваха.

Този петък щеше да промени всичко. Но когато Стоян сложи момчето си на седалката, когато изрече традиционното си предупреждение за ръцете и пусна лифта, още нищо не знаеше. Видя крачетата да се клатушкат, чу виковете на Васко по стръмнината нагоре и се обади по радиостанцията на колегата на върха с краткото: “Идва!” А после зачака. Винаги чакаше връщането на детето тук. Гледаше кръглия часовник на стената и се опитваше да прави нещо, за да не брои минутите. Радваше се, когато дойдат туристи, тръгнали от града към върха, защото залисията по тях караше времето да тече по-бързо.

Но днес туристи нямаше. Беше чуден слънчев ден, ала в делнични дни туристи, особено по обяд, рядко идваха. Небето беше синьо като очите на Стоян – онова особено синьо, което може да се види само над Родопите и в очите на родопчани. Боровете не помръдваха. Миришеше на сено и напечени шишарки. Щурците бяха прегракнали от седмици, но не се отказваха от монотонната си песен.

Мъжът погледна барометъра – времето беше хубаво и щеше да остане такова и през следващите часове. Всеки път, докато чакаше, си мислеше, че тази игра с лифта може да не е най-добрата за дете. Но планинецът в него казваше, че момчетата трябва да са смели, да се оправят сами и щом Васко е негов син, трябва да е силен и способен на всичко. Пък и – мислеше си Стоян – по-сигурна въжена линия от тази не може да има. Най-много токът да спре, но генераторът ще задвижи лифта само след секунди.

Дълги години след това Стоян щеше да разказва тази история, но никога нямаше да може да възстанови мислите си от момента, в който видя отпуснатите крачета на Васко ей–там горе, да слизат от високото. В първия момент мъжът не разбра какво става, но с всеки метър напред металното въже носеше ужаса срещу него. Над върховете на дърветата малкото телце висеше отпуснато, почти изхлузено от седалката. Момчето спеше.

Слънцето явно го беше напекло, играта на поляната до станцията си беше казала своето, безстрашието на детето му бе изиграло лоша шега. От умора, от скука, от ласките на следобедните лъчи Васко беше заспал, ръчичките му бяха отпуснали страничните пръчки и телцето му просто се измъкваше напред и надолу. Всяко преминаване край подпорните стълбове раздрусваше седалката така, че детето се изхлузваше напред още малко и още малко...

Стоян извика. И както извика и ехото повтори, така бързо запуши с юмрук устата си и прехапа кокалчетата си до кръв. Можеше да го стресне! Да го събуди и... Мъжът се хвана за главата, завъртя се на пета около оста си, но разбра, че няма сили да не гледа. Обърна се отново към планината срещу себе си и застина. Клепачите му не помръдваха, а в бялото на очите му се пръскаха кървави капиляри.

Беше безсилен. Можеше само да гледа. Сигурно, ако беше жената, дала живот на телцето пред него, щеше да се моли.

Но Стоян беше мъж и не беше научен да се моли на никого.

Той беше пазач на лифта.

Щом седалката най-накрая стигна до него, мъжът хвана детето под мишниците, издърпа го и го притисна към гърдите си. Клюмналата главица усети опората на бащиното рамо, намести се и въздъхна, без да се събуди.

В този момент Стоян престана да вижда. Но вече не беше нужно. Тялото му усещаше продължението си, отпуснато в ръцете му, и това беше достатъчно.

***

Постановка по текстове на Радостина А. Ангелова с премиера в Будапеща през септември

На 17 септември в камерната театрална зала на Културно средище Eötvös 10 ще се играе постановката "Цъфнали очи" по текстове от "Виенски апартамент" - дебютния роман на българската писателка Радостина А. Ангелова.

Режисьор на спектакъла е Габриела Хаджикостова, която през 2013 година е част от представянето на романа пред българската общност по покана на Българското самоуправление в Будапещa. Oще тогава тя се зарича, че един ден ще направи спектакъл по книгата. През ноември 2017 романът на Радостина А. Ангелова излиза на унгарски с логото на издателство Napkút. Постановката, част от програмата на Malko teatro, се осъществява  със съдействието на ДКТ Сливен и е финансирана от Министерството на човешките ресурси на Унгария.

Радостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите. Тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания и САЩ. Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку. „Афиши в огледалото“ е петият й роман след „Виенски апартамент“, „Имаго“, „Обратната страна“ и „Не сме тукашни“.

Прочетохте ли

Афиши в огледалото

Автор: Ирена Петкова

Във връзка с инициативата, подета за подобряване на родилната помощ и грижа, се породи дискусия за участието на раждащата жена при вземането на решения за това как да протече раждането ѝ и за медицинските интервенции, които да бъдат или да не бъдат извършени в този процес. В основата на това участие стои въпросът за предоставянето на информация от страна на лекарите към пациента, за формите и обема на тази информация и, разбира се, за начините и формите на участие (даване на съгласие) на пациента в процеса на неговото лечение. Използвам думата „лечение“ най-общо и за улеснение, с ясното съзнание, че при раждането невинаги и не най-точно иде реч за лечение. Та, тази дискусия е повод да напиша това резюме за основните права и задължения на лекари и пациенти във връзка с даването и получаването на информация, вземането на решения и даването на съгласие, като то е относимо за всеки случай, когато търсим и получаваме медицински дейности. Съвсем съзнателно съм избягвала използването на правни термини и навлизането в правни разсъждения, защото те в повечето случаи са специфични с оглед конкретните обстоятелства, а моята цел е по-скоро да дам общо приложима и практически полезна информация.

Уредбата на този въпрос е дадена в Закона за здравето. Сред основните права на всеки гражданин като пациент са правата за запознаване на достъпен език с неговите права и задължения и на ясна и достъпна информация за здравословното му състояние и методите за евентуалното му лечение.

Могат да бъдат изведени две основополагащи правила:

1. Медицинските дейности се осъществяват след изразено информирано съгласие от пациента.

 2. Медицинска помощ, против волята на пациента, може да бъде оказвана само в случаи, определени със закон.

Когато пациентът е непълнолетен или е поставен под ограничено запрещение, за извършване на медицински дейности е необходимо освен неговото информирано съгласие и съгласието на негов родител или попечител.

За получаване на информирано съгласие лекуващият лекар уведомява пациента за: 1. здравословното му състояние и необходимостта от лечение, диагнозата и характера на заболяването; 2. описание на целите и естеството на лечението, разумните диагностични и терапевтични алтернативи, очакваните резултати и прогнозата; 3. потенциалните рискове, свързани с предлаганите диагностично-лечебни методи, включително страничните ефекти и нежеланите лекарствени реакции, болка и други неудобства; 4. вероятността за благоприятно повлияване, риска за здравето при прилагане на други методи на лечение или при отказ от лечение. Доколкото „лекуващ лекар“ няма легална дефиниция, то следва да се приеме, че задължението за предоставяне на информация тежи на лекаря, който непосредствено осъществява медицинските дейности. Информацията следва да бъде предоставена своевременно и в подходящ обем и форма, даващи възможност за свобода на избора на лечение.

Пациентът също така следва да бъде информиран за името, длъжността и специалността на лицата, които участват в диагностично-лечебния процес.

Призив на мрежата за родилна грижа

Законът за здравето не предвижда особена форма за предоставяне на информация и даване на съгласие, освен в изрично изброените случаи на: хирургични интервенции, обща анестезия, инвазивни и други диагностични и терапевтични методи, които водят до повишен риск за живота и здравето на пациента или до временна промяна в съзнанието му, когато информацията следва да бъде предоставена в писмен вид, съответно съгласието да бъде дадено в същата форма. От практическа гледна точка следва да се посочи, че информацията и съгласието за хирургична интервенция и за анестезия са отделни, трябва да бъдат обективирани в отделни документи и отговорността за всяко поотделно е на съответния специалист.

Медицински дейности могат да бъдат извършвани в полза на здравето на пациента, без писмено информирано съгласие, само когато непосредствено е застрашен животът му и физическото или психичното му състояние не позволяват изразяване на информирано съгласие или е невъзможно да се получи своевременно информирано съгласие от родител, настойник или попечител.

Пациентът, съответно негов родител, настойник или попечител може да откаже по всяко време предложената медицинска помощ или продължаването на започнатата медицинска дейност. Отказът се удостоверява в медицинската документация с подписи на лицето. Ако лицето не желае да обективира писмено отказа си, това се удостоверява с подпис на лекуващия лекар и на свидетел.

В случаите, когато е налице отказ от предложена или започната медицинска дейност и е застрашен животът на пациента, може да бъде взето решение за осъществяване на животоспасяващо лечение.

Пациентът може да оттегли отказа си от предложена или започната медицинска дейност по всяко време, като в този случай лекарите не носят отговорност за евентуалното забавяне на лечебно-диагностичния процес.

Пациентът може да направи отказ от получаване на информация, който следва да бъде обективиран писмено в медицинската документация. Такъв отказ не е допустим в случаите, когато здравословното му състояние застрашава здравето на други лица.

Пациентът има право да упълномощи писмено друго лице, което да бъде информирано вместо него.

Накрая трябва да бъде споменато, че пациентът е длъжен да се грижи за собственото си здраве, да не уврежда здравето на другите, да съдейства на изпълнителите на медицинска помощ при осъществяване на дейностите, свързани с подобряване и възстановяване на здравето му.

С отделен закон - Законът за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането – се уреждат правата и задълженията за предоставянето на информация и получаването на съгласие за кръвопреливане.

Защо пицата идва по-бързо от линейката

Преливане на кръв или кръвни съставки се извършва при спазване правата на пациента и след получаване на писмено информирано съгласие от него, за което му се предоставя на достъпен език информация за: 1. причините за преливане на кръв или кръвни съставки; 2. целта на преливането и очаквания резултат; 3. възможните нежелани реакции и потенциалните рискове, свързани с преливането на кръв или кръвни съставки; 4. съществуващите алтернативи и рисковете, произтичащи от тях.

Преливане на кръв или кръвни съставки без получаване на информирано съгласие може да бъде извършено, когато е застрашен животът на пациента и: физическото или психичното му състояние не позволява получаване на информирано съгласие или пациентът е недееспособен и не е възможно своевременно получаване на съгласие от законния му представител или попечител. Решението и мотивите за него се отразяват в медицинската документация на пациента от лекаря, назначил преливането.

Пациентът, съответно законният му представител или попечител, може да откаже преливане на кръв или кръвни съставки по всяко време на лечението. Отказът се удостоверява с подписи на лицето и на лекуващия лекар или на лекуващия лекар и на свидетел, ако лицето откаже да се подпише.

Извън законовата уредба искам да подчертая, че добрата комуникация между лекар и пациент като цяло и в частност даването на информация и получаването на съгласие за медицинските дейности са основополагащи за доброто протичане на всяко лечение и в крайна сметка за чувството на удовлетвореност и обгриженост у пациентите. Те зависят обаче в еднаква степен и от лекаря, и от пациента и са в еднаква степен и право, и задължение на двете страни. Даването на информирано съгласие от пациента за медицинските дейности не е „индулгенция“ за лекаря за непрофесионалното, немарливото, небрежното им извършване. Затова се прави строга разлика между нормално присъщ за всяка медицинска дейност риск и вреда, причинена вследствие на лекарска небрежност. С даването/получаването на информирано съгласие, към пациента се прехвърля единствено и само нормално присъщият риск за съответната медицинска дейност. Затова е и особено важно да приемаме получаването на информация и даването на информирано съгласие не само като наше право, но и като задължение с оглед грижата ни към нашето собствено здраве.

Препоръчваме ви още:

Правата на пациента - нима е толкова трудно