Направи добро и го хвърли в морето

Направи добро и го хвърли в морето

13 Авг, 2021
0 коментар

Автор: Неда Дойчинова

Днес срещнах две жени, напълно случайно, напълно непознати. Които ми напомниха, че има един универсален език, за който не е нужно да си учил. За който не е задължително да познаваш нито правописа, нито граматическите му правила - езикът на човещината.

На море сме, в Гърция. В малко селце, а къщата, в която сме отседнали е на самия бряг в малко заливче. Току пред терасата ни е симпатично плажче, с десетина чадъра. Понякога ползваме някой от тях, друг път слизаме без никакъв багаж, къпем се в морето и се прибираме.

Днес с децата се поуспахме, слязохме на плажа след 10.30 ч, ествествено нямаше как да има свободен чадър. Метнах кърпата на пясъка, събрахме на купчинка всички джапанки и оставих плажната чанта на пясъка. И директно с децата в морето. По някое време (с потапянето морето разбирам какво точно значи да те обземе безвремие) децата решиха, че искат да се гмуркат, т.е. трябват им очила и разни други принадлежности. Излизайки от водата, започнах да се оглеждам между чадърите – не виждах нито кърпата, нито чантата. Признавам, че за толкова години откак ходим на море тук, за пръв път ми мина мисълта – „ето, за това казват хората, че багаж не се оставя така безнадзорно“. Започнах набързо да прехвърлям имаше ли нещо ценно в чантата, когато усетих, че до мен се доближава млада жена и нещо ми говори. „Сори“ - казах, не разбирам бъкел гръцки. Жената се усмихна и къде с жестове, къде с английски думи обясни – те си тръгвали от плажа, а тя видяла, че сме с деца и решила, че ще имаме нужда от чадъра, който те ще освободят. Преместила ни беше целия багаж, опънала кърпата ни на сянка, дори и джапанките ни беше прибрала под чадъра. И цялото й семейство стоеше облечено под чадъра и ни чакаше да излезем от водата, за да ни покажат къде ни е багажът. Толкова умилена не помня от кога не съм се чувствала. Да, не ни беше наистина важно да ползваме чадър, но жестът на тези непознати хора наля такава топлина в душата ми...

В късния следобед времето се развали. Стояхме на терасата с децата и гледахме ентусиастите, които стояха на плажа въпреки започващия дъжд, повечето бяха в морето. Задуха силен вятър, повечето хора започнаха да се разотиват. Разхвърчаха се чадъри, вятърът метна няколко стола в морето. Започна да вали и градушка, за момент стана дори малко страшничко. Прибрахме се вътре. „Мамо, тук има някакви хора“ – извика големият ми син, гледайки през прозореца към малкото ни вътрешно дворче, където е паркирана колата. Надникнахме всички. До колата се бяха сгушили млада жена с три деца, едното от които бебе, на не-повече от година. Бурята навън беше в разгара си – вятър, дъжд, градушка. Сигурна съм, че всички си мислехме едно и също в този момент. Пръв на глас го изрече малкият ми син – „Да ги приютим, моля ви!“. Отворихме входната врата и ги извикахме. Влязоха – освен мокри, децата бяха треперещи и уплашени. Стана ясно, че не можем да си общуваме вербално (жената говореше само немски). Но пък и всички разбрахме, че това не е толкова важно. Не беше нужно да говорим един език, за да разберат, че ги каним да влязат. Не беше нужно да говорим на един език, за да разберем, че имат нужда от по една суха кърпа...

И двете случки завършиха с една дума - „тенкю“. И сърдечни широки усмивки, които казват много повече от цели изречения.

С нито едната от двете жени не се запознахме. С нито едната не си разменихме телефонните номера, не станахме приятелки във фейсбук. Но ще помня дълго и двете случки. И ще напомям често на децата за тях. Защото за да проявиш човещина наистина не е важно колко езика говориш...

Заглавието дойде от коментара на една мъдра жена под тази история, която Неда сподели в групата ни. Снимката от плажа в Палио е на авторката Неда Дойчинова. Още нейни истории може да прочетете тук:

Стигмата

Искам по-често