Автор: Валентина Вълчева

Едно нещо научаваш горе-долу десет минути след като си повел разговор с коя да е млада майка, като думата „млада” тук определя преди колко време е родила, а не възрастта ѝ. Особено ако детето ѝ е първо. Това, майките, са може би най-суеверното племе на света (след моряците). Сякаш с раждането, някъде дълбоко в мозъка, се отключва някакъв остатък от каменната ера, когато светкавицата е била гневът на боговете, а най-авторитетната персона е лудата шаманка с кривите пръсти, която си е забравила годините още много преди споменатата млада майка да се е родила. Забравила е и на кой свят живее, ама нали е дърта като библията, глупотевините ѝ звучат авторитетно, мистично и съответно все едно ти говори Кумската Сибила.

Винаги съм смятала, че съм трезвомислеща, умерено скептична съвременна жена и наивно съм очаквала някак си и другите да са горе-долу така. Е, с малки отклонения, разбира се, но все пак в някакви разумни граници. Мисълта ми е, че в края на краищата всички сме ситуирани в ХХІ век и някак би трябвало да са ни далечни времената на шамани и алхимици. Съвремие, наука, медицина... Познато ли ви звучи?

Подозрението, че май все пак не всички използват главата си по предназначение, се зароди... Кога беше?... Някъде в началото на 2014-та, когато по телевизиите гръмна новината за сензационната глупост на старозагорченката Любка, която след два месеца упорито осоляване беше вкарала тримесечното си бебе в болницата със смъкната кожа и с опасност за живота. Щото така била традицията, видиш ли. Не знам как се разви случаят после – дано детенцето да е оцеляло. То не е виновно, милото.

А едно време е било традиция червенокосите жени да ги пращат на клада с мотива, че са вещици? Какво ще кажете да я възродим? Традиция си е, какво! И за други разни традиции се сещам, дето можем да ги възродим, но това няма да ни отведе по-близо до корените. Виж, до гроба...

Тогава се замислих, че може би... може би... светът е по-голям, отколкото си мисля, и Любки дебнат отвсякъде. И ме хвана страх. Дадох си сметка, че човек винаги трябва да има едно наум, ако си има работа със суеверни невежи. Питайте Галилей, ако не вярвате! И той се е опитвал да гледа трезво на нещата, но всички знаем как е приключил. Зле. Много зле.

Но трябваше да мине още време и да се сблъскам с феномена на мамешките форуми, социални групи за споделяне и прочие формати, за да проумея мащабите на проблема. И осоляването се оказа само върхът на айсберга. А връзването на червен конец „против уроки” (?!?!?!) – най-безобидната проява на суеверие. Признавам си, и моят по-малък син има такъв – малък компромис в името на домашния мир. Но това е ВСИЧКО.

Внезапно се оказах в епицентъра на разгорещени спорове за врачки и баячки, за ритуали и заклинания. Някои от майките се оказаха напълно подготвени да създадат многотомни трудове по странни практики. При това момичета млади, предполагащи умове, които са вече на светлинни години от подобен начин на мислене. Но... уви! Проследих с изумление и ужас как двайсетинагодишни жени се надпреварват да споделят как влачили децата си по врачки и баячки, по ходжи и гледачки, куршуми се леели, в светена вода се къпали, с не знам какви гадости се мажели... Даже разясняваха как точно по рева на бебето познавали, че е за баячка.

Пък се замислих... Никога не съм се смятала за особено напредничав ум някакъв – просто за разумен човек. Когато тресне мълния, не отправям молитва към Зевс Олимпийски да смири гнева си, а се сещам за уроците по физика, в които подробно е обяснено как точно се случват нещата. Ако някой ми заяви, че трябва да си осолявам детето като Гергьовско агне, разумът ми задава първосигнален въпрос: „Защо?” И ако няма разумно, научно обосновано обяснение, заминава в графата „бабини деветини”. Те като цяло не са проблем, докато не започнат да убиват както в случая на Любка.

Въпросът „Защо?” всъщност движи света напред. Наред с мързела може би, но това е тема за друг разговор.

Сигурно тук е моментът да внеса едно уточнение. Дайте да не смесваме традициите с откоровените глупости! Едно е да организираш на детето си т.нар. прощъпулник или кръщене с всичките му подробности като питки и... каквото там още включват... но съвсем друго е да влачиш нещастното дете при изкуфели баби, защото ревяло, а теб те тресат нерви и хормони. Едното си е традиция, другото е суеверие от времето, когато коликите са минавали за тормоз от зли духове. Ама ревяло от „лоши очи”. О! Боже! Мой! И всички ангели, архангели и светии! А причини като колики, зъби, неразположение, сънливост, болка, глад, студ, горещина, жажда, скука, най-тривиално желание за гушкане как точно ги изключвате така категорично не ми стана ясно, бе, момичета? И да конкретизирам малко питането: Как точно решавате, че детето е „урочасано”? Какви точно са критериите?

Не ми казвайте – вече съм прочела поне стотина версии на отговора!

Само да напомня, че суеверието и вярата като цяло нямат кой знае колко общо, да не кажа нищо общо. Отделно да питам, като вярвате в зли сили, вярвате ли, че Бог е решението и, ако да, защо тогава не търсите обяснение в традиционната Църква, а тичате по баячки и гледачки? Нима изкуфялата бабичка е по-близо до Бога от свещеника в църквата и от имама в джамията? Не ми се вярва.

Логика търся, логика – не конфронтация. А отговори от типа на: „Вярвам, защото е абсурдно, ако беше достоверно, щях да знам.” (Тома Аквински за по-любознателните) не съдържат логика. Ама никаква. Нищо, че е излязло от устата на иначе доста начетен за времето си човек.

След доста опити да проумея причините за цялото това баене, леене на куршуми, къпане в светена вода, палене на клечки (хич даже не питайте, нямам идея!), пиене на кръв и урина (шегувам се, макар че някои „традиции” са дори по-отвратителни и само възпитанието ми пречи да ги споделя!) и прочие повече или по-малко шантави ритуали, стигнах до едно възможно обяснение. Не е то до детето – до майката е. Детето защо се дере е въпрос с множество възможни отговори (и си залагам главата, че нито един от тях не включва уроки и „лоши очи”), но майката когато изтрещи и си навие на пръста, че това е то, само баячката я оправя. Да помрънка там бабата, че да се кротне майката, а после евентуално – и детето.

Ще направя ли откритие, ако кажа, че доста по-добра работа ще свърши едно посещение при психиатър например? Не е срамно, опитайте! Със сигурност резултатът ще е откритие за много майки.

Но знаете ли кое е най-лошото?

Детето всъщност няма избор. А може да е за лекар работата, но нещата да ескалират, докато мама го носи от баба на баба да пеят дружно и да леят куршуми. И после...

... после имаме поредната Любка, стриктно осолявала бебето си и недоумяваща що така са се скофтили нещата накрая. Традиционна един вид.

Може би ще ви хареса да прочетете и Кръщението на Коко от същия автор.

Препоръчваме ви и Майките също сънуват.