Автор: Невена Паскалева - автор на "Игрите на града"

Светът ще свърши в полунощ. Знанието е като ледени късчета, разтапящи се по нагорещената ми от лятото кожа. Едновременно охлаждат и раняват. Иска ми се да влетя в студиото на телевизия „Алфа“ по време на вечерните новини и да го изкрещя пред цялата страна. Иска ми се да предупредя хората, но какъв е смисълът? Ще ме изнесат или с белезници, или с усмирителна риза.

До полунощ остават точно дванадесет часа. Днес е понеделник. Краят на света ще настъпи във вторник, 0:00 часа, източноевропейско време. Мъчно ми е, че в този ден на очакване съм на едно точно определено място, заградена от територия, която освен тялото, ограничава и духа ми. Седя на широка дървена пейка на крайбрежната улица в Солун, Гърция и през редицата средиземноморски борове гледам мокрите дъски, които отделят горещия бетон от синята морска безбрежност. Нося слънчеви очила. Летните цветове изглеждат особено наситени, когато носиш слънчеви очила. Все едно небесният художник не е разредил боите, докато е рисувал пейзажа. Срещу мен, на дъските, има малко плажно столче и на него седи рибар. Възрастен е, гол до кръста, с навити до прасците стари дънки. Темето му е плешиво и лъщи на слънцето, а сивата коса дълга, хваната на опашка. Държи въдицата и изглежда нелепо, защото кордата ѝ е напълно невидима на светлината и прътът стърчи напред като жезъл на вълшебник. Сякаш рибарят всеки момент ще замахне с него като Мойсей и морето ще се раздели на две.

До краката на мъжа лежат три котки – една рижава и две с тигрова окраска. Познавам този рибар и котките му открай време. Веднъж спрях и го попитах, Είναι δικά σας τα γατάκια,[1] а той само премигна насреща ми и измуча нещо неопределено в отговор. Може би беше глухоням, или чужденец.

Ако знаеше, че светът ще свърши в полунощ, със сигурност щеше да размаха жезъла и да върне гласните си струни. Да научи гръцки за един миг и да подхване с мен темата за риболова и котките. Вероятно щеше да ми каже, че им дава всяка риба, която улови, само за да се наслаждава на доволното им ръмжене, на езичетата и меките лапички, с които мият муцунките си след хранене и на отъркването на мъркащите телца в загорелите му прасци.

Преди рибаря, там отсреща, на същото място, стоеше един музикант.

Осем години минаха откакто за първи път видях Ангел. Така се казваше музикантът. Българин, като нас. Как разбрах, че е българин ли? Пееше предимно италиански и френски поп хитове, но веднъж превключи на „Да те жадувам аз“ на Сигнал. Помня как седях на същата тази пейка, две малки ръчички и две малки краченца бутаха отвътре големия ми корем и тъкмо се бях унесла след поредното изпълнение на „Voyage Voyage“, когато чистият и ясен български ме разбуди като безцеремонна аларма на телефон в пет часа сутринта. Знаете ли как звучи собственият ви език в чужда държава? Грубо. Моето бебе, което все още плуваше в топлите води на околоплодната течност и смучеше палеца си в блажена безметежност, скоро щеше да бъде издърпано във вселена от въздух и яснотата на съществуването му, след деветте месеца полусмисъл, щеше е също толкова груба. Никой не иска мъдрост, когато може да остане глупак. Българският на непознатият музикант ме накара да се сепна, да се завъртя с пуфтене на пейката, за да си намеря по-удобно място, но така и не намерих. Опитах да се преструвам, че не разбирам изцяло текста, както при другите песни. „Да те жадувам аз…да те жадувам…а ти все повече…да се отдалечаваш…и аз все повече да съм…виновен…виновен…виновен…

Нямаше измъкване. След края на песента станах и хвърлих две евро в кутията пред него. Ευχαριστώ,[2] рече. А аз отвърнах на български: „Откъде си?“

Остави китарата, седна на дъските и запали цигара. От София бил. Завършил Консерваторията, ама все нямало работа. Ей така, по туристическите места в южните страни си изкарвал парите. „Търся тук някоя квартира в центъра, можеш ли да ми помогнеш? Че от старата ме гонят, пък много средства нямам да отделя.“

Намерихме му квартира с мъжа ми. От време на време се виждахме след това, черпехме го кафе в някое от заведенията на шумната „Василис Олгас“, където само той чуваше думите си, но той от друго не се нуждаеше. Бебето се роди и Ангел замина за София. Идваше и следващите три лета и всеки път, когато малката ми дъщеричка му пускаше паричка, изпяваше специално за нея „Патешкия танц“. На български.

Зачудих се в кой край на света е сега Ангел и на какъв език ще е последната песен, която ще изсвири?

Станах и тръгнах надолу покрай боровете. Неволно бях обхванала несъществуващ корем с ръце – свалих длани надолу и се усмихнах. Сега бях плоска като дъска, като изсъхнало дърво, осъдено да не дава вече плодове. След второто раждане бях получила тежък кръвоизлив, наложи се да отстранят матката ми. Не тъгувах. С Антон не искахме повече деца, а животът без тампони, превръзки и презервативи се оказа по-сладък, отколкото си го представях. Само че някак зле ми се отрази на апетита. Един и шейсет съм висока и не мога да кача повече от четиридесет и три килограма. Краката ми стърчат от зелените къси панталони като сламки в обърнати коктейли „Мохито“. Антон разправя, че било секси. Аз нищо секси в себе си не намирам откак съм майка на две деца. Чувствам се мърлява и неадекватна. Един път в седмицата ходя на масаж на тялото и лицето и всяка сутрин тичам с приятелката ми Нури от Индия покрай морето. И въпреки това не мога да си върна усещането, че съм жена.

Сега Нури е в Москва, при съпруга си руснак. Прекарват юли там, в прохладната си къща в предградията, а август идват на Халкидики и стоят на вилата си в Сарти. Аз продължавам да тичам сутрин дори когато я няма, но с нея е по-приятно. Не че говорим – докато тичаш, не е добре да говориш – но правим една половинчасова пауза, седнали на тревата до Бялата кула и там обменяме възгледи за народи и култури. Сега вървя, плъзгайки длан по сухите стъбла на боровете и си спомням, че според Нури, индийците са нечовешки борбени и оправни, заради огромната конкуренция за работа в страната им, че руснаците са намалили пиенето на петдесет процента след новата антиалкохолна политика на властите и че в Гърция, за да си свършиш каквато и да е административна работа, ти трябва мироглед на древен стоик. Нури смята, че макар и петдесет годишна, има много по-красиво тяло от повечето двайсет годишни гъркини, които подрусват бедра, стегнати в клинове, по крайбрежната улица, а лицето ѝ е необходимо да бъде показвано на всеки час във Фейсбук, защото camera loves me, и защото when I was modelling, everyone wanted to have my nose. The girls, you know, they would go to the surgeon and tell him: ‘Please, make me Nuri’s nose!’ [3]Аз никога не споря с Нури. Харесва ми да изслушвам възгледите ѝ за света заради спокойната, майчина увереност, с която ги излага. Все едно отново съм малко дете, на което тикат гореща пилешка супа в устата. Не е вкусно, даже и лошо може да ти стане от тая супа, но колко любима е ръката, която ти я поднася! Едно дете подсъзнателно усеща, че майката не е вечна и приема със щастие цялата ѝ натрапваща се същност. Нури е моя майка. И сега, докато вървя, си мисля за нея и се чудя дали с мъжа ѝ ще се любят тази нощ, преди светът да свърши. Чудя се дали да не ѝ напиша съобщение във Вайбър: ‘Make love, my dear, be with him, because it will be the last time!’[4] Разбира се, няма да го направя. Тя просто ще ме залее със сърчица и начервени устнички в отговор и ще ми прати видеа с индийски техники за успокояване.

Завивам наляво и тръгвам към морето.

Стъпвам върху дъските, после сядам върху тях и спускам крака в бездната. Отдолу, вълните се блъскат в носещите подпори и обливат босите ми стъпала в бели пръски. Водата е приятно хладна. Мирише на водорасли и медузи. Тук, в този пристанищен залив, е сравнително дълбоко – има поне пет метра – и ако някой ме бутне, ще си отида преди края на света. Не мога да плувам, така и не се научих. Да ме пита човек защо толкова обичам да седя ей-така, в края на дъските, надвесена над дълбоката вода. Когато синът ми беше на две годинки, го слагах да седне до мен и двамата дълго гледахме хоризонта. Помня, че веднъж един мъж мина и ми каза с укор: ‘Με όλο τον σεβασμό, κυριά, δεν είναι καλή ιδέα!’[5] Не му отвърнах нищо, защото гърците обичат да спорят и от една моя реплика можеше да се завърти платонова дискусия. Само притиснах малкия Борис по-силно до себе си, за да покажа на загрижения минувач, че пазя добре детето си. Отмина без повече приказки. Аз отпуснах ръка и посочих напред. „А това“, казах на сина си, „Това отсреща е планината Олимп. Тя е много, много висока и ще е интересно да изкачим върха ѝ, когато пораснеш, въпреки че баща ти разправя, че камъните са гадни, дребни и се ронят в краката и е такава лепкава жега, че не се диша. Е, то е ясно, че няма да е като Рила, но все пак ми се струва, че трябва да я видим.“

Колко неща трябваше да видим още на този свят заедно, момчето ми! Сега си на дванайсет – можех да те заведа не само на Олимп, но и в Алпите. Можехме да отидем заедно във Венеция, или в Амстердам. Можеше да ме поканиш на дипломирането си в Ню-Йоркския университет. В дома си във Вашингтон, Брюксел или Сингапур. Колко спомени още щяхме да създадем, ако не свършваше проклетия свят.

А всъщност, освен обиколките из България, с Борис бяхме ходили заедно само до Лондон. Тогава той беше на осем и всичко му се струваше приказно – наклонът на бялото крило, което се виждаше през светещия илюминатор на самолета; квадратните парчета земя, отдалечаващи се бавно от очите му; дългото чакане на опашка, докато преминем паспортната проверка; влакчето, което ни заведе до метрото; самото метро. Приказен беше фактът, че всички говореха на английски и той можеше да пита в магазина къде са дъвките, и да заговори ей-оня чичко, как да стигнем до входа на парка, а в Regent’s park очакваше да види къщичката на вещицата от Хензел и Гретел или говорещи рози, както в „Снежната кралица“. Всъщност цветята бяха красиви, но мълчаливи; изпращаха ни с леко потрепване на шарените листенца, пожелаваха ни приятно прекарване в зоологическата градина; там, където жирафите се криеха на сянка в дългите си къщички и Борис, за съжаление, не успя да ги види; и където грамадната мъжка горила гледаше намръщено иззад решетките и синът ми ме пита: „Той защо е толкова сърдит?“, а аз му казах: „Мисли, че всички ще влезем в дома му и ще му отмъкнем жените!“, но вероятно косматият гигант още тогава е предчувствал края на света. Животните са много по-чувствителни от хората.

Ставам и тръгвам отново. Слънцето пари главата ми. Не обичам да нося шапки лятото, карат ме да се потя. Кичури коса стърчат от небрежния ми кок, а зад слънчевите очила лятото е все така с една боя по-плътно. Стигам до Бялата кула и се вглеждам в сивкавите камъни, издигащи кръглото ѝ туловище на трийсет и четири метра над земята. Малките прозорчета приличат на тъжни, немигащи очи. Изведнъж от тези очи закапват червени сълзи и аз премигвам, защото май слънчевите очила съвсем са се вживели в ролята си на художник на света. После се сещам, че през деветнайсети век тази кула се е наричала Червена, а не бяла. Прозорците се опитват да ми напомнят историята ѝ. Да ми кажат: „Не гледай насам, знаеш ли колко хора, вдигнали се срещу османската власт – и гърци, и българи – са страдали тук? Затваряни са зад решетките ни, мъчени, убивани. Кръвта, събрана у нас, е повече от водата в Егейско море и понякога се излива навън и някой случаен турист като теб я вижда.“

„Аз не съм случаен турист.“, засмивам се наум. „Минавам оттук всеки ден през последните десет години.“

„Тогава си надарена с особени сетива. Можеш да виждаш миналото и бъдещето.“

„Така е. И затова ще ви кажа, че ще плачете само до полунощ, мили мои прозорци. После ще се стопите и изчезнете, сякаш никога не сте съществували.“

Не ме чуват. Мъката от спомените им се е засилила и са оглушели. Заобикалям кулата и пресичам тесния, оживен булевард „Никис“. Сядам в едно от заведенията и си взимам прясно изцеден портокалов сок. Вече ходя сама на заведения. Антон е на работа, приятелките ми и те тръгнаха на работа, една по една. Доскоро споделяхме неволите на майки-домакини и имах общество, към което принадлежах, но то изчезна. Мирела продава китайски финтифлюшки в магазина до нас. Красимира ходи лятото на Халкидики и управлява хотела на мъжа си. Ани прави фризури и маникюри в голям козметичен салон в центъра.

Аз си останах вкъщи.

Сокът е прекалено кисел. Често се случва през лятото портокалите да са вкиснати. Мога да се оплача на сервитьора, ще го смени веднага или ще ми даде нещо друго, но си замълчавам. Ако получа стомашно разстройство и прекарам вечерта в леглото, може би ще понеса края на света по-леко.

Колите ръмжат в ушите ми. Въздухът е натежал от влага и бензинови изпарения. На съседната маса трима младежи се смеят. Нисички са, набити и мургави; с къси панталони и тениски, разрошени къдрави коси и гърлени гласове. Спомен проблесва в съзнанието ми – други трима младежи, смеещи се насред Червения площад в Москва. Онези бяха едри и руси, облечени с тесни ризи и ленени панталони и докато аз се въртях като луда из паветата пред Спаската кула, търсейки приятелката си, която се бе изгубила в тълпата от туристи, те връхлетяха върху мен. Помня как се свечеряваше и червените стени на кулата се отразяваха в паветата, придавайки им кървав оттенък, защото и те, като Бялата кула в Солун, бяха видели много мъчения и смърт и ридаеха под стъпките ми. Помня как си мислех, че ако не намеря Елена, съм осъдена да се мотая още два часа на това проклето място, докато не дойде време за срещата с групата на улица „Варварка“. Отчаянието ми привлече като магнит паветата, защото те познаваха чувството. Препънах в един надигнат ръб и после, неуспяла да запазя равновесие, се озовах на колене, с ожулена китка и замаяна глава. Рекох си: „Ей сега ще дойде някой полицай и ще ми сложи белезници, защото е решил, че съм пренесла бомба в задника си и ще се взривявам!“ Откакто бяхме стъпили в града, от летището, през метрото, до хотела и около забележителностите, всички – не само полицаите, а и обикновените граждани - ме гледаха все едно съм ходещо камикадзе. Лицата им бяха равни и гладки, обтегнати в маска на обвинителна строгост. Усмихвах им се нервно и ми се искаше да разчупя кошмарните им изражения в поне бегло подобие на усмивка, но устните им стояха така плътно прилепени една в друга, сякаш бяха намазани с перманентно лепило. И все пак, ето че в онзи миг над мен се появи радост. Вдигнах глава. Те се смееха отгоре ми. С пълни гърди. Не на мен – на живота. На безшумно тракащия часовник на върха на Спаската кула, на шарените кули на храма „Василий Блажени“, на просветващите в здрача телефони на туристите, и на мекия пролетен въздух.

Още се мъчех да намеря сили да стана от земята. Единият младеж се надвеси над мен и каза: „Осторожно!“ През ума ми за миг прелетяха всички други моменти, в които бях чувала тази дума. „Achtung!’, извика ми един млад мъж във Виена преди шест години и ме дръпна от шосето миг преди летящата кола да връхлети отгоре ми. ‘Attento!’ изпищя една възрастна италианка миналата година и ме хвана за лакътя точно когато се навеждах да погледна по-добре дъното на канала на едно венецианско мостче. И милионите, милиардите случаи на ‘Προσοχή!’

Руснакът хвана ръката ми и ми помогна да се изправя, преди туристите да са ме стъпкали. Усещах топлината на кожата му. Хвърлих на тримата по един поглед. Усмихваха се съчувствено. Лицата им блестяха. Подуших въздуха – никакъв мирис на алкохол. „Я не отсуда!“, казах. „Здес так красиво, я споткнулся![6]“ Младежът стисна силно дланта ми. „Ты красивая!“ И по още по-широката му усмивка заключих, че всъщност съм по-красива и от храма, и от кулата, и от Кремъл, и от река Москва, и от всичко, през което гидът ни влачеше през последните два дни. После те отминаха, но аз се чувствах красива дълго време след това. Седмици след това, години след това. Дори сега, докато гледам гръцките младежи, които са твърде свенливи дори да погледнат жена в очите, камо ли да я заговорят, аз се чувствам красива и си чакам следващия, така и не идващ комплимент. Дали ще го получа преди светът да свърши?

Изпивам сока и си поръчвам еспресо фредо. Χωρίς ζάχαρη[7]. Възможно най-силното кафе, което да държи съзнанието ми ясно до полунощ. Слънцето тръгва към запад и пълзи дружески към масата ми. Нямам нищо против. Нека ме грее.

Иска ми се да се свържа по някакъв начин с всички хора, с които съм имала досег в живота си. Всички, с които съм разменила усмивка, докосване, дума. Да им дам един хубав момент преди края. Тъй като това е невъзможно, взимам телефона си и скролвам надолу по списъка с контакти.

Имена. Собствениците на някои са близо до мен, а други не съм виждала и чувала с години.

Решавам да започна със забравените.

С мъжете.

Коцето е удивен да ме чуе. Първо не разпознава гласа ми. Понечвам да се представя и той ме прекъсва.

- А, да, да! Вики, вярно бе! Какво става с теб, загуби се! Ти как така, в България ли си?

- Не, просто реших да те чуя.

- Ами то и аз все се канех да ти се обадя, но…знаеш…

- Знам. Пандемии, ограничения. С целия този стрес…

- Да. Ей, гадна работа, бе, мамка му, дано тая зима вече е по-спокойна. – с Коцето бяхме добри приятели в студентските ми години. Имахме кратка любовна авантюра, но и двамата осъзнахме, че физически нещата не се получават и се върнахме към по-простичката формула на приятелството. С него ме свързват компании по морето, нощни къпания, алкохолни студентски купони…какво ли не.

- Виж, Коце – вървя направо, нямам време за празни приказки. – Правя едно проучване, ще пиша статия и се обаждам на всичките си познати. Можеш ли да направиш нещо за мен?

- Ами стига да не е много трудоемко. Казвай.

- Опитай се да бъдеш много добър тази вечер. Виж се с приятелите, прекарай време и с жена си. Забрави за всичките им недостатъци. Гледай само хубавото у тях, накарай ги да се почувстват специални. Погледни дъщеря си като осъществения ти идеал, не като нереализирана възможност. Утре ще ми се обадиш и ще ми кажеш как си се почувствал след промененото си държане. – разбира се, нямаше да съществува „утре“, но ако Костадин изпълнеше молбата ми, целта на обаждането ми щеше да е постигната.

- Хубав експеримент, Вики – той се смее от далечния Пловдив – ще го пробвам. Да ти призная, най-голям зор ще видя с приятелите. То може ли някой вече да ти се нарече приятел!

- Пробвай все пак.

Следващият в списъка е Валентин. Йога учител, чиято компания придружавах по време на терапевтичните му планински обиколки.

- Сънувах сън, че краят на света ще настъпи днес в полунощ – казвам му. И това не е вярно. Аз нямам видение, имам знание за предстоящото събитие. – Мисля, че е някакъв знак. Получих подтик да се обадя на всичките си приятели и да им кажа да направят тази вечер специална.

- Пътят към нирвана минава на много етапи – отвръща той с дълбокия си, мелодичен глас. – Най-важният е да спреш желанието да усещаш, да бъдеш. За да достигнеш до това чувство, трябва да преминеш през няколко момента на пълно съществуване в сегашния момент. Може би подобен момент е дошъл за теб и искаш да го споделиш и с околните?

- Ще го направиш ли? – настоявам. Източните му мъдрости винаги звучат утешително. Предполагам, че е заради тона, с който ги изрича, а не заради самите думи, които обикновено са напълно неразбираеми.

- За да направя и твоя момент пълноценен, да – отвръща той. – Всички ние сме едно цяло.

Теодор. Никола. И с двамата съм изживяла незабравима, голяма любов. Не знам защо хората казват, че голямата любов е една. Голямата любов е толкова пъти, колкото искаш да я създадеш.

Обещават, че ще направят каквото искам. Никола плаче от София. Винаги е бил много ревлив. Срам ме беше да ходя с него на кино, защото все цивреше на филмите. Но сега го обичам заради това. Обичам и Теодор заради стегнатия му, войнишки тон и сухия хумор. Дразнех се навремето от постоянните му, ненавременни закачки за щяло и не щяло. Но сега го обичам заради тях.

Анелия. Елена. Десислава. Николета. С жените е по-трудно. Искат да знаят подробности. Започват да ме разпитват за живота ми, за семейството. По друго време бих се ядосала. Но сега ги обичам заради любопитството им.

На приятелките си от Солун предлагам състезание за най-добра домашна „Маргарита“. Да изпият по две и утре да ми се обадят, за да ми кажат на коя как ѝ е понесло. Играехме на тези игри по време на последната карантина. Разбира се, сега можем да се съберем и да изпием коктейлите си в някое заведение, но не искам да ги виждам. Ще се разплача, а те ще започнат да ме разпитват. Нямам сили да лъжа лице в лице.  

На Нури написвам: ‘I’m walking down the waterfront and I’m thinking of you. I miss you.’[8]

След малко тя отговаря: ‘I miss you, too, my dear. Check this out.’[9]

Следва клип, изобразяващ красотите на индийските плажове на фона на традиционна музика и облечени в шарени дрехи мургави тела. Усмихвам се, пиша: ‘Beautiful!’ и изтривам клипа.

Слънцето е точно над главата ми. Сякаш средновековен инквизитор държи запалена факла отгоре ми. Почти помирисвам опърлената си коса. Нямам часовник, но вероятно минава четири. И Антон, и децата вече са вкъщи.

Когато се прибирам, от кухненския плот се носи особена миризма. Прилича ми на розово масло, намазано на прегорял хляб.

- Гункан-суши с морски таралеж и червен хайвер с маслини – обявява Антон, излизайки иззад плота, гол до кръста. Има гъста, къдрава рижава коса и е целият в лунички – и лицето, и тялото. Едър е и когато се запознахме преди петнайсет години, беше целият в грамадни, стегнати мускули. Сега мускулите му са поотпуснати и над късите му панталони е надвиснало кръгло шкембенце. Така става с любителите-боксьори, когато спрат да тренират и започнат да се наливат с бира всяка вечер. Все разправя, че ще започне да тича сутрин и ще посещава фитнеса повече от веднъж в седмицата. Говори го така упорито, все едно самото произнасяне на обещанието е равносилно на изпълнението му и след последната дума вече е започнал да сваля излишните килограми.

- И направих „Мохито“ – добавя, изтривайки ръце в кърпата на плота. – Не върви много със сушито, но знам, че обичаш.

Антон харчи куп пари за деликатесна храна и маркови дрехи. За дрехите разбирам – адвокат е в голяма международна организация и представителният му външен вид е част от работата. За храната ми е трудно да разбера. Повечето от деликатесите всъщност са гадни и често пъти пировете, които ми е устройвал, са завършвали с агония в тоалетната. „Един живот имаме, трябва да опитаме от всичко.“, обяснявал ми е. Гледа кулинарни видеа от цял свят, набавя си продуктите по интернет и прекарва часове в готвене. Няма народ на тоя свят, с чиито специалитети да не съм запозната. Това само е затвърдило мнението ми, че на някои места европейците просто не трябва да стъпват.

Приближавам се до него, прегръщам го и го целувам. Днес обичам всичко у него. И пълнотата му, и дъха му на застояло кафе и лимонов сок; и готварската му екстравагантност.

- Ей! – той подскача, сепнат от жеста ми. Усмихва се неловко. – Чакай, че съм потен! Ама и ти си цялата вир вода! Защо не идеш да си вземеш душ?

Обичам го дори и затова, че винаги разваля всички интимни моменти. Взимам си душ, търкам се с лавандуловия сапун дълго и старателно. Измивам дългата си коса, слагам и неотмиващ се балсам и я напръсквам с изсветляващ спрей. Естественият ми цвят е тъмнорус, но откакто започнах да побелявам, се боядисвам в платинено русо, също като богатите гъркини. Като добавя изсветляващ спрей, заприличвам на скандинавка, прекарала цяло лято на Санторини.

Оглеждам се критично в огледалото. Косата ми е хубава, но за бръчките край уморените очи нищо не мога да направя. Както и за кльощавото тяло и малките, отдавна изцедени от живот гърди. Слагам яркочервено червило на устните, светлорозови дантелени бикини и сутиен с подплънки в същия цвят. Малко по-добре е. Навличам къса, ефирна лятна рокля и напръсквам малко „Дона Карън“ в ямката на врата.

Чукам на вратата на Борис. Изчаквам две минути и отварям внимателно. Щом не ми е изкрещял: „Не влизай!“, значи мога да отворя. Той се е облегнал на стола пред компютъра, едър и риж като баща си, с протегнати напред дълги крака. Дъвче дъвка. Сваля слушалките и отлепя поглед от монитора, за да го насочи разсеяно към мен.

- What’s up, bro? – обнадеждаващ поздрав. Когато съм bro, значи съм „свой“ и мога да бъда изтърпяна за около десетина минути.  

- Правиш ли нещо спешно? – кимвам към компютъра.

- Не – той сваля капака надолу – какво има? После ще ям. Не ща гадните буламачи на тате, ще си направя доматена салата и сандвич.

Усмихвам се. „Тате“ отдавна се е примирил, че никое от децата не ще „гадните му буламачи“.

- Пиша една статия за развитието на децата и как се променят мечтите им с годините – обяснявам. Борис отдавна не приема въпроси, касаещи личността му, освен ако не предложа убедителен довод за задаването им. Статиите, които от време на време пращам по разни списания и получавам за тях толкова пари, колкото да не закрият банковата ми сметка в България, винаги са убедителен довод. – Можеш ли да ми помогнеш?

- Да, с какво? – сядаме на разхвърляното му легло. В сините му очи е започнал да проблясва бегъл интерес. И двамата с Антон имаме сини очи. Вероятно Борис е наследил антоновото синьо, тъй като то върви заедно с косата.

- Доскоро всяка година си записвах какви са мечтите ти – казах, - но от две години не ги знам. За какво си мечтаеш сега? С какво искаш да се занимаваш, след като завършиш училище, университет?

- Mooom!

- E, хайде де! – минавам на тактика „Аз на теб, ти на мен“ – Моята мечта я знаеш, да стана професионална писателка. Кажи ми твоята.

- Как ще станеш професионална писателка, като нямаш книги! Все пишеш, но нищо не издаваш!

- Защото не мога да намеря подходящо издателство.

- Значи книгите ти не са подходящи!

- Само такива ми идват на ум.

- Пиши детски книги. Много са вървежни. Дейвид Уолямс, например, печели милиони годишно.

- Душата ми е прекалено възрастна, за да пиша детски книги, Боби.

- Значи и аз мога да не осъществя мечтата си – той внезапно въздъхва и поглежда ръцете си. Сякаш и неговата душа е станала за миг прекалено възрастна. Сякаш цялата му жизнена енергия се е събрала в тези ръце и изведнъж е почувствал съмнение, че ще му стигне.

- Не е въпросът да осъществиш мечтата си – казах, - а да я имаш. Хайде, кажи ми твоята.

- Не знам…- Борис се колебае, свива рамене, - I want to invent something significant[10].

Когато трябва да сподели някоя своя по-дълбока мисъл, винаги минава на английски. Американското училище и англоезичните приятели са оказали върху него доста по-силно въздействие, отколкото българската семейна среда.

- Това е отпреди – пак се усмихнах. – Няма промяна, значи.

- Да, но сега мисля как точно да го…как се казва…

- …изобретя - подсказвам.

- Да, как да го изобретя. Онази машина, която ще превръща тежките предмети в леки. It has to do with the law of gravity…I’ve been thinking how one can manipulate gravity…[11]

Оставям го да говори. Не е важно какво ми казва. Важното е въодушевлението, с което го изрича. Важна е вярата му в бъдещето, което ще е обгърнато в мрака на несъществуването, но за него е така реално, както реално е дървеното бюро в стаята му. Искам да го видя, че се усеща пораснал.

Ставам, погалвам обръснатия му врат, карайки го да изръмжи от неудоволствие, и отивам при сестра му.

Борис е копие на баща си, а Рада – мое. Гледам тъничката ѝ, осемгодишна фигура, приведеното над бюрото кръстче и разпилената на раменете сламеноруса коса. Слънцето пада върху нея и ѝ придава златист оттенък. Чудя се наистина ли и аз съм била някога толкова малка и такова ли е било усърдието, с което съм седяла наведена над белия картонен лист. Може би. Вече няма кой да ми припомни, родителите ми отдавна не са на този свят.

И по-добре.

- Какво рисуваш? – навеждам се над нея.

- Море – Рада вдига четката със син връх във въздуха. – Днес учителката ни показа как да преливаме цветовете, така че синьото да личи и под зеленото, и под жълтото.

Морето на дъщеря ми е бурна палитра от емоции. Съдържа гняв, ентусиазъм, неприкрита радост. Всичко, което е вътре в нея, но не може да излезе навън, се озовава на белия лист.

- Добре е – казвам. – Може ли да порисувам с теб?

- О, да! Вземи си четка и лист.

Моето море е светлосиньо и безмълвно. Обзело го е фаталистично спокойствие. На Рада не ѝ харесва. Започва да ми обяснява как да го направя по-хубаво. Казвам, че май не ми е ден за рисуване и вместо това започвам да ѝ плета плитки. Правя четири и ги стягам с разноцветни ластици. Тя тича да се погледне в огледалото в банята и се връща, хихикайки.

- Приличам на таралеж с оредели бодли. Ire a la escuela de esta manera! [12]

- De esta manera? – повдигам вежди. Рада и в това ми прилича – изпитва непреодолима страст към чуждите езици и гледа бързо да наизусти основния речников състав на всеки, който ѝ попадне. В последните две седмици се е залепила за испанския. – Не е ли по-добре да кажеш само como esto?[13]

- Нарочно усложнявам изреченията. Мис Карълайн казва, че така се развива по-богат речник.

- Както и да отидеш на училище, все ще си най-красивата – навеждам се и я прегръщам. Тя ме стиска силно в отговор. Още е малкото ми бебче, което има нужда от докосването ми. – Най-красивата и най-умната. Нали знаеш?

- Първа съм по успех в класа – измучава гордо тя изпод ръцете ми – и момчетата само с мен играят.

Радвам се, че тази вечер Рада ще се чувства така уникална, както се чувствах и аз навремето. Радвам се, че морето ѝ е бурно, а не тихо и примирено като моето.

Появявам се във всекидневната. Антон отмества поглед от работещия телевизор.

- Ау! – очите му блесват. Оставя лъжицата, с която бърка някакъв червен сос и заобикаля масата. Прегръща ме и едрите му длани се плъзват по бедрата ми. – Много си секси с това червило! И с тази рокля! Мм, миришеш хубаво – отдавна не си слагала този парфюм!

Прощавам му, че за пореден път заявява на червилото и роклята, че са хубави, а не на мен. И че парфюмът мирише хубаво, а не аз. Оставям го да ме завлече към спалнята, като мълвя с полуусмивка: „Чакай, децата…“, не защото ми пука от децата, а защото той има нужда от някакво съпротивление, има нужда да ме отвоюва, та макар и от Борис и Рада.

- Те няма и да мръднат от стаите. Хайде, ще заключим.

Фаталистичното спокойствие е накарало кожата ми да изтръпне до такава степен, че не усещам докосванията му. Но те, така или иначе, нямат значение. Тази вечер аз нямам значение; значение има само той. Той, който отдавна няма време за любовни игри, защото всичко трябва да стане бързо, бързо, бързо, защото трябва да отиде да проведе мъжкия си разговор с Борис и да провери домашните му; да отиде и да поглези дъщеря си; да доприготви изисканата вечеря; да гледа новините и днешния боксов мач; да си провери работния имейл и да довърши каквото не е успял да довърши в офиса. В един миг устните му са на гърдите ми, ръката му – между краката ми. В следващия е вътре в мен и се движи с познатата, заучена ритмика и аз се радвам като малко дете, което вижда как механичният му плюшен пингвин за пореден път прави две крачки напред, поклаща се, пляска с криле и изрича: „Здравей, здравей!“ Играчката не е развалена; тя е точна като часовник и ако искам нещо повече от нея, това е само защото искам всички останали, милиони играчки на този свят и не мога да приема факта, че не ми е дадено да ги имам.

Когато свършва, се отпуска до мен за минута, докато му се успокои дишането. После изтрива потта от челото си и става.

- Отивам да взема душ.

Връща се и докато се бърше с хавлията, бъбри освежен:

- Ей-сега набързо ще довърша соса и можем да ядем.

Начинът, по който за секунди превключва от мисълта за секс към мисълта за храна, винаги ме е изкарвал извън нерви. Сега ми се струва уютно-очарователен, дори стомахът ми леко изкъркорва.

Докато дъвча бавно сушито с таралеж и си мисля, че всъщност досега съм била неоправдано консервативна в кулинарните си предпочитания, казвам на глас:

- Какво би направил, ако светът свършваше тази вечер в дванайсет?

Той отхапва от сандвича с хайвер и повдига вежди.

- Ако свършваше светът ли?

- Да, де…теоретично. Ако знаеш, че имаш само тази вечер на разположение. Какво би направил?

- Ами…- той се ухилва и за миг ми заприличва на онзи чаровен хлапак, в когото се влюбих преди петнайсет години, - Това, което направих току-що, мисля.

- Добре, а после?

- После мога да си пусна да гледам някой стар, любим екшън филм.

- Окей – довършвам сушито и изтривам устни със салфетката. По нея остават червени следи от червило. – Дай да го направим тогава. Да гледаме един хубав, стар екшън филм.

Негов ред е да даде отбой. Сега той е девственицата, бягаща от мъжа, който се опитва да я завлече в свят на непозволени удоволствия.

- Ъъъ…ами децата?

- Ще им пуснем и на тях някой от любимите им филми. На големия монитор на Борис.

Нощта бавно обгръща с тъмни ръце града. Гледаме „Репо мен“, сгушени на дивана във всекидневната. Антон пие бира и дъвче царевичен чипс, аз следя съсредоточено филма. Колко много идеи за апокалиптични светове…и колко много идеи за възможни победи. Идеята, че вечно ще побеждаваме, че вечно ще просъществуваме, доминира над всеки възможен сценарий за бъдещето. А аз знам, че това не е вярно. Всичко ще се сгромоляса тази вечер. За един миг. Ей така. Без никаква възможност за втори шанс.

В дванайсет без четвърт всички спят. Измъквам се от спалнята, където Антон похърква леко и надниквам в стаите на децата. Рада спи, увита до брадичката в чаршафа на розови сърчица. Борис е проснат в цял ръст на леглото и гръдният му кош се надига равномерно. Неговият чаршаф е на смачкана топка на пода.

Вдигам чаршафа и го завивам внимателно. Безсмислено е, в апартамента е много горещо, но това ще бъде последният ми майчин жест. Измъквам се от стаята му и отивам на терасата. Въздухът е душен и лепкав. Отнякъде се чуват пискливи тийнейджърски смехове. Лае куче. Черното небе е кацнало върху покрива на отсрещния блок като бомбе върху главата на английски джентълмен. Обсипано е с перли-звезди. Така силно сияят, че притварям очи.

Скоро ще угаснат завинаги.

Отивам в банята. Заключвам. Свалям тънката сатенена нощница и я оставям в коша за пране. Връзвам дългата си коса на кок. Отварям шкафчето, където Антон държи тоалетните си принадлежности и взимам една от новите, неотворени опаковки бръснарски ножчета. Разкъсвам целофана. Измъквам едно ножче. Толкова е тънко, че едва го задържам между пръстите си. Може би защото са започнали да треперят.

Пристъпвам на пръсти до ваната и се вмъквам внимателно вътре. Дърпам завесата. Винаги ми се е искало да махнем тази вана и тази противна, шумяща завеса; да направим една хубава, стъклена душ кабина. Сега се радвам, че имам възможност да легна и да се отпусна. Пластмасата под врата ми е леко затоплена и усещам уханието на наредените на стойката сапуни.

Дали да пусна водата и да напълня ваната? Не, ще се чуе. Трябва да съм максимално тиха. Да съм тиха като вихър черна магия, заличаващ за секунди цялата вселена.

Повдигам китката си и допирам ръба на ножчето до кожата. Толкова е остро, че потрепвам от допира. Едно дълбоко рязване, само това е необходимо. Проучила съм добре как се прави. Рязко и бързо. После се отпускаш и оставяш на унеса да те отнесе.

Лежа. Ножчето е замръзнало до кожата ми. Лежа и сърцето ми бие усилено, но равномерно; бие в едно със сърцето на Антон и децата ми; със сърцата на всичките ми приятели и всички непознати, с които някога съм разменила късче топлина. Бие, бие, бие.

Затварям очи. Плача. Тихо, за да не чуе никой. И бялата, спасителната магия – и тя трябва да е тиха. Изправям се полека и се измъквам от ваната. Увивам бръснача в тоалетна хартия и го изхвърлям в кошчето.

Ще дойде свършекът на света.

Ще дойде.

Но не и тази вечер.

Още от Невена Паскалева - Игрите на града

[1] Ваши ли са котките?, гр.

[2] Благодаря, гр.

[3] Когато работех като модел, всички искаха моя нос. Момичетата се бутаха при пластичните хирурзи и им разправяха: „Направи ми носа на Нури!“, англ.

[4] Люби се, мила, накарай го да вземе виагра, ако трябва, но бъди с него, защото ще е за последно, англ.

[5] С цялото ми уважение, госпожо, не е добра идея, гр.

[6] Не съм оттук. Толкова е красиво, че се спънах, рус.

[7] Без захар, гр.

[8] Вървя по крайбрежната улица и си мисля за теб. Липсваш ми., англ.

[9] И ти ми липсваш, мила. Виж това, англ.

[10] Искам да изобретя нещо значително, англ.

[11] Има връзка със закона за гравитацията. Чудех се как може да се манипулира гравитацията, англ.

[12] Ще отида на училище по този начин, исп.

[13] Така, исп.